Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (6)

6

Когато потеглихме към гробището, зората беше само бледа ивица на хоризонта. Небето все още бе тъмно, но звездите избледняваха и отстъпваха място на новия ден. Пейзажът от двете страни на шосето започна да добива по-ясни очертания, сякаш изплуваше от тъмнината като снимка, поставена във вана за проявяване. Зад магазините и ресторантите за бързо хранене се извисяваше огромната снага на планината, която с величината сякаш си искаше да подчертае преходността на всичко сътворено от човешка ръка.

Том шофираше мълчаливо. Като никога, не бе пуснал някой от дисковете си с джаз, но не знаех дали причината за това е ранният час, или просто не беше в настроение. Когато ме взе от хотела, само се усмихна едва-едва, после потъна в мълчание. Никой не изглежда много добре толкова рано сутрин, но лицето му беше някак сиво, което според мен не се дължеше на недоспиване.

Най-вероятно и ти не изглеждаш особено добре. Лежах буден в леглото до ранните часове, очаквайки с тревога онова, което предстои. Това съвсем не беше първата ексхумация, на която щях да присъствам, и със сигурност не най-неприятната. Преди много години бях участвал в разкопаването на масови гробове в Босна, където в общите ями бяха погребани цели семейства. Сега нямаше да има нищо такова, а и съзнавах, че Том ми правеше услуга, като ме взе със себе си. Би трябвало да съм изключително доволен от отдалата ми се възможност да участвам в полицейско разследване в САЩ.

Защо тогава не изпитвах никакъв ентусиазъм?

Преди бях уверен в способностите си, а сега — изпълнен със съмнения. Като че ли бях загубил цялата си енергия и желание за работа заедно с кръвта, която изтече от мен преди година, докато лежах на плочите в антрето на апартамента си. Щом сега реагирах по този начин, как ли щях да се чувствам, когато се върнех в Англия и се наложеше да разследвам убийство сам, без чужда помощ?

Честно казано, нямах ни най-малка представа.

Когато напуснахме магистралата, забелязах, че хоризонтът на запад е промазан със златисти ивици. Пътувахме към източните предградия на Ноксвил, които въобще не познавах. Този район на града беше доста беден, боята по фасадите на къщите се лющеше, предните дворове бяха пълни с боклуци, тревата не бе окосена. Очите на една улична котка, която ядеше нещо в канавката, проблеснаха на светлината на фаровете, тя спря да яде за момент и ни изгледа подозрително.

— Съвсем близо сме — наруши Том тишината.

След още два-три километра къщите отстъпиха място на шубраци и не след дълго стигнахме до гробището. То бе отделено от пътя с висока тухлена ограда, покрай която бяха насадени борове. На арката над портата висеше метална табела с надпис „Погребална агенция и гробище Стийпъл Хил“. Над буквите бе изобразен стилизиран ангел, свел благоговейно глава. Дори и в сутрешния сумрак успях да забележа, че металът е ръждясал, а боята по него се лющи.

Влязохме с колата през отворената порта. Надгробните камъни бяха подредени в редици от двете страни на пътя, повечето — занемарени и буренясали. Зад тях се простираше мрачна борова гора, а точно пред нас се виждаше силуетът на сградата, в която се помещаваше погребалната агенция. Беше ниска постройка, която приличаше на фабрика, с нещо като квадратна кула.

Встрани бяха паркирани няколко коли. Спряхме до тях и слязохме от колата. Мушнах ръце в джобовете си и потреперих от сутрешния хлад. Наоколо се носеше лека сутрешна мъгла, а по тревата блестяха сребристи капчици роса.

Около гроба бяха издигнати паравани, макар че толкова рано сутринта нямаше никакви посетители. Един малък багер пухтеше и вибрираше, докато издигаше и изсипваше пръстта върху една вече доста голяма купчина. Миришеше на глина и дизелово гориво. Гробът беше вече почти разкопан и зееше като огромна черна рана в тревната площ.

Докато багерът изхвърляше поредната купчина пръст, Гарднър и Джейкъбсън стояха и чакаха заедно с останалите служебни лица и работници. Хикс бе застанал малко встрани от тях. Голата глава на патолога се подаваше от яката на шлифера, което му придаваше вид на костенурка. Неговото присъствие тук беше чиста формалност, тъй като трупът със сигурност щеше да бъде предаден на Том.

От изражението по лицето му ставаше ясно, че никак не е доволен от това.

Наблизо стоеше още един мъж, висок и елегантен, с палто от камилска вълна върху строг черен костюм. Наблюдаваше работата на багера, а по лицето му бе изписано нещо, което можеше да се тълкува и като сдържаност, и като отегчение. Щом видя, че идваме, той изведнъж като че ли застана нащрек и впери поглед в Том.

— Здравей, Том — поздрави Гарднър.

Очите на агента бяха зачервени, под тях имаше торбички. За разлика от него Джейкъбсън изглеждаше съвсем свежа, все едно бе спала непробудно цели девет часа. Шлиферът й, препасан с колан на кръста, беше безупречно изгладен.

Том се усмихна, но не отвърна на поздрава. Забелязах, че се е задъхал въпреки слабия наклон и краткото разстояние от колата дотук. Хикс го погледна с неприязън и не го поздрави. На мен не ми обърна абсолютно никакво внимание. Извади от джоба си мърлява носна кърпа и шумно се изсекна.

Гарднър посочи към високия мъж с палтото от камилска вълна.

— Това е Елиът Йорк, собственик на „Стийпъл Хил“. Помогна ни да организираме ексхумацията.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен — заяви Йорк и бързо пристъпи към Том. — За мен е чест да се запозная с вас, доктор Либерман.

Миризмата на одеколона му бе по-силна дори от тази на дизелово гориво, идваща от багера. Беше трудно да се определи на колко години е, но според мен наближаваше петдесетте. Беше висок, едър мъж, с неправилни черти на лицето, които с възрастта бяха станали по-груби и тежки. Черната му коса имаше странен матов отблясък, затова предположих, че я боядисва, а когато се обърна, забелязах, че е грижливо сресана, така че да прикрива оплешивяващото му теме.

Том побърза да измъкне ръката си от неговата и ме представи:

— Това е моят колега доктор Хънтър. Той е от Англия и е на посещение при нас.

Йорк ме поздрави съвсем небрежно. Отблизо се виждаше, че ръкавите на палтото от камилска вълна са съвсем износени, а доколкото можех да забележа, черният му костюм се нуждаеше от химическо чистене. Ако се съдеше по неравномерно обръснатата му брада и следите от порязване, тази сутрин или се беше обръснал много набързо, или ножчето на самобръсначката му е било съвсем тъпо. Дори силната миризма на одеколона му не можеше да прикрие мириса на цигари, който се носеше от него, както и жълтите петна от никотин по пръстите му.

Още не бе пуснал ръката ми, когато отново се обърна към Том:

— Слушал съм много за работата ви, доктор Либерман. Както, разбира се, и за Фермата ви.

— Благодаря ви, но не може да се каже, че Фермата е моя.

— Не, разбира се, тя е гордост на целия щат Тенеси — заяви той и се усмихна мазно. — Моята професия въобще не може да се сравнява с вашата, но мисля, че и аз в известна степен служа на обществото. Работата ми не е приятна, но смятам, че е много необходима.

Усмивката на Том не слизаше от лицето му.

— Напълно сте прав. Значи вие извършихте това погребение?

Йорк наклони глава встрани.

— Да, сър, имах тази чест, въпреки че, честно казано, не си спомням много за това конкретно погребение. Нали разбирате, при нас се извършват толкова много. Агенция „Стийпъл Хил“ предлага всякакви услуги — както кремация, така и погребения сред тази прекрасна природа — каза той и посочи неподдържаните тревни площи с такава гордост, сякаш бяха великолепен парк. — Баща ми основа компанията през 1958 година и оттогава предлагаме услугите си на опечалените. Мотото ни е „Достойнство и утеха“ и ми се ще да вярвам, че то точно отразява същността на работата ни.

Тези високопарни думи бяха последвани от доста неловко мълчание. Гарднър се приближи до нас и по лицето на Том се изписа облекчение.

— Съвсем скоро ще приключим. Гробът е почти разкопан — заяви той.

Том успя да се измъкне и усмивката на Йорк бе заменена от разочарование.

Сякаш за да докаже думите на Гарднър, багерът изсипа последната купчина пръст и се отдръпна, като изпускаше облаци дим от ауспуха си. Един мъж с уморен вид, за когото предположих, че е от санитарните власти, кимна към един от работниците. Облечен в защитно облекло и с маска на лицето, той пристъпи напред и започна да пръска ямата с дезинфектант. След смъртта болестотворните микроорганизми не изчезват. Освен с бактериите, които се хранят с разлагащата се плът, мъртвите могат да заразят живите с хепатит, СПИН, туберкулоза и така нататък.

Друг работник, също в защитно облекло и с маска, спусна в гроба стълба, слезе по нея и започна да разчиства с лопата пръстта около ковчега. Докато привърши и постави ремъците, с които щеше да бъде издигнат, небето беше вече съвсем изсветляло, а боровете хвърляха дълги сенки по тревата. Работникът излезе от трапа и заедно с още няколко души започнаха да изтеглят ковчега. Гледката много приличаше на зловещо погребение, при което действията се извършваха в обратен ред.

Покритият с кал ковчег бавно се издигаше, а от него падаха буци пръст. Мъжете го положиха отстрани на гроба, върху предварително поставените дъски, и бързо се оттеглиха.

— По дяволите, как вони! — измърмори единият от тях.

Беше прав. Дори от мястото, където стояхме, усетихме силната миризма на разлагаща се плът в свежото утро. Гарднър сбърчи нос, доближи се до ковчега и се наведе да го огледа.

— Капакът се е сцепил — заяви той и посочи една пролука под напластената кал. — Не мисля, че е бил отворен нарочно, просто дървесината е много тънка.

— Направен е от най-добрия американски бор! Ковчегът си е съвсем наред! — развика се Йорк.

Никой не му обърна внимание.

Том се наведе над ковчега и го подуши.

— Казахте, че е бил погребан преди шест месеца, така ли? — попита той Гарднър.

— Точно така. Защо?

Том не отговори.

— Странно. Ти какво ще кажеш, Дейвид?

Опитах се да прикрия смущението си, когато всички погледи се насочиха към мен.

— Не би трябвало да мирише толкова силно — отвърнах аз неохотно. — Не и ако са минали само шест месеца.

— Ковчегът не е плътно затворен, в случай че не сте забелязали — обади се Хикс. — Какво очаквате при наличието на такава дупка?

Надявах се, че Том ще му отговори, но той бе приковал вниманието си върху ковчега.

— И все пак се е намирал под два метра пръст. На такава дълбочина разлагането настъпва много по-бавно, отколкото на повърхността.

— Не говорех на вас, но все пак благодаря за разяснението — каза саркастично Хикс. — Сигурен съм, че като англичанин познавате добре климатичните особености на Тенеси.

— Всъщност Дейвид е прав — каза Том и се изправи. — Въпреки счупения капак миризмата не би трябвало да е толкова силна.

Патологът го изгледа гневно.

— Тогава защо не погледнете вътре? — попита той и махна рязко към работниците. — Отворете го.

— Тук ли? — изненада се Том.

Обикновено ковчегът първо се транспортираше до моргата и едва там биваше отворен.

Изглежда, Хикс истински се забавляваше.

— Ковчегът така или иначе е отворен. Ако тялото е силно разложено, както вие твърдите, бих предпочел да го знам още сега. И без това загубих достатъчно време.

Познавах Том добре и по свитите му устни разбрах, че не одобрява идеята, но въпреки това си замълча. Докато трупът официално не беше предаден на Том, решенията взимаше Хикс.

Джейкъбсън обаче възрази:

— Сър, не смятате ли, че трябва да изчакаме? — обърна се тя към Хикс, докато той даваше нареждания на работниците да отворят ковчега.

— Да не би да поставяте под въпрос правомощията ми? — попита той с хищническа усмивка.

— За бога, Доналд, ако ще го отваряш, отваряй го — намеси се Гарднър.

Хикс хвърли още един гневен поглед към Джейкъбсън и направи знак на работника, който стоеше с електрическа отвертка в ръка. Машината зави пронизително и отвъртя винтовете на ковчега. Хвърлих поглед към Джейкъбсън, но лицето й беше напълно безизразно. Сигурно бе усетила погледа ми, защото за миг спря сивите си очи върху мен. Преди да ги отмести, успях да зърна гнева в тях.

Когато беше махнат и последният винт, към ковчега се приближи още един работник, за да помогне при вдигането на капака. Той се бе огънал навътре и отстраняването му не беше много лесно.

— Мили боже! — възкликна един от мъжете и извърна глава.

Вонята, която се понесе от ковчега, беше направо неописуема — отвратителната, сладникава миризма на разлагаща се плът. Работниците побързаха да се отдалечат.

Двамата с Том се приближихме, за да погледнем вътре.

Мръсен бял чаршаф покриваше по-голямата част от останките, така че се виждаше само черепът. Косата бе опадала, с изключение на няколко тънки кичура, които приличаха на паяжини. Тялото бе започнало да се разлага, плътта сякаш се бе стопила. Бактериите бяха превърнали меките тъкани в полутечно състояние. Тъй като капакът на ковчега беше затворен, течността не бе имала възможност да се изпари. Беше гъста и слузеста и бе изцапала памучния покров. Тази лепкава маса се наричаше „ковчежна течност“.

Хикс също погледна вътре.

— Поздравления, Либерман. Целият е твой.

Отправи се към паркираните коли, без да погледне повече назад. Гарднър гледаше с отвращение ужасяващите останки в ковчега, пред устата и носа си бе поставил носна кърпичка, с която напразно се опитваше да спре отвратителната миризма.

— Това нормално ли е?

— Не — отвърна Том и погледна гневно към Хикс.

— Имате ли представа как е станало? — обърна се Гарднър към Йорк.

Лицето на собственика на погребалната агенция бе станало тъмночервено.

— Разбира се, че не! И не приемам намеците ви, че аз имам нещо общо с това! Агенция „Стийпъл Хил“ не отговаря за онова, което се случва с ковчега след заравянето му.

— Така си и мислех — отвърна Гарднър и направи знак на работниците. — Затворете го и да го откараме в моргата.

Междувременно бях успял да огледам съдържанието на ковчега доста внимателно.

— Погледни черепа, Том — казах аз.

Том стоеше загледан натам, където бе тръгнал патологът. За миг ме погледна учудено, после изпълни молбата ми. Видях как изражението на лицето му се промени.

— Това никак няма да ти хареса, Дан.

— Какво няма да ми хареса?

Вместо да му отговори, Том отправи многозначителен поглед към Йорк и работниците.

— Бихте ли ни извинили за момент, господа? — обърна са Гарднър към тях.

Работниците отидоха до багера и запалиха цигари. Йорк скръсти ръце на гърдите си.

— Това е моето гробище, така че никъде няма да ходя.

Ноздрите на Гарднър започнаха да потрепват и той въздъхна дълбоко.

— Господин Йорк…

— Имам пълното право да знам какво става тук!

— Точно това се опитваме да установим. А сега, ако нямате нищо против…

Но Йорк далеч не беше свършил. Той насочи пръст към Гарднър и продължи:

— Оказах ви пълно сътрудничество. Няма да допусна да ме обвинявате в каквото и да било. Искам да се запише черно на бяло, че „Стийпъл Хил“ не носи никаква отговорност.

— За какво да носи отговорност? — попита Гарднър с измамно мек глас.

— За каквото и да било! За това! — и Йорк посочи към ковчега. — Фирмата ми е съвсем почтена и аз не съм направил нищо нередно!

— Тогава няма за какво да се безпокоите. Благодаря ви за помощта, господин Йорк. Скоро отново ще се свържем с вас.

Йорк пое дълбоко въздух и бе готов да продължи да протестира, но погледът на агента го възпря. Той затвори уста, намуси се и се отдалечи наперено. Гарднър го проследи с поглед, както котка проследява врабче, после отново се обърна към Том:

— Е, какво има?

— Нали каза, че погребаният труп е на бял мъж?

— Точно така. Уилис Декстър, трийсетгодишен, механик, загинал в автомобилна катастрофа. Хайде, Том, какво толкова видя?

Том ми се усмихна кисело.

— Дейвид го забеляза. Нека той го съобщи.

Хиляди благодарности. Обърнах се отново към ковчега. Усещах, че Гарднър и Джейкъбсън внимателно ме наблюдават.

— Погледнете носа — започнах аз.

Меката тъкан се беше разложила напълно и на мястото на носа се виждаше триъгълна дупка с остатъци от хрущял в нея.

— Виждате ли дъното на носния отвор, там, където то се свързва с костта, за която се захващат горните зъби? Там би трябвало да има остра изпъкнала кост. Но такава няма, костта плавно преминава в другата под нея. Освен това формата на носа не е каквато се очаква. Коренът му е нисък и широк, носното отверстие също е прекалено широко.

Гарднър изруга под носа си.

— Сигурен ли си? — обърна се той по-скоро към Том, отколкото към мен.

— За съжаление, да — отвърна Том с безпокойство в гласа. — И аз щях да го забележа, ако се бях вгледал малко по-внимателно. Всяка от тези особености на черепа е показателна за расовата принадлежност на починалия. А взети заедно, няма никакво съмнение.

— Съмнение за какво? — попита Джейкъбсън озадачено.

Гарднър въздъхна сърдито.

— Изпъкналата кост, за която спомена доктор Хънтър, е характерна само за бялата раса. Тук такава кост няма.

Джейкъбсън се намръщи, когато осъзна какво означаваше това.

— Искате да кажете, че погребаният тук е чернокож? Но доколкото знам, Уилис Декстър е бял.

— Точно така — Гарднър впери поглед в ковчега, като че ли трупът в него го беше разочаровал. — Това не е Уилис Декстър.