Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tumbleweeds, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александра Главанакова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лийла Мийчам
Заглавие: Тръни в пустошта
Преводач: Александра Главанакова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-365-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538
История
- — Добавяне
15.
Отмина пролетта и дойде лятото. По време на тримесечните летни ваканции в предишните години Кати, Трей и Джон се възползваха от всяка възможност да се пекат заедно на слънце. Мажеха се обилно със слънцезащитно масло и се излагаха на слънце в потъналия в зеленина заден двор на Мейбъл, където имаше и басейн. Ходеха на преходи и пикници край каньона Пало Дуро, пореха водата на езерото Меридиан с трофейната лодка на Трей, с коне под наем разглеждаха забележителностите на щатския парк Капрок Каньон. От слънцето Джон и Трей добиваха тен с цвят на кестен, а кожата на Кати ставаше малко по-тъмна от натурален мед. Тъмните коси на момчетата поизсветляваха от слънцето, а нейните руси къдрици ставаха почти бели.
Но лятото преди последната им година в гимназията бе различно. И тримата си бяха намерили работа. Трей и Джон работеха в супермаркета „Афилиетъд Фудс“, един от най-големите магазини в района Панхандъл. Управителят ги назначи и защото смяташе, че популярността на момчетата ще има добро влияние върху бизнеса. Нито един от двамата не бе го разочаровал. Работеха здравата и на тях можеше да се разчита. Клиентите се редяха на опашка точно на касите, на които те помагаха с опаковането на покупките, за да могат да си побъбрят с местните звезди, от които се очакваше да изведат отбора на „Бобкетс“ от Кърси на първото място в щатския шампионат, което не се беше случвало от десет години.
Кати си бе намерила работа като общ помощник на д-р Грейвс, местния ветеринар. Доктор Томас, градският общопрактикуващ лекар, също й бе предложил място, но Трей я разубеди да приеме.
— При д-р Томас ще се занимаваш само с документи, а при д-р Грейвс може и да научиш нещо за медицината, макар и да става дума само за животни — каза й той и се бе оказал прав.
Кати работеше едва от няколко седмици, когато нейният работодател, впечатлен от интелигентността й и начина, по който се държеше с пациентите, набързо й даде да облече бялата престилка, за да му помага при някои от дребните хирургически операции.
За Джон и Кати бе жизненоважно да работят, за да могат да си платят разходите за колежа, които не се покриваха от стипендиите. А на Трей работата бе нужна, за да не му липсват приятелите през дългите часове, които иначе се налагаше да прекарва сам.
Вечерите също бяха различни. През миналите лета тримата се събираха в дома на Ема или на Мейбъл. А сега, освен ако Джон не бе специално поканен, Трей отиваше сам у Кати в края на деня.
— Чувствам се виновен, че го изолираме — казваше й. — Винаги сме правили всичко заедно, но, Кати, не може денят да свърши, без да остана насаме с теб.
„Без да остана насаме с теб“ обикновено означаваше да отидат с колата някъде, да си говорят за своите мечти и да споделят преживяванията си през деня, да гледат звездите, да слушат музика, сгушени един в друг. Понякога оставаха в дневната на Мейбъл или седяха на дивана пред телевизора у Ема, без да обръщат внимание на нито една от двете. Изобщо не ги привличаше да се накачулват по коли и пикапи заедно с други двойки, да карат по главната улица, да ходят на кино в Амарило или да вдигат врява по бирените партита.
— Приличат на възрастна женена двойка — казваше Ема на Мейбъл. И двамата им подопечни изглеждаха напълно щастливи в собствената си компания. Но двете жени добре знаеха какво точно са правили младите, когато се прибираха много по-късно от очакваното. И щяха да са благодарни, ако децата не се оставеха да ги ръководят хормоните, а разумът.
— Катрин Ан, знаеш ли защо ти си единственото момиче за мен? — попита я Трей една вечер. Лежаха един до друг върху покривката за легло, съшита от парчета плат, която Трей винаги носеше в колата си. Беше чувал за „одеялца, които създават чувство за сигурност“ и знаеше, че и Джон имаше такова. Майка му го направила, когато той бил още малък. Веднъж Трей го бе видял сгънато и прибрано на един рафт в килера.
— Какво е това? — бе попитал Трей.
— Кое какво е?
— Синьото одеяло.
— Това е завивката, която майка ми изплела за мен, когато съм бил още бебе.
— А ти дъвчеше ли краищата й?
— Ами да, понякога.
— Кога?
— Когато ме беше страх?
— Носеше ли я със себе си?
— Да, Т. Д. Защо питаш? Какво толкова?
— Защото аз никога не съм имал такава.
Но сега имаше. Никога не би си го признал, но това беше неговата завивка, и се чувстваше като господар на света всеки път, когато с Кати лежаха на нея. За него бе свещена. Бе пропита с миризмата им. Нито едно друго момиче не бе лежало на нея. От време на време я переше в обществена пералня, така че леля Мейбъл да не я види, но това не премахваше спомените му.
— Защо съм единственото момиче за теб? — попита Кати. Знаеше, че всички момичета от училище му бяха навити и че нарочно идваха в магазина по къси шорти и потници, за да флиртуват открито с него и с Джон. Изненада се, че не изпитва никаква ревност, и се зачуди дали Трей се бе изкушавал някога да приеме това, което му предлагаха те.
Трей прокара пръст по шията й надолу до зърното на гърдата й, което за него бе сладко като малък бонбон. Прегърна я, преизпълнен с възторга и щастието, които тя предизвикваше в него.
— Защото ти ме обичаш по начина, по който имам нужда да бъда обичан.
Различно, някак много по-интензивно от миналите лета, бе и протичането на времето в града, докато сухата, изгаряща горещина не отстъпеше пред по-меките дни и прохладни нощи. Това ги подготвяше за футболната мания, която обхващаше Кърси чак до декември, когато се очакваше всички да се отправят към щатските плейофи. Никой не се и съмняваше, че трофеят от щатския шампионат щеше да бъде спечелен в категория 3-А от „Бобкетс“ от Кърси. Отборът щеше да се ръководи от най-добрите куотърбек и уайд ресийвър в тяхната дивизия и изобщо в „целия проклет щат“, както твърдяха поддръжниците и феновете на отбора — Т. Д. Хал и Джон Колдуел.
Увереността им, че ще спечелят районния шампионат, донякъде се подкопаваше от предизвикателството, отправено им от другия основен съперник на отбора на Кърси, „Рамс“[1] от Делтън. За да могат изобщо да претендират за щатската титла, „Бобкетс“ трябваше да бият „Рамс“, а предварителните проучвания показваха, че за първи път от много години отборът на Делтън щеше да бъде сериозен конкурент за трофея, а можеше дори да елиминира Кърси от плейофите още преди да е успял да направи ясна заявка за тях. Възможността за такова развитие на шампионата само подклаждаше разгорещените обсъждания на всички обществени места из града: пощата, аптеката, билярдната, църквата, сбирките на масонската ложа, заведението за хамбургери на Бени, дворовете пред къщите, където съседите се събираха, седяха на своите шезлонги след вечеря и се наслаждаваха на вечерната прохлада.
На хората от града им се струваше, че слуховете за евентуално елиминиране не тревожеха Джон и Трей, но Кати забеляза промяна в любимия си, когато август вървеше към края си и първият мач от шампионата бе насрочен след седмица.
— Какво има? — попита го тя в съботния следобед преди барбекюто, организирано от клуба на феновете за младите надежди, като си мислеше, че знае добре отговора. — Много си тих днес, не е типично за теб.
— Тревожа се — отвърна Трей.
— Защо?
— Заради клаузата в писмото от Маями.
Кати вдигна вежди. Тя бе запозната със съдържанието на писмото от университета в Маями, с което предлагаха на Трей пълна стипендия, ако играе в „Хърикейнс“. Имаше и две важни условия. Едното бе успехът му от училище и от изпитите за колежа да отговаря напълно на изискванията за прием, а другото — играта му да бъде на нивото на очакванията на треньорите.
— Какво те тревожи?
— Ами ако не спечелим районното? Треньорът Мюлър от Маями може да промени решението си и да не ми предложи в деня на подписването на споразуменията.
Кати знаеше добре и името на треньора Сами Мюлър, тъй като Трей често го споменаваше. Мюлър бе главният треньор на „Хърикейнс“, той ръководеше нещата в отбора.
Кати хвана твърдата, почерняла ръка на Трей в своята. Той й помагаше да почисти клетките на животните във ветеринарната клиника. В съботните дни затваряха на обяд, така че двамата бяха сами.
— Ще ти кажа това, което би казал и Джон: „Играй всеки мач сам за себе си и дай най-доброто от себе си“. Това е единственото, което можеш да направиш.
— Е, това може да върши работа за Джон — сопна се Трей раздразнено. — Но аз не мога да съм толкова laissez-fairel. Аз си имам отговорности.
На Трей му харесваше да използва френски думи. Тази превзетост от негова страна тайничко я забавляваше, но този път тя не се усмихна. Явно бе разстроен и Кати нямаше представа как би могла да оправи нещата.
— Отговорности? — повтори тя.
— Да, Катрин Ан — продължи Трей с разстроен глас. — Заради мен вие двамата с Джон решихте да дойдете в Маями. Ако не бях аз, ти щеше да предпочетеш университета в Калифорния, а Джон щеше да отиде в отбора на Тексас. Тревожа се, че ако не спечелим шампионата, Мюлър ще забрави за мен и Джон. Тогава какво ще стане с нас? Позициите в другите отбори вече ще са запълнени, а най-големите стипендии, отпускани от университетите — раздадени. Джон няма пари за следване и просто ще трябва да се примири с това, което е останало. Дори леля Мейбъл не може да си позволи да плати таксата за следване в Маями. Тя е една от най-високите в страната. Ще трябва да се разделим и ти ще отидеш в Маями сама.
Отчаянието му бе толкова явно, сякаш вече бе преживял това, което си представяше. А сега, когато го описа с думи, Кати трябваше да признае, че Трей не се безпокои напразно. Възможно бе и така да се случи. Никога досега не си бе мислила какви ще са последствията, ако се наложи той да се откаже от мечтата си. Единствено се бе тревожила, че може да пострада физически. За секунда я скова студ.
Той изтри лицето си с кърпа, сякаш искаше да изтрие картината, която й бе описал, от съзнанието си.
— Не бих могъл да понеса това, Катрин Ан. Не бих могъл да понеса да живея без теб и Джон.
Тя протегна ръце, нежно обхвана главата му и се взря в очите му.
— Слушай ме внимателно, Трей Дон Хал — рече му. — Знаеш ли, че почти деветдесет процента от нещата, за които хората се тревожат, се сбъдват? Използвай енергията на мисълта, за да накараш да се случат тези неща, които желаеш. Трябва да се съсредоточиш върху бъдещето, все едно е планина, която ще изкачваш, и изобщо не мисли за обиколни пътища, по които най-вероятно никога няма да поемеш. Ако се появят, тогава ще му мислиш, но планината все още ще си е там, и ние ще я покорим, ние тримата, заедно.
Тревогата изчезна от лицето му.
— Толкова много ми помагаш, Катрин Ан. Какво бих правил без теб?
Тя го потупа по бузата.
— Това е едно от нещата, което трябва да зачеркнеш от списъка си с тревоги. Спри с тези отрицателни мисли, иди да си вземеш душ и да се облечеш за голямата вечер. Ще се срещнем на барбекюто.
— Така и ще направя, но преди това… — Той преметна кърпата през кръста й и я привлече към себе си. — Ей ти, ела тук. — Целуна я продължително и силно. След това я попита, както винаги с поглед, изпълнен със страст и желание: — Нали няма да ме забравиш, докато ме няма?
Тя го отблъсна и през смях му отвърна с обичайното:
— Сякаш бих могла.
— Шоуто с понита започва в пет и половина. Не закъснявай. Искам моето момиче да е там и да се гордее повече от всичко на света с мен. — Целуна я още веднъж. — Няма проблем, че те оставям сама, нали?
— Никакъв. И без това няма жива душа наоколо. Всички се приготвят за празненството.
Тя извади едно малко кученце от последната клетка, за да я почисти. Когато стигна до входната врата, Трей се провикна:
— Да не забравиш да заключиш и задната врата, Катрин Ан!
— Добре — отвърна му тя. Държеше малкото мъжко бийгълче в едната си ръка, докато с другата вадеше хартията, с която бе покрита клетката. Сложи чиста хартия и напълни купичките му с вода и храна, след което понечи да го прибере обратно в клетката.
Бийгълчето веднага започна да квичи. И другите обитатели на клетките се присъединиха към воя и квиченето. Шумът почти напълно заглуши звънчето на входната врата. Косата й настръхна. Някой току-що беше влязъл, въпреки че бе сложила табелата „затворено“.
Побърза да заключи клетката и тихо се прокрадна до вратата, от която се влизаше в приемната. Открехна я леко и отстъпи назад шокирана, като видя кой стоеше в приемната. Улф Мъжкаря! Не го беше виждала досега, но ако се съдеше по сплъстената червеникава коса и одърпаните дрехи, не можеше да бъде никой друг, освен страшния отшелник. В ръцете си държеше окървавено бяло коли на черни петна със сив намордник. Майката на Руфус? Трей обичаше да разказва как двамата с Джон спасили Руфус, като го измъкнали през една мразовита януарска вечер от задния двор на Улф Мъжкаря, за да изненадат Катрин Ан.
На Кати й трябваха само няколко секунди, за да реши как да постъпи. Доктор Грейвс би предпочел тя да стои тихо, да остане незабелязана и когато Улф си тръгне, да заключи вратата, кучето обаче се нуждаеше от помощ, и то спешно. Беше длъжна да го спаси, дори и това да означава да я уволнят. Мъжът натисна нетърпеливо звънеца тъкмо когато тя отвори вратата.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя колкото се може по-авторитетно.
Мъжът се извърна и втренчи в нея очи изпод гъстите си червеникави вежди.
— Да, госпожице, можете. Кучката ми е ранена. Наръфа я койот, с който се сби.
Явно много се тревожеше за кучето си, защото не показа никакъв интерес към красивото момиче по къси шорти и тениска, съвсем само в лечебницата, нито към касата, където имаше налични пари.
— Страхувам се, че доктор Грейвс не е тук в момента — обясни Кати. — Аз само му помагам през лятото, но нека да видя дали мога да направя нещо.
— Докога ще отсъства докторът?
— До понеделник сутрин. Има телефон за спешни случаи, мога да му позвъня, ако искате. — Но докторът не би дошъл, дори ако пациентът бе на някой шеф. Беше президент на клуба на феновете на „Бобкетс“ и тази вечер щеше да представи играчите от тима. Вече сигурно бе отишъл на площадката.
— Ще ме отреже директно, ако му кажете, че става въпрос за мен — предположи мъжът, — а пък кучето ми се нуждае спешно от помощ.
— Сигурна съм, че ще попита за името ви — съгласи се Кати. — Искате ли аз да я погледна?
Кучката жално скимтеше. Когато си поемаше въздух, от дълбоките рани на хълбоците й потичаше кръв.
— Много ще съм ви благодарен, госпожице.
— Елате с мен в операционната.
Можеше да има сериозни неприятности заради това, което възнамеряваше да направи.
— Сложете кучката на масата и стойте до нея, докато я упоя — даде наставления Кати.
— Благодаря, госпожице. — Мъжът се наведе над ухото на кучето и Кати усети миризмата на обор. — Успокой се, Моли. Това хубаво момиче ще ти помогне да се оправиш.
Така се надяваше Кати, но какво щеше да стане, ако не успееше? Какво? Мъжът имаше свиреп вид, но тя не се страхуваше от него. Плуваше в свои води. В операционната винаги бе спокойна и дори някак безпристрастна, независимо колко сериозно бе състоянието на животното или избухлив неговият собственик. Бързо напълни спринцовката с течност и я инжектира в треперещото тяло на кучето.
— Ето така. Това ще успокои болката й, докато почистя и зашия раните.
— Колко сериозно е състоянието й?
— Има дълбоки разкъсвания. Ще оживее, но вече няма да е толкова енергична както преди.
Кати си сложи хирургически ръкавици и маска и се залови за работа. Упойката веднага подейства, но мъжът остана прав до масата, като галеше главата на кучето. Кати не поиска от него да спази правилото на клиниката собствениците да изчакват в приемната. Това би означавало да насилва късмета си, а пък и любовта на мъжа към кучето бе очевидна.
— На колко години е Моли? — попита тя.
Забеляза, че кучето бе кастрирано.
— На десет. Ти си Кати Бенсън, нали?
Кати му хвърли изненадан поглед над маската.
— Да.
— Внучката на Ема Бенсън. Ония момчета рискуваха живота си, за да ти вземат кученце.
Кати обръсна космите около дълбоките рани.
— Така е според легендата.
— Да го вземат от мен — добави Улф с известна гордост и се вгледа втренчено в нея, за да провери дали тази подробност я притесни.
— Така ми казаха.
— Значи знаеш кой съм?
— Да, знам — потвърди тя, докато почистваше разкъсаната от зъби кожа.
— По описанията за мен, предполагам?
Кати се разкъсваше между желанието да бъде мила и да каже истината. След кратка пауза, като бързаше да приключи с раните, преди да е спряло действието на упойката, тя отвърна:
— Да, господине, по описанието на външността ви.
Улф се изсмя доволно.
— Това се казва честен отговор. Ти наистина си внучка на Ема. — Той поглади ушите на кучето. — Твоето куче е син на моето. Приятелчетата ти го взеха от единственото котило, което позволих на старата Моли, защото никой не искаше да си вземе кученце от Улф Мъжкаря. Аз не съм безотговорен човек, както ме изкарват някои.
— Виждам.
Улф не каза нищо повече, а Кати продължи да се занимава с упоеното куче — да почиства раните, да ги зашива и превързва. Когато най-сетне свърши, свали маската и ръкавиците.
— Сега я заведете вкъщи, ще ви дам антибиотици и болкоуспокояващи и нещо против повръщане, което ще й дадете, като се събуди. Давайте й лекарствата само според указанията. Ще трябва да се грижите за нея да е спокойна и на сигурно място през следващите три седмици, докато й зараснат раните.
— Някой ден от вас ще излезе добра лекарка, госпожице.
— Откъде знаете, че искам да стана доктор? — попита го изненаданата Кати.
Той се усмихна широко, разкривайки черна дупка в устата си, а устните му се изгубиха сред керемиденочервените косми.
— Едва ли има нещо в този град, което да не ми е известно. А сега ми кажете колко ви дължа.
Най-вероятно нямаше да може да плати дори и да му кажеше сумата, но и без това не можеше да рискува да издаде квитанция. Току-що бе извършила операция и бе изписала рецепта, без да има разрешително за това.
— Нищо не струва — отвърна тя. — Нека си остане нашата тайна, ако нямате нищо против, а ако Моли има нужда от допълнителни грижи, най-добре е да се свържете с мен у баба ми и аз ще видя какво мога да направя за нея.
Улф поглади брадата си, а погледът му показваше, че разбира договорката.
— Много мило от ваша страна. Задължен съм ви и не мислете, че ще забравя това. Никога не забравям проявено внимание, както и нанесена обида. С Моли сме ви много благодарни.
Той взе кучето си на ръце, а Кати му отвори вратата. На излизане се спря за миг.
— И още нещо, госпожице, ако ми разрешите.
— Да, господин Улф?
— Относно момчето… Съжалявам, че избрахте именно него. Бъдете внимателна, за да не разбие сърцето ви.
Кати все още стоеше на прага с отворена от изумление уста, когато телефонът иззвъня. Тя погледна часовника на стената. Боже мой! Минаваше пет и половина!