Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (9)

9

Сред дърветата от двете страни на горската пътека се носеха последните останки от нощната мъгла. Лъчите на сутрешното слънце проникваха през клоните и младите листа на дърветата, хвърляха сенки по земята и осветяваха гората така, че тя приличаше на катедрала.

На една грубо скована пейка седеше човек и четеше вестник. Беше съвсем тихо, като изключим шума от страниците на вестника и почукването на кълвача, скрит в близките дървета.

Откъм завоя на пътеката се чу пронизително изсвирване и човекът с вестника вдигна разсеяно поглед. След малко се появи един мъж. По изражението му личеше, че е ядосан. От време на време се навеждаше и търсеше нещо в храстите от двете страни на пътеката. В едната си ръка държеше кучешка каишка, а синджирът подрънкваше в такт със забързаните му стъпки.

— Джаксън! Ела тук! Джаксън!

От време на време спираше да вика и изсвирваше с уста. Човекът с вестника хвърли безразличен поглед към него и отново се съсредоточи върху четенето. Мъжът с каишката стигна до него и спря.

— Да сте виждали едно куче? Черен лабрадор.

Човекът с вестника вдигна поглед, изненадан, че са го заговорили.

— Не, не съм.

Мъжът с кучето изсумтя недоволно.

— Проклето куче! Сигурно отново е тръгнал да гони катерици.

Човекът с вестника се усмихна любезно и отново се зачете. Мъжът прехапа устни и отново тръгна по пътеката.

— Ще ви бъда много благодарен, ако бъдете нащрек за кучето — каза той. — Задръжте го, ако се появи. Той е много добър и не хапе.

— Разбира се — отвърна равнодушно човекът с вестника.

Мъжът обаче продължи да се оглежда жално, затова другият неохотно остави четивото си на масата.

— Преди малко чух някакъв шум в храстите. Не видях нищо, но може и да е било куче.

Мъжът протегна врат.

— Къде?

— Ей там…

Човекът с вестника махна неопределено към храстите. Собственикът на кучето впери поглед в тази посока, синджирът леко се полюшваше в ръката му.

— До пътеката ли? Нищо не виждам.

Човекът въздъхна примирено и затвори вестника.

— Май ще е по-лесно да ви заведа…

— Много съм ви благодарен — усмихна се мъжът с кучето и навлезе в гората. — Имам го отскоро. Мислех, че съм го обучил, но от време на време побягва и изчезва.

Той спря, изсвири с уста и отново извика кучето по име. Човекът с вестника погледна малко притеснено тежкия синджир, след това хвърли поглед към пътеката. Наоколо нямаше абсолютно никой.

Изведнъж собственикът на кучето извика и се спусна напред. Стигна до едни храсти и се отпусна на колене. В гъсталака се виждаше тялото на черен лабрадор. Черепът му беше счупен и тъмната козина бе покрита с кръв. Собственикът на кучето протегна ръце към него, но не го докосна, сякаш го беше страх.

— Джаксън! О, Боже, погледнете главата му! Какво ли е станало?

— Счупих му черепа — отговори човекът с вестника и застана зад мъжа.

Собственикът на кучето се опита да стане, но нещо се уви около врата му и го пристегна. Натискът беше толкова силен, че задуши вика още в гърлото му. Той се опита да се изправи, но равновесието му беше нарушено, а ръцете и краката му бяха останали без сила. Сети се за синджира, но бе твърде късно. Мозъкът му отчаяно се опитваше да изпрати съответните импулси до мускулите, но вече бе започнало да му причернява.

Ръката му се сви спазматично един-два пъти и синджирът се свлече от безжизнените му пръсти.

Високо в клоните кълвачът наклони глава в опит да проумее сцената, която се разиграваше долу. Прецени, че нищо не го заплашва, и продължи да търси червеи и личинки.

Тракането на клюна му отекна в тишината на утрото.

 

 

От месеци не се бях чувствал толкова добре. Спах спокойно като никога, а чаршафите ми не бяха смачкани, което означаваше, че не се бях въртял през нощта. Направих обичайните си упражнения, които обикновено изискваха усилие от моя страна, но този път не ми се сториха толкова трудни.

Изкъпах се, след това включих телевизора и докато се обличах, затърсих канал с международни новини. Докато превключвах програмите, бях залят от порой реклами и безсмислени приказки. Подминах канала с местните новини и едва тогава осъзнах какво съм видял.

Превключих обратно и на екрана се появи физиономията на Ървинг с неговата добре поддържана брада. Говореше искрено и замислено, а интервюто водеше млада жена, чието изрисувано лице напомняше изкуствената красота на манекен от витрина.

— … разбира се. Думите „сериен убиец“ се използват прекалено често. За разлика от онзи, който е извършил няколко убийства, истинският сериен убиец е неподправен хищник. Серийните убийци са тигрите на съвременното общество, които се спотайват сред високата трева. Когато се сблъскате с много такива, се научавате да правите разлика.

— О, мили боже — изпъшках аз.

Спомних си, че вчера Ървинг закъсня за моргата, защото имаше интервю, но тогава не се замислих много по въпроса. Докато го гледах, усетих как доброто ми настроение се стопява.

— Вярно ли е, че са ви извикали от Бюрото за разследване, за да направите профил на убиец, след като в бунгало в Смоуки Маунтинс е бил открит обезобразен труп? — настоя журналистката. — И че във връзка с този случай се е наложила ексхумация?

Ървинг се усмихна мрачно.

— Съжалявам, но нямам право да обсъждам полицейското разследване, преди то да е приключило.

Журналистката кимна с разбиране, при което лакираната й руса коса въобще не помръдна.

— Но тъй като вие сте специалист по създаване на профили на серийни убийци, е логично да се предположи, че от Бюрото за разследване смятат, че имат работа точно с такъв човек. Възможно ли е това да е началото на поредица от убийства?

— Налага се да повторя, че не мога да дискутирам случая. Въпреки това съм сигурен, че хората могат и сами да стигнат до някои изводи — добави Ървинг уж съвсем невинно.

Журналистката се усмихна и под яркочервените й устни се разкриха идеално подредени бели зъби, после кръстоса крака.

— Можете ли поне да ми кажете дали сте направили профил на убиеца?

— Моля ви, Стефани, знаете, че не мога да направя това — отговори Ървинг с любезна усмивка. — Мога само да ви кажа, че всички серийни убийци, с които съм се сблъсквал, а повярвайте ми, те са доста, имат една обща отличителна черта. Те са съвсем обикновени хора.

Журналистката наклони учудено глава, сякаш не бе чула правилно.

— Извинявайте, но наистина ли ги нарекохте „обикновени“?

Изненадата й беше съвсем изкуствена, очевидно тя предварително знаеше какво ще каже Ървинг.

— Точно така. Самите те обаче не се възприемат като обикновени, точно обратното. Но истината е, че по дефиниция те са жалки хора. Забравете за гениалните психопати от филмите и романите, в действителност серийните убийци са абсолютни неудачници, за които убийството се е превърнало в основен стимул в живота. Да, те са хитри. И определено са опасни. Но най-характерната им черта е, че лесно се сливат с тълпата. Именно затова е толкова трудно да бъдат разпознати.

— И вероятно затова е толкова трудно да бъдат заловени?

Ървинг разтегна устни във вълча усмивка.

— Това е най-голямото предизвикателство в професията ми.

Интервюто свърши и на екрана се появи друга журналистка.

— Това беше специалистът по поведенчески науки Алекс Ървинг, автор на бестселъра „Прекършеното его“, който вчера разговаря с…

Изключих телевизора.

— Неговото его обаче си е съвсем наред — измърморих аз и хвърлих дистанционното на леглото.

Интервюто беше напълно безсмислено. В него не се казваше нищо важно, за Ървинг то бе просто възможност да се поперчи по телевизията. Чудех се дали Гарднър знае за предаването. Някак не можех да си представя, че ще се съгласи Ървинг да използва разследването, за да прави реклама на новата си книга.

Въпреки това, докато шофирах към моргата, имах чувството, че дори самодоволното държание на психолога няма да успее да развали приповдигнатото ми настроение. Този път пристигнах преди Том. Едва се бях преоблякъл обаче, и той дойде.

С облекчение видях, че изглежда доста по-добре от предишната вечер. Добрата храна и сънят може да не са лек за всичко, но и не вредят.

— На някои хора май много им се работи — засмя се той, когато ме видя.

— Снощи с Пол открихме нещо.

Показах му обвивките от какавидите и неизвестното насекомо и му разказах как сме попаднали на тях.

— Става все по-интересно — каза той и огледа внимателно насекомото. — Според мен си прав, че тялото вече е било разложено, преди да го погребат. А що се отнася до това… — и той замислено чукна с пръст бурканчето с мъртвото насекомо. — … нямам ни най-малка представа какво е.

— Така ли?

Предполагах, че Том ще може да го идентифицира.

— Съжалявам, че те разочаровах. Мухите месарки и бръмбарите са едно, но такова нещо досега не съм виждал. Познаваш ли Джош Талбот?

— Не, не мисля.

Познавах повечето колеги на Том, но това име не ми говореше нищо.

— Той е нашият специалист по съдебномедицинска ентомология. Истинска подвижна енциклопедия по насекомите. Ако има някой, който може да каже каква е тази буболечка, това е Джош.

Докато той говореше с Талбот, аз се заех да изплакна костите от ексхумираното тяло от препарата, в който бяха престояли през нощта. Вече бях сложил някои от тях в сушилнята, когато Том се върна.

— Късметлии сме — заяви той. — Днес заминава на конференция в Атланта, но преди това ще мине оттук. Не би трябвало да му отнеме много време.

Едва бе свършил да говори, когато на вратата леко се почука.

— Не е възможно да е той — каза Том и отиде да отвори.

Наистина не беше Талбот. На вратата стоеше Кайл.

Том се опита да прикрие изненадата си и се отдръпна встрани, за да го пусне да влезе.

— Не те очаквах днес. Защо не си вземеш няколко дни почивка?

Кайл се усмихна притеснено.

— Предложиха ми, но не е честно другите момчета да поемат и моята работа. Нищо ми няма. Освен това по-добре да поработя, отколкото да си стоя вкъщи.

— Как ти е ръката? — попитах аз.

Той я вдигна, за да я видим. Само малката лепенка на дланта му свидетелстваше за вчерашната случка. Кайл я погледна така, сякаш не беше част от него.

— Не е нищо особено, нали?

Настъпи неловко мълчание. Том се изкашля.

— А… как се чувстваш след вчерашната случка?

— Ами добре, благодаря. Ще мине известно време, докато излязат резултатите от тестовете, но се опитвам да бъда оптимист. В болницата ми казаха, че ако искам, мога да започна лечение срещу HIV, но може трупът изобщо да не е бил заразен, а дори и да е, може да не прихвана заразата.

— Все пак си помисли за лечението — отвърна Том и направи жест на пълна безпомощност. — Виж, наистина съжалявам за…

— Недейте!

Острата му реакция показваше под какво напрежение се намира в момента. Сви смутено рамене.

— Моля ви, не се извинявайте. Аз само си вършех работата. Случват се такива неща, нали?

Отново настъпи неловко мълчание. Този път го наруши Кайл.

— А… Самър къде е?

Опита се да звучи небрежно, но и този път не му се удаде. Не беше трудно да се досетим каква е истинската причина за посещението му.

— Съжалявам, но Самър вече няма да идва да ни помага.

— О… — разочарованието му беше съвсем очевидно. — Тогава мога ли аз да ви помагам?

— Благодаря ти, но двамата с Дейвид ще се справим.

— Чудесно — натърти Кайл. — Ако имате нужда от нещо, повикайте ме.

— Непременно. А ти се погрижи за себе си.

Усмивката по лицето на Том са задържа, докато Кайл напусна залата.

— Господи… — въздъхна след това той.

— Кайл е прав — обадих се аз. — Той просто си вършеше работата. Няма нужда да се обвиняваш. А и ако трябва да сме честни, не той, а аз трябваше да помогна на Самър.

— Вината не е твоя, Дейвид.

— Нито пък твоя. Освен това все още не знаем дали иглата е била заразена. Възможно е Кайл да се отърве без проблеми.

Вероятността за това беше съвсем малка, но нямаше смисъл Том да продължава да се измъчва. Думите ми като че ли му подействаха ободрително.

— Прав си. Каквото станало — станало. Да се съсредоточим върху работата и да заловим онзи кучи син.

Том рядко употребяваше груби думи и това беше ясен знак колко разтревожен е в момента. Тръгна към вратата, след това спря.

— А, щях да забравя. Мери пита дали обичаш риба.

— Риба ли? — Рязката смяна на темата ме изненада. — Да, защо?

— Довечера ще вечеряш у нас. — Той вдигна вежди, развеселен от неудобството ми. — Сам и Пол също ще дойдат. Само не ми казвай, че си забравил!

Напълно ми беше излязло от ума.

— Не, разбира се.

Той се захили, обичайното му чувство за хумор се беше възвърнало.

— Боже опази! Не че има за какво друго да мислиш, нали?

В човешкото тяло има двеста и шест кости. Те са много различни по размер, като се почне от фемора — голямата бедрена кост, и се стигне до малките костици във вътрешното ухо, най-дребната от които е с големината на оризово зърно. В структурно отношение скелетът е истинско чудо на биологичното инженерство, по-сложен и съвършен и от най-великото произведение на човешката мисъл.

Възстановяването на скелета не е никак проста работа.

Оголени и от последните остатъци от разлагаща се тъкан, костите на мъжа от гроба на Уилис Декстър имаха какво да разкажат. Сега със сигурност можеше да се твърди, че мъжът е бил от африканската раса. Безспорни доказателства за това бяха доста правилната и по-лека костна структура, както и по-четвъртитата форма на очните ябълки. Този неизвестен мъж е имал среден ръст и ако се съди по износването на ставите му, е бил на възраст между петдесет и пет и шейсет години. По дясната бедрена кост, както и по лявата раменна се виждаха следи от отдавна зараснали счупвания, вероятно от детска възраст. По коленните и глезенните стави имаше видими признаци на артрит. Пораженията бяха по-добре изразени в лявата, отколкото в дясната страна, което означаваше, че при ходене тежестта е падала предимно вдясно. Лявото бедро също беше силно увредено, ябълката и ставната ямка бяха разядени и износени. Приживе е трябвало да се замисли за оперативна подмяна на ставите, защото иначе след няколко години е щял да се превърне в инвалид.

Не че сега това имаше някакво значение.

Също както при Тери Лумис, подезичната кост не беше засегната. Това само по себе си не доказваше нищо, но когато извадих мокрия череп от ваничката, се усмихнах мрачно. Зъбите бяха все така кафяви и на петна, но непосредствено под тях, там, където някога е бил венецът, се виждаше емайлът.

Розовото оцветяване беше очевидно.

Все още оглеждах черепа, когато Том влезе в залата. С него вървеше един нисък, доста закръглен мъж на около петдесет години. Тънката му рижа коса беше небрежно сресана върху зачервеното теме. Носеше очукано кожено куфарче, издуто от книгите вътре.

— Джош, запознай се с Дейвид Хънтър — започна Том още от вратата. — Дейвид, това е Джош Талбот. Той знае за буболечките всичко, което си заслужавала се знае.

— А Том знае, че мразя думата „буболечка“ — възрази Джош непринудено.

Той огледа стаята със светещи от нетърпение очи. Спря поглед върху костите, после бързо го отмести. Не за тях бе дошъл.

— И така, къде е онова мистериозно насекомо, което сте ми приготвили?

Лицето му светна, когато видя бурканчето за проби. Наведе се, така че насекомото да е на нивото на очите му, и започна да го разучава внимателно.

— Това се казва изненада!

— Знаеш ли какво е? — попита Том.

— О, да. Между другото, това е много ценна находка. Има само още един район в Тенеси, където е доказано наличието на Odonata. Преди тези насекоми са се срещали и тук, но сега такива красавци са рядкост.

— Радвам се да го чуя — заяви Том. — Би ли ни обяснил какво е точно?

Талбот се засмя.

— Разред Odonata включва два вида водни кончета, които се различават по размер и по начина, по който държат крилата си. Това нещо е ларва на водно конче — един от най-едрите видове, разпространени в Северна Америка. Среща се често в източните щати, но в Тенеси може да се види относително рядко. Ето, сега ще ви покажа.

Започна да рови в куфарчето си и извади дебел стар учебник с оръфани корици. Постави го на масата и започна да прелиства страниците, докато си тананикаше нещо. Спря и посочи една картинка.

— Ето го Epiaeschna heros, или казано по-просто, Блатно водно конче. Това са мигриращи насекоми, които през лятото и есента обитават гористи местности и езера, но в по-топлите региони се излюпват още през пролетта.

На снимката се виждаше огромно насекомо с формата на хеликоптер. То имаше същото издължено тяло и двойни криле като водните кончета, които бях виждал у дома, но това бе единствената прилика. Този вид бе дълъг колкото пръста ми и почти толкова дебел, с яркозелени тигрови шарки по кафявото тяло. Но най-забележителното нещо бяха очите му, огромни блестящи синьо-зелени сфери.

— Познавам колекционери на водни кончета от Тенеси, които биха дали мило и драго да притежават такъв възрастен екземпляр — продължи Талбот разпалено. — Само погледнете очите му! Направо са невероятни! В слънчев ден се забелязват от километър.

Том разглеждаше внимателно снимката.

— Значи сме открили ларвата на такова водно конче?

Талбот сключи пръстите на ръцете си, явно темата много му допадаше.

— Развитието на водните кончета не преминава през фазата на ларва. Те снасят яйцата си в спокойни или бавнотечащи води и щом се излюпят, са напълно пригодни за живот във водна среда. Когато съзреят, изпълзяват върху някое растение или стрък трева, претърпяват метаморфоза и се превръщат във възрастни индивиди.

— Но водните кончета обикновено не налитат на мърша, нали? — попитах аз.

— Боже мой, разбира се, че не. — Талбот беше направо шокиран от въпроса ми. — Те са хищници. Изхранват се предимно с комари, затова най-често се срещат в близост до вода, макар че блатното водно конче има предпочитания към крилатите термити. Значи сте открили този екземпляр в ковчег?

— Точно така. Смятаме, че е попаднал там заедно с трупа — отвърна Том.

— В такъв случай бих предположил, че трупът е лежал в непосредствена близост до вода — зави Талбот и отново взе бурканчето. — Това малко същество е изпълзяло, за да претърпи метаморфоза, и тогава е било отнесено заедно с трупа. Дори и да не е било смачкано, студът и тъмнината са го убили.

— Има ли определен район, където се среща особено често? — попита Том.

— Разпространен е не в бързотечащите потоци и реки, а в гористите местности, където има застояли води или езера. — Талбот погледна часовника си, след това бързо прибра учебника в куфарчето си. — Извинявайте, но трябва да тръгвам. Непременно ми се обадете, ако намерите някой жив екземпляр.

Том излезе да изпрати Талбот. Когато се върна след няколко минути, изглеждаше замислен.

— Сега поне сме наясно какво е — отбелязах аз. — Вероятно тялото е било оставено в близост до езеро или друга застояла вода, а това би могло да помогне на Гарднър.

Том, изглежда, изобщо не ме чу. Взе черепа и започна да го оглежда разсеяно, сякаш не съзнаваше напълно какво прави. Дори информацията за незасегнатата подезична кост и розовите зъби не му направи особено впечатление.

— Всичко наред ли е? — не издържах и попитах най-накрая.

Той остави черепа на масата.

— Дан Гарднър ми се обади тъкмо преди Джош да дойде. Алекс Ървинг е изчезнал.

Първата ми мисъл беше, че е станала някаква грешка, нали тази сутрин го бях видял по телевизията. След това си спомних, че интервюто е било заснето предишния ден.

— Какво се е случило?

— Никой не знае със сигурност. Тази сутрин е излязъл рано и повече не се е върнал. Никой не го е виждал оттогава.

— Не е ли малко прибързано да се твърди, че е изчезнал, след като го няма само от няколко часа?

— При други обстоятелства — да. Но той е извел кучето си на разходка. — В очите му се четеше тревога. — Намерили са кучето с разбит череп.

 

 

Кръвта се стича по умивалника и оцветява бързотечащата студена вода в яркочервено. В решетката на канала се закача парченце месо, бледорозово, тъй като водата е отмила кръвта по него. Ти го натискаш с пръст и то влиза в канала.

Нарязваш на ситно шепа люти чушки, слагаш ги в тигана и ги поръсваш с чеснова сол, като през цялото време си тананикаш разсеяно. Когато чушките са вече запържени, прибавяш към тях месото. Мократа плът започва да цвърти в горещата мазнина и се вдига облак пара. Разбъркваш леко месото и го оставяш да хване кафява коричка. Отваряш хладилника и вадиш кутия портокалов сок, сирене и майонеза. Избираш една що-годе чиста чаша и я избърсваш с пръст. Всичко наоколо е покрито с прах, но ти не го забелязваш. Тъй или иначе той изобщо не те притеснява. От време на време сякаш някаква завеса се вдига и виждаш разнебитената обстановка, в която живееш, мръсотията, натрупана в ъглите, но това ни най-малко не те тревожи. Разложението е част от естествения ход на живота, от къде на къде ще се противопоставяш на природата?

Изпиваш цяла чаша портокалов сок, избърсваш уста с опакото на ръката си, после намазваш две филии с майонеза и слагаш отгоре няколко големи бучки сирене. Наливаш си още портокалов сок и отиваш до голямата маса в средата на кухнята. На нея няма много свободно място, но все пак успяваш да закрепиш чинията си в ъгъла и придърпваш един стол. Както обикновено, сандвичите нямат абсолютно никакъв вкус, но все пак пълнят стомаха ти. Вече не страдаш, че нямаш нито обоняние, нито усещане за вкус.

Не и когато има толкова други неща, на които да се наслаждаваш.

Сега всичко ще се развие много бързо, но ти нямаш нищо против. Точно това очакваше, а ти се справяш най-добре, когато си под напрежение. Всичко става тъкмо както предполагаше. Точно както според плана. Да оставиш всичко в бунгалото беше риск, но затова пък добре пресметнат. Чувството бе странно, защото не работеше в обичайната обстановка. Решението да оставиш кутийката от филма бе плод на вдъхновение. Въобще не ти се искаше да оставяш трупа така, че да го открият, но това беше абсолютно необходимо. Искаше да направиш впечатление, а какъв по-добър начин от това да ги заведеш на местопрестъплението и да ги оставиш да си блъскат главите? Остави ги да капнат от умора, докато се мъчат да разгадаят следващия ти ход. Това изобщо няма да им е от полза.

Тогава ще бъде твърде късно.

Изяждаш сандвича си, допиваш портокаловия сок, който няма никакъв вкус — усещаш само, че е студен. В ъгъла на устата ти е останала малко майонеза. Отиваш до печката, за да провериш месото в тигана. Вдигаш капака и вдишваш издигащата се пара. Не усещаш никаква миризма, но очите ти започват да сълзят, а това е добър знак. Месото е хванало много приятна кафява коричка. Както обикновено, предпочиташ свинско пред телешко. По-евтино е, а ти така или иначе не можеш да усетиш разликата.

Взимаш лъжица и опитваш малко. Въпреки че не усещаш никакъв вкус, лютите подправки изгарят устата ти. Точно такова трябва да бъде истинското чили. Добавяш няколко консерви с домати, махаш тигана от огъня и го покриваш с капак. Оставяш го да се задушава; когато се върнеш, ще е съвсем готово.

Ти твърдо вярваш, че всичко трябва да бъде оставено да се задуши в собствен сос.

Взимаш найлоновата торба с мръсните дрехи, които трябва да оставиш в пералнята, и си напомняш да купиш провизии. Трябват ти още консервирани домати, запасите ти от батерии и мухоловки също почти са се изчерпали. Оглеждаш лепкавите ленти, които висят от тавана. Преди време наистина бяха лепкави, а сега целите са покрити с умрели черни мухи, както и с обвивките на други, по-големи пъстроцветни насекоми.

За миг по лицето ти се изписва недоумение, не се сещаш за какво точно са лентите. След това премигваш и се връщаш към действителността. На излизане спираш до масата. Мъжът, който лежи здраво привързан за нея, те поглежда с ужасените си очи и се опитва да каже нещо въпреки запушената си уста. Ти му се усмихваш.

— Не се безпокой. Скоро ще се върна.

Мяташ през рамо тежката торба с пране и излизаш…