Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (11)

11

На следващата сутрин Том се обади в хотела още преди да изляза.

— От Бюрото за разследване ми съобщиха, че са открили човешки останки в „Стийпъл Хил“ — каза той и след малко добави: — Не са били погребани.

Дойде да ме вземе, за да не ходим до гробището с две коли. Този път нямаше спор дали да го придружа, бяхме постигнали мълчаливо съгласие, че няма да се опитва да свърши цялата работа сам. Питах се в какво ли настроение ще е тази сутрин и дали няма да съжалява, че е обявил скорошното си пенсиониране. Дори и да беше така, не му личеше.

— Е… Как се чувстваш? — попитах аз, след като потеглихме.

Той само сви рамене.

— Пенсионирането не е краят на света. Животът продължава, нали така?

Съгласих се с него — разбира се, че животът продължаваше.

Този път, когато наближихме олющената порта на „Стийпъл Хил“, слънцето вече беше изгряло. Въпреки това гъстата гора край поляната изглеждаше непроходима, като че ли сред дърветата, израсли плътно едно до друго, все още цареше нощ.

Пред входа на гробището имаше униформени полицаи, които препречваха достъпа на събралите се отпред журналисти. Очевидно имаше изтичане на информация. След ексхумацията тази новина беше добре дошла за винаги жадните за сензации медии. Том намали, за да покаже пропуска си, а в това време един репортер клекна и ни снима през прозореца на колата.

— Кажи му, че за десет долара ще му дам и автограф — измърмори Том и вкара колата зад оградата.

Минахме покрай гроба, от който миналия път ексхумирахме тялото, и стигнахме до главната постройка. Най-вероятно параклисът на „Стийпъл Хил“ е бил построен през 60-те, когато американският оптимизъм е навлязъл дори и в погребалния бизнес. Беше на един етаж, с плосък покрив, опит за имитация на някоя от творбите на Франк Лойд Райт, но за съжаление неуспешен. Цветните стъклени тухли, от които беше изградена стената встрани от входа, бяха мръсни и напукани. Нещо куцаше и в пропорциите на сградата, макар че не можех да определя какво точно. Върху плоския покрив се издигаше кула, която изглеждаше съвсем не на място, като островърха вещерска шапка върху маса. Отгоре се издигаше метално разпятие, което приличаше на два ръждясали метални трегера, лошо споени един за друг.

Гарднър беше застанал пред параклиса и разговаряше с няколко криминалисти, облечени в бели гащеризони, целите потънали в мръсотия. Веднага щом ни забеляза, тръгна към нас.

— Ей там, отзад е — заяви той без предисловие.

Докато заобикаляхме параклиса, изведнъж от ясното небе се изля сребрист дъжд. Спря така внезапно, както и започна, оставяйки по тревата и храстите малки капки, които отразяваха дъгата. Гарднър ни поведе по една тясна чакълеста пътека, по която колкото повече вървяхме, ставаше все по-буренясала. Когато стигнахме до високия жив плет от тис, който скриваше задната част на гробището, тя вече почти не се забелязваше в тревата.

Колкото и занемарен да изглеждаше отпред параклисът, истинската мизерия на „Стийпъл Хил“ проличаваше зад живия плет. В оградения двор се виждаше грозна пристройка, с разпръснати наоколо ръждясали инструменти и празни контейнери. На земята, в близост до отворената задна врата, бяха нахвърляни безброй фасове. Навсякъде цареше атмосфера на запуснатост и разруха, а върхът на всичко беше огромното количество мухи, които кръжаха над кофите за боклук.

— Това там е домът на покойниците — каза Гарднър и посочи пристройката. — Криминалистите все още нищо не са открили, но хигиената наоколо никак не се хареса на санитарните власти.

Когато наближихме вратата, до ушите ни достигна разговор на висок глас. Вътре видях Джейкъбсън, доста по-ниска от тримата мъже около нея, което обаче не й пречеше да разговаря с предизвикателно вирната брадичка. Предположих, че двама от мъжете са от санитарните власти, за които Гарднър бе споменал. Третият бе Йорк. Говореше високо, с треперещ глас, като не спираше да размахва пръст.

— … безобразие! Това е почтена професия! Не позволявам да ми правите подобни намеци…

— Никой не прави намеци, господине — прекъсна го Джейкъбсън любезно, но твърдо. — Това е част от полицейско разследване, така че във ваш интерес е да ни сътрудничите.

Очите на собственика на погребалната агенция щяха да изхвръкнат.

— Вие глуха ли сте? Вече ви казах, че не знам нищо! Давате ли си сметка, че по този начин съсипвате репутацията ми?

Като че ли мръсотията наоколо изобщо не му правеше впечатление. В този момент ни забеляза и спря тирадата си.

— Доктор Либерман! — извика той и се затича към нас. — Сър, ще ви бъда много благодарен, ако ми помогнете да изясним това недоразумение! Обръщам се към вас като професионалист към професионалист — бихте ли обяснили на тези хора, че нямам нищо общо с това?

Том отстъпи неволно, а Гарднър застана между двамата.

— Доктор Либерман е тук по работа, свързана с Бюрото за разследване, господин Йорк. Върнете се вътре и агент Джейкъбсън ще…

— Няма да стане! Няма да стоя безучастно и да наблюдавам как потъпквате доброто име на „Стийпъл Хил“!

На ярката сутрешна светлина ясно се виждаше, че костюмът на Йорк е мръсен и измачкан, а по износената яка на ризата му имаше мазни гънки. Тази сутрин не се беше обръснал и по бузите му бе набола сива брада.

Джейкъбсън застана от другата му страна, така че в момента собственикът на погребалната агенция се намираше между нея и Гарднър и нямаше как да се измъкне. До мърлявия мъж тя изглеждаше необикновено свежа и чиста. Долових мирис на сапун и дискретен аромат на тоалетна вода.

Лицето й обаче не излъчваше женствена мекота, напротив — изглеждаше непоколебима.

— Трябва да влезете вътре, сър. Господата от санитарните власти искат да ви зададат няколко въпроса.

Йорк се остави да го отведе в сградата, но продължи да поглежда към нас през рамо.

— Това е конспирация! Конспирация! Мислите, че не знам какво става тук ли?

Гарднър отведе Том встрани, а гласът на Йорк продължи да отеква зад гърбовете ни.

— Съжалявам за това — каза той.

Том се усмихна, но изглеждаше доста обезпокоен от случилото се.

— Изглежда доста разстроен.

— Много скоро ще се разстрои още повече.

Гарднър ни поведе към гъстата борова гора зад параклиса. Между стъблата на дърветата бе опъната полицейска лента, а през клоните успях да забележа облечени в бяло хора, които работеха.

— Едно от кучетата открило останките — поясни Гарднър. — Разхвърляни са на доста голяма площ, но изглежда, че принадлежат на един и същи човек.

— Сигурни ли сте, че са човешки останки? — попита Том.

— Така мислим. В началото не можахме да разберем, защото са силно оглозгани. След това открихме човешки череп, така че с голяма доза сигурност може да се предположи, че останките са от един и същи индивид. Но след случая „Трай-Стейт“ не искам да поемам никакви рискове.

Не можех да го виня. През 2002 година случаят от крематориума „Трай-Стейт“ в Ноубъл, Джорджия, бе отразен от всички световни медии. Тогава на територията на крематориума инспекторите откриха човешки череп. Оказа се обаче, че това е само върхът на айсберга. Собственикът, който така и не успя да даде смислено обяснение за постъпката си, просто запазил много от труповете, които би трябвало да кремира. Намериха над триста тела, наблъскани в малки подземни гробници или натрупани един върху друг в близката гора. Трупове бяха открити дори в къщата на собственика. Но колкото и ужасен да беше онзи случай, имаше една съществена разлика със сегашния.

Нито един от хората, чиито трупове бяха намерени там, не бе убит.

Гарднър ни заведе до края на гората, където беше опъната сгъваема маса, върху която имаше кашони със защитно облекло и маски.

Агентът гледаше Том така, сякаш започваше да се чуди дали задачата ще му е по силите.

— Мислиш ли, че ще се справиш с това?

— Бил съм и на по-ужасни места.

Том вече вадеше един гащеризон от плика му. Гарднър не изглеждаше никак убеден, но щом усети, че го наблюдавам, заличи съмнението от лицето си.

— Тогава ви оставям да работите.

Изчаках, докато той влезе обратно в Дома на покойника.

— Той е прав, Том. Ще е трудно да се работи вътре в гората.

— Добре съм.

По решителния му тон веднага разбрах, че няма смисъл да го убеждавам в противното. Дръпнах ципа на гащеризона и си сложих ръкавици и предпазни обувки. Щом Том се приготви, двамата навлязохме в гората.

Обгърна ни такава тишина, сякаш изведнъж се оказахме напълно изолирани от външния свят. Боровите клонки шумоляха над главите ни, а под краката ни имаше дебела рогозка от иглички с тук-там нахвърляни по нея шишарки. През маската си усетих свежото ухание на бор, което след мръсотията в Дома на покойника ми подейства ободряващо.

Това усещане обаче не трая дълго. Въздухът беше спарен, защото вятърът не можеше да навлезе между гъстите дървета. Движехме се наведени под ниските клони, за да успеем да стигнем до облечените в бяло криминалисти. Почти веднага усетих, че започвам да се потя.

— И какво открихте? — попита Том криминалистите, като се мъчеше да прикрие задъхването си.

Трудно беше да се разпознаят лицата зад предпазните маски, но ми се стори, че един от мъжете бе същият, с когото бях разговарял в планинското бунгало. Как се казваше — Лени? Не, Джери. Лицето му беше зачервено и потно, гащеризонът му бе посипан с борови иглички и части от кора.

— Господи, какъв ден ни чака — въздъхна той тежко и се изправи. — Намерихме един череп, останки от гръден кош и някакви други кости. Разхвърляни са в доста широк периметър, дори и големите. А тези дървета са направо ужасни. Малко по-нататък има ограда, но на повечето места е паднала, така че тук може да се промъкнат всякакви същества — и на два крака, и на четири.

— Намерихте ли някакви дрехи?

— Не, но открихме нещо, което прилича на стар чаршаф. Възможно е трупът да е бил увит в него.

Оставихме Джери и се отправихме към най-близката находка. По земята бяха поставени малки знаменца, които бележеха отделните находки. Най-близкото беше забито до нещо, което ми приличаше на останки от таз. Намираха се под едно дърво, така че трябваше да се превием на две и да пропълзим по хлъзгавия килим от борови иглички. Хвърлих поглед към Том, като се надявах усилието да не е прекомерно за него. Маската обаче скриваше по-голямата част от лицето му и не можах да разбера как е.

Тазовите кости бяха така оглозгани, че не можеше да се разбере дали са на мъж или на жена, но бедрената кост, която лежеше до тях, бе в по-добро състояние. Въпреки че по двата края на костта имаше следи от животински зъби, по размера личеше, че е била на мъж.

— Доста голяма е — отбеляза Том и клекна, за да я огледа по-добре. — Според теб колко висок е бил човекът?

— Над метър и осемдесет. Колко висок беше Уилис Декстър?

— Метър осемдесет и пет.

Том се усмихна под маската — очевидно и в неговата глава се въртяха същите мисли. Изглежда, бяхме открили останките на мъжа, който трябваше да е погребан в „Стийпъл Хил“.

— Добре, да видим какво още има тук — предложи Том.

Докато си пробивахме път през дърветата, клоните ни деряха, а върху нас се сипеха борови иглички. Придвижвахме се трудно, но Том не проявяваше никакви признаци на неразположение. Потта се стичаше по лицето ми, а мускулите започваха да ме болят, защото бях принуден да се движа приведен. Започна да ми се гади от силната миризма на смола, а всичко под гащеризона ме сърбеше.

На известно разстояние от тазовите кости открихме нещо като чаршаф. Беше мръсен и разпокъсан, до него бе забито знаменце в друг цвят, за да го отличава от човешките останки. Близо до него, полускрит сред боровите иглички, лежеше гръдният кош. Няколко мравки се движеха забързано по него в търсене на последните миниатюрни остатъци плът, но едва ли щяха да открият нещо. Костите, както и гръдната кост, бяха съвсем оголени, а някои от по-малките ребра липсваха.

— Изглежда, трупът е бил изхвърлен тук — предположи Том, докато правех снимки. — Костите са пръснати, както можеше да се очаква, но според мен това е дело на животните, тялото не е било разчленено преди това.

Природата не търпи разхищение и всеки труп, оставен на открито, скоро става храна за дивите животни. Кучетата, лисиците, птиците и гризачите, че дори мечките в някои части на САЩ, веднага се включват в пиршеството, като всеки отнася каквото може. Но тъй като торсът е прекалено голям и дори най-едрите мършояди не могат да го преместят, той бива изяден на място. Това обикновено показва къде е бил оставен първоначално трупът.

Том се загледа в едно от ребрата и ми направи знак да се приближа.

— Виждаш ли това? Следи от електрически трион.

Реброто, както и останалите кости, беше доста оглозгано, но между следите от животински зъби, в самия край на костта се виждаха фини паралелни нарези.

— Наистина приличат на следи от електрически трион. Точно такива нарези се получават при аутопсия — отбелязах аз.

При стандартната процедура на аутопсия гръдният кош се разрязваше от двете страни на гръдната кост, за да се стигне до вътрешните органи. Понякога се използваха ръчни триони, но електрическите бяха много по-бързи и по-удобни.

Нарезите, оставени от тях, изглеждаха точно като тези.

— Все повече си мисля, че това е Уилис Декстър — заяви Том и с мъка се изправи на крака. — Мъж, ръст като неговия и следи от аутопсия по ребрата. Дрехите на Декстър са изгорели по време на катастрофата. Не е имал семейство, което да донесе други, така че най-вероятно е бил погребан увит в чаршафа, с който са го докарали от моргата. Периодът от време също съвпада. По костите няма мъх или лишеи, което означава, че са престояли тук по-малко от година. Изглежда…

Неочаквано той изохка, преви се на две и се хвана за гърдите. Свалих маската от лицето му и се опитах да прикрия тревогата си, като видях колко е пребледнял.

— Къде са ти хапчетата?

Болката беше изписана по лицето му.

— В страничния джоб…

Свалих бързо ципа на гащеризона му, ядосан на самия себе си. В никакъв случай не трябваше да му позволяваш да идва тук! Ами ако припадне… Панталоните му имаха страничен джоб с копче. Отворих го, но там нямаше нищо.

— Не са тук — казах аз, като се опитвах да прикрия тревогата в гласа си.

Том беше притворил очи от болка. Устните му започваха да посиняват.

— Ризата…

Сложих длан върху джоба на ризата му и усетих нещо твърдо. Слава богу! Извадих шишенцето, махнах капачето и подадох хапче на Том. Той го постави на езика си с трепереща ръка. Известно време не се случи нищо, но след малко той започна да се отпуска.

— Добре ли си? — попитах аз.

Той кимна, твърде изтощен, за да говори.

— Просто си почини малко.

Наблизо чухме някакво шумолене и видяхме Джери, едрия криминалист, да се приближава към нас.

— Добре ли сте?

Усетих как Том стисна ръката ми, преди да успея да отговоря.

— Добре съм, само трябва да си поема въздух.

Това не успя да заблуди Джери, но той все пак си тръгна. Том отпусна рамене.

— Можеш ли да вървиш? — попитах аз.

Той се опита да си поеме въздух.

— Мисля, че да…

— Хайде да се махаме оттук.

— Ще се оправя сам. Ти продължавай.

— Няма да те оставя…

Той отново стисна ръката ми и ме погледна умолително.

— Моля те, Дейвид.

Никак не ми харесваше идеята да го оставя сам да си пробива път в гората, но ако продължавах да настоявам, само щях да го разтревожа още повече. Погледнах през дърветата в опит да преценя какво разстояние трябва да измине.

— Ще се движа съвсем бавно — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И обещавам, че щом изляза от гората, веднага ще седна да си почина.

— Трябва да те види лекар.

— Току-що ме видя лекар — каза той и опита да се усмихне. — Не се тревожи. Свърши си работата тук.

Наблюдавах го разтревожено, докато си проправяше път между дърветата. Движеше се бавно и внимателно като възрастен човек. Изчаках, докато стигна края на гората, мина през гъстите клони и излезе на слънце. След това отидох при Джери, който изучаваше на земята нещо, което много приличаше на парче от кост. Когато приближих, той вдигна поглед към мен.

— Добре ли е?

— Да, от жегата е. Та каза, че сте открили череп — побързах да сменя темата аз.

Джери ме заведе до следващото знаменце, забито в подножието на хълма. Виждаха се бели теменни кости, полузаровени в боровите иглички. Долната челюст липсваше, а черепът бе обърнат наопаки и приличаше на мръсна купа от слонова кост. Масивната структура подсказваше, че е на мъж. Успях да различа линиите на счупване, които тръгваха от челната кост — такъв тип нараняване се получава при удар с нещо плоско и твърдо.

Като предното стъкло на кола.

Сега вече бях сигурен, че това са останките на Уилис Декстър, което значеше, че надали ще научим много от тях. Бях почти убеден, че механикът е умрял при катастрофа, а не е бил убит. Единствената му връзка с престъпленията беше, че убиецът си е присвоил ковчега и гроба му. Ако липсваше ръка или някой от пръстите, тогава щеше да стане ясно как отпечатъците му са се озовали върху филмовата кутийка толкова време след смъртта му. Но не намерихме нито една фаланга, нито кост от китката, а като се има предвид колко голяма бе гората, надали изобщо щяхме да ги открием. Останките бяха съвсем оглозгани от хищниците. Дори малките костици да не бяха изядени, можеха да са къде ли не.

— Напразно бихте път дотук, а, докторе? — усмихна се Джери, докато снимах последната находка — наполовина изгризано ребро. — Май нищо друго не можете да установите, освен че останките са човешки. А това и ние можехме да ви го кажем. Както и да е, ако сте приключили, да започваме да прибираме всичко по кутиите и торбите.

Намекът беше съвсем прозрачен. Точно щях да си тръгвам, когато забелязах още едно знаменце.

— Какво е онова там?

— Някакви зъби. Сигурно са изпаднали, когато е била откъсната челюстта.

В това нямаше нищо необичайно. Обикновено мършоядите изяждат първо лицето и зъбите лесно биха могли да изпаднат от липсващата долна челюст. За момент реших, че не си заслужава да ги разглеждам. Бях уморен и потен, а освен това исках да разбера как е Том. Но опитът ме бе научил да не приемам нищо за дадено.

— Ще им хвърля един поглед — казах аз.

Знаменцето беше забито между оголените корени на един нисък бор. Не беше далече от мястото, където бе открит гръдният кош, но трябваше да застана съвсем близо, за да успея да различа зацапаните, белезникави зъби. Бяха четири кътника, така покрити с мръсотия, че едва се забелязваха между боровите иглички. Тази находка беше доказателство за прецизната работа на криминалистите. И въпреки това, докато ги гледах, имах чувството, че нещо не е наред…

В момента, в който осъзнах какво, забравих и за жегата, и за дискомфорта.

Какво, по дяволите…? Наведох се, за да ги огледам по-добре.

— Просто някакви зъби, нали ви казах. Е, свършихте ли вече? — попита Джери, докато снимах зъбите.

Намекът беше още по-ясен и от предишния.

— Направихте ли снимки на зъбите? — попитах аз.

Джери ме изгледа така, все едно бях пълен идиот, че задавам подобен въпрос.

— Скъсахме си задниците от правене на снимки, докторе.

Изправих се.

— На ваше място бих направил още няколко, за всеки случай. Ще ви трябват.

Докато той гледаше изумено след мен, аз тръгнах към гробището. Когато се измъкнах от задушната гора и най-после свалих с облекчение маската от лицето си, то бе плувнало в пот. Разкопчах ципа на гащеризона, мушнах се под полицейската лента и започнах да се оглеждам за Том. Той стоеше малко встрани и разговаряше с Гарднър и Джейкъбсън в сянката на живия плет. Изглеждаше добре, но успокоението ми беше краткотрайно, защото видях, че и Хикс е там. След миг дочух разгорещения им разговор.

— … никакво законово основание да участва в това разследване и вие много добре го знаете!

— Това е нелепо. Не бъди толкова дребнав, Доналд — отвърна Том.

— Дребнав ли? — патологът издаде напред брадичка и слънцето се отрази в голата му глава. — И съдията ли ще наречеш „дребнав“, когато отхвърли обвинението в убийство само защото експертът, който трябва да даде показания, е оставил помощника си да се разхожда по местопрестъплението без никакъв надзор? И най-вероятно този помощник дори няма да бъде в страната, когато делото влезе в съда.

Не беше никак трудно да се досетя за кого става въпрос. Когато се приближих към тях, всички замлъкнаха. Предпочетох да започна с най-важното за момента.

— Как си? — попитах Том.

— Добре съм. Просто трябваше да пийна малко вода.

Все още беше блед, но изглеждаше по-добре. По погледа му разбрах, че не трябва да споменавам за кризата му пред останалите.

— Някакъв проблем ли има? — обърнах се аз към Гарднър.

— Позна! Наистина има проблем! — намеси се Хикс.

Усещах, че се забавлява въпреки цялото възмущение, което демонстрираше.

— Нека го обсъдим някой друг път — предложи Гарднър уморено.

Но патологът нямаше намерение да остави нещата така.

— Не, трябва да решим проблема сега! Това е едно от най-значителните разследвания на серийни убийства в Щатите за последните години. Не можем да рискуваме един аматьор да провали всичко!

Аматьор ли? Стиснах зъби и замълчах, макар че този път наистина се ядосах. Въпреки това знаех, че каквото и да кажа, само ще влоши нещата.

— Дейвид е не по-малко компетентен от мен — отвърна Том, но нямаше сили да спори с Хикс.

— Това няма никакво значение! — възрази патологът и насочи заканително пръст към Том. — Не можете да го оставите да се разхожда сам из местопрестъплението. А ти какво ще кажеш, Гарднър? Още малко и ще започнеш да продаваш билети и да пускаш всеки, който иска да позяпа.

Гарднър стисна ядно зъби, ударът бе попаднал в целта.

— Има логика в това, Том.

— По дяволите, Дан, та Дейвид ни прави услуга.

Не можех да ги слушам повече. Съвсем ясно беше как ще завърши спорът.

— Добре, не искам да усложнявам нещата повече.

Том изглеждаше смазан, а Хикс едва се сдържаше да не се ухили.

— Не се обиждайте, доктор… Хънтър ли беше? Убеден съм, че сте уважаван специалист във вашата страна, но тук е Тенеси. Това разследване не е ваша работа.

Замълчах, за да не си изпусна нервите. Джейкъбсън бе впила поглед в Хикс, но по лицето й не можеше да се прочете какво мисли. Изражението на Гарднър показваше, че иска всичко да приключи възможно най-бързо.

— Съжалявам, Дейвид… — промълви Том безпомощно.

— Всичко е наред.

Подадох му фотоапарата. В този момент исках да съм някъде другаде. Където и да е.

— Ще се справиш ли?

Не исках да казвам нищо повече пред останалите, но Том разбра какво имах предвид. Кимна бързо със смутено изражение. Понечих да си тръгна и се сетих, че трябва да му кажа още нещо.

— Непременно погледни зъбите, които са открили. Не са част от останките.

— Откъде знаете това? — настоя да разбере Хикс.

— Защото са от прасе.

Отговорът ми го накара да замлъкне. Видях как в очите на Том проблесна любопитство.

— Предкътници ли?

Кимнах; знаех, че ще разбере какво имам предвид. Но само той, не и останалите. Хикс ме гледаше втренчено, като че ли ме подозираше в някаква измама.

— Искате да кажете, че са открили зъби от прасе? И какво правят тук?

— Защо питате мен? Аз съм само един аматьор — отвърнах.

Беше глупаво от моя страна, но не можах да се сдържа. Докато си тръгвах, видях, че Том се е ухилил. По устните на Джейкъбсън май също играеше лека усмивка.

Но това не ме накара да се почувствам по-добре. Отправих се към предната страна на параклиса. Когато свалях гащеризона, дръпнах ципа толкова силно, че той се скъса. Натъпках дрехата в пластмасов контейнер, наполовина пълен с употребявано защитно облекло. Когато свалих гумените ръкавици, потта направо се стичаше от ръцете ми и по земята се образуваха тъмни петна, които напомняха модернистична картина. От дългото носене на ръкавиците ръцете ми бяха станали бледи и набръчкани. В този момент нещо ме бодна, някакво усещане за дежа вю.

За какво ми напомня това?

Бях прекалено ядосан, за да продължа да разсъждавам, а и се сетих за една досадна подробност. Том ме беше докарал до „Стийпъл Хил“. След като напуснах сцената така гордо, нямаше с какво да се прибера.

Супер! Хвърлих ръкавиците в контейнера, извадих телефона от джоба си и тогава се сетих, че не знам номера на нито една местна таксиметрова компания. А дори и да знаех, таксито нямаше да бъде допуснато в гробището.

Изругах. Разбира се, можех да изчакам Том да приключи, но гордостта ми пречеше. Добре де, ще вървя пеша. Бях обзет от инат, а и прекалено ядосан, за да ми пука.

— Доктор Хънтър!

Обърнах се и видях Джейкъбсън, която вървеше към мен. Слънцето светеше право в лицето й и тя бе присвила леко очи, при което в ъгълчетата на сивите й очи се образуваха ситни бръчици. Това й придаваше шеговито изражение, което смекчаваше чертите й.

— Доктор Либерман ми каза, че сте дошли с неговата кола. Как ще се върнете в града?

— Все ще се оправя някак.

— Аз ще ви закарам.

— Не, благодаря — не бях в настроение да приемам услуги. Тя махна един измъкнал се кичур и го подпъхна зад ухото си. Не можех да разгадая израза на лицето й.

— Не ви съветвам да тръгвате пеша. Пред входа е пълно с журналисти.

Не се бях сетил за това. Гневът ми почти си бе отишъл и започвах да се чувствам глупаво.

— Ще докарам колата — каза Джейкъбсън.