Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (1)

1.

Кожата.

Тя е най-големият по размер орган в човешкото тяло и често най-пренебрегваният. Съставлява една осма от цялата телесна маса и площта й при средностатистическия възрастен индивид е два квадратни метра. В структурно отношение е истинско произведение на изкуството: в нея са разположени капиляри, жлези и нерви; тя едновременно регулира процесите в организма и го предпазва. Кожата осъществява сетивната ни връзка с външния свят, тя е границата, до която се простира нашето същество.

Част от тази индивидуалност се запазва дори и след смъртта.

След смъртта на организма ензимите, които приживе са били под контрол, направо полудяват. Те разкъсват стените на клетката и течността, която се е намирала в нея, се излива навън. Всички телесни течности се издигат към повърхността, събират се под слоевете на кожата и я раздуват. Кожата и тялото, които до този момент са били две неделими части на едно цяло, започват да се отделят. Появяват се мехури. От тялото се откъсват цели парчета, изхлузват се като зимно палто в горещ летен ден.

Но макар и отхвърлена от тялото след смъртта, кожата запазва следи от това, което е била. Дори и в това състояние, тя може да ни разкаже историята си или да спотаи тайните си.

Трябва само да умееш да търсиш.

Ърл Бейтмън лежеше по гръб с лице към слънцето. Над него птичките кръжаха в яркосиньото небе на Тенеси, по което не се виждаше нито едно облаче, като изключим бързо разнасящата се диря, оставена от току-що отминал самолет. Ърл винаги бе обичал слънцето. Обичаше да усеща топлината му по лицето си, след като цял ден бе ловил риба край реката, харесваше ярките цветове на предметите, които заблестяваха, когато лъчите се докоснеха до тях. Слънцето в Тенеси беше в изобилие, но Ърл бе роден и израснал в Чикаго и споменът за студените зими, прекарани там, го караше непрекъснато да потръпва от студ.

Когато през 70-те се премести да живее в Мемфис, горещият и влажен климат там му допадна много повече от студените ветрове, които непрекъснато се гонеха по улиците на родния му град. Разбира се, тогава той не разполагаше с много свободно време, което да прекарва навън, тъй като все още бе млад зъболекар с малко пациенти, а трябваше да издържа младата си жена и двете им невръстни деца. Въпреки това Ърл знаеше, че слънцето е там, на крачка от него. Той обичаше дори летния зной, когато и лекият бриз не носеше прохлада, а вечерите прекарваше с Кейт и момчетата в задушния, претъпкан с вещи малък апартамент.

Оттогава нещата доста се бяха променили. Работата му се беше увеличила, бизнесът му процъфтяваше, а малкият апартамент отдавна бе заменен с нещо далеч по-добро. Преди две години с Кейт се бяха преместили в огромна къща с пет спални, която се намираше в богат квартал. Беше заобиколена от обширна зелена морава, където все по-многобройните внуци можеха да играят на свобода и спокойствие. Рано сутрин слънчевите лъчи образуваха безброй дъги, като се пречупваха в миниатюрните капчици вода, изхвърлени във въздуха от системата за поливане.

Точно на тази морава, докато ругаеше и се задъхваше от усилието да отреже един изсъхнал клон на старата жълта акация, Ърл Бейтмън получи инфаркт. Остави триона заклещен в клона и успя да направи няколко несигурни крачки към къщата, когато болката го сграбчи и повали на земята.

Качиха го в линейката, поставиха кислородна маска върху лицето му, а той стискаше здраво ръката на Кейт и се опитваше да й се усмихне окуражително. Когато пристигна в болницата, сред медицинския персонал настъпи обичайната в такива случаи суматоха, биха му няколко инжекции и го закачиха за някакви писукащи машини. Слава богу, скоро те утихнаха. След неизбежните бюрократични процедури, които съпътстват живота ни още от самото раждане, и попълването на всички необходими формуляри, Ърл беше изписан.

Сега лежеше проснат под лъчите на пролетното слънце. Беше гол върху ниска дървена поставка, издигната над покритата с трева и листа поляна. В това състояние бе от една седмица — достатъчно време плътта да се стопи. Сега под мумифицираната кожа се подаваха само кости и хрущяли. По темето му все още имаше отделни кичури коса, а празните кухини на очите му се взираха в лазурното небе.

Приключих с измерванията и излязох от телената клетка, която предпазваше трупа на зъболекаря от набезите на птици и гризачи. Избърсах потта от челото си. Макар че все още бяхме в началото на пролетта, късният следобед бе горещ. Тази година пролетта настъпваше бавно. Пъпките на растенията бяха натежали и след седмица-две гледката щеше да бъде великолепна, но засега брезите и кленовете в горите на Тенеси все още криеха красотата на цветовете си, сякаш не им се искаше да я покажат на света.

Хълмът, на който се намирах, не бе никак забележителен. Беше доста висок, но изобщо не можеше да се сравнява с впечатляващите хребети на Смоуки Маунтинс, които се виждаха в далечината. Пред очите на хората, попаднали тук, природата разкриваше една съвсем друга страна. Наоколо се виждаха човешки трупове в различен стадий на разложение. Бяха навсякъде — по земята сред ниската растителност, изложени на силното слънце или оставени на сянка. Телата, донесени наскоро, бяха подути от газовете, отделящи се при разлагането, докато по-старите бяха изсъхнали и приличаха на кожа за обувки. Някои от тях бяха скрити от погледите на посетителите — погребани под земята или затворени в багажниците на коли. Други, като трупа, чието тегло премерих преди малко, бяха покрити с телени мрежи и приличаха на експонати от зловеща изложба. Само че мястото не беше достъпно за широката публика. Хората тук се занимаваха с далеч по-сериозни неща.

Прибрах уредите и бележника в чантата и раздвижих ръката си, която бе започнала да изтръпва. На мястото, където миналата година дланта ми бе разрязана до костта, се виждаше тънък бял белег, който минаваше през нея и разсичаше линията на живота ми на две. В това нямаше нищо странно, като се има предвид, че ножът, оставил белега, за малко да отнеме живота ми, който след това напълно се промени.

Метнах чантата през рамо и се изправих. От тежестта й усетих леко напрежение в областта на стомаха. Белегът под ребрата ми бе напълно заздравял, а след месец-два щях да спра антибиотиците, които пиех през последните девет месеца. До края на живота си щях да бъда силно податлив на инфекции, но бях късметлия, че се отървах само с отстраняването на малка част от тънките черва и далака ми.

Много по-трудно бе да се справя с другите загуби, които претърпях.

Оставих мъртвото тяло на зъболекаря да се разлага от само себе си, заобиколих един друг, потъмнял и подпухнал труп, скрит отчасти сред ниските храсти, и поех по пътеката, която се виеше надолу сред дърветата. Млада чернокожа жена, облечена в панталони и сива хирургична престилка, бе клекнала до труп, който лежеше в сянката на повалено дърво. В ръката си държеше пинсети, с които събираше гърчещите се ларви и ги поставяше в малки буркани.

— Здравей, Алана — поздравих я аз.

Тя спря за момент, погледна ме и ми се усмихна, пинсетите увиснаха във въздуха.

— Здрасти, Дейвид.

— Да си виждала Том някъде наблизо?

— Последно го видях при плочите. Внимавай къде стъпваш — провикна се тя след мен. — Някъде там из тревата се крие един прокурор.

Вдигнах ръка в знак на благодарност и продължих пътя си. Пътеката минаваше успоредно на високата мрежа, която ограждаше два акра гора. Над мрежата бе поставена бодлива тел, а освен това имаше и втора, дървена ограда. Голямата порта беше единственото място, през което можеше да се влезе или излезе. На нея бе закачена табела, на която с черни букви пишеше „Изследователски институт по антропология“. Мястото обаче бе известно с друго, не толкова официално наименование.

Повечето хора го наричаха Фермата за трупове.

Седмица по-рано стоях в покритото с плочки антре на лондонския си апартамент, с куфарите до краката ми. В ранното пролетно утро се чуваше бодрата песен на птиците. Повторих си отново наум нещата, които трябваше да свърша, преди да замина, макар да знаех, че вече съм ги свършил. Прозорците бяха заключени, бойлерът бе изключен, пощенските пратки — отменени. Чувствах се нервен и напрегнат. Не пътувах за първи път, но сега всичко беше по-различно.

Никой нямаше да ме чака, когато се върнех.

Таксито закъсняваше, но до полета ми имаше достатъчно време. Въпреки това започнах нервно да поглеждам часовника си. Вниманието ми беше привлечено от черно-белите викториански плочки, с които бе покрит подът. Отместих поглед от шахматния мотив, но в съзнанието ми отново изплува същият спомен. Кръвта отдавна беше изчистена от пода в близост до входната врата, както и от стената до нея. Цялото антре бе пребоядисано, докато лежах в болницата. Обективно погледнато, не съществуваше нищо, което да ми напомня за случилото се миналата година.

Изведнъж усетих, че ме обхваща клаустрофобия. Изнесох внимателно куфарите, като се опитвах да не напрягам много стомашните си мускули. Точно затварях входната врата, когато таксито пристигна. Щом се затръшна зад гърба ми, осъзнах, че един период от живота ми приключва. Без да поглеждам повече назад, се отправих към таксито, което, докато ме чакаше, изпускаше от ауспуха си кълба мръсен дим.

Закара ме до най-близката станция на метрото, откъдето поех към летище „Хийтроу“. Въпреки ранния час във вагона имаше няколко души, които с безразличието, типично за всеки истински лондончанин, не забелязваха другите около себе си.

Добре че заминавам, помислих си въодушевено. За втори път в живота си усещах непреодолима нужда да напусна Лондон. За разлика от първия път, когато избягах съкрушен след смъртта на жена ми и дъщеря ми, този път знаех, че ще се върна. Но сега трябваше да се махна, да се отърся от последните събития. Освен това не бях работил от месеци. Надявах се това пътуване да ми помогне да се върна към професията си.

И да разбера дали все още съм годен да я върша.

Бях избрал най-подходящото място за тази цел. Доскоро Фермата за трупове в Тенеси бе единствена по рода си. Тя представлява огромна лаборатория на открито, в която съдебномедицинските лекари използват истински човешки трупове, за да изучават процесите на разлагането и да се научат да определят по-точно причините и времето на настъпване на смъртта. Подобна лаборатория бе създадена неотдавна в Северна Каролина и в Тексас, след като тамошните власти решиха проблема с лешоядите. Наскоро дори чух, че такава ще бъде открита и в Индия.

Няма значение колко подобни ферми за трупове ще бъдат създадени; за специалистите тази в Тенеси си оставаше първата и най-значимата. Тя се намираше в Ноксвил и бе част от Съдебномедицинския антропологичен център към Университета на Тенеси. Именно там имах късмета да бъда обучаван в началото на кариерата си. Бяха минали доста години от последния ми престой на това място. Прекалено много, според Том Либерман, моя стар учител и директор на фермата.

Докато седях в чакалнята на „Хийтроу“ и наблюдавах през стъклената стена бавния и безшумен танц на самолетите, си мислех как ли ще се почувствам, когато отново се озова там. След дългите месеци на болезнено възстановяване след изписването ми от болницата и още по-болезнените събития после с нетърпение очаквах предстоящия месец там. Изпитвах отчаяна нужда да започна начисто.

И точно сега, когато вече бях тръгнал, започнах да се чудя дали не възлагам прекалено много надежди на това пътуване. След двучасов престой в Чикаго хванах полета за Ноксвил. Точно преди кацане самолетът попадна във вече отминаващата буря, но облаците бързо се разнесоха и когато взех багажа си, слънцето вече бе започнало да се показва. Поех дълбоко въздух, когато напуснах терминала, и се отправих да взема наетата кола. Хареса ми влагата във въздуха. Над шосето се издигаше пара и миришеше на мокър асфалт. Току-що измитата от дъжда зеленина край пътя блестеше на фона на бавно отминаващите черни буреносни облаци и създаваше усещането, че всичко около мен трепти от живот.

Докато наближавах града, усетих как настроението ми се подобрява. Всичко ще бъде наред.

Сега, почти седмица по-късно, вече не бях толкова сигурен. Продължих надолу по пътеката покрай една полянка, на която стоеше висок дървен триножник, напомнящ на рамката на индианско типи. На платформа под триножника лежеше труп, който трябваше да бъде повдигнат и измерен. Без да забравям предупреждението на Алана, прекосих поляната и стигнах до няколко циментови плочи, поставени в почвата в строга геометрична симетрия. Под тези плочи бяха погребани човешки останки, които служеха за проверка на ефикасността на георадара при откриването на заровени трупове.

Няколко метра встрани беше клекнал мъж в памучни панталони и с огромна плантаторска шапка на главата. Водеше си записки и едновременно отчиташе нещо по уреда, поставен върху една тръба, подаваща се от земята.

— Как върви работата? — попитах.

Без да вдига поглед, той внимателно побутна с пръст измервателния уред и продължи да се взира в него през очилата си.

— Човек би казал, че такава силна миризма лесно ще се усети, нали? — заяви той вместо отговор.

Начинът, по който произнасяше гласните звукове, подсказваше, че е от Източното крайбрежие. Откакто го познавах, Том Либерман издирваше своя собствен свещен Граал. Беше посветил цялото си внимание на това да анализира молекула по молекула газовете, които се отделяха в процеса на разложението и предизвикваха появата на миризма. Ако ви се е случвало плъх да умре под дюшемето в къщата ви, със сигурност познавате тази миризма, която продължава дълго време, след като престанем да я усещаме. Някои кучета са обучени да надушват трупове, престояли под земята години наред. Том смяташе, че е възможно да се изработи сензорен апарат, който да върши почти същата работа и така значително да улесни откриването на заровени тела. Но обикновено теорията и практиката са две съвсем различни неща.

Том изсумтя в знак на отчаяние или на задоволство — не беше ясно кое от двете, и се изправи.

— Това е, за днес свърших — каза той и направи болезнена гримаса, когато ставата на коляното му изпука.

— Отивам в кафенето да хапна нещо. Ще дойдеш ли?

Той се усмихна печално и започна да прибира нещата си.

— Не и днес. Мери ми е приготвила сандвичи с пиле и кълнове или някаква подобна здравословна безвкусица. Да не забравя да ти кажа, че си канен на вечеря през уикенда. Втълпила си е, че не се храниш както трябва — заяви той и направи физиономия. — Теб държи да те нахрани, а на мен дава само заешка храна. Кажи ми, това справедливо ли е?

Усмихнах се — жената на Том готвеше страхотно и той много добре го знаеше.

— Предай й, че с удоволствие ще дойда на вечеря. Искаш ли да ти помогна с торбата? — предложих аз, като го видях да премята на рамо тежката платнена чанта.

— Благодаря, няма нужда.

Знаех, че не иска да ме подлага на физическо натоварване. Въпреки че се движехме бавно надолу по хълма, докато стигнем до портата, той вече се беше задъхал. Когато навремето се запознах с Том, той вече бе прехвърлил петдесетте и с удоволствие прие задачата да въведе новак като мен в тайните на съдебномедицинската антропология. Но това беше много, много отдавна и изминалите години бяха оставили своя отпечатък. Някак си очакваме хората да си останат такива, каквито ги помним, но това, разбира се, никога не се случва. Затова, когато видях Том отново, се изненадах колко много се е променил.

Все още не бе обявил официално кога възнамерявала се оттегли от поста на директор на Центъра по съдебномедицинска антропология, но всички очакваха това да стане до края на годината. Преди няколко седмици местният вестник в Ноксвил дори публикува статия за него, която приличаше повече на обзор на професионалния му път, отколкото на обикновено интервю. Все още личеше, че някога е бил баскетболист, но с възрастта слабата му фигура бе станала още по-съсухрена. Бузите му бяха хлътнали, косата му оредяваше и това му придаваше аскетичен и доста болезнен вид.

Но пламъчето в очите му си беше все същото, както и чувството му за хумор, и вярата му в хората, въпреки дългата му кариера, посветена на изследването на тъмната страна на човешката природа. И ти самият не си се отървал невредим, казах си аз при мисълта за грозния белег под ризата ми.

Том беше оставил колата на паркинга. Спряхме близо до портата и свалихме предпазните ръкавици и обувки, които задължително носехме вътре. Вратата се затвори след нас и нищо наоколо не подсказваше какво се крие зад нея. Дърветата зад оградата изглеждаха съвсем обикновени и незабележителни, топлият бриз разклащаше голите им клони с напъпили листа.

Щом се озовахме навън, извадих мобилния си телефон и го включих. Можех да го използвам и вътре, не беше забранено, но ми бе неудобно да нарушавам тишината и спокойствието, които царяха зад високата ограда. Не че очаквах някой да ми се обади. Хората, които биха ме потърсили, знаеха, че съм в чужбина, а човекът, когото най-много бих искал да чуя, нямаше желание да разговаря с мен.

Прибрах телефона си, а Том отвори вратата на колата и постави торбата на задната седалка. Мъчеше се да прикрие тежкото си дишане, а аз се преструвах, че не го забелязвам.

— Да те закарам ли до кафенето? — предложи той.

— Не, благодаря, ще отида пеша. Трябва да се движа.

— Каква дисциплина само! Караш ме да се срамувам.

В този момент телефонът му иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея.

— Извинявай, трябва да се обадя.

Оставих го да говори по телефона и се отправих към другия край на паркинга. Въпреки че Фермата се намира на територията на Медицинския център на Университета на Тенеси, тя е напълно отделена от него. Скрита в отдалечена гориста местност, тя представлява един съвсем отделен, затворен свят. Модерните сгради и приличните на парк зелени площи на болницата гъмжаха от забързани пациенти, студенти и медицински персонал. Една сестра и един млад мъж в дънки седяха на близката пейка и се смееха, млада майка се караше на плачещото си дете, а един бизнесмен водеше оживен разговор по мобилния си телефон. Когато за първи път дойдох тук, ми беше много трудно да възприема контраста между разложението и тишината зад оградата и забързаното нормално ежедневие извън нея. Сега това изобщо не ми правеше впечатление.

С времето човек свиква почти с всичко.

Изкачих бързо стъпалата и се отправих към кафенето. Със задоволство установих, че почти не се бях задъхал. Не бях стигнал много далеч, когато чух забързани стъпки зад гърба си.

— Дейвид, чакай!

По пътеката вървеше мъж приблизително на моята възраст и висок почти колкото мен. Пол Ейвъри бе една от изгряващите звезди на Центъра и упорито се говореше, че ще наследи Том на директорския пост. Беше специалист по скелетна биология на човека и притежаваше енциклопедични познания, а големите му ръце пипаха дръзко и умело като тези на хирург.

— На обяд ли отиваш? — попита той и тръгна редом с мен. Къдравата му коса беше синкавочерна, бузите му бяха покрити с набола брада. — Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не, разбира се. Как е Сам?

— Добре е. Тази сутрин с Мери се канеха да обикалят магазините за бебешки стоки. Предполагам, че това сериозно ще се отрази на кредитната ми карта.

Усмихнах се. Не познавах Пол преди да дойда тук, но той, както и бременната му съпруга Сам, бяха положили огромни усилия да ме накарат да се почувствам добре. Първото им дете щеше да се роди всеки момент и докато Пол се стараеше да изглежда напълно спокоен, Сам въобще не се опитваше да прикрие вълнението си.

— Добре, че те видях — продължи той. — Една от докторантките ми се е сгодила, така че ще го отпразнуваме на ресторант тази вечер. Няма да е нещо официално, просто ще хапнем и ще пийнем по нещо. Защо не дойдеш с нас?

Поколебах се. Стана ми приятно, че ме покани, но мисълта да изляза с напълно непознати хора не ми се понрави особено.

— Сам ще дойде с мен, Алана също ще бъде там, ще има и други хора, които познаваш — добави Пол, като видя колебанието ми. — Хайде, ще бъде забавно.

Не можах да се сетя за нито една причина да му откажа.

— Ами… добре, благодаря ти. Ще дойда.

— Чудесно. Ще те взема от хотела в осем.

Откъм близката улица се чу клаксон. Обърнахме се и видяхме Том, който точно паркираше до бордюра. Той свали прозореца и ни направи знак да се приближим.

— Току-що ми се обадиха от Бюрото за разследване към Тенеси. Открили са труп в едно бунгало в планината, близо до Гатлинбърг. Може да е нещо интересно. Пол, ако не си зает този следобед, защо не дойдеш да хвърлим едно око?

Пол поклати глава.

— Съжалявам, но целият ми следобед е запълнен. Не може ли някой от дипломантите ти да ти помогне?

— Сигурно ще може — отвърна Том и се обърна към мен с развълнувано пламъче в очите.

Бях сигурен какво ще каже още преди да го чуя.

— Ами ти, Дейвид? Какво ще кажеш за малко работа на терен?