Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (22)

22

Включих на задна, а Пол ме гледаше така, сякаш се бях побъркал.

— Какво има? Какво видя?

— Не съм сигурен.

Извърнах се на седалката и се загледах през задното стъкло. Докато се движех назад, огледах горите от двете страни на пътя. Талбот беше казал, че блатното водно конче обича влажни гористи места. Сред многото насекоми между дърветата бях забелязал да проблясва нещо синьо, но бях прекалено разсеян, за да му обърна внимание. Само погледнете очите му! Направо са невероятни! В слънчев ден се забелязват от километър…

Прав беше Талбот.

Спрях отстрани на пътя, оставих мотора да работи и отидох до дърветата. Обгърна ме зелената тишина на природата. Слънчевите лъчи проникваха между стволовете и клоните на дърветата и осветяваха туфите диви цветя, поникнали сред тревата.

Не видях нищо.

— За бога, Дейвид, ще ми кажеш ли какво става?

Пол също бе излязъл от колата и стоеше до отворената й врата. Усетих в устата си горчивия вкус на изчезващата надежда.

— Това на стъклото на колата е блатно водно конче. Същото като ларвата, която открихме в ковчега на Харпър. Стори ми се, че…

Не довърших мисълта си, чувствах се неловко. Стори ми се, че виждам още много такива. Сега идеята ми се струваше доста невероятна.

— Извинявай — казах аз и се запътих обратно към колата.

И тогава видях нещо синьо да проблясва сред зеленината.

— Ето там — посочих аз, а сърцето ми биеше до пръсване. — До падналия бор.

Водното конче прелетя на зигзаг на фона на петната слънчева светлина. Очите му светеха като неонови. Сред дърветата видях още много, като че ли бяха избрали точно този момент да се появят.

— Виждам ги — Пол навлезе в гората и започна да премигва, сякаш се събуждаше от сън. — Мислиш ли, че това е важно?

Каза го много предпазливо, но в гласа му се долавяше умолителна нотка. В момента се мразех за това, че вероятно му давах напразни надежди. Независимо от присъствието на блатните водни кончета тук, Йорк не би оставил трупа на Харпър толкова близо до пътя. А дори и да беше, не знам как откритието ми щеше да помогне на Сам. Въпреки това знаехме, че Йорк е тръгнал с линейката в тази посока, а сега видяхме и водните кончета. Не вярвах да е чисто съвпадение.

А може би беше.

— Талбот каза, че обичат застоялата вода, нали така? — попита Пол с вълнение, породено от отчаяна надежда. — Може би наблизо има някакво езеро или басейн. Имаш ли карта в колата?

— Да, но тя не включва планината.

Той прокара пръсти през косата си.

— Наблизо трябва да има нещо! Може би бавна река или поток…

Искаше ми се да не бях споменавал нищо. Планината се простираше на повече от половин милион акра. Доколкото знам, водните кончета мигрираха и в момента може би бяха на десетки километри от мястото, където се бяха излюпили.

И все пак…

Огледах се и малко по-надолу забелязах някакъв черен път.

— Защо не видим накъде води? — предложих аз.

Пол кимна — беше готов да се вкопчи и в най-малката надежда. Отново се почувствах виновен, защото знаех, че в момента сме като удавниците, които се хващат за сламка. Върнахме се при колата и взех водното конче от предното стъкло. Пуснах чистачките и водата отми останките от него, все едно никога не го е имало.

Поехме по черния път, който се виеше покрай дърветата. Дори чакъл не беше насипан, затова карах много бавно по калния коловоз. Клоните на дърветата и храстите се блъскаха в прозорците на колата. Шубракът ставаше все по-гъст, докато накрая бях принуден да спра. Пътят пред нас бе напълно непроходим, кленовете и брезите са бореха за пространство с гъстите лаврови храсти. Докъдето и да водеше, по-нататък не можехме да продължим.

Пол отчаяно удар с юмрук по таблото на колата.

— По дяволите!

Едва отворих вратата, защото храсталаците я притискаха. Двамата излязохме. Огледах се с надеждата да зърна още някое блатно водно конче, което да ми подскаже, че не си губим времето. Но пустата гора като че ли ми се присмиваше.

Пол гледаше горската стена пред нас, привел рамене в знак на поражение. Надеждата, която за миг се бе разгоряла в него, бе угаснала.

— Безсмислено е — по лицето му бе изписано пълно отчаяние. — Това е на километри разстояние от мястото, където Йорк е оставил линейката. Съвсем близо сме до завоя, където е станала катастрофата. Само си губим времето.

За малко да се предам и да се върна в колата, признавайки, че съм хукнал да гоня вятъра. Тогава обаче в съзнанието ми изплуваха думите на Том: Имаш силна интуиция, Дейвид. Трябва повече да й се осланяш.

Въпреки всичките ми съмнения, инстинктът ми подсказваше, че съм попаднал на нещо важно.

— Дай ми само още една минута.

Клоните над мен прошумоляха, когато вятърът ги разклати, а после отново настъпи тишина. Приближих се до един изгнил ствол на дърво и се покатерих върху него. Беше покрит с гъби, големи като чинии. От тази височина не се виждаше почти нищо, само пътеката, по която бяхме дошли, и дърветата наоколо. Точно се канех да сляза, когато вятърът отново раздвижи клоните над мен.

И тогава я долових.

Слабата сладникава миризма на разлагаща се плът.

Обърнах лице по посока на вятъра.

— Усещаш ли…?

— Да.

Гласът му бе напрегнат. Познавахме тази миризма толкова добре, че не бихме могли да я сбъркаме. След това вятърът спря и въздухът отново се изпълни с обичайния мирис на гора.

Пол се заоглежда трескаво наоколо.

— Разбра ли откъде идва?

Посочих към хълма, откъдето ми се стори, че повя вятърът.

— Мисля, че оттам.

Пол пое мълчаливо през гората. Хвърлих последен поглед към колата и тръгнах след него. Придвижвахме се трудно — нямаше нито пътека, нито дори следа, а и не бяхме облечени подходящо. Клоните ни деряха, докато с мъка си проправяхме път по неравния терен. Заради храсталаците бе почти невъзможно да се движим по права линия. Известно време използвахме колата като ориентир, но след като тя изчезна от погледа ни, разчитахме само на интуицията си.

— Ако навлезем още по-навътре, ще се загубим — казах задъхано аз. — Няма смисъл да се мотаем, без да знаем къде отиваме.

Пол спря, за да откачи сакото си от един клон, и огледа дърветата около нас. Беше прехапал устни и дишаше тежко от усилието. Колкото и отчаяно да му се искаше да открие някаква следа, която би го отвела при Сам и Йорк, той съзнаваше не по-зле от мен, че миризмата може да идва от трупа на някое животно.

Но преди някой от нас да каже каквото и да е, клоните наоколо отново се разлюляха. Този път миризмата беше по-силна. Спогледахме се.

Ако беше труп на животно, то трябва да е било много едро.

Пол вдигна шепа борови иглички, подхвърли ги във въздуха, за да види в каква посока ще ги отнесе вятърът.

— Натам.

Тръгнахме отново, този път значително по-сигурни. Миризмата на разложение вече се усещаше дори без повея на вятъра. Не ти трябва детектор, за да усетиш тази миризма, Том. И като потвърждение на това, че се движим в правилната посока, нещо проблесна пред очите ми. Между дърветата пред нас се появи водно конче.

В този момент видяхме оградата.

Полускрита зад ниските борове и храсталака, се издигаше дъсчена ограда, висока около два метра и половина, с бодлива тел над нея. Дъските бяха изгнили, а пред тях беше опъната стара мрежа, ръждясала и увиснала на места.

Пол беше като зареден като с трескава енергия, докато си пробивахме път покрай оградата. Малко по-нататък имаше нещо като врата, оградена от две каменни колони, между които бяха заковани дъски. Земята пред тях беше обрасла с растителност, но все още се забелязваха две успоредни бразди.

— Следи от колела — каза Пол. — Щом е имало врата, значи оттук е минавал някакъв път. Може да е същият, по който дойдохме.

Ако беше така, значи пътят не е използван отдавна.

Миризмата на разлагаща се плът сега беше много по-силна, но никой от двама ни не я спомена. Просто нямаше нужда. Пол прекрачи падналата мрежа и хвана една от дъските. Чу се пукот и изгнилото дърво остана в ръцете му.

— Чакай, трябва да съобщим на Гарднър… — започнах аз и посегнах да извадя телефона си.

— И какво ще му кажеш?

Той откърти с пъшкане още една дъска.

— Мислиш ли, че ще зареже всичко и ще хукне насам само защото сме помирисали нещо умряло?

Започна да рита една дъска, докато тя се счупи, после хвана друга и я изтръгна с трясък от упорития пирон, който я държеше. От другата страна на оградата се подаваха храсти, които не ни позволяваха да видим какво има по-навътре. Пол откърти последните парчета дърво и ми хвърли бърз поглед.

— Не е необходимо да идваш с мен.

Започна да се провира през оградата. След секунди само разлюлените клони на храстите показваха къде беше стоял.

Поколебах се — никой нямаше представа къде сме, а само Господ знаеше какво има зад оградата. Но не можех да оставя Пол сам.

Промуших се през дупката и тръгнах след него.

Сърцето ми подскочи, когато нещо ме дръпна за сакото. Започнах панически да се дърпам, после видях, че съм се закачил на един пирон. Освободих се и продължих нататък. Храстите растяха плътно един до друг. Пред себе си чувах как Пол си пробива път през тях. Мъчех да предпазя с ръка лицето си от клоните, които ме шибаха, като едновременно гледах да не изоставам много.

В един момент се озовах на открито и почти се блъснах в Пол.

Намирахме се в огромна градина или нещо, което някога е било градина, а сега бе пущинак. Декоративните храсти и дървета бяха подивели, сраснали се едно в друго в борбата си за пространство. Стояхме в сянката на огромна магнолия, чиито восъчнобели цветове издаваха сладникав аромат. Точно пред нас се извисяваше една стара жълта акация с дебели клони, обсипани с тежки цветове.

Под нея имаше изкуствено езеро.

Вероятно някога се е намирало в центъра на градината, но сега водата в него беше застояла и зловонна. По бреговете му бе избуяла тръстика, която караше водата постепенно да отстъпва, а мътнозелената вода бе покрита с мръсна пяна. Над нея се носеше облак от дребни насекоми, които приличаха на прашинки на слънчевата светлина.

С тях се хранеха водните кончета.

А те бяха десетки. Стотици. Въздухът трептеше от махащите им крилца. Тук-там се виждаха блестящите цветове на някакъв друг, по-дребен вид, но господари бяха покритите с тигрови шарки блатни водни кончета. Очите им блестяха като сапфири, докато те се стрелкаха из въздуха, сякаш изпълняваха сложни балетни фигури над водата.

Пристъпих, за да ги огледам по-добре, и чух как нещо изпука под крака ми. Погледнах надолу и видях една бледозеленикава пръчка в тревата. Не, две пръчки, помислих си аз. След това успях да се фокусирам добре и осъзнах, че това са две кости на човешка предмишница.

Отстъпих бавно. Трупът лежеше полускрит в тревата. От него бяха останали само кости, покрити с мъх, между които беше покарала млада трева.

Чернокожо момиче, съвсем младо, помислих си автоматично аз. Мисълта се появи в главата ми тъкмо в момента, когато миризмата на разлагаща се плът надделя над аромата на магнолията.

Пол прошепнало мен:

— Боже господи…

Бавно вдигнах поглед. Водните кончета не бяха единствените обитатели на това място.

Градината беше пълна с трупове.

Лежаха в тревата, под дърветата, в ниските храсти. Много от тях представляваха само скелети сред зеленината, но други бяха по-скорошни и сред приличните на кожа черва и хрущяли се въдеха мухи и ларви. Нищо чудно, че нито една от предишните жертви на Йорк не е била открита.

Той беше създал своя собствена ферма за трупове.

Гласът на Пол трепереше:

— Виж, там има някаква къща.

От другата страна на езерото се издигаше малък, покрит с дървета хълм. Близо до върха, през клоните се виждаше покрив. Пол тръгна натам, но аз го дръпнах.

— Какво правиш?

Той се отскубна от ръката ми.

— Сам може да е там!

— Знам, но трябва да кажем на Гарднър…

— Ами кажи му — заяви той и се затича към къщата.

Изругах и извадих телефона си. Трябваше да съобщя на Гарднър, но в същото време не можех да оставя Пол да извърши някоя глупост.

Тръгнах след него.

Труповете бяха навсякъде. Не бяха подредени по някакъв признак, Йорк просто ги бе изхвърлил тук и ги бе оставил да се разлагат. Докато тичах през градината, забелязах водните кончета, които се носеха из въздуха и пикираха, без да обръщат внимание на смъртта наоколо. Едно от тях бе кацнало върху пръста на един скелет, с разперени нежни крила, красиво и някак неземно. Друго запърха пред лицето ми, но аз го прогоних с отвращение.

Трябваше да настигна Пол, който продължаваше да върви към постройката, която се издигаше като скала на склона на хълма. Беше на три етажа, с дървена фасада. Сега забелязах, че е прекалено голяма за къща и приличаше повече на хотел. Сигурно някога е била доста внушителна, но сега тънеше в разруха, разпадаше се като труповете в градината. Основите й бяха поддали и тя беше леко килната на една страна. По покрива зееха огромни дупки, а покритите с паяжини прозорци приличаха на безжизнени очи върху мръсната сива фасада. В единия й ъгъл, подпряна на сградата като стар пияница, стоеше стара плачеща върба, чиито клони се спускаха върху стените, сякаш искаха да прикрият разрухата.

Пол стигна до обраслата с плевели тераса, която опасваше цялата сграда. Изтича до закованите е дъски френски прозорци и започна да дърпа дръжките им. Прозорците не се отвориха, но тракането им наруши тишината в градината.

Стигнах до него и го дръпнах назад.

— Какво правиш? Господи, да не искаш да те убие?

Погледнах лицето му и разбрах отговора: вече не се надяваше да намери Сам жива. А ако тя не беше жива, му беше все едно какво ще стане с него самия.

Избута ме ядосано и се затича към ъгъла, където старата върба се бе подпряла на стената. Не исках да го оставям, но наистина трябваше да се свържа с Гарднър. Набрах номера му тичешком и за мое облекчение се оказа, че има сигнал, макар и слаб. Включи се обаче гласовата поща. Изругах. Нямах време да звъня на Джейкъбсън, Пол вече беше изчезнал между клоните на върбата. Опитах се запъхтяно да обясня къде се намирахме, затворих телефона и се затичах след него.

Отблизо разрухата на сградата бе очевидна. Дървото на облицовката беше омекнало и надупчено като медена пита. Сетих се за облака от дребни насекоми, с които водните кончета се хранеха, и за думите на Джош Талбот: Блатното водно конче има предпочитания към крилатите термити.

Тук те бяха открили термити в изобилие.

Но в момента трябваше да мисля за нещо много по-важно. Видях Пол да тича по буренясалата пътека покрай сградата. Дробовете ми щяха да се пръснат, но с последни усилия го настигнах и го дръпнах.

Той ме удари с лакът, при което пред очите ми се появиха звезди, но не го пуснах.

— Остави ме!

— Помисли малко, моля те! Ами ако е въоръжен?

Той се опита да се отскубне.

— Не ме интересува!

С всички сили се мъчех да го задържа.

— Ако Сам е още жива, това е единственият й шанс! Нима ще го пропилееш?

Последните ми думи имаха ефект. Безумието изчезна от очите му и той спря да се съпротивлява. Свалих предпазливо ръце от него.

— Няма да чакам, докато Гарднър дойде — каза той, дишайки тежко.

— Знам, но не можем просто да се втурнем. Нека не улесняваме Йорк, ако той е още вътре.

Усещах, че е готов да срути стените пред себе си, само и само да открие Сам, но все пак съзнаваше, че съм прав. Дори и вече да ни беше чул, Йорк не знаеше, че сме само двамата. Бог ни е свидетел, че нямахме особено преимущество, но ако ни усетеше, щяхме да загубим и това, което имахме.

Промъкнахме се до другия край на пътеката. Отначало се бяхме озовали пред задната част на сградата, а това тук беше предната. Пролетното слънце бе твърде ниско и не можеше да прехвърли високия покрив, затова всичко тънеше в сянка. Когато излязохме извън обсега на слънчевите лъчи, все едно нагазихме в студена вода. От тази страна дори дърветата изглеждаха по-мрачни — огромни борове и кленове, а не декоративни магнолии и храсти като отзад. Природата бе завзела пространството, където някога е имало градини, дърветата бяха преплели клони над калната алея и образуваха тъмен тунел, чийто край се губеше от погледа.

Близо до пътя имаше изкривена дъсчена табела. Буквите бяха добили призрачен, синкав цвят. Надписът оптимистично гласеше: Дишайте дълбоко! Сега сте в „Сидър Хайтс спа“! Сградата сигурно е била построена през 50-те и вероятно много скоро след това е била изоставена.

Но не и от Йорк.

На алеята бяха паркирани хаотично няколко коли, похитени заедно със собствениците си. Повечето очевидно стояха там от години, защото покривите и стъклата им бяха покрити със загнили листа и птичи курешки, но две от тях бяха по-чисти от останалите. Едната беше огромен черен пикап със затъмнени прозорци.

Другата бе син джип „Крайслер“.

Как ни изигра само, помислих си е горчивина аз. Катастрофирал е съвсем близо дотук, но за да не претърсим местността, е продължил още няколко километра и едва тогава е зарязал линейката.

След това е откраднал колата и се е върнал.

Джипът беше паркиран до разкривени каменни стъпала, които водеха към покрита веранда. Двойната врата някога може да е изглеждала величествена, но сега бе порутена като всичко останало.

Едно открилата беше отворено.

Качихме се на верандата и оттам Пол грабна една греда, която се бе откъртила. През отворената врата се виждаше голямо мрачно фоайе и първите стъпала на широко стълбище. Пол бутна вратата и я отвори докрай.

В този момент телефонът ми иззвъня.

Звукът сякаш прониза тишината. Извадих го бързо от джоба си и видях, че е Гарднър. Господи, не сега! Натиснах бутона, да му отговоря. Сякаш измина цяла вечност, преди телефонът да спре да звъни.

Чух гласа на Гарднър, който глъхнеше на моменти:

— Хънтър, къде сте, по дяволите?

Нямах време да му отговоря. Нямаше време за нищо, защото в този миг някъде от вътрешността се чу задавен вик. Той бързо секна, но Пол заряза всяка предпазливост и се втурна напред.

— САМ! ДРЪЖ СЕ! ИДВАМ! — изкрещя той.

О, Господи! Нямах друг избор, освен да се втурна след Пол, без да обръщам внимание на гневните въпроси на Гарднър.

 

 

Вдигаш глава и се ослушваш. Ще дойдат съвсем скоро, имаш само няколко минути. Адреналинът ти е все така повишен, но вече си преодолял първоначалния шок. Когато ги чу пред френския прозорец, изненадата те парализира. Мислеше, че си успял да ги заблудиш, като остави линейката толкова далече, затова си позволи да се отпуснеш.

Беше сгрешил.

Отначало ти се прииска да избягаш, но знаеше, че няма полза. Наложи си да се успокоиш и да помислиш. Паниката постепенно отмина и ти разбра какво трябва да направиш. Можеш много повече от тях, никога не забравяй това. Много повече от когото и да било.

Все още можеш да обърнеш нещата в своя полза.

Въпреки това трябва да побързаш. Завързаната жена е вперила очи в теб, широко отворени и изпълнени с ужас. Трябва да внимаваш превръзката на устата й да не падне отново. Не трябва да й позволяваш да изкрещи пак, за не разберат къде си, поне засега. Докато се подготвяш, те изпълва усещане за огромна загуба. Не трябваше да става така, не и когато си толкова близо до целта… Но сега няма време за съжаления. Няма време за нищо.

Само за това, което трябва да направиш.

Довършваш започнатото и оглеждаш работата си. Разочарован си. Погледът вече не е вперен в теб, нито в каквото и да било друго. Слушаш как стъпките на натрапниците се приближават и дишането ти става тежко и накъсано. Нека дойдат. Вече почти приключи. Остава да свършиш още едно нещо и тогава изненадата им ще бъде пълна.

Избърсваш потта от челото си и посягаш към ножа.