Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (19)

19

На следващата сутрин седях в ресторанта на хотела и бавно допивах второто си кафе, когато се обади Гарднър.

— Трябва да поговорим.

Огледах виновно хората около мен — много добре си спомнях думите му да не излизам от стаята си. Сутринта си помислих дали да не поискам да ми донесат закуската горе, но в яркото слънчево утро това ми се стори нелепо. Ако Йорк можеше да ме отвлече от хотела посред бял ден, тогава наистина бях загазил.

— В ресторанта на хотела съм — казах аз.

Усетих неодобрението на Гарднър от другата страна на телефона.

— Стой там. След малко идвам — нареди ми той и затвори.

Отпивах от изстиналото си кафе и си мислех дали това не е последната ми закуска в Тенеси. От сутринта нямах настроение. Спах лошо и когато се събудих, усетих някаква тежест, която в първия момент не можех да си обясня. След това си спомних за смъртта на Том, а после и за човешката кожа, оставена на стъклото на колата ми.

Това определено не беше най-добрият начин да започнеш деня си.

Явно Гарднър не е бил далече, когато ми позвъни, защото пристигна само след двайсетина минути. Джейкъбсън беше с него, в перфектен вид, недостъпна както обикновено. Късното лягане изобщо не й се беше отразило, но ако нейната жизненост напомняше тази на Дориан Грей^[1], то тогава Гарднър олицетворяваше портрет, зарязан на тавана. Агентът изглеждаше изморен, кожата на лицето му бе набраздена от бръчки.

Изглеждаше така, сякаш носеше по-голямо бреме от всички нас. Сигурно му тежаха не само разследването и служебният натиск да открие Йорк възможно най-скоро. Все пак Том беше и негов приятел.

Въпреки това вървеше изправен, както винаги. Джейкъбсън го следваше на една крачка.

— Ще пиете ли кафе? — попитах аз, когато седнаха на масата.

И двамата отказаха. Гарднър погледна към съседните маси, за да се увери, че никой не може да ни чуе.

— Охранителната камера показва, че някой е бил до колата ти снощи в девет без петнайсет — започна той без предисловие. — Камерата е прекалено далече и не се виждат много подробности, но черните дрехи и шапката изглеждат същите като на снимките на телефонната кабина. Освен това проверихме охраната на болницата. Човекът, с когото си разговарял на паркинга, не е от техните служители.

— Йорк. — В устата си усетих горчивина, която не се дължеше на кафето.

— И ние мислим така, но не можем да го докажем. Все още се опитваме да идентифицираме пръстовите отпечатъци по колата ти, но те са доста, така че работата не е никак лесна. А и Йорк най-вероятно е носил ръкавици — добави той и сви рамене. — Засега нямаме късмет и с кожата от ръката. Отпечатъците не са нито на Уилис Декстър, нито на Ноа Харпър. По малкия размер на ръката може да се съди, че са или на жена, или на юноша, но повече не можем да кажем.

Юноша. О, боже! В кафената ми чаша плуваше петно от пресечено мляко. Бутнах я настрана.

— А какво става със снимките от дома на Йорк? Разбрахте ли кои са хората на тях?

Гарднър сведе поглед към ръцете си.

— Проверяваме ги в базата данни с изчезналите и неразкритите убийства, но това е огромна по обем работа. А и ще е доста трудно да ги идентифицираме по онези снимки.

Спомних си разкривените лица и мислено се съгласих с него.

— Имате ли представа къде може да се е укрил Йорк?

— Откакто съобщихме подробностите на пресата, няколко души са докладвали, че са го видели, но засега това не е потвърдено — отговори Гарднър. — Очевидно има някакво скривалище. Не е убивал жертвите си нито в къщата, нито в „Стийпъл Хил“, което означава, че ги е откарвал някъде. Вероятно на място, където е можел лесно да се отърве от труповете, иначе щяхме да открием и други, освен тези на Лумис и Харпър.

Като се имаше предвид колко близо са Смоуки Маунтинс, сигурно не е било трудно да намери къде да изхвърли телата на жертвите си.

— Според Джош Талбот ларвата на блатно водно конче в трупа на Харпър говори, че той е бил оставен в близост до езеро или бавнотечаща вода.

— Което значи да претърсим почти цялата източна част на Тенеси — отбеляза раздразнено Гарднър. — Правим справка за местата, обитавани от блатното водно конче, но ни трябва и някаква по-солидна информация. Даян, би ли обяснила на доктор Хънтър теорията си?

Джейкъбсън се опита да прикрие напрежението си, но то определено се усещаше. Виждах как вената на гърлото й пулсира. Наложих си да отклоня поглед и да я погледна в лицето.

— Прегледах отново снимките, намерени в къщата на Йорк — започна тя. — Правени са в момента, когато жертвите са били много близо до смъртта, може би точно в момента на настъпването й. В началото предположих, че това са просто трофеи, които Йорк е събирал. Но ако наистина е така и предвид факта, че ги е удушавал, човек би очаквал гърлото на жертвата да се вижда на снимката. Само че не е така. Ако Йорк е искал отново да преживее убиването, защо тогава не го е записал на видео? Защо е заснемал лицата на жертвите си в толкова едър план и при това с черно-бял филм?

— Може би е маниак на тема фотография — предположих аз.

— Точно така! — възкликна Джейкъбсън и се наведе напред. — Сигурно е смятал за много умно да остави отпечатъците на Уилис Декстър върху филмовата кутийка, но така е издал повече, отколкото е възнамерявал. Снимките не са били направени набързо. Според техниците от лабораторията те са били заснети на слабо осветление, без светкавица, на филм с висока светлочувствителност. За да се направи разпечатка на снимката при тези условия, се изискват големи фотографски познания и добра апаратура.

— Не намерихте ли един 35-милиметров фотоапарат в дома му? — попитах аз, спомняйки си за кутията с фотографски принадлежности.

— Снимките не са били правени с този апарат — отговори Гарднър. — Принадлежностите в къщата не са били използвани от години, така че сигурно са били на баща му. Ако се съди по снимките в къщата, Йорк старши също е бил любител фотограф.

Сетих се за избледнелите снимки на етажерката. Нещо в тях ме притесняваше, но не можех да определя какво точно.

— Все пак не разбирам защо всичко това е толкова важно — признах аз.

— Защото за Йорк снимките не са просто сувенири. Според мен те стоят в основата на всичко, което върши — заяви Джейкъбсън. — От това, което знаем за него, можем да заключим, че е страдал от мания по смъртта: произходът му, начинът, по който се отнася с телата на жертвите си, изключителният му интерес към доктор Либерман, който беше съдебномедицински антрополог. Най-важното в тези снимки е, че са правени в момента на настъпване на смъртта. Всичко това сочи едно — Йорк страда от некрофилия.

Думите й направо ме шокираха.

— Нали казахте, че мотивът за убийствата не е сексуален?

— Наистина не е. Повечето некрофили са мъже с ниско самочувствие. Те се страхуват от отхвърляне, затова им харесва мисълта, че партньорът им не може да се съпротивлява. Това обаче не важи за Йорк. Преди всичко той смята, че обществото не го дооценява. Освен това много се съмнявам, че изпитва влечение към жертвите си, независимо живи или мъртви. Мисля, че при него става по-скоро въпрос за танатофилия. Това е неестествено влечение към смъртта.

Навлизахме в твърде смущаваща територия. В слепоочията си усетих първите признаци на главоболие.

— Ако е така, защо тогава не е снимал жертвите си, след като умрат, а в момента, когато ги е убивал?

— Защото за него това не е достатъчно. Спомнете си, че най-характерното за Йорк не е некрофилията, а нарцисизмът. Той е обсебен най-вече от самия себе си. Повечето хора се страхуват от смъртта, но за такива като него мисълта за собствения им край е направо непоносима. През целия си живот е виждал смъртта навсякъде около себе си. Сега е тласкан от мисълта да я разбере.

Джейкъбсън се облегна назад с мрачно и тържествено изражение на лицето.

— Според мен това е причината, поради която убива и прави снимки на жертвите си. Егото му не може да понесе мисълта, че един ден самият той ще умре. Затова търси отговори. Да кажем, че по свой начин иска да разреши загадката на живота и смъртта. И е убеден, че ако успее да направи точната снимка, да улови мига на смъртта върху лентата, всичко ще му стане ясно.

— Но това е лудост — възкликнах аз.

— Нормалното поведение не е най-типичната черта на серийните убийци — намеси се Гарднър.

Беше напълно прав, но аз имах предвид нещо друго. Все още не съществува единно мнение за това кога свършва животът. Спрялото сърце можеше да бъде накарано да бие отново, дори и мозъчната смърт невинаги бе окончателна. Мисълта, че Йорк смята, че може да запечата на снимка точния момент на смъртта, бе някак потресаваща.

— Дори и да успее, какво би му донесло това? — попитах аз. — Една снимка не може да му разкрие нищо.

Джейкъбсън сви рамене.

— Това не е важно. Докато Йорк вярва в това, ще продължи да прави нови и нови опити. Той търси познание и за него няма никакво значение колко души ще убие, за да го открие. За него те не са нищо повече от лабораторни мишки.

Тя се изчерви в момента, в който осъзна грешката си.

— Съжалявам, не исках да кажа…

— Няма нищо.

Истината можеше и да не ми харесва, но беше по-добре да знам каква е реалната ситуация.

— От думите ви излиза, че Йорк върши това от доста време. Може би от години. Само Господ знае колко души е убил, без никой да подозира. Би могъл да продължава така до безкрай, но изведнъж се променя. Защо най-неочаквано решава да привлече внимание върху действията си?

Джейкъбсън разтвори ръце.

— Трудно е да се каже. Но според мен причината е точно в това, че върши тези неща от много време. Вие самият казахте, че това, което се опитва да постигне, е невъзможно, и може би той е започнал да го осъзнава. И се опитва да компенсира грешките си, като подхрани егото си по друг начин. Точно затова е решил да нападне доктор Либарман, всепризнат експерт в област, която Йорк счита за своя. Това е класически случай на подмяна на ценности — опитва се да омаловажи неуспеха си, като намери начин да си докаже, че все пак е гениален.

Главоболието ми вече беше толкова силно, че главата ми пулсираше. Започнах да разтривам слепоочията си, щеше ми се да си бях взел аспирин от стаята.

— Защо ми казвате всичко това? Не че не оценявам жеста ви, но преди никак не бързахте да споделите с мен информацията, с която разполагахте. Каква е тази неочаквана промяна?

Джейкъбсън хвърли поглед към Гарднър. До този момент той охотно я бе оставил да говори, но сега едва забележимо се понадигна.

— Решихме, че при така създалите се обстоятелства имаш право да знаеш — Изгледа ме хладно, като че ли все още се опитваше да ме прецени. — Ти ни създаде проблеми, Хънтър. Йорк ни изпрати послание с онова парче кожа върху колата ти. Не можем да го пренебрегнем. Вече отвлече и най-вероятно е убил Алекс Ървинг, а щеше да посегне и на Том, ако той не беше получил инфаркт. Няма да позволя някой друг, свързан с разследването, да пострада.

Вперих поглед в изстиналото си кафе и се опитах да говоря спокойно.

— Ако искате, можете да ме изхвърлите от разследването.

За втори път.

— Но няма да се върна в Англия, ако това имате предвид.

Това не беше демонстрация на излишна смелост. Най-малкото исках да остана за погребението на Том. Без значение какво щеше да се случи, нямаше да си тръгна, преди да се сбогувам с приятеля си.

Гарднър издаде брадичката си напред.

— Нещата не стоят точно така. Ако решим, че си тръгваш, значи си тръгваш. Дори ако се наложи да те закараме до самолета.

— Ами тогава сигурно ще трябва да го направите — отговорих аз остро и усетих, че лицето ми пламва.

Гарднър ми хвърли поглед, който ясно показваше, че с най-голямо удоволствие би ме завлякъл до самолета. След това дълбоко въздъхна.

— Честно казано, може би ще е най-добре за всички ни, ако си отидеш вкъщи — заяви той кисело. — Но не това имах предвид. Оставането ти има известни… преимущества. Тогава поне ще знаем къде да съсредоточим вниманието си.

Отне ми известно време, за да схвана какво имаше предвид. Бях толкова изненадан, че не успях да кажа нищо.

— Ще те държим под непрекъснато наблюдение — продължи Гарднър съвсем делово. — Няма да те изложим на абсолютно никакъв риск. Няма да те караме да правиш нищо, с което не си съгласен.

— А ако не съм съгласен с целия план?

— Тогава ще ти благодарим за помощта и ще те изпратим до самолета.

Колкото и да е абсурдно, в този момент ми идваше да се разсмея.

— И какъв избор имам? Мога да остана, но само ако се съглася да играя ролята на примамка, така ли?

— Изборът е изцяло твой — заяви категорично Гарднър. — Ако останеш, ще трябва да ти осигурим двайсет и четири часова охрана. Не можем да оправдаем такива разходи, когато можем просто да те изпратим вкъщи, където ще си в безопасност. Не и ако нямаме много основателна причина за това. Но решението е твое. Никой не ти извива ръцете.

Моментното облекчение, което бях изпитал, се бе изпарило. Гарднър грешеше — аз нямах избор. Ако си тръгнех. Йорк просто щеше да си избере друга жертва.

Не можех да допусна такова нещо.

— Какво трябва да направя?

В този момент балонът на напрежението се спука. По лицето на Гарднър се изписа задоволство, но изобщо не можех да преценя какво мислеше Джейкъбсън. За миг ми се стори, че очите й проблеснаха, но толкова за кратко, че може би си бях въобразил.

— Засега нищо. Просто се дръж както обикновено — отвърна Гарднър. — Ако Йорк те наблюдава, не искам да забележи някаква промяна. Той очаква да вземем предпазни мерки и ние няма да го разочароваме. Ще поставим охрана пред моргата и пред хотела, така че да я забележи. Но ще има и скрита охрана, за която той няма да знае. Нито пък ти.

Кимнах, все едно всичко това беше най-нормалното нещо на света.

— А колата ми?

— Приключихме с нея. Ще наредя да ти я докарат пред хотела. Все още уреждаме някои подробности, но от утре ще започнеш да се движиш навсякъде сам. Ще се държиш като турист, ще се разхождаш покрай реката и по пътеките, където можеш да станеш лесна плячка. Искаме да предоставим на Йорк възможност, на която да не може да устои.

— Ако започна да се разхождам навсякъде сам, няма ли да се усети, че това е капан?

Той ме погледна право в очите.

— Както направи снощи ли?

Трябваше ми секунда, за да разбера какво има предвид. Когато снощи излязох от хотела, не забелязах някой да ме наблюдава, но вероятно трябваше да очаквам, че ще ме охраняват. А ти се мислеше за смел.

— В началото Йорк може да заподозре нещо, но ние ще сме търпеливи — продължи Гарднър. — Само да си покаже носа навън и ще го спипаме.

По думите му всичко изглеждаше много лесно. Докато го слушах, несъзнателно прокарвах пръст по белега върху дланта си. Усетих, че Джейкъбсън ме наблюдава, и поставих ръце на масата.

— Очакваме да ни съдействаш, Хънтър — каза Гарднър. — Но ако предпочиташ, можеш още този следобед да се качиш на самолета за вкъщи. Все още имаш възможност да промениш решението си.

Не, нямам. Притеснен от погледа на Джейкъбсън, бутнах стола си и станах.

— Ако сме приключили, ще тръгвам към моргата.

През останалата част на деня се чувствах някак странно и неспокойно. Твърде много неща трябваше да осмисля: смъртта на Том, това, че бях следващият в списъка на Йорк, перспективата да играя ролята на жертвен агнец — всички тези мисли се блъскаха в съзнанието ми. В момента, в който успеех да приема един от тези факти, веднага се сещах за следващия и отново се сривах емоционално.

За щастие този ден работата ми в моргата не изискваше особено внимание. Вече бях приключил с по-сложните задачи и ми оставеше само да сортирам малкото намерени части от скелета на Уилис Декстър и да го възстановя, доколкото е възможно. Това беше рутинна работа и нямаше да ми отнеме много време. Мършоядите бяха отнесли по-голямата част от костите, а малкото, които бяхме успели да открием, бяха така оглозгани, че ми бе трудно да позная коя каква е.

При това положение нямаше какво да отклони мислите ми от порочния кръг, който следваха. Дори нямаше с кого да разговарям. Самър не се появи тази сутрин, но това бе нормално след смъртта на Том. И без това вече нямаше работа за нея. И въпреки че ми се искаше да си поговоря с някого, като истински страхливец изпитах облекчение, когато ми казаха, че Кайл си е взел отпуск за днес. Той все още не знаеше, че Ноа Харпър е бил заразен с хепатит C, затова бях доволен, че не се налага да се срещна с него.

Пол също отсъстваше през по-голямата част от сутринта, ангажиран с поредния съвет. Видях го едва по обяд. Все още изглеждаше уморен, макар и не толкова, колкото вчера.

— Как е Сам? — попитах аз, когато се отби в залата за аутопсии.

— Добре е. Поне няма друга фалшива тревога. Канеше се да отиде при Мери тази сутрин. А довечера си поканен на вечеря, освен ако нямаш други ангажименти.

При други обстоятелства с радост щях да приема поканата. Не можех да се похваля с динамичен социален живот, а и мисълта да прекарам вечерта сам в хотелската стая ме потискаше. Но ако Йорк ме наблюдаваше, последното, което бих искал, бе да въвлека Пол и Сам в тази история.

— Благодаря ти, но довечера няма да мога.

— Аха. — Той взе един силно оглозган гръден прешлен и започна да го върти между пръстите си. — Говорих с Дан Гарднър. Каза ми за човешката кожа, която снощи някой е оставил върху колата ти. Сподели ми също, че си изявил желание да помогнеш при залавянето на Йорк.

Едва ли можеше да се каже, че съм изявил желание, но се радвах, че Пол знае за това. До този момент се бях чудил каква част от истината да му съобщя.

— Или трябваше да се съглася, или да хвана следващия самолет за вкъщи.

Опитах се да звуча небрежно, но не се получи. Пол остави прешлена обратно на масата.

— Даваш ли си сметка в какво се замесваш? Не е необходимо да правиш това.

Напротив, необходимо е.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Сега разбираш защо идеята за вечерята не е добра.

— Не трябва да оставаш сам точно в този момент. Освен това Сам ще се зарадва да те види — усмихна се той. — Вярвай ми, ако смятах, че има и най-малка вероятност да я изложа на риск, нямаше да те каня. Не твърдя, че Йорк не е опасен, но според мен не е толкова луд, че да предприеме нещо точно сега. Кожата върху колата ти вероятно е била празна заплаха. Големият му шанс е бил Том, но той не успя да се възползва от него.

— Надявам се, че си прав. И все пак нека отложим вечерята за по-добри времена.

— Както кажеш — въздъхна той.

След като Пол си тръгна, отново ме налегна чувство на униние. Дори ми се прииска да му се обадя и да кажа, че съм променил решението си. Пол и Сам обаче си имаха достатъчно други грижи. Не исках да им навличам неприятности.

Но трябваше да се досетя, че Сам няма да се откаже толкова лесно.

Седях в кафенето на болницата, правех се, че ям една безвкусна салата с риба тон, и се чудех какво да правя през останалата част от деня, когато телефонът ми иззвъня. Сам ме атакува директно.

— Какво не му харесваш на моето готвене?

— Сигурен съм, че готвиш превъзходно — казах с усмивка аз.

— Значи, тогава не ти допада компанията ми?

— И компанията е превъзходна. Наистина съм ти благодарен за поканата, но тази вечер не мога да дойда.

Никак не обичах да говоря уклончиво, но не знаех доколко Сам е запозната със ситуацията. Оказа се, че няма от какво да се безпокоя.

— Всичко е наред, Дейвид, Пол ми каза какво се е случило. Въпреки това ще ни е много приятно да ни дойдеш на гости. Разбирам, че си загрижен за нас, но не можеш да живееш под карантина, докато заловят този изрод.

Загледах се през прозореца. Хората минаваха покрай мен, всеки погълнат от своя живот и своите проблеми. Запитах се дали Йорк не се спотайва някъде сред тях и не ме наблюдава.

— Става въпрос само за няколко дни — казах аз.

— А ако ние бяхме изпаднали в същата ситуация? Ти щеше ли да ни отбягваш?

Не знаех какво да отговоря на това.

— Ние сме твои приятели, Дейвид — продължи Сам. — Знам, че се чувстваш ужасно, и в никакъв случай не трябва да оставаш сам.

Трябваше да прочистя гърло, преди да успея да й отговоря.

— Благодаря много, но не смятам, че идеята е добра. Не точно сега.

— Тогава хайде да сключим сделка. Защо не оставиш твоят човек от Бюрото за разследване да реши? Ако е съгласен с теб, тогава ще си останеш в хотелската стая и ще гледаш кабелна телевизия. Ако не е, идваш у дома за вечеря. Става ли?

Поколебах се.

— Добре, става. Ще му се обадя и ще видя какво ще каже.

Почти можех да чуя как се усмихва от другата страна на телефона.

— Ще ти спестя труда. Пол вече му се обадил и той казал, че не възразява.

Тя замълча и така ми даде ми време да осъзная, че съм паднал в капана.

— А, и моля те, кажи на Пол да купи на връщане малко гроздов сок, защото е свършил — добави тя сладко.

Не можах да сдържа усмивката си, докато затварях телефона.

На излизане от Ноксвил трафикът беше ужасен, но колкото повече се отдалечавахме от града, толкова повече се разреждаше. Следвах колата на Пол, като през цялото време се мъчех да не я изпусна от поглед насред натовареното движение. Пуснах радиото, като се надявах музиката да ме разсее и разтовари. Въпреки това бях неспокоен, на всеки няколко минути поглеждах назад, за да проверя дали някой не ме следи.

Преди да тръгнем, се обадих на Гарднър, не защото не вярвах на Сам, а защото предпочитах лично да разговарям с него.

— Няма проблем, стига да вземеш своята кола и да не тръгнеш да се разхождаш някъде сам — каза той.

— Значи, според теб, няма да изложа домакините си на риск?

Той въздъхна дълбоко. Усетих раздразнението в гласа му.

— Виж какво, Хънтър, искаме Йорк да види, че се държиш съвсем нормално. Което означава, че не трябва всяка вечер да седиш заключен в хотелската стая.

— Но нали ще изпратиш някой да ме следи?

— Остави това на нас. Казах ти, просто се дръж нормално.

Нормално. В тази ситуация нямаше почти нищо нормално.

Въпреки уверенията на Гарднър излязох от моргата през задната врата, вместо през главния вход, после обиколих няколко пъти болничния комплекс и се срещнах с Пол на друг изход, а не на този, през който обичайно си тръгвах. И все пак не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Докато карах зад Пол, на няколко пъти поглеждах в огледалото. Зад мен нямаше никакво превозно средство. Така и не разбрах дали агентите от Бюрото, или някой друг ме следваше.

Едва когато се влях във вечерния трафик по магистралата и станах част от моторния поток, се успокоих, че никой не ме следи.

На излизане от Ноксвил Пол спря пред един крайпътен магазин, за да купи гроздов сок, както му бе поръчала Сам. Предложи ми да го изчакам в колата, но аз не се съгласих. Влязох с него в магазина и купих бутилка червено вино от Напа Вали, надявайки се да подхожда на вечерята, която Сам бе приготвила. Докато вървях обратно към колата, усетих миризма на бензин и изгорели газове, но иначе вечерта беше прекрасна. Слънчевият залез бе окъпал в златисто вечерното небе, а покритите с гори склонове на Смоуки Маунтинс тънеха в пурпурен здрач.

Стреснах се, когато Пол изруга и се плесна по врата.

— Проклети гадини — измърмори той.

Двамата със Сам живееха в нов жилищен комплекс, който се намираше на юг от града, близо до едно езеро между Ноксвил и Рокфорд. Строителството в зоната още не бе завършено, но когато навлязохме по-навътре в комплекса, камарите пръст и дървен материал започнаха да отстъпват място на изваяни зелени площи и току-що засадени с цветя лехи. Покрай къщата им минаваше път, който заобикаляше цялото езеро и всеки имот, създавайки усещането за пространство и уединение. Макар и недовършен, комплексът беше добре планиран, с много дървета, зеленина и вода. Прекрасно място за живеене и за отглеждане на деца.

Пол влезе в алеята до къщата и паркира зад очуканата тойота на Сам. Аз оставих колата си на самия път.

— Още не сме завършили детската стая, затова, моля те, не обръщай внимание на бъркотията — извини се Пол, докато вървяхме по пътеката към къщата.

Едва сега се зарадвах, че приех поканата; от дни не се бях чувствал толкова добре. Къщата бе просторна, изнесена малко по-назад в сравнение с останалите, така че имаше по-голяма градина. Изненадващо, строителите бяха проявили здрав разум и се бяха постарали да не нарушават хармонията на околната среда, така че бяха запазили едно голямо красиво кленово дърво, което се издигаше в центъра на двора. Докато минавах покрай него, си помислих, че това е чудесно място за детска люлка.

— Пол! Чакай малко! — извика някой от съседната къща.

Една жена вървеше бързо през поляната към нас. Беше със загар и в добра форма, светлорусата й коса бе прибрана в сложен кок. Отначало ми се стори, че е на около петдесет години, но докато се приближаваше към нас, премислих и реших, че е около шейсетте, а после — около седемдесетте. Сякаш остаряваше с всяка измината крачка.

— О, чудесно — измърмори Пол, но си наложи да се усмихне. — Здрасти, Кенди^[2].

Името беше прекалено сладникаво и младежко, но въпреки това й подхождаше. Тя се приближи към него и зае позата на застаряващ модел, който не осъзнава, че времето й е отминало.

— Толкова се радвам да те видя.

Заради прекалено белите й изкуствени зъби, докато говореше, се чуваше леко съскане. Когато сложи ръка на рамото му, видях, че е покрита със старчески петна и изпъкнали вени, а кожата бе кафява като на стари мокасини.

— Не очаквах, че ще се прибереш толкова рано. Как е Сам?

— Благодаря, добре. Беше фалшива тревога — каза Пол и се опита да ме представи. — Кенди, това е…

— Фалшива тревога? — По лицето й се изписа удивление. — О, боже, пак ли! Когато видях линейката, бях сигурна, че този път наистина ще ражда.

Като че ли в този момент времето спря. Усещах свежия мирис на тревата и цветята, първия нощен хлад, който изместваше топлината на пролетния ден. Само тежестта на бутилката вино в ръката ми все още обещаваше една приятна вечер.

И тогава всичко рухна.

— Каква линейка?

Пол изглеждаше повече объркан, отколкото притеснен.

— Ами онази, която дойде по-рано. Май беше към четири и половина…

Усмивката по изрисуваните устни на жената бавно се стопяваше. Тя вдигна ръка към гърлото си.

— Все някой трябва да ти е казал. Помислих, че…

Пол вече тичаше към къщата.

— Сам! Сам!

— В коя болница я откараха? — попитах бързо съседката.

Тя откъсна поглед от Пол, който тъкмо влизаше в къщата, погледна към мен и заговори несвързано:

— Ами… не попитах. Човекът от Бърза помощ я изведе на инвалиден стол, на лицето й държеше кислородна маска. Не исках да се пречкам…

Оставих я и се втурнах след Пол. В къщата миришеше на прясна боя и гипс, на нови килими и мебели. Заварих го да стои в средата на кухнята, заобиколен от блестящи нови домакински уреди.

— Няма я — каза той зашеметено. — Господи, защо никой не ми се обади?

— Провери ли телефонния секретар?

Ръката му трепереше, докато набираше номера. Заслуша се, след това поклати глава.

— Нищо.

— Обади се в болницата. Знаеш ли в коя трябва да я закарат?

— Ходеше на консултации в Университетския медицински център, но…

— Обади се.

Стоеше с поглед, вперен в телефона, и премигваше като човек, който се опитва да се събуди.

— Не знам номера. Господи, би трябвало да го знам!

— Обади се на „Справки“.

Избра някакъв номер. Беше започнал да се отърсва от първоначалния шок. Стоях до него, докато избираше номера на болницата и крачеше нервно в очакване да го свържат. Докато за трети или четвърти път съобщаваше името на Сам, усетих как предчувствието, което ме преследваше целия ден, става все по-осезаемо. Докато накрая изпълни стаята.

Пол затвори телефона.

— Нищо не знаят — опитваше се да контролира гласа си, но паниката му вече се усещаше. — Звънях и в спешното отделение — не са приемали пациент с нейното име.

Изведнъж отново започна да набира някакъв номер.

— Пол… — започнах аз.

— Сигурно е станала някаква грешка — измърмори той, все едно не ме бе чул. — Сигурно са я закарали в някоя друга болница…

— Пол!

Той спря, вдигна поглед към мен и по страха в очите му разбрах, че знае истината, но отчаяно се опитва да я отхвърли. Но отричането вече беше лукс, който нито той, нито аз можехме да си позволим.

Целта на Йорк не бях аз. Никога не съм бил аз.

Аз бях само примамката.