Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (24)

24

Не можех да дишам. Макар да знаех, че Сам вероятно е вече мъртва, че Йорк няма никаква причина да я остави да живее, съзнанието ми отказваше да приеме изцяло този факт.

Сграбчих Пол, който понечи да се втурне вътре.

— Недей…

Бях видял снимките на жертвите на Йорк. Пол не трябваше да вижда Сам така. Той се помъчи да се измъкне от ръцете ми, но после краката му се огънаха. Направи колеблива стъпка назад и се свлече до стената.

— Сам… О, боже!

По-бързо. Изведи го оттук. Беше се отпуснал на пода и приличаше на счупена играчка. Опитах се да го изправя на крака.

— Хайде. Трябва да вървим.

— Тя беше бременна. Искаше момче… О, боже!

Имах чувството, че някой ме е стиснал за гърлото. Не можехме да останем тук, докато не разберем със сигурност къде е Йорк.

— Ставай, Пол. Вече не можеш да й помогнеш…

Той изобщо не ме чуваше. Отново се опитах да го изправя, но изведнъж в малката стая настъпи мрак. Обърнах се и видях, че вратата зад нас се бе затворила. Бутнах я бързо, очаквайки да видя Йорк. Нямаше го, но когато слабата светлина от коридора достигна до тялото на Сам, видях нещо друго.

Нещо сребърно проблясваше сред разрошената руса коса.

С болезнено свито сърце пристъпих към купчината трупове. Махнах косата и стягането в гърдите ми стана още по-силно. Видях познатото лице и се олюлях. О, Боже!

Чух как зад мен Пол плаче.

— Пол…

— Аз я предадох. Трябваше…

Стиснах го за рамото.

— Чуй ме, това не е Сам!

Той вдигна обляното си в сълзи лице.

— Не е Сам — повторих аз и пуснах рамото му.

Сърцето ми се късаше, когато му казах:

— Това е Самър.

— Самър?

Отдръпнах се, а той се изправи на крака. Приближи се предпазливо до тялото, като че ли не вярваше на очите си.

Но обиците по ушите и носа бяха достатъчно доказателство, че това не е жена му. Стоеше с ножа в ръка и гледаше изрусената коса, която ни бе заблудила. Самър лежеше по корем, с глава, извърната на една страна. Лицето й бе потъмняло от нахлулата в главата й кръв, единственото око, което се виждаше, бе зачервено, погледът — безжизнен.

Бях решил, че Самър отсъства, защото е разстроена от смъртта на Том. А всъщност Йорк бе отнел още един човешки живот.

Пол се разтрепери.

— Мили боже…

По лицето му се стичаха сълзи. Представих си какви чувства бушуват в него сега — облекчение, но и чувство за вина. И аз изпитвах същото.

Той мина покрай мен и излезе от стаята.

— САМ! САМ, КЪДЕ СИ?

Викът му отекна в покритите с плочки стени. Тръгнах след него.

— Пол…

Но той вече нямаше спиране. Стоеше в центъра на балнеолечебницата, стиснал ножа в юмрук.

— КАКВО СИ НАПРАВИЛ С НЕЯ, ЙОРК? — изкрещя той с разкривено от гняв лице. — ИЗЛЕЗ, ГНУСЕН СТРАХЛИВЕЦ!

Не последва отговор. Ехото заглъхна и тишината стана сякаш още по-страшна. Някъде в далечината като пулс на човешко сърце капеше някакъв кран.

След това чухме нещо. Звукът беше съвсем слаб, едва доловим.

Приглушен стон.

Идваше от една от съседните манипулационни. Пол се затича и блъсна вратата. По стената имаше електрически лампи, захранвани от батерии. Нито една не светеше, но през вратата навлизаше достатъчно светлина, за да видим неподвижната фигура в средата на стаята.

Пол изпусна ножа, който изтрополи на пода.

— Сам!

Отидох до най-близката лампа, запалих я и премигнах от неочаквано силната светлина. Сам беше завързана за една стара масажна маса. До главата й имаше триножник, на който бе закрепен фотоапарат, чийто обектив бе насочен към лицето й. Встрани имаше дървен стол. Всичко беше подредено точно както в планинското бунгало. Китките и глезените й бяха завързани с широки кожени каиши, а гърлото й бе опасано с друг, по-тънък. Беше толкова стегнат, че се бе впил в меката й плът. Този каиш беше свързан със сложна система от зъбчати колела, към които бе закрепена дървена дръжка.

Испанската примка на Йорк.

Забелязах всичко това още в момента, в който стигнах до малката стая. Твърде късно е, помислих си аз, като видях колко здраво е стегнат каишът около врата й. След това Пол се отмести и видях, че очите на Сам са широко отворени и изпълнени с ужас, но живи.

Просната върху масата, издутият й корем изглеждаше невероятно голям. Лицето й беше зачервено и набраздено от сълзи, а устата й — запушена с кърпа. Пол махна парцала и тя си пое въздух на пресекулки, но каишът на гърлото още й пречеше да диша. Опита се да каже нещо, гърдите й се надигаха, докато се мъчеше да си поеме въздух.

— Всичко е наред, тук съм. Не мърдай — говореше й Пол.

Отидох да развържа каишите на глезените й, но се подхлъзнах на мокрия под. Погледнах надолу и върху белите плочки различих тъмно петно. Спомних си за кървавите следи в линейката и изстинах, но веднага разбрах, че това не е кръв.

Водите на Сам бяха изтекли.

Заразвързвах още по-бързо каишите на глезените й. Пол се протегна към дръжката на примката.

— Не я пипай! — предупредих го аз. — Не знаем на коя страна се върти.

Колкото и да ни се искаше да измъкнем Сам възможно най-бързо, каишът вече се бе врязал в гърлото й и ако погрешка го затегнехме още малко, това щеше да я убие.

По изражението на Пол разбрах, че не знае какво да направи. Той заоглежда пода.

— Къде е ножът? Мога да прережа…

Неистов вик заглуши думите му. Идваше някъде иззад нас, откъм тъмния сводест вход до басейна. Викът се извиси, почти нечовешки, отекна в стените и бавно замря.

В настъпилата тишина отново се чу капещият кран. Двамата с Пол се спогледахме. Канеше се да ме попита нещо, но не успя.

На вратата с олюляване се появи Йорк.

Погребалният агент беше неузнаваем. Тъмният му костюм беше мръсен и на петна, косата му бе сплъстена. Жилите на врата му изпъкваха, дебели като моливи, докато той крещеше и размахваше с две ръце огромен нож. Макар да бях доста далеч от него, забелязах, че по острието има кръв, която изглеждаше черна на слабата светлина.

Сграбчих гредата, която бях пуснал, но ръцете ми бяха изтръпнали и непохватни.

— Махни Сам оттук! — извиках на Пол.

Гласът ми трепереше, когато пристъпих напред срещу Йорк.

Той тръгна с препъване към мен, крещейки и размахвайки ножа във въздуха. Гредата в ръцете ми изглеждаше смешно малка. Мобилизирай се. Забрави всичко друго.

— Спри! — изкрещях аз.

Или поне си мислех, защото след това изобщо не бях сигурен, че аз съм изрекъл думата.

— Хвърли ножа!

Викът дойде откъм коридора, който водеше към стълбите. С огромно облекчение видях Гарднър. Джейкъбсън беше близо до него. И двамата бяха насочили пистолетите си към Йорк. Благодаря ти, боже!

— Хвърли ножа! Веднага! — повтори Гарднър.

Йорк се беше извърнал към тях. Долната му челюст висеше, той дишаше тежко. За миг си помислих, че ще изпълни заповедта и с това всичко ще свърши.

Тогава той издаде някакъв неразбираем вик и пристъпи тежко към Джейкъбсън.

— Назад! — изкрещя Гарднър.

Йорк отново извика нещо неразбираемо, но не спря. Джейкъбсън стоеше като закована. Видях как лицето й пребледня, когато той се спусна към нея с ножа, но така и не помръдна.

В този момент отекнаха два изстрела.

Шумът в затвореното пространство беше оглушителен. Йорк сякаш се спъна, наклони се на една страна и се блъсна в голямото стенно огледало. То се разби, а той падна тежко върху една от чешмите и я събори на пода. По него се посипаха парчета гипс и метал.

Ушите ми продължаваха да кънтят болезнено. Във въздуха се носеше едва забележима синкава мъгла. В този момент миризмата на барут надделя над вонята от разлагащите се трупове. Йорк не помръдна повече. Без да сваля пистолета, Гарднър бързо отиде при него и изрита ножа от ръката му. После се наведе и постави ръка на гърлото му. Изправи се бавно и прибра пистолета в кобура си.

Джейкъбсън все още държеше пистолета си в ръка, само че сега го бе насочила към пода.

— С-съжалявам — заекна тя и бързо се изчерви. — Не можах…

— Не сега — прекъсна я Гарднър.

В този момент откъм малката стая се чу хлипане. Обърнах се и видях как Пол помага на Сам да се изправи. Опитваше се да я успокои, докато тя кашляше и се мъчеше да си поеме въздух. Той бе прерязал примката, но по гърлото й имаше ярка лилаво-червена следа.

— О, б-боже, помислих… п-помислих, че…

— Тихо, всичко е наред, вече нищо не може да ти направи.

— Не можах да го спра, казах му, че съм бременна, а той… той каза, че това е хубаво, че иска да изчака докато, докато… О, боже!

Не можа да довърши, защото в този момент се преви от контракцията.

— Добре ли е? — попита Гарднър.

— Раждането започва — отговорих аз. — Трябва да извикаш линейка…

— На път е. Връщахме се към Ноксвил, когато получих съобщението ти. Веднага се обадих за подкрепа и наредих да изпратят линейка. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Сега не ми беше до упреците на Гарднър. Нямах време да го питам как са успели да дойдат толкова бързо и да се ориентират по обърканото описание, което им дадох. Отидох при Сам. Лицето й беше изкривено от болка.

— Сам, линейката вече е на път. Скоро ще те закараме в болницата, но преди това трябва да ми кажеш дали имаш други наранявания, освен това по гърлото.

— Н-не, мисля, че не. Т-той ме докара тук и ме остави. О, боже, всички тези трупове навън, всички те са мъртви!

— Не мисли за това сега. Спомняш ли си кога започнаха контракциите?

Опита се да се съсредоточи, докато си поемаше дъх.

— Не знам… мисля, че в линейката. Когато се появи на вратата, помислих, че е станала някаква грешка. Каза ми да се обадя на Пол, но когато се обърнах с гръб той… той сложи ръка около врата ми и… и ме стисна!

Досетих се, че става дума за задушаваща хватка. Ако се приложи както трябва, можеше да прати човек в безсъзнание само за секунди, без да причини дълготрайни увреждания. Но можеше да предизвика и смърт. Не че Йорк щеше да го е грижа.

— Не можех да дишам! — хлипаше Сам. — Пред очите ми причерня и когато се събудих, бях в линейката и ме прониза болка! О, господи, как боли! Ще загубя бебето, нали?

— Няма да загубиш бебето — опитах се да я успокоя аз, макар също да бях притеснен. — Сега ще те изведем оттук. Стой спокойно само още две минути.

Излязох и затворих вратата на малката стая.

— Кога ще дойде Бърза помощ? — попитах Гарднър.

— Може би след половин час.

Беше прекалено дълго.

— Къде е колата ти?

— Паркирана е отпред.

Това беше приятна изненада — бях решил, че са прекосили хълма като нас с Пол. Тъй или иначе, бях разтревожен за Сам и нямах време да разсъждавам върху това.

— Колкото по-бързо изведем Сам оттук, толкова по-добре — казах аз. — Ако тръгнем с колата, можем да пресрещнем линейката.

— Ще донеса инвалидния стол — предложи Джейкъбсън.

Гарднър кимна отсечено и тя бързо излезе. След това той огледа мрачно труповете, нахвърляни в басейна.

— Значи отвън има още?

— И тук също.

С мъка в сърцето му съобщих за трупа на Самър, който лежеше в другата стая.

— Господи!

Гарднър изглеждаше шокиран. Прокара ръка през лицето си и продължи:

— Ще ти бъда благодарен, ако останеш. Трябва да ми разкажеш какво се случи.

— Кой ще ги откара?

Пол не можеше да шофира, не и в състоянието, в което беше Сам.

— Даян. Тя познава пътищата по-добре от теб.

Погледнах труповете, които лежаха по пода на балнеолечебницата. Бях дипломиран общопрактикуващ лекар, не акушер-гинеколог. Сам трябваше да бъде закарана до линейката възможно най-бързо, а Даян щеше да се справи по-добре.

Ако в момента бях нужен някъде, то това беше тук.

— Добре — съгласих се аз.

Двамата е Гарднър стояхме до отворения френски прозорец, след като Джейкъбсън потегли заедно с Пол и Сам. Решиха, че е по-добре да я изведат през тях, вместо да рискуват да я носят по разнебитеното стълбище. Гарднър се беше обадил, за да попита за линейката и подкреплението, а после отиде да провери дали има друг изход от балнеолечебницата. Каза, че стаите зад сводестата врата са непроходими.

— Това обяснява защо Йорк не е избягал — заяви той, докато изтупваше праха от ръцете си. — Сигурно е бил долу, когато вие сте влезли, и за да се измъкне, е трябвало да мине покрай вас. Изглежда, че половината от горния етаж се е сринала. Цялата постройка е проядена от термити.

Което пък бе привлякло блатните водни кончета. По ирония на съдбата скривалището на Йорк го беше издало. Сега обаче не ми се размишляваше върху справедливата ирония в това.

Преди да тръгнат, Джейкъбсън почти не проговори. Предположих, че още се упреква за това, че се поколеба и не застреля Йорк. Колкото и да беше разбираемо, такова колебание бе непростимо за един полицай. В най-добрия случай щеше да бъде черна точка в служебното й досие.

Но ако не беше Гарднър, положението можеше да бъде много по-лошо.

Когато колата потегли, нито аз, нито Гарднър проявихме желание да се върнем вътре. Когато излязох на слънчева светлина, се почувствах като прероден след ужаса, който бях изживял в затвореното пространство на балнеолечебницата. Лекият вятър отвяваше миризмата далече от нас и въздухът беше изпълнен със сладкия дъх на трева и цъфнали дървета. Поех дълбоко въздух, опитах се да прочистя белите си дробове от отвратителната смрад на разлагащи се трупове. Зелените хълмове се простираха чак до хоризонта и човек би могъл да си помисли, че днес е най-обикновен пролетен ден.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед там? — попитах аз и посочих към езерото, което проблясваше между дърветата.

Гарднър помисли, но не прояви особен ентусиазъм.

— Още не. Да изчакаме, докато пристигнат криминалистите.

Личеше си, че не изпитва никакво желание да влезе вътре.

Стоеше, загледан надолу по хълма към езерото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Питах се дали по този начин не се опитва да спре треперенето им. Току-що бе убил човек и въпреки че беше неизбежно, сигурно не се свикваше лесно с такава мисъл.

— Добре ли си? — попитах го аз.

Всяка емоция сякаш се изпари от лицето му.

— Добре съм — каза той и извади ръце от джобовете си. — Все още не си отговорил на въпроса ми — какво, по дяволите, си мислехте, че правите, като дойдохте тук сами? Имаш ли представа колко безотговорно беше това?

— Ако не го бяхме направили, Сам щеше вече да е мъртва.

Той заговори по-спокойно:

— Според Даян Йорк е изчаквал до последната минута, когато тя наистина започне да ражда. Искал е да се възползва максимално от случая. И да отнеме два живота вместо един.

Господи! Вперих поглед в планините и се опитах да прогоня образите, които нахлуха в съзнанието ми.

— Мислиш ли, че всичко с нея ще е наред? — попита Гарднър.

— Надявам се.

Ако успеят да я закарат в болницата навреме. Ако няма усложнения с бебето. Имаше много „ако“, но сега поне шансът беше на нейна страна.

— Как успяхте да дойдете толкова бързо? Не бях сигурен, че чу напътствията ми.

— Не ги чух. Поне не нещо смислено — заяви той с известен сарказъм. — Но нямаше и нужда. След като Йорк остави кожата върху стъклото на колата, ти сложихме опашка.

— Опашка ли?

— Проследяващо устройство, подобно на GPS. Разбрахме къде си оставил колата, но старият път не е отбелязан на нито една карта. Така че тръгнахме по най-близкия и той ни отведе право до входната врата.

— Поставили сте проследяващо устройство на колата ми? И не сте си направили труда да ме уведомите?

— Не беше необходимо да знаеш.

Това обясняваше защо не бях забелязал да ме следят предната вечер и как полицаите успяха да пристигнат толкова бързо у Пол и Сам. За момент се ядосах, че никой не е счел за нужно да ме уведоми, но при така стеклите се обстоятелства нямах причина да се оплаквам.

Сега бях доволен, че са поставили устройството.

— И как разбра, че сте дошли на правилното място? — поинтересувах се аз.

Гарднър сви рамене.

— Не знаех. Но на старата порта висеше нов катинар, значи някой не искаше неканени гости. В колата имаме секач за стомана, просто срязах катинара и влязох да видя какво има вътре.

Повдигнах вежди — навлизането в частна собственост без разрешение за обиск е смъртен грях, а Гарднър неотклонно следваше протокола. Лицето му потъмня.

— Приех, че обаждането ти е достатъчно основание да смятам, че тук е било извършено престъпление — заяви той и вирна брадичка. — Хайде, да влезем.

Още в коридора ни обгърна лепкавата миризма на разлагащи се тела. Светлината от френските прозорци не стигаше до балнеолечебницата и сега мрачните помещения ми се сториха по-зловещи отпреди. Вече знаех какво да очаквам, но това ни най-малко не намали ужаса, който изпитах при вида на труповете, нахвърляни в басейна като боклук.

Трупът на Йорк беше там, където го бяхме оставили, безжизнен като телата на жертвите му.

— Господи, как е издържал тази воня? — зачуди се Гарднър.

Влязохме в стаичката, в която бяхме открили Сам. Отрязаният кожен каиш, който Пол бе свалил от гърлото й, лежеше като мъртва змия върху старата масажна маса. Устройството към примката беше изработено особено прецизно. Краищата на каиша влизаха в сложна система от зъбчати колела, които се задвижваха с помощта на излъскана дървена дръжка. При завъртането й каишът се обтягаше, а колелата не му позволяваха да се разхлаби при пускане на дръжката.

Една по-проста конструкция би била също толкова ефективна, но Йорк искаше нещо по-изтънчено. Нарцистичен тип като него не би се задоволил с въже, увито около парче дърво.

Това беше произведението на живота му.

— Страхотно приспособление — каза Гарднър с известно възхищение.

Изведнъж цялото му тяло се напрегна и той изви глава на една страна.

— Какво беше това?

Ослушах се, но чух само капещия кран. Гарднър излезе от стаята и постави ръка върху пистолета. Последвах го.

Всичко в балнеолечебницата беше както го бяхме оставили. Йорк лежеше неподвижен, кръвта му вече бе образувала малка локва. Гарднър погледна през сводестата врата, която водеше към залостените стаи. Отпусна се и сакото закри пистолета в кобура му.

— Сигурно така ми се е сторило…

Изглеждаше смутен, но не можех да го обвиня, че реагира така. Аз също щях да се почувствам много по-добре, когато пристигнеха и другите агенти.

— Сега ми покажи и останалите трупове — заяви той съвсем делово.

Не влязох с него в малката стая, където двамата с Пол бяхме открили трупа на Самър. Вече бях видял повече, отколкото можех да понеса. Изчаках го в голямото помещение, застанал до трупа на Йорк. Той лежеше на една страна сред парчетата счупено огледало, които приличаха на назъбени сребърни островчета в локвата кръв.

Загледах се в неподвижното тяло, поразен от огромната пропаст между абсолютната му безжизненост и необузданата енергия, която бушуваше в него допреди малко. Чувствах се празен; не изпитвах нито омраза, нито жалост. Йорк беше пожертвал живота на толкова много хора в напразен опит да разбере смъртта.

Сега бе стигнал до отговора.

Канех се да извърна глава, когато нещо ме възпря. Загледах се отново в Йорк, питайки се дали не си въобразявам. Наистина имаше нещо.

Нещо с очите му не беше наред.

Клекнах до тялото, като внимавах да не стъпвам в локвата кръв. Безжизнените очи бяха кървясали, а кожата около тях бе възпалена и покрита с мехури. Същото беше положението и с устата му. Наведох се напред, но в следващия момент бързо се отдръпнах, тъй като очите ми се насълзиха от острата миризма.

Химикали за проявяване на филм.

Обърнах тялото на Йорк по гръб и усетих как пулсът ми се ускори. Кървавата ръка с ножа се отпусна на една страна. Спомних си, че Гарднър я ритна, преди да провери дали е жив, но въпреки това ръката на мъртвия здраво стискаше ножа. Сега разбрах защо.

Покритите със засъхнала кръв пръсти на Йорк бяха заковани за дръжката на ножа.

За миг всичко си дойде на мястото. Агонизиращото виене и неразбираемите викове на Йорк, неистовото размахване на ножа във въздуха. Полусляп, с изгорена уста, той напразно се бе опитвал да измъкне пироните от ръката си. Бяхме видели онова, което очаквахме да видим — обезумялата атака на един побъркан човек, но всъщност Йорк не бе искал да ни нападне.

Молил ни е за помощ.

Мили боже!

— Гарднър! — изкрещях аз и понечих да се изправя.

Чух го да излиза от стаята зад гърба ми.

— Какво, по дяволите, мислиш, че…

Всичко, което се случи след това, беше като забавен каданс на сън, в който си напълно безпомощен.

По стената все още бяха останали големи парчета от огромното огледало, което Йорк счупи. В едно от тях видях как Гарднър мина покрай басейна с труповете. В същия момент един от тях се раздвижи. Викът ми застина, когато той се изправи и застана зад гърба на Гарднър.

Времето отново възобнови нормалния си ход. Извиках, за да предупредя Гарднър, но беше твърде късно. Чух приглушен вик, изправих се и видях, че агентът се бори да се освободи от ръката, която бе стиснала гърлото му като менгеме.

Задушаващата хватка, помислих си аз. След това фигурата зад Гарднър се раздвижи, мръсната светлина, която навлизаше през закованите прозорци, падна върху лицето и аз с ужас го познах.

Кайл дишаше тежко с отворена уста. Кръглото му лице си беше все същото, но това не бе онзи любезен млад помощник от моргата, когото познавах. Косата и дрехите му бяха напоени с течностите, отделени от разлагащите се трупове, лицето му бе смъртно бледо. Но най-ужасни бяха очите му. Без обичайната усмивка, която да отвлече вниманието от тях, те изглеждаха безизразни, празни като на човек, който вече е мъртъв.

— Ако мръднеш, ще го убия! — каза той задъхано и затегна хватката си около гърлото на Гарднър.

Агентът се бе вкопчил в ръката, която притискаше гърлото му, но нямаше опора, за да се измъкне от хватката. После протегна ръка към колана, където висеше пистолетът му, и за момент се обнадеждих. Но той вече губеше съзнание, движенията му станаха некоординирани, тъй като мозъкът му не получаваше достатъчно кръв и кислород. Накрая ръката му бавно се отпусна.

Приведен под тежестта на тялото на Гарднър, Кайл кимна към стаята, в която бяхме намерили Сам.

— Влизай!

Опитвах се да мисля. След колко време, според Гарднър, щеше да пристигне подкреплението? След петнайсет минути?

След двайсет? Преди колко време ми каза това? Не си спомнях. Парчетата от счупеното огледало изхрущяха под краката ми, когато, без да мисля, пристъпих към стаята. След това видях масажната маса; кожените каиши бяха разкопчани и чакаха.

Спрях.

— Влизай там! Веднага! — изкрещя Кайл. — Или ще го убия!

Устата ми бе пресъхнала.

— Ти така или иначе ще го убиеш.

Изгледа ме така, сякаш му говорех на непознат език. Сега, на фона на наболата тъмна брада и синините под очите, мъртвешката му бледост изпъкваше още повече. По кожата му имаше слой мазна пот, която блестеше, все едно бе намазан с вазелин. Дрехите му бяха като на медик от Бърза помощ, но толкова мръсни, че не можеше да се каже със сигурност.

Лесно можеше да мине и за охранител.

— Влизай!

Кайл дръпна силно врата на Гарднър и тялото на агента се огъна като кукла. Не можех да кажа дали все още диша, но ако онзи продължеше да стиска гърлото му, дори и да оцелееше, щеше да има необратими мозъчни увреждания.

Наведох се и взех парче от счупеното огледало. Беше дълго и тънко като нож. Стиснах го, при което ръбовете му се впиха в дланта ми. Надявах се Кайл да не види, че ръката ми трепери.

Той ме наблюдаваше неспокойно.

— Какво правиш?

— Остави го да диша.

Той се опита да се изсмее, но смехът му бе крехък като огледалото в ръката ми.

— Да не си въобразяваш, че можеш да ме раниш с това?

— Не знам — признах аз. — Искаш ли да пробваш?

Той бързо прекара език по устните си. Кайл беше висок и едър мъж. Също като Йорк. Ако оставеше Гарднър и се нахвърлеше върху мен, надали щях да имам някакъв шанс. Той обаче погледна крадешком парчето стъкло и в погледа му видях колебание.

Отпусна захвата си и Гарднър успя да си поеме въздух на пресекулки, но после Кайл отново притисна гърлото му. Хвърли поглед към изхода.

— Пусни го и обещавам, че няма да се опитвам да те спра.

Кайл отново се изсмя.

— Да ме спреш! Даваш ми позволение, така ли?

— Подкреплението ще дойде всеки момент. Ако тръгнеш сега, може би ще успееш…

— И да те оставя да им кажеш кой съм? За толкова глупав ли ме мислиш?

Глупав определено не беше. Ами сега? Нямах представа какво да правя. Той обаче също нямаше. Дишаше трудно, приведен и зачервен от усилието да удържа тялото на Гарднър. С ъгъла на окото си забелязах пистолета на колана на агента. Очевидно до този момент Кайл не се бе сетил за него.

А ако се сетеше…

Накарай го да говори.

— Достави ли ти удоволствие да го измъчваш така? — попитах аз и посочих към трупа на Йорк.

— Не ми оставихте друга възможност.

— Значи той беше само за заблуда? Причинил си му всичко това само за да се измъкнеш? — Не се налагаше да правя усилие, за да вложа презрение в думите си. — А накрая не се получи, нали? Всичките ти усилия бяха напразни.

— Да не мислиш, че не го знам?

Извика така силно, че премигна, сякаш изпита болка. Изгледа ядно трупа на погребалния агент.

— Господи, имаш ли някаква представа колко време ми трябваше за това? Колко дълго го планирах! Не трябваше да стане така! Йорк щеше да ми гарантира измъкването, щях да сложа край! Трябваше да го открият до жената на Ейвъри. Така щяха да го помислят за някакъв нещастник, който е предпочел да се самоубие, вместо да бъде заловен. Тогава щях да напусна Ноксвил и да започна начисто някъде другаде. А сега всичко се оказа напразно!

— Никой нямаше да ти повярва.

— Така ли? — изсъска той. — Повярваха на снимките, които оставих в къщата му. Повярваха на всичко, в което исках да повярват!

Кръвта запулсира в слепоочието ми, когато се сетих за Сам.

— И ако наистина ти бяха повярвали, какво щеше да правиш тогава? Да продължаваш да убиваш още бременни жени ли?

— Нямаше да се наложи! Жената на Ейвъри беше изпълнена с живот! Точно тя ми трябваше, усещах го!

— Както си го усещал и при останалите, така ли? И при Самър ли го усещаше? — закрещях аз, повече не можех да се сдържам.

— Тя беше любимка на Либерман!

— Тя те харесваше!

— Но харесваше Ървинг повече!

Тези думи така ме шокираха, че замълчах. Досега всички смятахме, че Ървинг бе убит заради телевизионното интервю, което беше дал. Но Кайл бе присъствал в моргата, когато той флиртуваше със Самър. И на следващия ден бе изчезнал.

А сега и тялото на Самър лежеше в тъмната стая.

Тя само му се усмихна, нищо повече. Но за егото на Кайл явно това е било достатъчно.

Започна да ми се гади. Разговорът обаче бе отвлякъл вниманието на Кайл и той бе поотпуснал гърлото на Гарднър. Видях как агентът премигна и отвори очи. Тогава казах първото нещо, което ми мина през ума:

— Какво имаше против Том? Такава заплаха ли беше той?

— Той беше измамник! — Лицето на Кайл се изкриви в спазъм. — Великият съдебномедицински антрополог, експертът! Наслаждаваше се на славата си, слушаше джаз, докато работеше, все едно беше в пицария! Хикс е просто глупак, но Либерман се мислеше за нещо специално! Най-голямата тайна на вселената бе точно под носа му, но той нямаше достатъчно въображение, за да погледне отвъд разкапващата се плът!

— Том не си губеше времето да търси отговори, които не може да намери! — Чувах как Гарднър с мъка си поема въздух, но не смеех да погледна към него. — Ти дори не знаеш какво търсиш! Всички хора, които си убил, всички трупове, които си… нахвърлял тук, за какво ти послужиха? Всичко това е било безсмислено! Приличаш на някое хлапе, което подбутва с пръчка нещо умряло…

— Млъкни! — От устата му се разхвърчаха слюнки.

— Знаеш ли поне колко човешки живота си погубил напразно? — изкрещях аз — И за какво?! За някакви си снимки. Мислиш ли, че те ще ти разкрият нещо?

— Да! Една перфектна снимка и ще разбера! — изкриви устни той. — Ти си същият като Либерман, не виждаш нищо друго, освен мъртвото месо. Но има нещо по-велико от това! Аз съм по-велик от това! Животът има два полюса — включено и изключено. Гледах хората в очите и наблюдавах как той ги напуска, също като да загасиш лампата. И къде отива той? Нещо се случва в онзи момент! Виждал съм го с очите си!

Звучеше отчаяно. И в този момент осъзнах, че той наистина е отчаян. Точно в това беше проблемът. Бяхме сбъркали кой е убиецът, но за всичко друго Джейкъбсън е била съвсем права. Кайл бе обсебен от мисълта за собствената си смърт. Не, не обсебен.

Беше ужасен от тази мисъл.

— Как е ръката ти, Кайл? — попитах аз. — Предполагам, че само се преструваше, че си се убол на иглата. Том мислеше, че ти прави услуга, като те помоли да помогнеш на Самър, но ти само се мотаеше наоколо и чакаше да видиш как някой от нас ще се убоде, нали? Какво стана тогава, да не би да си изпусна нервите?

— Млъкни!

— Въпросът е защо пребледня така, ако само се преструваше, че си се убол? Защото те попитах за ваксините, нали? До този момент не ти бе хрумвало, че можеш да се заразиш от някоя от жертвите си, нали?

— Млъкни ти казах!

— Ноа Харпър е бил заразен с хепатит C. Знаеше ли това, Кайл?

— Лъжеш!

— Истина е. Трябваше да се съгласиш да започнеш лечение. Имаше открита рана, по ръкавицата ти имаше толкова кръв. Но ти не възнамеряваше да се задържиш тук още дълго, нали? Много по-лесно е да си заровиш главата в пясъка, отколкото да приемеш факта, че си се заразил от една от собствените си жертви.

Лицето му пребледня още повече. Той изви глава към масажната стая.

— За последен път ти казвам, влизай веднага!

Нямах никакво намерение да го правя. С всяка изминала минута помощта приближаваше. А при вида на бледността и затрудненото му дишане, се запитах още нещо. Защо бе предпочел да се скрие и да рискува живота си, когато спокойно можеше да избяга, докато ние се занимавахме с Йорк? Може би по същата причина, поради която не бе убил Сам. По същата причина, поради която все още не бе удушил Гарднър и не се бе нахвърлил върху мен.

Просто не беше в състояние.

— Май доста си пострадал при катастрофата — казах аз, сякаш между другото.

Той ме изгледа тревожно, дишайки тежко и неравномерно.

— Видях волана на линейката. Направо се е забил в ребрата ти. Знаеш ли, че това е една от най-честите причини за смърт при катастрофа? При счупването ребрата пробиват белия дроб. Или сърцето. Колко пъти си виждал подобни наранявания в моргата?

— Млъкни!

— Ами острата болка, която те пробожда всеки път, когато си поемаш дъх? Това е заради счупените ти ребра, които разкъсват белите ти дробове. Трудно ти е да дишаш, нали? И ще става още по-трудно, защото в момента дробовете ти се пълнят с кръв. Ти умираш, Кайл.

— МЛЪКНИ, МАМКА ТИ! — изкрещя той.

— Ако не ми вярваш, виж сам — предложих аз и му посочих счупеното огледало. — Виждаш ли колко си пребледнял? Това е защото имаш вътрешен кръвоизлив. Ако скоро не получиш медицинска помощ, или ще умреш от кръвозагуба, или ще се удавиш в собствената си кръв.

Той впери поглед в счупеното огледало и размърда устни. Нямах представа колко сериозно е наранен в действителност, просто давах храна на въображението му. За самовлюбен човек като Кайл това беше достатъчно.

Той почти бе забравил за Гарднър. Агентът премигваше и постепенно идваше в съзнание. Видях, че леко се раздвижи, като че ли за да провери колко силно го стискаше нападателят му. Не сега. Моля те, не мърдай.

— Предай се — продължих бързо да го увещавам.

— Предупреждавам те…

— Спаси живота си, Кайл. Ако сега се предадеш, ще получиш необходимите медицински грижи.

Замълча за момент. За мое изумление видях, че плаче.

— Така или иначе ще ме убият.

— Няма. Нали за това са адвокатите. А съдебните процеси траят с години.

— Няма да отида в затвора!

— Значи предпочиташ да умреш?

Той преглъщаше сълзите си. Опитах се да прикрия надеждата си, когато забелязах, че напрежението по лицето му изчезна и той започна да се отпуска.

В този момент Гарднър започна да придвижва ръката си към пистолета.

Кайл обаче го видя.

— Мамка му! — изкрещя той и притисна силно гърлото на Гарднър.

Агентът изпъшка и се задави, докато търсеше пипнешком пистолета. Кайл протегна свободната си ръка към оръжието. Хвърлих се към тях, макар да знаех, че няма да успея да го достигна навреме.

Тогава откъм коридора се чу шум.

Джейкъбсън стоеше на вратата с пребледняло от шок лице. Отметна бързо сакото си и посегна към пистолета си.

— Остави го! — изкрещя Кайл и се изви така, че да се скрие зад тялото на Гарднър.

Тя спря, но не махна ръка от пистолета. Кайл трябваше да извие своята под доста неудобен ъгъл, за да извади докрай оръжието на Гарднър от кобура. В тишината се чуваше само тежкото му дишане. Гарднър вече не мърдаше. Беше увиснал на ръката на Кайл като чувал, лицето му бе потъмняло.

Кайл облиза устни, докато гледаше към пистолета на Джейкъбсън.

— Махни си ръката от пистолета и пусни Гарднър! — нареди тя, но въпреки заповедническия й тон гласът й потреперваше.

Кайл усети това. Адреналинът му бе влял нови сили. На кръглото му като месечина лице се изписа усмивка. Сега отново той контролираше положението и това му доставяше удоволствие.

— О, не. Ти ще трябва да оставиш пистолета.

— Няма да стане. Давам ти последна възможност…

— Ш-ш-шт… — каза той и той наклони глава към Гарднър все едно се ослушваше. — Пулсът на партньора ти почти не се усеща. Става все по-слаб… и по-слаб… и по-слаб.

— Ако го убиеш, няма какво да ме спре да те застрелям.

Самодоволното изражение на Кайл изчезна. Розовият му език отново се показа и навлажни устните.

— Да сключим сделка… — започна той, но в този момент над главите ни се чу тропот от стъпки.

Очите на Кайл се разшириха, Джейкъбсън се разсея за миг, той извади пистолета от кобура на Гарднър и стреля.

Видях как Джейкъбсън залитна, но тя също бе успяла да извади пистолета си. Кайл пусна Гарднър, който се строполи на земята, после се чуха още два изстрела. Огледалото до главата ми се пръсна и около мен се посипаха стъкълца. Пистолетът на Кайл изтрополи и той се свлече на пода като кукла, чиито конци са били прерязани.

За втори път този следобед ушите ми пищяха от изстрелите в затвореното пространство. Спуснах се към Джейкъбсън. Тя се бе облегнала на стената, но продължаваше да държи пистолета насочен към Кайл. Лицето й беше бяло като тебешир и силно контрастираше с тъмното петно в лявата част на сакото й, което ставаше все по-голямо и по-голямо.

Тя премигна.

— Аз… май…

— Седни. Не се опитвай да говориш.

Хвърлих бърз поглед към Гарднър, който лежеше неподвижно, и разтворих сакото й. Не можех да преценя дали той диша, но в момента състоянието на Джейкъбсън беше по-тревожно. Ако куршумът бе уцелил артерията й, тя можеше да умре от кръвозагуба за броени секунди. Чувах стъпките по стълбите и коридора, но не можех да им обърна внимание. Отгърнах сакото и затаих дъх, като видях колко бързо се просмукваше с кръв бялата й блуза. В този момент агентите нахлуха през вратата и помещението се изпълни с викове.

— Бързо, трябва… — започнах аз, но някой ме изтегли настрани и ме хвърли по лице на пода.

Какво, за бога… Опитах се да се изправя, но някой ме блъсна силно в гърба.

— Долу! — изкрещя глас.

Аз на свой ред изкрещях, че няма време, но никой не ме слушаше. От позицията, в която се намирах, виждах само краката им.

Стори ми си, че измина цяла вечност, преди да ме разпознаят и да ми позволят да стана. Бях така ядосан, че избутах човека, който се опита да ми помогне да се изправя. Няколко души бяха клекнали около Гарднър, който бе сложен да лежи на една страна. Все още беше в безсъзнание, но видях, че диша. Обърнах се към Джейкъбсън — двама агенти й оказваха първа помощ. Бяха свалили блузата й, за да стигнат до раната между врата и рамото й. Белият й спортен сутиен бе обагрен в аленочервено. Кръвта бе толкова много, че раната не се виждаше.

— Аз съм лекар, оставете ме да й помогна — казах аз и клекнах до нея.

Зениците на Джейкъбсън бяха разширени от шока. Сивите й очи изглеждаха уплашени.

— Мислех, че говориш на Дан…

— Той е добре.

— Линейката беше само на километър оттук, затова се върнах. Знаех, че нещо не е наред… — Заради болката говореше трудно. — Йорк не беше взел снимките от къщата. Родителите му, цялото му минало. Той не би ги оставил просто така…

— Не говори.

Поуспокоих се, като видях изпълнената с кръв бразда в трапецовидния й мускул — онзи, който се намира между врата и рамото. Куршумът се бе плъзнал по него и бе оставил дълбока следа, но въпреки обилното кръвотечение раната не беше сериозна. Ако бе попаднал само два-три сантиметра по-надолу или по-наляво, положението щеше да е съвсем различно.

Въпреки това тя губеше кръв. Свих блузата й на топка и притиснах раната. В това време един от агентите донесе аптечка.

— Дръпни се — каза ми той.

Изправих се и му направих място. Той разпечата стерилно парче марля и притисна раната толкова силно, че Джейкъбсън изохка от болка. После агентът умело залепи превръзката. Очевидно си разбираше от работата, затова отидох при Гарднър. Той все още не бе дошъл в съзнание, което не беше добър знак.

— Как е? — попитах една жена от агентите, коленичила до него.

— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Бърза помощ идва, но не смятахме, че ще ни потрябват. Какво, по дяволите, стана?

Нямах сили да й отговоря. Обърнах се към мястото, където лежеше Кайл, проснат по гръб. Гърдите и коремът му бяха покрити с кръв, безжизнените му очи бяха вперени в тавана.

— Не си прави труда, мъртъв е — каза ми един от агентите, когато сложих ръка на гърлото му, за да проверя има ли пулс.

Но това не беше съвсем вярно. Усетих едва доловим пулс. Задържах ръката си там, вперил поглед в широко отворените му очи, докато сърцето му отмерваше последните удари. Те ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая спряха.

Загледах се в очите му. Дори в тях да имаше нещо, аз не успях да го видя.

— Ранен си.

Жената, която бе коленичила до Гарднър, гледаше ръката ми. Видях, че от дланта ми капе кръв. Сигурно се бях порязал на парчето огледало, макар че нямах спомен за това. Разрезът беше точно върху вече съществуващия белег и приличаше на отворена уста, от чиито устни бликаше кръв.

До този момент не бях почувствал нищо, но сега ме прониза студена болка.

Стиснах юмрук.

— Ще оцелея.