Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (13)

13

Зъболекарят лежеше така, както го бях оставил последния път. Беше проснат по гръб и толкова неподвижен, колкото могат да бъдат само мъртвите. Но в други отношения се беше променил. Меките тъкани бяха изсъхнали под въздействието на слънцето, а кожата и косата се свличаха от него като ненужно палто през лятото. След още няколко дни щяха да останат само сухожилията, а не след дълго щяха да се белеят само костите му.

Сутринта се събудих с доста неприятно главоболие и веднага съжалих за последната чаша вино, която бях изпил вечерта. Споменът за случилото се предишния ден не ми помогна да се почувствам по-добре. Докато се къпех, се чудех какво да правя, докато чакам Том да се обади. Нищо не можах да реша.

Беше ми омръзнало да се правя на турист.

Когато пристигнах във Фермата, паркингът бе полупразен. Все още беше в сянка и докато обличах гащеризона си, потреперих от студ. Взех телефона в ръка, чудейки се дали да го оставя в колата. Обикновено го изключвах, преди да вляза — нарушаването на тишината с телефонни разговори ми се струваше неуважение към мъртвите. Никак не ми се искаше обаче да пропусна обаждането на Том. За момент се поколебах дали да не го оставя на вибрация, но прецених, че така цяла сутрин ще се ослушвам. Освен това, реално погледнато, Том щеше да получи отговор от Гарднър най-рано следобед.

Най-после взех решение, изключих телефона и го мушнах в раницата си.

Метнах я през рамо и се отправих към портала. Въпреки ранния час далеч не бях първият посетител. Вътре се виждаха момче и момиче в хирургически дрехи, явно студенти в горните курсове, които си приказваха, докато си прокарваха път между дърветата. Когато се разминахме, ме поздравиха приятелски и отидоха да си вършат работата.

След това в заграденото, обрасло с дървета пространство се възцари пълна тишина. Като изключим птиците, може би бях единственото живо същество наоколо. Беше прохладно, слънцето още не се бе издигнало достатъчно, за да пробие короните на дърветата. Росата мокреше крачолите на гащеризона ми, докато се изкачвах по хълма, към мястото, където лежеше тялото на зъболекаря. Защитната мрежа беше поставена така, че можех да наблюдавам процесите на разлагане на трупа, без насекомите и мършоядите да имат достъп до него. Изследването, което провеждах, не беше особено оригинално, но никога преди не бях правил подобно нещо. А опитът от първа ръка винаги е за предпочитане пред прочетеното в книгите.

Не бях идвал тук от няколко дни, затова трябваше да наваксам с работата. Влязох в клетката през една малка врата, извадих от раницата си сантиметъра, дебеломера, фотоапарата и бележника, клекнах и се залових за работа. Не ми спореше обаче, болката все още пулсираше в слепоочията ми, а мисълта ми непрекъснато се връщаше към телефона в раницата. Установих, че за втори път правя едно и също измерване, и се ядосах на себе си. Стига, Хънтър, съсредоточи се. Нали затова дойде тук.

Опитах се да се отърся от всичко, което ме разсейваше, и да се концентрирам. За известно време забравих за главоболието и телефона, изцяло потънал в микрокосмоса на разложението. Ако погледнем на нещата без емоция, физическото ни разпадане по нищо не се различава от всеки друг естествен природен цикъл. И като всяко друго природно явление то трябва да бъде проучено, за да бъде разбрано правилно.

В крайна сметка физическият дискомфорт започна да си казва думата. Вратът ми се бе схванал, беше ми горещо. Слънцето вече бе високо и лъчите му навлизаха през дърветата. Усещах, че започвам да се потя под гащеризона. Погледнах часовника си и с изненада установих, че е почти обяд.

Излязох от клетката и затворих вратата, протегнах се и премигнах от болка, когато рамото ми изпука. Свалих ръкавиците и точно щях да извадя бутилката с вода от раницата, когато погледът ми спря върху ръцете ми. След престоя в плътно прилепналите гумени ръкавици кожата бе станала бледа и набръчкана. В това нямаше нищо необичайно, но въпреки това, по някаква причина подсъзнанието ми се опита да ми каже нещо.

Това беше същото неуловимо чувство за дежа вю, което бях изпитал предишния ден в „Стийпъл Хил“. От опит знаех, че в такива случаи е по-добре да не напрягам съзнанието си, затова отпих глътка вода. Върнах бутилката в раницата и се зачудих дали Том вече е разговарял е Гарднър. Много се изкушавах да включа телефона си и да проверя дали имам съобщения, но не се поддадох. Не се разсейвай. Първо си свърши работата тук.

Лесно беше да се каже. Знаех, че Том сигурно вече е звънял, и тази мисъл не ми даваше мира. Отхвърлих я и нарочно направих последните измервания изключително бавно, проверих ги, записах ги в бележника си и едва след това започнах да си събирам нещата. Заключих мрежестата клетка и се отправих към портала. Когато стигнах до колата, първо свалих гащеризона и ръкавиците си, сложих ги в багажника и едва след това включих телефона си.

Той изпищя почти веднага в знак, че съм получил съобщение. Усетих как стомахът ми се свива в очакване. Съобщението бе оставено почти веднага след като стигнах във Фермата и съжалих, че съм изпуснал Том за няколко минути.

Но съобщението не бе от него. Беше от Пол, който ми съобщаваше, че Том е получил инфаркт.

 

 

Обикновено не осъзнаваме колко много разчитаме на заобикалящата ни действителност. Определяме хората според обичайната обстановка, в която ги виждаме, но ако ги извадим от нея и ги поставим в друга ситуация, съзнанието ни се затруднява да ги възприеме. Това, което преди ни е било познато, ни се струва чуждо и плашещо.

Едва познах Том.

В носа му бе вкарана кислородна тръба, за ръката му беше закачена система, във вената му бе сложена игла, залепена с лейкопласт. Някакви жици водеха към монитора, където кривите електронни линии безшумно отчитаха състоянието на сърцето му. Под широката болнична нощница ръцете му изглеждаха бледи и мършави, с отпуснати мускули като на възрастен човек.

Но пък и главата, положена на възглавницата, си беше на възрастен мъж. Кожата имаше сивкав оттенък, а бузите бяха хлътнали.

Инфарктът го беше повалил миналата вечер, докато работил в моргата. Останал до късно, защото искал да навакса времето, загубено в „Стийпъл Хил“. Самър му помагала, но в десет часа Том й казал да се прибира вкъщи. Тя отишла да се преоблече и тогава откъм залата за аутопсии чула силен трясък. Втурнала се вътре и намерила Том в полусъзнание на пода.

— Имал е късмет, че е била там — каза ми Пол. — Ако тя не го беше открила, е можел да лежи на земята часове наред.

Когато пристигнах, двамата със Сам точно излизаха от спешното отделение и премигваха срещу ярката слънчева светлина, която ги заслепяваше. Сам изглеждаше спокойна, движеше се бавно, леко наклонена назад поради напредналата си бременност. В сравнение с нея Пол бе изтощен и измъчен. Разбрал за инфаркта едва когато Мери му позвънила тази сутрин от болницата. През нощта Том бил спешно опериран, за да му поставят байпас. В момента все още се намираше в спешното отделение и не бе дошъл в съзнание. Като се има предвид състоянието му, операцията бе минала добре, но опасността от нов инфаркт не беше отминала. Следващите няколко дни щяха да бъдат критични.

— Това ли е всичко, което се знае за момента? — попитах аз.

Пол сви рамене.

— Знаем само, че е било масивен инфаркт. Ако не е бил толкова близо до спешното отделение, може би е нямало да оживее.

Сам стисна ръката на съпруга си.

— И все пак е оживял. Лекарите полагат за него изключителни грижи. Прегледът на скенер показва, че няма нищо, а това е добра новина.

— Защо са го изследвали на скенер? — попитах аз учудено.

Това не беше рутинна диагностична процедура при инфаркт.

— В началото лекарите са се съмнявали, че може да е инсулт — обясни Пол. — Бил е съвсем дезориентиран, когато са го докарали тук. Изглежда, е смятал, че нещо се е случило с Мери, а не с него. Бил е превъзбуден.

— Не говори така, мили, та той е бил почти в безсъзнание — настоя Сам. — Знаеш колко е привързан към Мери. Може би се е притеснявал, че ще я разтревожи.

Пол кимна, но видях, че тревогата му не изчезна. Нито пък моята. Може би Том е бил дезориентиран, защото до мозъка му не е достигал достатъчно кислород или поради съсирек вследствие на проблемите със сърцето му. Прегледът на скенер щеше да покаже дали е имало инсулт, но въпреки това положението беше доста притеснително.

— Господи, защо ми трябваше да заминавам извън града вчера — въздъхна Пол, Лицето му бе покрито с бръчки.

Сам го погали по ръката.

— Това нямаше да промени нещата. Не можеше да направиш абсолютно нищо. Случват се такива неща.

Но това можеше да не се случи. Упреквах се още от момента, в който научих новината. Ако си бях замълчал, вместо да провокирам Хикс, може би той нямаше да настоява толкова да ме изхвърлят от разследването. Можех да поема известна част от работата на Том, може би дори щях да забележа признаците на приближаващия инфаркт и да успея да го предотвратя.

Но не го направих и сега Том лежеше в интензивното отделение.

— Как е Мери? — попитах аз.

— Държи се — отвърна Сам. — Остана в болницата цяла нощ. Предложих й да постоя с нея, но тя сякаш предпочита да бъде насаме с Том. По-късно може да дойде и синът им.

— „Може“?

— Ако успее да се откъсне от Ню Йорк — каза Пол с горчивина.

— Пол… — спря го Сам и след това леко ми се усмихна. — Мисля, че Мери ще се зарадва, ако й се обадиш.

Знаех, че Том е прекалено зле, за да приема посетители, но въпреки това бях дошъл. Понечих да вляза в сградата, но Пол ме спря.

— Можеш ли да се отбиеш в моргата по-късно? Трябва да поговорим.

Обещах му да отида. Едва сега ми мина през ума, че се налага той да поеме ръководството на Центъра по съдебномедицинска антропология. Това повишение, изглежда, никак не го радваше.

Типичната болнична миризма на дезинфектанти ме лъхна в момента, в който влязох в спешното отделение. Пулсът ми се ускори, когато се сетих за собствения си престой в болницата, но бързо потиснах спомените си. Стъпките ми скърцаха по коридорите към интензивното отделение, където лежеше Том. Беше в самостоятелна стая. На вратата имаше малко прозорче, през което видях Мери, седнала до леглото му. Почуках леко. В първия момент тя като че ли не ме чу, но след това вдигна поглед и ми направи знак да вляза.

Изглеждаше с десет години по-възрастна в сравнение с два дни по-рано, когато бях на вечеря у тях, но усмивката й бе все така топла. Тя се приближи към мен.

— Не трябваше да идваш, Дейвид.

— Току-що разбрах. Как е той?

И двамата говорехме шепнешком, макар иначе едва ли бихме обезпокоили Том. Мери махна разсеяно към съпруга си.

— Поставянето на байпаса мина добре, но има опасност от втори инфаркт… — каза с пресекващ глас, а в очите й се появиха сълзи, които тя отчаяно се опита да потисне. — Знаеш какъв е Том — издръжлив като магаре.

Усмихнах се, за да й вдъхна увереност, каквато самият аз не изпитвах.

— Дойде ли в съзнание?

— Преди няколко часа се свести, но не задълго. Все още беше объркан и не знаеше кой точно е в болница. Трябваше да го успокоявам, че аз съм съвсем добре — треперещите й устни се извиха леко в усмивка. — Обаче спомена за теб.

— За мен?

— Спомена името ти, а ти си единственият Дейвид, когото познаваме. Струва ми се, че искаше да ти каже нещо, но успях да разбера само една дума. Нещо като „испанска“ — каза тя и ме погледна с очакване. — Това говори ли ти нещо?

Испанска? Най-вероятно Том е говорил несвързано, което още веднъж доказваше, че е бил дезориентиран. Опитах се да прикрия тревогата си.

— Не се сещам за нищо.

— Може би не съм чула правилно — каза Мери разочаровано.

Хвърли поглед към леглото, очевидно искаше да отиде при съпруга си.

— Най-добре е да си тръгвам — рекох аз. — Ако мога да помогна с нещо…

— Знам. Благодаря ти — тя замълча и се намръщи. — Щях да забравя да те питам нещо. Ти звънял ли си снощи на Том?

— Не, не и снощи. Говорих с него вчера следобед към четири. Защо?

Тя махна неопределено.

— Едва ли е нещо важно, но Самър ми каза, че е чула мобилният му телефон да звъни непосредствено преди да получи инфаркта. Чудех се дали не си бил ти, но това няма значение. Сигурно не е било нещо важно — при тези думи тя леко ме прегърна. — Ще му кажа, че си се отбил. Ще се зарадва.

Тръгнах обратно и излязох от сградата. Слънцето ми се стори прекрасно след потискащата тишина в интензивното отделение. Обърнах лице към него и вдишах дълбоко свежия въздух, за да прочистя дробовете си от миризмата на болести и дезинфектанти. Срамувах се да го призная дори пред себе си, но беше страхотно отново да бъда извън болницата.

Докато вървях към колата си, се замислих над думите на Мери. Какво беше искал да ми каже Том? Испанска? Известно време се опитвах да открия в думата някакъв смисъл, не исках да е просто доказателство, че Том е бил дезориентиран. Но колкото и да се мъчех, не можех да разбера какво е вложил в нея и защо е искал Мери да ми я предаде.

Мисълта ми бе изцяло заета с тази загадка и едва когато потеглих, се сетих за другото, което ми бе споменала Мери.

Запитах се кой ли бе звънял на Том по това време на нощта.

 

 

Водата в тигана е извряла. Виждаш как от него започва да се надига пушек, а яденето цвърти силно, защото започва да загаря. Но едва когато над печката се издига цял облак дим, се надигаш от масата. Чилито е съвсем изгоряло. Миризмата сигурно е ужасна, но ти така или иначе не я усещаш.

Колко хубаво би било, ако не усещаше абсолютно нищо.

Хващаш тигана и веднага го пускаш, защото металната дръжка изгаря ръката ти.

— По дяволите!

Взимаш, една стара кърпа, вдигаш тигана от печката и го занасяш до мивката. Докато го пълниш със студена вода, от него се вдига облак пара. Стоиш с поглед, вперен в мръсотията, но изобщо не ти пука.

Вече нищо няма значение.

Все още носиш униформата, но сега тя е измачкана и покрита с петна от пот. И този път само си загуби времето. Още един провал, това е точната дума. А беше толкова близо. Ето, затова ти е толкова трудно да го преглътнеш. Наблюдаваше, в прикритието на сенките, сърцето ти биеше лудо, когато се обади по телефона. Страхуваше се, че нервите ти няма да издържат, но разбира се, те издържаха. Номерът е в това да ги изненадаш, да ги извадиш от равновесие, така че да не могат да разсъждават логично. И всичко се бе развило точно според плана ти. Беше толкова лесно, че чак ти стана неприятно.

Но минутите минаваха, а той не се появяваше. А след това пристигна линейката. Гледаше безпомощно как онези от Бърза помощ влизат тичешком в сградата, а после се връщат с неподвижното тяло върху носилката. Не ти остана нищо друго, освен да стоиш и да гледаш безсилно отдалечаващата се линейка.

Която го откара там, където нямаше как да се добереш до него.

Не беше честно. Всичко ти бе отнето точно в момента, когато се канеше да триумфираш, да им докажеш превъзходството си. Положи толкова усилия да планираш всичко до последния детайл и накрая какво стана?

Либерман те изигра.

— Мамка му!

Мяташ ядно тигана и той издрънчава в стената, мухоловките се разлюляват, а по пода остава мокра диря. Стоиш със стиснати юмруци и дишаш тежко. Трябва да излееш яда си по някакъв начин, защото зад него се крие страхът. Страхът от провал. Страхът при мисълта какво да правиш оттук нататък. Страхът от бъдещето. Защото, обективно погледнато, с какво можеш, да се похвалиш след всички тези години лишения? С някакви безполезни снимки. Образи, които само показват колко близо беше, колко пъти се провали.

При мисълта за тази несправедливост ти идва да се разплачеш. Тази вечер трябваше да дойде преломният момент, в който да победиш отчаянието, натрупано вследствие на многобройните разочарования, които едно след друго се появяваха от ваничката за промиване на снимки. Залавянето на Либерман щеше до някаква степен да компенсира всичко това. Щеше да покаже, че си по-добър от фалшивите пророци, които твърдят, че знаят всичко. Заслужаваш поне това, но сега и тази възможност се изплъзна от ръцете ти. И какво ти остана? Нищо.

Само страхът.

В съзнанието ти изплува един спомен от детството и ти затваряш очи. Дори и сега можеш да почувстваш шока, който изпита тогава. Студът на голямата зала прониква в теб още в момента, в който прекрачваш прага. След това усещаш ужасната смрад. Още си я спомняш, макар че отдавна вече нямаш обоняние. Споменът е като фантомната болка, която изпитват хората с ампутиран крайник. Замираш при гледката, която се разкрива пред очите ти. Безжизнени трупове, бледи и безкръвни, цели редици. Усещаш как възрастният мъж стиска врата ти с ръка, без да обръща внимание на сълзите ти.

— Нали искаше да видиш нещо умряло, хайде сега, гледай! Не е кой знае какво, нали? Смъртта ще споходи всеки един от нас, независимо дали искаме или не. Теб също. Гледай добре, защото всичко свършва така. Накрая всички се превръщаме в мъртво месо.

След това сънуваше кошмари в продължение на години. Поглеждаш ръката си, виждаш костите и сухожилията, покрити от тънък слой кожа, и те избива студена пот. Гледаш хората около себе си и отново виждаш редиците безжизнени тела. Понякога, когато видиш отражението си в огледалото, си представяш, че и твоето тяло лежи там сред тях.

Мъртво месо.

Тази мисъл те преследва още от детството. След това, на седемнайсет години, впери поглед в очите на умиращата жена и видя как животът, светлината, си отиде от тях.

И тогава осъзна, че си нещо повече от месо.

Това беше същинско откровение, но с годините ти ставаше все по-трудно да продължиш да вярваш в него. Тогава реши да го докажеш, но с всеки неуспешен опит вярата ти отслабваше. И след цялото това прецизно планиране и тежка работа, след всички рискове, които пое, днешният провал ти дойде в повече.

Избърсваш очи и отиваш до кухненската маса, където стои фотоапаратът ти, наполовина разглобен. Искаше да го почистиш, но дори и това не ти достави удоволствие. Взимаш разсеяно обектива и започваш да го въртиш в ръцете си.

Тогава най-неочаквано те спохожда една идея.

Усещаш нарастващата възбуда, когато тя започва да се оформя. Как можа да не забележиш нещо толкова очевидно? През цялото време е било тук, пред очите ти! Никога не трябва да забравяш, че преследваш една по-висша цел. Допусна да се разсееш и да изпуснеш от поглед истински важните неща. Либерман се оказа задънена улица, но въпреки това необходима.

Защото, ако не се беше случило това с него, може би никога нямаше да осъзнаеш каква уникална възможност ти се предоставя.

Започваш да разсъждаваш какво трябва да се направи и усещаш как силата и могъществото ти се възвръщат. Чувстваш го с цялото си същество. Всичко, направено дотук, всички разочарования са имали смисъл. Съдбата подхвърли в краката ти една умираща жена и сега тя се намесва отново.

Събличаш униформата си, подсвирквайки си безгласно. Носи я цяла нощ. Няма време да ходиш до пералнята, но можеш да я позачистиш и изгладиш.

Трябва да е в идеален вид.