Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (8)

8

Тринайсет?

Гарднър взе от поставката едно от бурканчетата за проби и го вдигна срещу светлината, за да разгледа по-добре съдържанието му. В него, както и в останалите, имаше игла за спринцовки, извадена от ексхумираното тяло. По тънката стомана беше полепнала някаква тъмна материя.

— Тази и още дванайсет — каза Том.

Гласът му прозвуча уморено, наистина изглеждаше изтощен. Събитията от деня бяха оставили своя отпечатък.

— Повечето бяха забити в меките тъкани по ръцете, краката и раменете — продължи той, — там, където човек би хванал трупа, за да го извади от ковчега.

Гарднър сложи бурканчето обратно на поставката, а по измореното му лице се изписа отвращение. Беше дошъл сам, а аз се опитах да не обръщам внимание на разочарованието си, когато видях, че Джейкъбсън не е с него. Тримата стояхме в една от залите за аутопсии, където с Том бяхме пренесли останките, след като той им направи рентгенови снимки. На тях иглите се виждаха като светещи бели линии на фона на сивите и черните петна. Той настоя да ги извади собственоръчно и категорично отхвърли предложението ми за помощ. Ако можеше сам да вдигне трупа от ковчега, сигурно и това щеше да направи. Провери тялото много внимателно с ръчен детектор за метали и едва тогава ми позволи да го докосна.

След случилото се с Кайл не искаше да поема никакви рискове.

Помощникът беше изпратен да си ходи вкъщи, след като прекара целия следобед в спешното отделение на болницата. Бяха го натъпкали с широкоспектърни антибиотици, но нито те, нито каквото и да било друго можеше да помогне срещу някои инфекции, ако иглата е била замърсена. Резултатите от някои тестове щяха да излязат след два-три дни, но за други беше необходимо много по-дълго време. Щяха да минат месеци, преди със сигурност да разбере дали е заразен с нещо.

— Иглите бяха поставени с върха навън, така че този, който хване тялото, да се набоде — обясни Том. Беше съвсем очевидно, че обвинява себе си за станалото. — Аз съм виновен. Не трябваше да позволявам друг, освен мен да докосва тялото.

— Престани да се обвиняваш — възразих аз. — Нямаше как да предположиш какво ще стане.

Гарднър ме изгледа и по очите му личеше, че присъствието ми му бе все така неприятно, но се въздържа от коментар. Том бе дал ясно да се разбере, че според него аз имах пълно право да присъствам на разговора, тъй като пострадалият спокойно можех да съм аз.

И наистина щях да съм аз, ако Том не бе изпитал съчувствие към трепетите на Кайл.

— Виновен е само този, който е поставил иглите — заяви Гарднър. — Пак добре, че никой друг не се е наранил.

— Кажи това на Кайл — отвърна Том. Около очите му имаше сенки от умора. — Имаш ли някаква идея чий може да е трупът в ковчега?

Гарднър погледна тялото, положено върху металната маса. Бяхме го измили с маркуча и така бяхме премахнали по-голямата част от телесните течности, отделени при разлагането. Едва след това Том бе отстранил иглите. Миризмата далеч не беше така силна, както когато отворихме капака на ковчега, но въпреки това се усещаше.

— Все още работим по въпроса.

— От погребалната агенция все нещо трябва да знаят — настоя Том. — Какво казва Йорк?

— Все още го разпитваме.

— Разпитвате го? По дяволите, Дан, дори да оставим настрана факта, че в гроба е бил погребан друг човек, докато трупът е бил в „Стийпъл Хил“, в него имаше забити цели тринайсет игли! Как си представяш това да стане без знанието на Йорк?

Лицето на агента остана абсолютно безизразно.

— Не знам, Том. Точно затова го разпитваме.

Том си пое дълбоко въздух.

— Извинявай, денят беше дълъг и уморителен.

— Няма нищо — отвърна Гарднър, като очевидно съжаляваше за острия начин, по който реагира.

Той се облегна на една от работните маси и започна да разтрива врата си. Напрежението в залата намаля. Ярката светлина от лампата на тавана осветяваше умореното му лице.

— Йорк твърди, че преди осем месеца е наел на работа някакъв мъж на име Дуайт Чеймбърс. Според него този човек е бил истински божи дар, учел бързо, работел неуморно и нямал нищо против извънредните часове. Един ден не дошъл на работа и оттогава Йорк повече не го видял. Твърди, че Чеймбърс извършил погребението на Уилис Декстър, подготвил трупа и запечатал ковчега.

— Ти вярваш ли му?

Гарднър се усмихна едва забележимо.

— Много добре знаеш, че на никого не вярвам. Йорк изглежда доста разтревожен, но според мен това няма нищо общо е убийствата. В „Стийпъл Хил“ цари абсолютна бъркотия. Затова той прояви такава готовност да ни помогне, надявал се е, че ще го оставим на мира, ако се държи любезно с нас. Изглежда, че от години фирмата му е на ръба на фалита. Заобикалял е законите и е наемал случайни хора на ниска заплата. Не е плащал данъци, нито медицински осигуровки. Лошото е, че няма никакви данни за онези, които са работили при него.

— Има ли въобще доказателства, че Дуайт Чеймбърс наистина е съществувал? — попитах аз и едва тогава се сетих, че присъствието ми тук е нежелано.

Гарднър като че ли нямаше никакво намерение да ми отговори, но Том настоя:

— Въпросът е съвсем логичен, Дан.

— През погребалната агенция са минали толкова много хора, че дори да е работил там, Чеймбърс е бил просто един от многото — въздъхна Гарднър. — Не беше никак лесно да открием някой, който е работил там достатъчно дълго, че да го помни, но двама души казаха, че си спомнят за такъв човек. Описанието, което ни дадоха, беше доста неясно, но все пак съвпадаше с това на Йорк. Бял, с тъмна коса, на възраст между двайсет и пет и четирийсет години.

— Това описание отговаря ли на Уилис Декстър? — попитах аз.

— Отговаря на половината мъже в щата Тенеси.

Гарднър побутна разсеяно една кутия с диапозитиви и я нагласи така, че да съвпада с правия ъгъл на масата.

— Работим върху версията, че Декстър и Чеймбърс са един и същи човек и че Декстър е бил достатъчно умен, за да инсценира смъртта си и да организира собственото си погребение — продължи Гарднър. — Според доклада от аутопсията той е загинал, след като се е блъснал с колата си в дърво. Главата му е била напълно размазана. В катастрофата не е участвало друго превозно средство, а в кръвта му е открито такова количество алкохол, че може да повали и слон. Заключението на следователите е, че е изгубил контрол над колата.

— Но? — подсказа му Том.

— Но… колата се е запалила. Трупът е бил идентифициран само благодарение на личните му вещи. Възможно е при една рутинна аутопсия никой да не е обърнал внимание на расовите различия. Освен това Декстър не е имал никакви роднини, така че погребението е било чиста формалност.

Това нямаше да е първият случай, в който колата нарочно бива подпалена, за да се прикрие самоличността на трупа. Въпреки това имаше някои неща, които просто не се връзваха.

Очевидно и Том мислеше така. Загледа се в трупа, който лежеше на масата срещу него.

— Този труп не личи да е обгорен. Ти как мислиш, Дейвид?

— И на мен така ми се струва.

Въпреки че разлагането би могло донякъде да замаскира нещата, не забелязвах по трупа нищо, което да доказва, че е бил изложен на висока температура. Крайниците не бяха присвити в така наречената „боксьорска поза“ и дори ако впоследствие са били изправени със сила, пак щеше да има външни белези.

— Може би трупът е обгорял съвсем повърхностно, така че е била засегната само кожата — предположи Гарднър. — Тъй или иначе, още не сме открили Уилис Декстър и докато не намерим неоспорими доказателства, че е мъртъв, той остава главният заподозрян.

— Няма начин да е Декстър — не можах да се сдържа аз.

— Моля?

Хайде сега обяснявай, вече е късно да се измъкнеш.

— Ако Декстър е искал да го сметнат за мъртъв, защо не е направил така, че трупът да бъде кремиран, а не погребан? Защо да си дава целия този труд и накрая да остави в ковчега труп, за който лесно може да се докаже, че не е негов?

Изражението на Гарднър беше каменно.

— Може би е мислил, че всичко това няма никакво значение, щом трупът е обгорял в катастрофата. И това наистина щеше да е така, ако в бунгалото не бяхме открили пръстовия отпечатък.

— Но този, който е забил иглите в тялото, очевидно е очаквал, направо е искал трупът да бъде ексхумиран.

Гарднър ме изгледа внимателно, като че ли разсъждаваше дали да ми отговори, или да ме изхвърли от стаята.

— Напълно съм наясно с това. И за ваше сведение ще ви кажа, че взехме предвид възможността отпечатъкът да е бил оставен нарочно. Може би самият Декстър го е направил, а може би е погребан някъде в „Стийпъл Хил“, докато някой държи ръката му във фризера си. Но докато не успеем да докажем едно от тези две предположения, той си остава заподозрян. Това удовлетворява ли ви, доктор Хънтър?

Не отговорих. Усетих как мускулите на лицето ми се напрягат.

— Дейвид само се опитва да помогне, Дан — намеси се Том, но това само влоши нещата.

— Убеден съм, че е така.

По лицето на Гарднър не можеше да се разбере какво точно има предвид. Той стана и понечи да си тръгне, после спря и се обърна към Том, все едно аз не бях в стаята:

— Има и още нещо. Данните от рентгеновите снимки на трупа от бунгалото съответстват на данните от зъболекарския картон на Тери Лумис. Може да не сме Скотланд Ярд, но поне успяхме да идентифицираме една от жертвите.

Кимна на Том и се отправи към вратата.

— Ще те държа в течение.

Когато отново се заловихме за работа, денят беше вече към края си. Изоставахме доста от графика, а и трябваше да се оправяме само двамата. След случилото се с Кайл Том не искаше Самър да ни помага.

— Може да е след дъжд качулка, но все пак е само студентка. Не искам и тя да ми тежи на съвестта — заяви той и ме изгледа многозначително през очилата си. — Няма да се обидя, ако и ти се откажеш.

— Нали това беше последният ни шанс да работим заедно? — пошегувах се аз.

Опитът ми да разведря настроението му не успя. Той постави ръка върху гърдите си, но щом забеляза, че го наблюдавам, я махна.

— Тогава нямах ни най-малка представа в какво те въвличам.

— В нищо не ме въвличаш, аз сам пожелах да участвам.

Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им.

— Само защото аз те помолих — каза той, без да ме погледне. — Може би щеше да е по-добре, ако бях повикал Пол или някой друг.

Учудващо, но почувствах огромно разочарование в този момент.

— Сигурен съм, че тогава Гарднър щеше да е много по-доволен.

Отговорът ми го накара да се усмихне.

— Дан няма нищо лично против теб, просто обича да работи по правилата. Това убийство има широк отзвук и той е под голямо напрежение, тъй като отговаря за разследването. За него ти си един непознат, това е.

— Май няма особено желание да ме опознае.

Том се засмя, но това беше само за момент.

— Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка, Дейвид. След всичко, което ти се случи миналата година…

— Миналата година си е за миналата година — отвърнах аз по-разпалено, отколкото бях възнамерявал. — Виж, много добре знам, че съм тук само защото ти ме покани и ако ти предпочиташ Пол или някой друг да ти помага, няма никакъв проблем. Но аз не мога да се скатавам и да бягам всеки път, когато положението стане напечено. Нали и ти това каза? Освен това вече открихме иглите. Какво още би могло да се случи?

Том впери мрачен поглед в очилата си и продължи да ги бърше, макар вече да бяха безукорно чисти. Не казах нищо повече, защото той сам трябваше да реши. Най-накрая отново постави очилата на носа си.

— Да се захващаме за работа.

Облекчението ми трая съвсем кратко, защото след малко отново ме обхванаха съмнения. Започнах да се питам дали в крайна сметка нямаше да е по-добре, ако Пол или някой негов колега се бе захванал с тази работа. Не бях дошъл тук, за да участвам в полицейско разследване, а и присъствието ми определено не се нравеше на Гарднър. Том бе не по-малко упорит от агента, особено когато ставаше въпрос за хората, с които работи, а аз в никакъв случай не исках да му създавам проблеми.

Но дори и така, никак не ми се искаше да се откажа точно в този момент. Нещо в мен се беше променило, не знам дали заради случилото се с Кайл, или защото професионалният ми инстинкт най-после се бе задействал. Дълго време се чувствах така, сякаш някаква важна част от мен липсва, като че ли е била ампутирана от ножа на Грейс Стракън. Сега отново бях обзет от онази всепоглъщаща потребност да открия истината за съдбата на жертвата. Вярно, че бях само помощник на Том, но вече се бях замесил в това разследване. Въобще не ми се искаше да си тръгвам точно сега.

Освен ако не ми оставеха друг избор.

Том се зае да реконструира скелета, за който вече със сигурност се знаеше, че е на Тери Лумис, а аз започнах да обработвам анонимните останки от ковчега на Уилис Декстър в друга зала за аутопсии. Трупът беше измит, но сега от него трябваше да се премахнат всички меки тъкани. Залових се за работа, а не след дълго Том се показа на вратата.

— Ела да погледнеш нещо, може да ти се стори интересно.

Последвах го в другата зала. Той вече беше подредил големите кости на ръцете и краката върху масата, според местоположението им в тялото. След това щеше да подреди и останалите, докато се получеше цял скелет. Това беше доста отегчителна работа, но нямаше как.

Том се приближи до черепа, който се намираше в единия край на масата, и го взе в ръце.

— Прекрасни са, нали? Идеален пример за розови зъби.

Сега, след като бяха почистени от всички разлагащи се меки тъкани, розовият оттенък ясно личеше. Нещо бе накарало кръвта на Тери Лумис да навлезе в зъбите му по време на смъртта или малко след това. Въпросът беше какво.

— Главата му не беше наклонена толкова назад, така че причината не е земното притегляне — Том изрече на глас моите собствени мисли. — Ако не беше огромното количество кръв в бунгалото, щях да съм сигурен, че е бил удушен.

Кимнах в знак на съгласие. Съдейки по видяното, Тери Лумис бе починал от загуба на кръв. Проблемът беше, че ако наистина бе така, зъбите му нямаше да порозовеят. А ако раните, които открихме по тялото, са били нанесени след смъртта, тогава защо по пода имаше толкова кръв? В момента фактите сочеха, че смъртта е настъпила вследствие и на удушаване, и на пробождане с нож, а това бе невъзможно, тъй като двете взаимно се изключваха.

Кое от двете беше тогава?

— По костите имали следи от нож? — попитах аз.

Ако имаше такива, можеше да се допусне, че става дума за ожесточена атака, което пък значеше, че причината за смъртта са нанесените рани.

— Поне до този момент не съм видял такива.

— А подезичната кост?

— Не е засегната.

Ако тънката кост, която се намира около ларинкса, беше счупена, тогава с голяма доза сигурност можехме да твърдим, че Лумис е бил удушен. Обратното обаче не би било вярно. Някои погрешно приемат, че при удушаване подезичната кост непременно се чупи. Въпреки че е много крехка на външен вид, тя е доста здрава, така че фактът, че костта на Лумис е незасегната, не доказваше нищо.

Том се усмихна уморено.

— Доста заплетена работа, а? Интересно дали и другият труп има розови зъби. Ако е така, бих заложил на удушаването, независимо от порезните рани.

— Ще трябва да изчакаме, докато изчистим черепа, тогава ще разберем — отвърнах аз. — Зъбите са доста развалени, така че мъжът може да е бил заклет пушач. По тях има толкова много никотинови налепи, че не може да се установи дали има промяна в цвета.

— Е, тогава ще трябва да…

Преди да довърши, вратата се отвори широко и вътре влетя Хикс. Лицето му бе зачервено от изпития алкохол, а миризмата на лук и вино се усещаше чак в другия край на стаята. Очевидно бе хапнал и пийнал добре на обяд.

Той се отправи към Том, без да ми обърне абсолютно никакво внимание. Голата му глава блестеше на светлината на неоновите лампи.

— За кого, по дяволите, се мислиш, Либерман?

— Виж, ако става въпрос за Кайл, съжалявам…

— Съжаляваш? Съжалението няма да оправи нещата. Използвай някой от проклетите си студенти, вместо моите касапи.

Изненадах се, че използва обидната дума, с която понякога наричаха работниците в моргата.

— Имаш ли представа колко ще ни струва, ако Уебстър реши да ни съди?

— Точно сега се тревожа повече дали самият Кайл е добре.

— Жалко, че не си се сетил за това по-рано! Моли се иглата да не е била заразена, защото ако е така, кълна се, че всичко ще се стовари на твоята глава.

— То вече е на моята глава.

Хикс щеше да продължи да го напада, но в този момент забеляза присъствието ми и впи в мен яден поглед.

— Да не би да имаш нещо за казване?

Знаех, че Том не би искал да се намесвам. Замълчи. Прехапи си езика и не казвай нищо.

— Имате сос на вратовръзката — изтърсих аз, преди да успея да се спра.

Хикс присви очи. Мисля, че до този момент за него не бях нищо повече от придатък на Том. Сега вече щеше да ме вземе на мушка, но въобще не ме беше грижа. Такива като него само си търсеха повод да вдигнат някой скандал. Понякога бе по-лесно просто да ги оставиш да правят каквото искат.

Хикс кимна замислено, като че ли си обещаваше нещо.

— Не съм приключил с теб, Либерман — заяви той, хвърли още един гневен поглед към Том и излезе.

Том изчака вратата да се затвори.

— Дейвид… — въздъхна той.

— Знам. Съжалявам.

Той се засмя.

— Всъщност мисля, че беше доматена супа. Но в бъдеще…

Внезапно спря, изохка и се хвана за гърдите. Направих крачка към него, но той ме спря с жест.

— Добре съм.

Обаче си личеше, че не е. Свали ръкавиците, извади една кутийка от джоба си, взе от нея малко хапче и го постави под езика си.

— Нитроглицерин ли е? — попитах аз.

Том кимна, дишането му бе започнало да се нормализира. Нитроглицеринът е най-често взиманото лекарство при ангина пекторис; то разширява кръвоносните съдове и така позволява на кръвта по-лесно да стигне до сърцето. Лицето му бе започнало да възвръща нормалния си цвят, но на силното осветление в моргата все още изглеждаше изморен.

— Така, докъде бяхме стигнали?

— Канеше се да си ходиш — отвърнах аз.

— Няма нужда, добре съм.

Изгледах го настойчиво.

— И ти си същият като Мери — измърмори той. — Добре, само ще поразчистя…

— Аз ще го направя. Върви си вкъщи. Работата няма да избяга.

Отказа се да спори с мен, а това беше сигурен знак, че е преуморен. Докато го гледах да излиза през вратата, ми стана мъчно за него. Беше приведен и немощен, но денят наистина бе много натоварен. Ще се почувства по-добре, след като хапне нещо и се наспи.

Почти успях да си повярвам.

В залата на Том нямаше много за разчистване. След като привърших, отидох в другата, където продължих да работя върху останките от ковчега. Исках да свърша с премахването на меките тъкани и да оставя костите да престоят една нощ в препарат. Точно започвах, когато се прозях и установих, че и аз самият съм преуморен. Часовникът на стената показваше седем, а бях на крак отпреди зазоряване.

Още само един час. Ще се справиш. Насочих вниманието си към останките върху масата. Тъканните проби бяха изпратени в лабораторията, за да се определи точният момент на смъртта, но и без резултатите за летливите мастни киселини и аминокиселините разбрах, че нещо не е наред.

Два трупа, и двата в по-напреднал стадий на разложение, отколкото би трябвало. Ървинг беше прав, тук наистина имаше определен модел, но не можах да схвана каква бе идеята на убиеца.

Ярката светлина на лампата над главата ми осветяваше надрасканата повърхност на алуминиевата маса. Частично оголено от меките тъкани, тялото приличаше на лошо нарязан печен бут. Взех скалпела в ръка, наведох се, за да започна, и в този момент зърнах нещо с периферното си зрение.

Нещо се бе втъкнало в ушната кухина.

Беше кафяво, почти овално и не по-голямо от оризово зърно. Оставих скалпела, взех един малък форцепс и внимателно го измъкнах от спираловидните извивки на хрущялната тъкан. Вдигнах го, за да го огледам добре. Изненадата ми нарасна. Какво, за бога…?

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че тялото ми пулсира от вълнение.

Започнах да търся бурканче за проби и се стреснах, когато някой почука на вратата. Обърнах се и видях Пол.

— Да не ти преча?

— Не, съвсем не.

Приближи до масата и огледа трупа. Погледът му професионално преценяваше оголените от меки тъкани останки. И той като мен бе виждал далеч по-неприятни гледки. Само когато станеш свидетел на нечия друга реакция или на липсата на такава, осъзнаваш до каква степен си привикнал с най-гротескните неща от живота.

— Току-що срещнах Том. Каза, че още работиш, затова дойдох да видя как си.

— Изоставаме с работата. Да знаеш случайно къде се намират бурканчетата за проби?

— Разбира се — отвърна той и отвори един шкаф. — Том не ми изглеждаше никак добре. На теб как ти се видя?

Не бях сигурен какво да отговоря, защото не знаех дали Пол е наясно със заболяването на Том. Пол разбра защо се колебая.

— Не се безпокой, знам, че има ангина пекторис. Да не би отново да получи криза?

— Не беше сериозна, но успях да го убедя да си отиде вкъщи — отвърнах с облекчение, че не трябваше да се преструвам.

— Радвам се, че те е послушал. Обикновено и със сила не можеш да го накараш да си тръгне — отвърна той и ми подаде бурканчето. — Какво е това?

Сложих малкото кафяво топче в бурканчето и му го подадох да го види.

— Обвивка от какавида. Прилича ми на какавидата на муха месарка. Сигурно е попаднала в ухото, докато сме мили тялото с маркуча.

Отначало Пол я погледна без всякакъв интерес, но после по изражението му разбрах, че е осъзнал значението на находката.

— Намери го в тялото, което ексхумирахте тази сутрин ли?

— Точно така.

Той подсвирна леко и взе бурканчето от ръцете ми.

— И как, по дяволите, е попаднала там?

Точно това се питах и аз. Мухите месарки са много важни в нашата работа, тъй като снасят яйцата си във всички телесни отверстия. Могат да проникнат почти навсякъде — както в открити, така и в закрити пространства.

Но не съм чувал някоя муха да е снасяла яйцата си на два метра под земята.

Затворих капачето.

— Единственото обяснение, за което се сещам, е, че трупът е престоял дълго време навън, преди да бъде погребан. Том каза ли ти за степента на разложение?

— За това, че е бил по-разложен, отколкото следва за шест месеца ли? — попита той, после кимна. — Обвивката е празна, значи трупът е престоял на открито поне десет-единайсет дни, така че мухата да може да се излюпи. Ако е бил погребан преди шест месеца, значи смъртта е настъпила миналата есен. Тогава времето е топло и влажно, така че трупът не се е мумифицирал, както ако беше лято.

Нещата започнаха да се изясняват. Случайно или не, тялото е било оставено да се разлага и едва след това е било положено в ковчега. Това обясняваше напредналия стадий на разложение.

За момент Пол остана безмълвен. Знам какво си мислеше и когато заговори, бе не по-малко развълнуван от мен.

— Ковчегът още ли е тук?

Излязохме от залата и отидохме в складовото помещение, където бяха оставени ковчегът и алуминиевият контейнер в очакване да бъдат прибрани от криминалистите. Когато отворихме капака на ковчега, отново ни лъхна ужасната смрад. Вътре беше смачканият и мръсен покров.

Пол го разгъна с помощта на форцепс.

До този момент всички се бяхме съсредоточили върху трупа и никой не беше обърнал внимание на покривалото. Сега, когато знаехме какво търсим, никак не беше трудно да го открием. В черните лепкави петна по памучния чаршаф намерихме още много обвивки от какавиди. Някои като тази, която бях открил, бяха празни, яйцата се бяха излюпили, но други бяха непокътнати. В тях нямаше ларви, но това бе нормално, защото за шест месеца меките им тела се бяха разложили.

— Е, това решава въпроса — заяви Пол. — Наличието на една обвивка може да е случайно, но не и на толкова много. Трупът е бил доста разложен, преди да бъде поставен в ковчега.

Той се пресегна да затвори капака, но аз го спрях.

— Какво е това?

В гънките на чаршафа се криеше още нещо. Взех форцепса от ръцете на Пол и внимателно го измъкнах.

— Какво е това, щурец ли? — попита той.

— Не ми прилича на щурец.

Без съмнение беше някакво насекомо. Бе дълго около три сантиметра и имаше нещо като продълговата черупка, разделена на сегменти. Беше леко смачкано и след смъртта крачетата му се бяха подгънали навътре, което още по-силно подчертаваше капковидната форма на тялото му.

Поставих насекомото върху чаршафа. На белия фон то изглеждаше още по-странно и не на място.

Пол се наведе, за да го огледа по-внимателно.

— Никога не съм виждал подобно нещо, а ти?

Поклатих глава. Нямах никаква представа какво е.

Знаех само, че мястото му не беше тук.

Работих още около два часа след като Пол си тръгна. Откриването на непознатото насекомо сякаш ми беше дало сили и вече не се чувствах уморен. Поставих всички останки във вани с препарат. Когато си тръгнах от моргата, все още усещах прилива на адреналин. С Пол бяхме решили, че е прекалено късно да се обаждаме на Том, за да му съобщим за откритието, но аз бях убеден, че сме постигнали пробив в разследването. Все още не знаех точно защо, но инстинктът ми подсказваше, че насекомото беше изключително важно.

Това ме караше да се чувствам добре.

Продължавах да разсъждавам върху това, докато прекосявах паркинга. Минаваше десет и в тази част на болничния комплекс нямаше абсолютно никой. Паркингът беше почти празен. Бях стигнал до средата и точно се канех да бръкна в джоба си за ключовете от колата, когато изведнъж целият настръхнах.

Бях сигурен, че не съм сам.

Извърнах се бързо назад, но не видях нищо. Паркингът бе потънал в мрак, малкото коли приличаха на тъмни сенки. Нищо не се движеше и въпреки това не можех да се отърся от усещането, че наблизо имаше нещо или някого.

Просто си преуморен и си въобразяваш разни работи. Отново се запътих към колата. Стъпките ми отекваха неестествено силно по покритата с чакъл земя.

И тогава чух как зад мен се изтърколи някакъв камък.

Обърнах се и ме заслепи ярък сноп светлина. Заслоних челото си с ръка, присвих очи и се опитах да видя нещо. Иззад паркирания наблизо пикап се измъкна тъмна фигура.

Човекът спря на няколко метра от мен, насочил светлината на фенерчето право в лицето ми.

— Ще ми кажете ли какво правите тук?

Гласът беше дрезгав и заплашително любезен, акцентът бе подчертано южняшки. Въпреки силната светлина успях да зърна нещо като униформа и се успокоих — беше охранител.

— Отивам си вкъщи — отвърнах аз.

Той не отмести светлината от лицето ми. Беше толкова силна, че не виждах нищо друго, освен униформата.

— Имате ли документи за самоличност?

Измъкнах пропуска за моргата и му го показах. Той не го взе, само наклони лъча светлина към него, после отново го насочи към лицето ми.

— Може ли да не ми светите в лицето? — попитах аз, премигвайки.

Той отмести леко фенерчето.

— Работите до късно, а?

— Точно така.

Пред погледа ми затанцуваха светли петна, докато очите ми се мъчеха да се адаптират към светлината.

Чу се гърлен смях.

— Гадно нещо е нощната смяна, нали?

Лъчът на фенерчето угасна. Не виждах нищо, но чух как стъпките се отдалечиха по чакълестата алея. Гласът му достигнало мен в мрака:

— И карай внимателно.

 

 

Стоиш и наблюдаваш как светлините на колата се отдалечават, чакаш да изчезнат и чак тогава излизаш иззад пикапа. Гърлото те боли от напъна да говориш дрезгаво, а сърцето ти бие лудо от вълнение или разочарование — и ти сам не можеш да определиш.

Този идиот така и не разбра, че беше на косъм.

Съзнаваш, че пое огромен риск, когато се изправи срещу него, но не можа да се възпреш. Когато го видя да върви през паркинга, си помисли, че това е шанс, пратен ти от Бога. Наоколо нямаше никой, а и едва ли биха забелязали отсъствието му преди сутринта. Проследи го, без да се замисляш, като се криеше в сенките, докато скъси дистанцията.

Но колкото и тихо да се придвижваше, той, изглежда, чу нещо. Спря и се извърна и въпреки че още не беше късно да го хванеш, ти размисли. Дори да не бе подхлъзването и камъка, дето изтропа, ти пак щеше да го пуснеш да си отиде. Господ ти е свидетел, че не се колебаеш да поемаш рискове, но този никому неизвестен англичанин не си заслужаваше. Не и сега, когато залогът е толкова висок. И въпреки това изкушението беше толкова голямо.

Може би все пак щеше да го хванеш, ако нямаше планове за утре.

Усмихваш се при мисълта за онова, което предстои на следващия ден, усещаш как в теб се надига вълнение. Ще бъде опасно, но човек не печели, ако играе само на сигурно. „Шок и ужас“, ето това искаш. Досега винаги оставаше на заден план, наблюдаваше как по-незначителните от теб се окичват със слава. Крайно време е да получиш признанието, което заслужаваш. А от утре никой вече няма да се съмнява в способностите ти. Те си мислят, че знаят с кого си имат работа, но в действителност нямат никаква представа.

Ти едва сега започваш.

Поемаш дълбоко топлия пролетен въздух, наслаждаваш се на сладкия аромат на цветята и на леката лепкава миризма на асфалт. С чувство на сила и увереност се качваш в пикапа. Време е да се прибираш вкъщи.

Утре те чака натоварен ден.