Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (35)

34.

Трей седна намръщен до момичето, с което се бе съгласил да се види на кафе в университетския център. Излизаха от декември насам и той бе прекарал с нея и нейното семейство празничните дни в техния дом в Корал Гейбълс, където баща й притежаваше голяма рекламна агенция.

Руменината по лицето на момичето, която подчертаваше красотата й, изчезна, когато Трей влезе и тя долови мрачното му настроение. До чинията с торта на масата лежеше малка кутийка с панделка в червено и бяло.

— Какво се е случило? — попита го. — Изглеждаш ми… разстроен.

— Разстроен ли? — смръщи се Трей още повече. — Разтревожен съм. Не можеш ли да видиш разликата?

— За какво се тревожиш?

— Не е нещо важно. Имам… един приятел, който днес трябва да постъпи в болницата.

— За кого става въпрос? Мислех, че познавам повечето ти приятели.

— Ами, значи не мислиш правилно. Не е оттук. От моя край е.

Момичето изведнъж застана нащрек.

— Приятел или приятелка?

Трей се поколеба.

— Приятелка. Надявам се някой да ми съобщи какво става с нея.

— Какво й има?

— Ще ражда.

Тя забеляза, че той не сваля якето си и не си поръчва нищо.

— Твое ли е? — попита го.

Очите му присвяткаха.

— И какво те кара да мислиш така?

Тя изпъна рамене, опитвайки се да омаловажи казаното очевидно не на място. Какво му ставаше днес?

— Не знам защо го казах, Трей. Предполагам, защото любов витае във въздуха…

— Нима смяташ, че бих могъл да изоставя момиче, което е бременно от мен?

Тя се олюля, пронизана от студения му поглед и от укора в гласа му.

— Разбира се, че не. Не исках да кажа това.

— Тогава какво искаше да кажеш?

— Трей… — Тя се наведе напред, взе ръката му и я постави върху червеното сърце, изрисувано на бялата й жилетка, — днес е Свети Валентин. Не искам да се караме.

— Не ми се ходи тази вечер на танци — заяви той. Дръпна ръката си и се облегна назад. — Съжалявам, Синтия, но имам нужда от малко пространство за известно време.

Синтия го проследи с поглед, докато излизаше навън. Не съжаляваше особено. Напоследък й бе трудно да се справя с настроенията му. Взеха да й дотягат. От другите маси също го проследиха с поглед. Бяха го избрали за водещ куотърбек през следващия сезон и това автоматично го превръщаше в голяма клечка в университета. Информацията, която частният детектив на баща й бе събрал за Трей Дон Хал, очевидно се оказа точна. Баща й проверяваше всичките й приятели. В крайна сметка тя щеше да наследи голямо богатство, когато стане на двайсет и една. Сведенията гласяха, че когато Трей Дон Хал заминал да следва, дългогодишната му приятелка била бременна, но той не поддържал никакъв контакт с нея. Беше дошло времето да ражда. Синтия бе вдигнала рамене, когато баща й съобщи това. Какво общо имаше миналото с нейните отношения с Трей? Но трябваше да бъде по-внимателна и да не си позволява да се влюбва. Т. Д. Хал проявяваше някаква студенина и безразличие, като се изключи сексът. Щеше да я нарани, както очевидно бе направил с онова момиче, което бе зарязал. Все пак той явно все още изпитваше чувства към нея, щом се тревожеше за раждането. „Не е нещо важно“, така каза. Да бе! Тя пъхна кутийката с подаръка обратно в чантата си. Той дори не го беше забелязал. Беше снимка в рамка на тях двамата пред огромното семейно коледно дърво. Щеше да я запази сред спомените си от дните в колежа. Оставаше да реши дали да разкаже за ужасната му постъпка. Не че това по някакъв начин щеше да се отрази на положението му в Маями.

Трей провери пощенската си кутия. Нямаше новини от леля му Мейбъл. Беше му писала само два пъти от ноември насам. Вероятно бе един вид наказание, защото не се бе прибрал у дома за коледните празници. А и в писмата й нямаше никакви новини за Кати или за Джон. Не бе получавал никакви известия и от стария си приятел. Още по-добре, каза си. Колкото по-голямо бе разстоянието между него и тях двамата, толкова по-лесно щеше да му е да привикне с новия си живот — един съвсем друг свят от малкото градче насред прерията, брулено от ветровете.

Попита в портиерната на общежитието дали има нещо за него. Дежурният му даде две писма, но не бяха от леля му. Днес беше терминът на Кати. Можеше да се обади и да се поинтересува от нейното състояние, но леля му щеше да изтълкува погрешно такова обаждане. Щеше да го приеме за знак, че още го е грижа за Кати, и да й го каже. А Кати не го интересуваше. Просто искаше бебето и неговата… бивша любима да преминат успешно през това изпитание.

Провери съдържанието на двата плика и след това ги изхвърли в кошчето. Едното писмо бе от студент от училищния вестник, който искаше да вземе интервю от него, а другото от магазин за мъжки дрехи, в него предлагаха на Трей да представи техни дрехи на събиране на бивши възпитаници на университета. Само преди шест месеца Трей би приел с готовност, но сега такива занимания му се струваха пълна загуба на време. Усети някаква свобода в това, че не му пукаше за никого и за нищо, освен за ученето и за футбола. Би трябвало да се разтревожи, че Синтия разбра за бременната му приятелка, която бе зарязал у дома. Ако тази новина се разчуе, щеше да опетни репутацията му. Но това не го притесняваше. Какво значение имаше някаква си репутация за играта на един куотърбек?

— Ето го и е съвършен!

Думите на лекаря, изречени с облекчение, прозвучаха като музика в ушите на Кати. Тя се облегна върху възглавниците изтощена, усмихна се и вдигна и двата си палеца нагоре. Чудото се бе случило. „Ти успя, сине! Ти успя!“ В единайсетия час от началото на раждането, когато имаше чувството, че повече не може да издържи на непоносимите болки, усети силната воля на сина си да се роди. Нямаше да й даде да се откаже и да се съгласи на цезарово сечение. Болките и прилошаването, ярките, силни светлини, които я заобикаляха, звуците от различни машини, силният смях и говор, унижението да я виждат в това положение напълно непознати хора, които влизаха и излизаха от стаята, бяха замъглили съзнанието й, но синът й се пребори с импулса й да помоли да я избавят от страданията, които изпитваше. „Ще се справим, мамо!“

— Уил^[1] — прошепна тя по едно време на баба си, която бършеше потта от челото й. — Искам второто име… на моето бебе да бъде… Уил. Джон Уил Бенсън. Ще го… наричаме… Уил.

— Ще се погрижа името да бъде вписано в акта за раждане, мила.

След прегледа на новороденото, докторът го остави в ръцете й. То бе още хлъзгаво от раждането.

— Четири килограма и шестстотин грама, високи показатели по теста Апгар — обяви той. — Честито.

Ема, която не се бе отделила нито миг от леглото й, зарида тихо.

— Това се казва усилие на любовта — промълви.

Кати докосна устни до меката фонтанела, покрита с тъмнокафява косица.

— Но си заслужаваше всяка секунда. Прекрасен е, нали?

Ема бършеше сълзите си.

— Как би могъл да не бъде?

„Да, как би могъл да не бъде?“ — помисли си и Кати, виждайки чертите на Трей — носа, челото, брадичката.

— Най-добре ще е да се обадя веднага на Мейбъл, преди да е изпаднала в истерия. Тя ще предаде на другите.

Кати знаеше, че под другите, баба й има предвид Бени, Джон и вероятно шерифа, на когото тя щеше да е вечно признателна, че ги преведе през снега и трафика на Амарило до вратите на спешното отделение на болницата безпрепятствено благодарение на включената полицейска лампа. Със същата загриженост и внимание, с които би се отнесъл към собствената си дъщеря, той бе помогнал на Кати да слезе от колата и да седне в болничната количка. Не си тръгна, докато не се увери, че тя е в сигурните ръце на медицинския персонал. Но дали леля Мейбъл щеше да се обади на Трей? Тя се бе отдръпнала от него. Решението му да не се прибере за коледните празници бе последната капка. Трей обаче знаеше кога е терминът й. Дали щеше да чака угрижен, за да научи новини за майката и бебето? Дали щеше да се обади, ако леля му не го потърсеше първа? Щеше ли да се поинтересува дали бебето прилича на него? Когато научи, че синът му се е родил, дали щеше да удържи да не дойде?

Ема отиде, за да се обади, а Кати внезапно усети празнота, когато й взеха бебето, за да го изкъпят, докато тя се освободи от плацентата. Когато я отведоха в стаята й, една сестра донесе сина й. Кати протегна жадно ръце към него.

— Как е възможно почти да не помня живота си преди неговото раждане? — възкликна. Бебето веднага намери гърдата й и тя почувства как малката му устичка нетърпеливо и сладко суче от зърното й.

— Не смятам, че на този въпрос изобщо може да се отговори — отвърна сестрата. — Готова ли сте да посрещнете първия си посетител като майка? Един млад човек чака да ви види.

Сърцето на Кати се качи в гърлото й.

— Кой е?

— Не знам името му, но е висок, тъмнокос и привлекателен, ако това може да ви подскаже нещо.

Кати седна в леглото, гушвайки бебето. „О, Господи, Трей!“

— Нека да влезе! — избъбри, задъхана от радост и облекчение. Погледна към спящото лице на сина си. — Сега ще се запознаеш със своя баща, Джон Уил.

Но когато вратата се отвори, в стаята влезе Джон Колдуел.