Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (17)

17

В крайна сметка всички мерки за безопасността на Том се оказаха безсмислени. Лекарите и целият медицински персонал на интензивното отделение са били предупредени да бъдат изключително внимателни, макар и без да им казват защо. А пред вратата на болничната стая непрекъснато бе дежурил агент от Бюрото за разследване. Никой не е могъл да влезе при Том без знанието на агента, а дори и някой да бе успял, Мери не се бе отделяла от леглото на съпруга си.

Но въпреки всички предпазни мерки, в четири часа сутринта сърцето му бе спряло.

Лекарите се бяха опитали да го реанимират, но то бе отказало да забие отново. Инат до последно. Тази мисъл непрекъснато се въртеше в главата ми и отказваше да си отиде.

Бях като безчувствен, все още не можех да възприема случилото се. Първо се обадих на Пол, после на Мери, за да й кажа безполезните думи, които се изричат в такива случаи. След това седнах на леглото, без да зная какво да правя оттук нататък. Казах си, че поне Том е умрял спокойно в леглото си, с жена му до него. Че са му били спестени мъките, които вероятно е преживял Ървинг. Макар че Йорк не беше физическият му убиец, Том все пак бе негова жертва. Болен или не, той имаше право да изживее спокойно остатъка от живота си, независимо колко дълъг беше той.

Но тази възможност му бе отнета.

Пред очите ми изплува образът на Йорк. Спомних си как в онази сутрин, когато бяхме в „Стийпъл Хил“, лицето му грееше угоднически и как въодушевено стискаше ръката на Том. Слушал съм много за работата ви, доктор Либерман. Както, разбира се, и за Фермата ви. Тя е гордост за щата Тенеси. Сигурно още тогава ни се е подигравал. Знаел е какво предстои, криел е вината си за по-жестоки неща зад дребните пропуски в ръководството на гробището.

Не си спомнях да съм мразил някого така, както в този момент мразех Йорк.

Хлипането в хотелската стая нямаше да върне Том, нито пък щеше да помогне за залавянето на човека, който го беше убил. Взех душ, облякох се и отидох в моргата. Пристигнах там много рано. Стъпките ми отекваха по празния коридор. Студените плочки, с които беше облицовано всичко наоколо, ме караха да се чувствам още по-самотен. Искаше ми се да видя някое познато лице, но Пол ми бе казал, че има още няколко заседания, а след като Самър чуеше новината, много се съмнявах, че ще е в състояние да ми помогне.

Поне Кайл беше там. Когато излязох от съблекалнята, го видях да бута количка по коридора. Поздрави ме с обичайния си ентусиазъм.

— Здравейте, доктор Хънтър. Сутринта ще трябва да помагам при една аутопсия, но ако имате нужда от помощ след това, само кажете.

— Благодаря ти, непременно ще го направя.

Той все още не си тръгваше.

— А дали Самър ще дойде по-късно?

— Не знам, Кайл.

— Аха, добре — кимна той и се опита да прикрие разочарованието си. — Как е доктор Либерман?

Предполагах, че заради ранния час новината не се е разпространила, но се надявах да не ми зададе този въпрос. Не исках аз да я съобщя.

— Почина тази нощ.

Лицето на Кайл помръкна.

— Починал е? Съжалявам, не знаех…

— Нямаше откъде да знаеш.

Явно се чудеше какво да каже.

— Беше добър човек.

— Така е — съгласих се аз.

Бях чувал и по-лоши епитафии.

Докато вървях към залата за аутопсии, се опитвах да не мисля за нищо, исках да се съсредоточа върху работата си. Всичко наоколо обаче ми напомняше за Том. Минах покрай вратата на залата, в която бе работил, спрях за момент, после влязох.

Залата не бе по-различна от предишния ден. Скелетът на Тери Лумис, вече почти напълно възстановен, все още лежеше на алуминиевата маса. Беше като всяка друга зала, в нея нямаше и следа от присъствието на Том. Понечих да си тръгна и в този момент забелязах CD-плейъра на един от рафтовете и албумите с джаз, подредени до него. В този миг действителността се стовари върху мен.

Том беше мъртъв.

Стоях неподвижен и се опитвах да проумея факта, който с нищо не можех да променя. Излязох, оставих тежката врата да се затвори зад гърба ми и тръгнах по коридора към залата, където ме очакваха костите на дребния мошеник.

Вече трябваше да съм приключил с възстановяването и огледа на скелета на Ноа Харпър. Никой не бе виновен за забавянето, но задачата бе възложена на мен и отговорността за навременното й завършване бе изцяло моя. Бях твърдо решен да приключа днес, дори и да трябва да стоя тук цяла нощ.

Освен това така нямаше да мисля за смъртта на Том.

Черепът и големите кости бяха подредени върху масата според естественото им разположение в тялото, но останалите бяха само най-грубо сортирани. Възнамерявах да се захвана с възстановяването на гръбначния стълб, което бе най-сложната част от процеса. Най-общо казано, гръбначният стълб представлява съчленена предпазна обвивка, в чийто център се намира гръбначният мозък. Той е прекрасен пример за изобретателността на природата, истински шедьовър на биологичното инженерство.

Но в момента изобщо не бях в настроение да се възхищавам на това чудо на природата. Започнах с шийните прешлени, като внимателно ги напасвах един в друг.

Не успях да свърша много работа.

Шийните прешлени, които изграждат врата, са по-малки в сравнение с гръдните и поясните. Те са общо седем, като първият се намира най-близо до черепа. Всеки един от тях се съчленява прецизно с прешлена над и под него. Бързо и лесно наместих първите пет, но не можах да открия шестия.

Хайде, Хънтър, съсредоточи се. Започнах ядосано да проверявам отново всички останали прешлени. Единственият шиен прешлен, който намерих, не съвпадаше нито по размер, нито по форма. Беше ясно, че това е седмият, а не шестият.

Един прешлен липсваше.

Това просто не беше възможно. Въпреки напредналата фаза на разложение, когато ексхумирахме трупа на Ноа Харпър, той бе съвсем цял. Със сигурност щяхме да забележим, ако някой от шийните прешлени липсваше.

Къде беше?

Бях необичайно уверен какво ще намеря под микроскопа на работната маса. Изобщо не се изненадах, когато видях прешлена на стъклото под лещата. Трябваше да се сетя по-рано. Чудех се какво бе правил Том тук, точно преди да получи инфаркта.

Сега вече знаех.

Погледнах през окуляра, но образът бе размазан. Настроих фокуса и очертанията на прешлена станаха ясни. Беше съвсем леко набразден и заострен и приличаше на корал. Под увеличителното стъкло порите по повърхността му изглеждаха като големи дупки.

Пукнатините, тънки като косъм, бяха придобили размерите на каньони.

Изправих се и взех бялото парче кост. Сега пукнатините почти не се забелязваха. Бяха две, по една на всяка от двете пластинки — тънките костни образувания, които свързват основното тяло на прешлена със значително по-нежните дъги.

Всичко започна да ми се изяснява. Оставих прешлена и се отправих към залата, където беше работил Том. Отидох директно при скелета на Тери Лумис, взех от масата шестия шиен прешлен и го огледах внимателно на светлината. Тук пукнатините бяха дори още по-незабележими в сравнение с онези по прешлена на другия скелет. И все пак такива имаше.

Значи това е било. Не изпитах никакво задоволство, напротив, обзе ме огромна тъга. Том беше направил откритието, не аз. Извадих телефона и се обадих на Пол.

— Открих причината за смъртта.

 

 

— Значи със сигурност е удушаване.

Пол спокойно оглеждаше прешлена. Намирахме се в залата за аутопсии на Том. Вече му бях показал пукнатините по шестия шиен прешлен на Ноа Харпър, след което го доведох тук, за да види почти същите пукнатини по прешлена на Тери Лумис.

— Не мога да си представя как иначе могат да се получат точно такива счупвания — казах аз.

Удар в задната част на врата би могъл да причини счупване на прешлена, но тогава уврежданията щяха да бъдат много по-тежки. А вероятността да се получат еднакви наранявания у две различни жертви вследствие на удар беше нищожна. Не, тези пукнатини се бяха появили в резултат на много по-целенасочено действие. Много по-контролирано.

Тази дума пасваше добре на Йорк.

— Сега поне знаем със сигурност каква е причината за розовите зъби на Лумис и Харпър — съгласи се Пол с мен. — И какво е правил Том в другата зала. Открил е пукнатините в прешлена на Лумис и е отишъл да види дали има такива и при Харпър. Така ли е според теб?

— В общи линии.

И точно в момента, в който е оглеждал прешлена под микроскоп, Йорк му се е обадил. В това имаше някаква ирония, но не можех да схвана каква точно.

Пол оглеждаше внимателно дъгата на костта.

— Господи, направо да му се доплаче на човек.

Говореше уморено, като цяло имаше изтощен вид. Смъртта на Том му бе нанесла ужасен удар, а и фалшивата тревога, която бяха преживели със Сам предишната нощ, не му се бе отразила никак добре. Когато му се обадих, се наложи да прекъсне заседанието, за да дойде при мен. Веднага щом влезе в залата, забелязах, че напрежението от изминалите дни е оставило дълбоки следи върху лицето му. Бръчките около очите бяха станали още по-отчетливи, по брадата личаха тъмни петна — явно се бе избръснал съвсем набързо.

— Извинявай — измърмори той и се опита да потисне прозявката си.

— Искаш ли кафе? — предложих аз.

— По-късно — каза той и направи видимо усилие да се съсредоточи. — Ами шийните прешлени от останките, които открихте в гората? Провери ли ги?

— Проверих ги, докато те чаках да дойдеш. Два от прешлените липсват, но останалите не са засегнати. Включително и шестият — отговорих аз.

В това нямаше нищо чудно. Уилис Декстър бе загинал в автомобилна катастрофа, а не е бил убит като Ноа Харпър и Тери Лумис.

— Значи нещо е упражнило продължителен натиск върху вратовете и на двете жертви; достатъчно силен, че да направи пукнатини в пластините, но не и да счупи подезичната кост — Пол вдигна ръцете си и ги огледа внимателно. — Спомняш ли си колко са големи ръцете на Йорк?

— Не са достатъчно големи за това.

Единственото, което си спомнях за ръцете на Йорк, бяха оцветените му от никотина пръсти. Но както Лумис, така и Харпър са били едри мъже и ръцете на убиеца трябва да са били много големи, за да може да обхване врата и да счупи прешлена. А тогава, най-вероятно, е щял да счупи и подезичната кост.

— Може да е използвал връв или гарота, а не ръцете си — отбеляза Пол. — Какъвто и да е бил инструментът, той го е затегнал около вратовете им в една и съща точка, защото е причинил идентични увреждания в един и същи прешлен. Въпреки това нямам никаква представа какво е използвал — продължи той замислено.

— Том е разгадал тази загадка.

Пол се изненада.

— Така ли?

— Спомняш ли си какво е казал на Мери в болницата? Испанска. Тогава нямахме никаква представа какво е имал предвид.

На Пол му трябваше известно време, за да направи връзката, което беше още един знак колко е уморен.

— Испанска примка. Господи, трябваше да се досетя.

Аз също. Поставяш бинт или парче плат около кървящ крайник, след това подпъхваш една пръчка и започваш да я въртиш — това е испанската примка. В основни линии тя много прилича на импровизиран турникет, който може да бъде затяган и разхлабван, когато е необходимо. Това просто средство бе спасило живота на безброй хора.

Само че не за тази цел го бе използвал Йорк.

Сетих се за снимките, които агентите откриха в гаража на Йорк. Агонията в очите на жертвите, потъмнелите им и подпухнали лица, които постепенно са се изпълвали с кръв, докато Йорк неумолимо е затягал примката до пълно задушаване.

А междувременно е снимал случващото се.

Опитах се да прогоня тези образи от съзнанието си.

— Йорк вероятно въобще не е съзнавал, че оставя видими веществени доказателства. Не е имало как да разбере, че пластинките на прешлените са счупени. А дори и да е забелязал порозовяването на зъбите, може да не е знаел какво означава то.

— Което ни връща към въпроса за кръвта в бунгалото — напомни Пол. — Лумис е бил удушен, което означава, че няма начин всичката да е била негова. Откъде, по дяволите, се е взела тогава?

— Може би това е още една от игричките на Йорк — предположих аз.

В крайна сметка ДНК анализът щеше да даде отговор на въпроса ни, но все ми се струваше, че няма да се наложи да чакаме толкова дълго.

Ако не се лъжех, щяхме да разкрием загадката много по-рано.

Пол остави прешлена на масата.

— Днес говорих с Гарднър. Не искаше да си го признае, но като че ли са взели теорията ти за Том на сериозно. С две думи, сега, когато Йорк вече не може да навреди на Том, не е изключено да посегне на някой друг, участващ в разследването.

Трябваше сам да се досетя за това, но по някаква причина тази мисъл не ми бе хрумнала. Съзнанието ми бе прекалено ангажирано със станалото с Том, затова не бях достигнал до това съвсем логично заключение.

— И какво смята да прави Гарднър?

Пол сви рамене.

— Не може да направи кой знае какво, освен да предупреди хората да бъдат внимателни. Няма как да постави охрана до всеки, а и няма достатъчно хора за това.

— Добре, считам, че вече съм предупреден.

Пол се усмихна, но усмивката му бе съвсем безрадостна.

— Положението става все по-добро, нали? Страхотна командировка ще изкараш.

Прав беше, но въпреки това бях доволен, че съм тук. За нищо на света не бих пропуснал шанса да работя с Том, независимо какво щеше да се случи оттук нататък.

— Притеснен ли си? — попитах го аз.

Пол прокара ръка по наболата си брада.

— Не толкова. Преди Йорк имаше предимството на изненадата, но вече не е така. Не казвам, че няма да бъда предпазлив, но няма да прекарам остатъка от живота си в очакване да ми се нахвърли някой психопат.

— След време ще свикнеш — успокоих го аз.

Той ме погледна стреснато и след това се разсмя.

— Да, сигурно си прав — каза той, после добави сериозно: — Виж, Дейвид, никой няма да те упрекне, ако решиш да се откажеш. Този проблем не е твой.

Знам, че ми мислеше доброто, но думите му ми подействаха като плесница.

— Все пак мисля, че вече е и мой.

Пол кимна, погледна часовника си и се намръщи.

— Извинявай, трябва да тръгвам. Имам още един проклет факултетен съвет. След ден-два нещата ще се поуспокоят, но сега се налага да съм на две места едновременно.

Вратата на залата се затвори зад него и усетих как тишината започва да ме потиска. Загледах се в почти напълно възстановения скелет, който лежеше на масата, и отново се сетих за Том.

Отърсих се от мислите си и се залових за работа.

Останах в моргата до по-късно, отколкото възнамерявах, отчасти за да наваксам загубеното време, но и защото никак не ми се искаше да прекарам вечерта сам в хотелската си стая. Докато работех, съзнанието ми беше заето и така успявах да не мисля за смъртта на Том.

Но това не бе единственото, което ме тревожеше. Откакто Пол си тръгна, се чувствах все по-потиснат. Сетивата ми бяха странно изострени. Освен типичната за моргата миризма на химикали усещах и някаква друга, органична, която силно ми напомняше на месарски тезгях. Белите плочки и металните повърхности блестяха на студената светлина на лампите. Но най-силно ме потискаше тишината. Долавях далечното бръмчене на някакъв генератор, в една от залите капеше вода от крана. Но освен тези шумове не се чуваше абсолютно нищо. Обикновено дори не забелязвах тишината, а сега тя ме обгръщаше отвсякъде.

Разбира се, много добре съзнавах какъв е проблемът. Преди Пол да го спомене, и през ум не ми беше минало, че Йорк може да се насочи към някой друг от разследването. Бях загрижен единствено за Том, а дори и след случилото се с Ървинг продължавах сляпо да вярвам, че никой друг не е застрашен. Беше прекалено наивно да мисля, че след смъртта на Том Йорк ще спре.

Просто щеше да смени мишената.

До този момент Пол не бе взел активно участие в разследването, но имаше и други, които биха задоволили амбициите на Йорк да похити някоя известна личност. Нямах толкова високо самочувствие, че да се смятам за възможна жертва. Въпреки това за пръв път от доста време усетих, че поставям ръка върху стомаха си и опипвам белега под дрехите си.

Когато приключих, минаваше десет. Костите на Ноа Харпър не ми разкриха нищо интересно, но аз и без това не очаквах да изскочи друго. Счупеният шиен прешлен говореше достатъчно. Преоблякох се и тръгнах по главния коридор на моргата. Имах чувството, че съм съвсем сам в сградата. От Кайл нямаше и следа, но пък смяната му бе свършила преди доста време. Една от неоновите лампи не светеше и в коридора бе полутъмно. Видях, че под вратата на един кабинет се процежда светлина. Точно минавах покрай нея, когато отвътре се чу глас:

— Кой е там?

Веднага разпознах сърдития, подобен на лай говор. Знаех, че ще е най-добре просто да отмина. Каквото и да кажех, нищо нямаше да се промени, нямаше да върна Том. Остави. Не си заслужава.

Отворих вратата и влязох.

Хикс седеше зад бюрото си и тъкмо затваряше едно чекмедже. Виждах го за първи път след скандала на гробището. И двамата мълчахме. Лампата хвърляше светлина върху бюрото му, а останалата част от кабинета беше в сянка. Патологът ме гледаше мрачно.

— Помислих, че е някой от касапите — измърмори той.

Пред него стоеше чаша, наполовина пълна с някаква тъмна течност — май тъкмо прибираше бутилката, когато отворих вратата.

Бях влязъл с намерението да му кажа точно какво мисля за него, но като го видях приведен зад бюрото, цялото ми желание за конфронтация изчезна. Обърнах се, готов да си тръгна.

— Чакай.

Устата на патолога се движеше така, сякаш изговаряше някакви непознати думи.

— Съжалявам. За Либерман.

Загледа се в бележника, поставен на бюрото. Дебелият му показалец чертаеше някакви абстрактни фигури по него. Забелязах, че светлият му костюм е смачкан и мръсен, и тогава се сетих, че не го бях виждал облечен в друг.

— Беше добър човек. Невинаги се разбирахме, но беше добър човек.

Не отговорих нищо. Нямах никакво намерение да му помагам да облекчи гузната си съвест.

Но, изглежда, той не очакваше това от мен. Взе чашата в ръка и се загледа навъсено в нея.

— Върша тази работа от повече от трийсет години и знаеш ли кое е най-лошото? Винаги оставаш крайно изненадан, когато смъртта застигне някого, когото познаваш.

Той сви устни, все едно размишляваше върху факта. След това вдигна чашата и я изпразни. Изсумтя нещо, наведе се към чекмеджето и извади оттам почти пълна бутилка бърбън. За момент с ужас си помислих, че ще предложи и на мен или ще вдигне някакъв сълзлив тост в памет на Том. Но той само доля чашата си и прибра бутилката в чекмеджето.

Стоях там и чаках да чуя какво друго ще каже, но той бе вперил поглед в празното пространство и или беше напълно забравил за мен, или му се искаше да ме няма. Желанието му да говори с мен се бе изпарило.

Обърнах се и излязох.

Тази среща ми подейства потискащо. Черно-белите краски, в които до този момент бях възприемал Хикс, бяха изчезнали. Питах се колко ли пъти бе седял сам в малкия си кабинет, самотен мъж, в чийто живот няма нищо друго, освен работа. Смущаваща мисъл.

Излязох от моргата и се отправих към колата си. Загубата на Том беше като огромна празнота някъде под гръдната ми кост. Нощта беше по-хладна от обикновено, студът и влагата напомняха, че зимата едва си бе отишла. Стъпките ми отекваха, докато се отдалечавах от тъмната сграда. Болниците никога не са съвсем празни, но когато отминат часовете за посещение, те стават едно доста самотно място. А моргите винаги са скрити далеч от очите на посетителите.

Паркингът беше наблизо; този път бях оставил колата си в самия му център, на добре осветено място. Но докато вървях към нея, в главата ми непрекъснато се въртеше предупреждението на Гарднър. В мрака спокойното, сигурно място изглеждаше съвсем различно. Входовете приличаха на тъмни дупки, а тревните площи, на които толкова се възхищавах през деня, бяха огромни черни пространства.

Движех се с равномерна стъпка, като се мъчех да противостоя на първичния инстинкт да се затичам. Въздъхнах облекчено, когато стигнах до колата. Извадих дистанционното и я отключих, макар че бях на няколко крачки от нея. Точно щях да отворя вратата, когато забелязах, че върху предното стъкло има нещо.

Под една от чистачките беше защипана кожена ръкавица с разперени пръсти. Сигурно някой я бе намерил на земята и я бе оставил там, за да може собственикът й да си я вземе, помислих си аз и отидох да я махна. Един вътрешен глас ми нашепна, че по това време на годината хората не носят ръкавици, но вече я бях докоснал.

Беше студена и мазна и много, много по-тънка, от която да е кожена ръкавица.

Отдръпнах ужасено ръка и бързо се извърнах назад. Тъмният паркинг сякаш ми се присмиваше, защото наоколо нямаше абсолютно никой. Погледнах отново предмета върху стъклото, сърцето ми биеше като лудо. Не беше кожена ръкавица, вече със сигурност знаех това.

Бе човешка кожа.