Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (25)

Епилог

В Лондон валеше. След яркото слънце и буйната зеленина на планините на Тенеси Англия ми се струваше сива и безлична. Метрото беше пълно с хора, които се прибираха по домовете си от работа, наблъскани плътно един до друг. Преглеждах вестника, който бях купил на летището. Чувствах се някак дезориентиран, докато четях за събитията, които се бяха случили в мое отсъствие. Всеки път, когато се прибирах вкъщи след дълго пътуване, имах усещането, че съм прескочил няколко седмици и съм се озовал в бъдещето. Това е най-лесният начин да пътешестваш във времето.

Животът тук бе продължил и без мен.

Шофьорът на таксито бе любезен индиец, който нямаше нищо против да пътуваме мълчаливо. Наблюдавах улиците в ранната привечер. Когато завихме по онази, на която живея, тя ми се стори някак различна. Трябваше ми малко време да разбера защо. Когато заминах, листата едва покарваха по клоните на липите, а сега всичко наоколо беше зелено.

Дъждът премина в ръмеж. Когато слязох от таксито, тъмният тротоар блестеше от влагата. Платих на шофьора, взех сака и куфара си и ги занесох до входната врата. Оставих ги на земята и раздвижих ръката си. Бяха ми свалили превръзката преди няколко дни, но дланта все още ме наболяваше.

Прещракването на ключа отекна в малкото антре. Преди да замина, бях казал да не ми носят поща, но въпреки това върху черно-белите плочки се бе събрала малка купчина рекламни брошури. Избутах ги с крак, вкарах куфара си и затворих вратата.

Нищо в апартамента ми не се бе променило през няколкото седмици, докато отсъствах; само в ъглите се бе насъбрал малко прах. Спрях на вратата и усетих познатата болка от празнотата, която ме очакваше. Въпреки това болката не бе толкова силна, колкото очаквах.

Оставих куфара на пода, хвърлих сака върху масата и изругах, когато нещо силно изтрака и ме подсети какво бях сложил вътре. Отворих сака, очаквайки да ме лъхне миризмата на разсипан алкохол, но нищо не беше счупено. Поставих върху масата бутилката със странна форма. Малкото конче и жокеят стояха изправени върху капачката, като че ли бяха замръзнали в галоп. Изкуших се да я отворя веднага, но бе още доста рано. Отложих това удоволствие за малко по-късно.

Отидох в кухнята. В апартамента се усещаше хлад, който ми напомняше, че макар да е пролет, сега съм в Англия. Включих отоплението и сложих чайника на печката.

Не бях пил чай от няколко седмици.

Погледнах телефона и видях, че имам съобщения. Бяха повече от двайсет. Без да се замисля, посегнах да натисна копчето и да ги прослушам, но промених решението си. Ако някой е искал спешно да се свърже с мен, щеше да се обади на мобилния.

Освен това едва ли някое от съобщенията беше от Джени.

Направих си чаша чай и я занесох на масата в трапезарията. В средата имаше празна купа за плодове и едно малко листче в нея. Взех го и видях, че е бележката, която бях написал, преди да замина. Кажи на Том в колко часа пристигаш. Смачках листчето и го пуснах в купата.

Усетих, че започвам да се нагаждам към стария си живот. Струваше ми се, че съм бил в Тенеси преди цял век. Спомените за слънчевата градина с труповете и водните кончета, както и кошмарните сцени в санаториума започваха да изглеждат нереални, сякаш са били само сън. Но всичко онова бе действителност.

В „Сидър Хайтс“ бяха открити четирийсет и два трупа, двайсет и седем от които — в градината, а останалите — в санаториума и балнеолечебницата. Кайл не бе подбирал. Жертвите му бяха хора на всякаква възраст, от всякакъв етнос. Някои бяха умрели преди повече от десет години и работата по идентифицирането им все още продължаваше. Портфейлите и кредитните карти, които беше запазил, донякъде улесняваха този процес, но скоро стана ясно, че броят на труповете е по-голям от броя на вещите. Много от жертвите са били скитници и проститутки, изчезнали, без никой да разбере, а още по-малко да съобщи на полицията.

Ако Кайл не бе поискал да се себедокаже, можеше да продължи така безкрайно дълго време.

Но не всички жертви бяха анонимни. Трупът на Ървинг беше открит в същата стая, в която бе и трупът на Самър, а сред останалите идентифицирани жертви се открояваха три имена. Първото беше на Дуайт Чеймбърс. Портфейлът и шофьорската му книжка бяха намерени в купчината вещи в кухнята на санаториума, а трупът му бе в балнеолечебницата. Това потвърждаваше историята на Йорк за случайния работник, нает в „Стийпъл Хил“.

Второто име, което говореше нещо на разследващите, беше Карл Филипс, четирийсет и шест годишен мъж, страдащ от шизофрения, който бе изчезнал от една държавна психиатрична болница преди около десет години. Неговите останки бяха най-старите, открити в санаториума, а освен това той бе внук на основателя на „Сидър Хайтс“. Филипс бе наследил западналия имот, но никога не бе полагал каквито и да е грижи за него. Така санаториумът останал на произвола на съдбата, обитаван само от термитите и водните кончета.

Докато не го открил Кайл.

Разкриването на третата самоличност обаче предизвика най-голям шок. В шкафа, под снимките на жертвите, криминалистите откриха стара шофьорска книжка, принадлежаща на двайсет и девет годишен мъж от Мемфис, който работел като помощник в морга. Неговите останки бяха открити в тревата близо до езерото и идентифицирани по стоматологичния му картон.

Името му беше Кайл Уебстър.

— Починал е преди осемнайсет месеца — обясни ми Джейкъбсън, когато й се обадих, виждайки новината по телевизията. — Тепърва трябва да се установи как този човек е успял да започне работа в моргата, но в интерес на истината документите и препоръките му са съвсем истински. Освен това доста е приличал на истинския Уебстър, така че снимката е могла да заблуди всеки.

Това вероятно съответстваше точно на всичко останало, което беше извършил. Човекът, когото ние познавахме като Кайл Уебстър, винаги бе обичал да подвежда околните. Бе си присвоил самоличността на една от жертвите си така лесно, както нахлузваше кожата от ръцете им.

— Щом не е Кайл Уебстър, тогава кой е? — попитах аз.

— Истинското му име е Елиът Питърс, на трийсет и една години. Роден е в Ноксвил, но е работил като помощник в моргите в Нешвил и в Севиървил, затова е бил запознат с работата. Изчезнал е преди две години и оттогава никой не е чувал за него. Произходът му обаче е много интересен. Баща му е неизвестен, майка му е починала още когато бил дете, затова бил отгледан от леля си и чичо си. Всички твърдят, че бил изключително умен, имал отлични оценки в гимназията и дори искал да кандидатства медицина. След това всичко се променило. Според училищните дневници някъде към седемнайсетата си година изведнъж загубил интерес към учението. Не успял да влезе в университета и се наложило да се захване със семейния бизнес, който фалирал след смъртта на чичо му.

— Какъв семеен бизнес?

— Чичо му притежавал малка кланица. Колели предимно прасета.

Затворих очи. Прасета.

— Леля му е била последният жив роднина, но и тя починала преди няколко години — продължи Джейкъбсън. — От естествена смърт, както изглежда. Сигурно можеш да се досетиш къде са погребани лелята и чичото.

Не беше никак трудно, наистина. В „Стийпъл Хил“.

Освен това от медицинския картон на Елиът Питърс ставало ясно, че като юноша са му направили няколко операции за отстраняване на полипи от носа. Те били успешни, но в резултат на тях той развил аносмия. Това беше отговорът на въпроса, който Гарднър зададе в балнеолечебницата в „Сидър Хайтс“.

Елиът Питърс не е усещал никакви миризми.

Край санаториума все още копаеха, за да проверят дали и там няма останки от трупове. Но моята роля приключи още на следващия ден, когато на помощ се притекоха останалите членове на факултета от Изследователския институт по антропология. Операцията взимаше такива размери, че се наложи да извикат местното подразделение на Гражданска защита, с тяхната напълно оборудвана преносима морга. Двайсет и четири часа след като с Пол се промъкнахме през оградата, цялото място гъмжеше от експерти.

Благодариха ми любезно за помощта и ми казаха, че ще се свържат с мен, ако им потрябвам за още нещо. Вече бях дал показания. Качиха ме в една кола и ме изведоха покрай репортерите и телевизионните оператори, които се бяха събрали пред вратите на санаториума. Изпитвах едновременно облекчение и съжаление. Струваше ми се, че не е редно да напусна разследването точно сега, но след това си казах, че всъщност то не е мое и никога не е било.

Бях готов да удължа престоя си, за да изчакам възпоменателната служба в памет на Том, или дори да се върна за нея по-късно. В крайна сметка не се наложи. Независимо от събитията, които бяха предизвикали смъртта му, Том бе починал в болница, по здравословни причини, така че разследване нямаше да има. От една страна, това беше добра новина, заради Мери, но пък аз останах с усещането за не докрай свършена работа. Но може би с всяка смърт е така.

Погребение нямаше. Том бе дарил тялото си за целите на науката, но не на Фермата — иначе щеше да е доста травмиращо за колегите му. Мери се държа достойно и не плака по време на службата. До нея стоеше възпълен мъж на средна възраст, облечен в строг костюм. Отначало не разбрах, че това е синът им. Държеше се леко неприятно, като човек, който има по-важна работа. Когато ни запознаха след края на службата, той ми подаде ръка вяло и неохотно.

— Доколкото разбрах, работите като застраховател? — попитах аз.

— Всъщност не, поръчител съм.

Не знаех каква точно е разликата, но реших, че няма смисъл да питам.

— Дълго ли ще останете в града?

Той погледна часовника си и се намръщи, все едно вече закъсняваше.

— Не, ще хвана следобедния полет за Ню Йорк. И без това трябваше да пренасроча някои заседания. Всичко това стана в много неподходящ момент.

Идваше ми да му отвърна хапливо, но си замълчах. Какъвто и да е, все пак беше син на Мери и Том. Докато се отдалечавах, той отново погледна часовника си.

Гарднър и Джейкъбсън също присъстваха на службата. Тя се бе върнала на работа; превръзката на рамото й едва се забелязваше под сакото. Гарднър все още се водеше в отпуск по болест. Беше прекарал малка исхемична криза, нещо като миниинсулт заради продължителната липса на кислород. Това бе предизвикало краткотрайна загуба на говора и намалена чувствителност в едната страна, която щеше да премине. Когато го видях, единствените забележими следи бяха още по-дълбоките бръчки по лицето му.

— Добре съм — отговори ми той леко сдържано, след като го попитах как е. — Спокойно мога да се върна на работа още сега. Проклети доктори.

Джейкъбсън изглеждаше съвършена и недостъпна както винаги. По нищо не личеше, че е била простреляна, освен че на моменти се опитваше да предпази лявото си рамо.

— Чух, че е предложена за повишение — споделих с Гарднър, докато тя изказваше съболезнованията си на Мери.

— Още не е решено.

— Ако ме питат мен, напълно го заслужава.

Той се поотпусна малко.

— И аз мисля така, макар че надали някой ще ме пита.

Наблюдавах Джейкъбсън, докато разговаряше с Мери с тържествено и сериозно изражение на лицето. Имаше прекрасен профил. Гарднър се изкашля.

— Даян все още преживява труден период. Раздели се с любимия човек миналата година.

За първи път научавах нещо за личния й живот. Учудих се, че ми съобщава това.

— И той ли е агент от Бюрото за разследване?

Гарднър съсредоточено се опитваше да махне някаква прашинка от ревера на смачканото си сако.

— Не. Тя е адвокат.

Преди да си тръгна, Джейкъбсън дойде да се сбогува с мен. Стисна силно ръката ми, кожата й беше суха и топла. Сивите й очи не ме гледаха така хладно както преди, но може би само си въобразявах. Когато я видях за последен път, вървеше с Гарднър към колата, висока и стройна до приведената фигура на по-възрастния агент.

Службата беше проста и трогателна. Нямаше химни, само две от любимите му джаз парчета, в началото и в края — My Funny Valentine на Чет Бейкър и Take Five на Брубек. Усмихнах се, когато ги чух. Между тях колеги и приятели произнесоха речи, но тържествената обстановка беше нарушена от бебешки плач. Томас Пол Ейвъри ревеше с цяло гърло, въпреки опитите на майка му да го успокои.

Никой нямаше нищо против.

Беше се родил малко след като откараха Сам в болницата. Беше в чудесно здраве и ревеше така, че целият свят да го чуе. В началото лекарите бяха разтревожени от високото кръвно налягане на Сам, но след раждането то бързо се нормализира. Два дни по-късно тя се прибра вкъщи, бледа и с хлътнали очи, но други последствия от премеждието не се забелязваха.

— Спомням си го като кошмарен сън — призна тя, когато Томас се нахрани и заспа. — Все едно е паднала някаква завеса. Пол се притеснява, смята, че просто отричам случилото се. Но не е така. Просто мисля, че случилото се после е по-важно.

До този момент погледът й беше насочен към набръчканото розово личице на сина й, но сега вдигна очи към мен и се усмихна толкова широко, че направо ми разтопи сърцето.

— Имам чувството, че лошото на този свят няма никакво значение. След раждането като че ли не съществува нищо друго.

От двамата Пол се справяше с преживяното по-трудно. В дните след това по лицето му често пробягваше сянка. Не трябваше да си психолог, за да се сетиш, че той преживява отново кошмара, представя си какво можеше да се случи. Но когато бе заедно с жена си и сина си, сянката изчезваше. Раните бяха още пресни, но като ги гледах тримата заедно, не се съмнявах, че ще зараснат.

Просто бе нужно време.

Чаят ми беше изстинал. Въздъхнах, отидох до телефона и започнах да прослушвам съобщенията си.

Доктор Хънтър, не ме познавате, старши детектив Уолас ми даде номера ви. Казвам се…

На вратата се позвъни и не чух останалото. Спрях телефонния секретар и отидох да отворя. Последните слънчеви лъчи изпълваха малкото антре със златисти отблясъци, като предвестници на лятото. Протегнах ръка, за да отворя вратата, и изведнъж ме обзе усещането за дежа вю. Млада жена със слънчеви очила стои в слънчевата привечер. Усмивката й се изкривява, тя се протяга към чантата си и вади от нея нож…

Поклатих глава и отпъдих образа. Изпънах рамене, отключих вратата и я отворих докрай.

Насреща ми стоеше широко усмихната възрастна жена.

— А, доктор Хънтър, наистина сте вие! Чух, че някой се движи долу, и реших да проверя дали всичко е наред.

— Всичко е наред, благодаря, госпожо Кацулис.

Това беше съседката ми от горния етаж. До миналата година, когато бях нападнат, почти не бях разговарял с нея, но след това тя бе приела за свой дълг да бди над мен. С внушителния си ръст от метър и четирийсет и пет.

Още не бе приключила с проверката. Надникна в хола, където стоеше неразопакованият ми багаж.

— Наскоро се сетих, че отдавна не съм ви виждала. На някое хубаво място ли бяхте? — попита тя и впери въпросителен поглед в мен.

Устните ми потрепнаха, докато се опитвах да потисна надигащия се в мен смях.

— Бях в командировка — отвърнах аз. — Но вече се върнах.