Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (15)

15

— Значи, според вас снощи убиецът се е обадил на доктор Либерман.

Гласът на Джейкъбсън беше абсолютно безизразен, така че не можех да разбера какво е мнението й по въпроса.

— Да, мисля, че е доста вероятно.

Намирахме се в ресторанта на хотела, пред мен стоеше чинията с недовършената ми вечеря. Позвъних на Гарднър от болницата, след като взех номера му от телефона на Том. Очаквах да не приеме думите ми твърде сериозно, затова предварително бях подготвил аргументите си. Не бях предположил обаче, че няма да си вдигне телефона и ще се наложи да оставя съобщение на гласовата му поща.

Не исках да навлизам в подробности, затова казах само, че според мен убиецът е звънял на Том, и помолих Гарднър да ми се обади. Предположих, че агентът ще поиска сам да огледа уличния телефон, а може би и да го провери за пръстови отпечатъци. Това обаче едва ли щеше да му е от полза, защото през последните двайсет и четири часа сигурно са го ползвали доста хора.

Нямаше никакъв смисъл да стоя там и да чакам, докато Гарднър получи съобщението ми и реши да се обади. Почувствах се доста глупаво, качих се в колата и се прибрах в хотела.

Мина почти час, преди някой да ме потърси. Точно си бях поръчал вечеря, когато телефонът ми иззвъня, но вместо Гарднър чух гласа на Джейкъбсън. Поиска да й дам номера, който бях взел от телефона на Том, и ме помоли да изчакам. Предполагам, че в това време предаваше информацията на Гарднър. След малко се обади отново и каза, че ще дойде при мен до половин час.

След по-малко от трийсет минути я видях да влиза в ресторанта. Бутнах чинията си настрана — апетитът ми изведнъж бе изчезнал. Този път Джейкъбсън носеше черен костюм с тясна пола, която леко се надигаше при всяка нейна крачка. Спокойно можеше да мине за амбициозна млада бизнес дама, ако не беше пистолетът, който зърнах под сакото й, докато сядаше на масата. Не ми обясни защо Гарднър не отговори на съобщението ми, нито защо самият той не дойде, но аз се досещах за причината.

Тя отказа да яде или пие каквото и да било и ме изслуша мълчаливо, докато й разказвах в подробности за телефонното обаждане, което Том бе получил снощи.

В този момент ми се искаше да не се бях захващал с всичко това.

— Мобилният телефон на доктор Либерман у вас ли е? — попита тя.

Извадих телефона от джоба на сакото си и й го подадох. Бях го сложил там в последния момент, преди да изляза от стаята. Просто за всеки случай.

— Има ли някакви новини за Ървинг? — поинтересувах се аз, докато Джейкъбсън преглеждаше входящите разговори на Том.

— Все още не.

Явно това бе цялата информация, на която можех да се надявам. Тя записа номера в своя телефон и остави този на Том настрана.

— Какво ви подтикна да проверите разговорите на доктор Либерман?

— Любопитно ми беше кой го е търсил. Чудех се дали обаждането няма връзка с инфаркта.

— Не ви ли хрумна, че така нарушавате личното му пространство? — Изражението й бе все така непроницаемо.

— Разбира се, че ми хрумна, но реших, че Том не би имал нищо против предвид обстоятелствата.

— И въпреки това, не си направихте труда първо да попитате някого?

— Кого например? Жена му, която не се отделя от болничното му легло?

— Ами например Дан Гарднър.

— Да, бе. Нали така високо цени мнението ми…

Тя се усмихна неочаквано и това като че ли я изненада не по-малко от мен. Усмивката озари лицето й и я превърна от ледена красавица в момиче от корицата на списание. След това усмивката изчезна, а на мен ми се искаше да се бе задържала още малко.

— Това е само предположение — заяви тя с предишната си професионална дистанцираност или може би малко посмекчена. — Всеки би могъл да му позвъни.

— От уличен телефон точно пред моргата? И то по това време на нощта?

Тя не отвърна нищо.

— Какво казват лекарите, доктор Либерман ще може ли скоро да говори?

— Нищо не казват, но едва ли ще е възможно в близко бъдеще.

И двамата замълчахме, защото келнерката дойде да вземе чинията ми и ни предложи менюто с десертите.

— Ще си поръчам кафе. Съгласна ли сте да изпиете едно с мен? — предложих аз.

Джейкъбсън се поколеба и хвърли бърз поглед към часовника си. За първи път долових у нея признак на умора.

— Може, но съвсем набързо — съгласи се тя и си поръча кафе с обезмаслено мляко и двойна доза еспресо.

— Сигурна ли сте, че не искате още нещо? — попитах аз.

— Да, благодаря, кафето е достатъчно — отговори тя така, сякаш вече съжаляваше, че си е позволила подобна глезотия.

Явно за Джейкъбсън самодисциплината бе по-важна от нивото на кръвната й захар.

Двамата постигнахме мълчаливо съгласие да не обсъждаме темата, докато келнерката не донесе кафето. Джейкъбсън неспокойно потропваше с пръсти по седалката на стола си. Ноктите на ръцете й бяха плътно изрязани и без лак.

— Вие от Ноксвил ли сте? — попитах аз колкото да наруша мълчанието.

— От малък град близо до Мемфис. Не сте го чували.

Очевидно и сега нямаше да го чуя. Келнерката остави кафетата, а аз отново се опитах да подхвана разговор.

— И защо избрахте да учите психология?

Тя вдигна рамо. Жестът изглеждаше пресилен и неестествен.

— Интересувах се от психология и реших да се занимавам с това.

— Но вместо това сте започнали работа в Бюрото за разследване.

— Беше добра възможност за развитие на кариерата.

Тя отпи от кафето и ясно ми показа, че темата е приключила. Толкова за желанието ти да я опознаеш. Реших, че няма смисъл да я питам дали има съпруг или приятел.

— Да предположим, че сте прав за телефонното обаждане — започна тя и остави чашата на масата. — Какъв би бил смисълът? Нали не твърдите, че някой нарочно е причинил инфаркта на доктор Либерман?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо ще му се обажда?

Най-после стигнахме до същността на въпроса.

— За да го подмами да излезе навън. Според мен Том е трябвало да бъде следващата жертва.

Джейкъбсън бързо премигна, това беше единственият признак на изненада, който прояви.

— Продължавайте.

— Изглежда, Том е бил страшно объркан веднага след инфаркта, бил е убеден, че нещо лошо се е случило с Мери. В болницата е трябвало непрекъснато да му повтарят, че тя е добре. Лекарите са решили, че объркването е следствие на инфаркта, но ако не е? Ако някой се е обадил и му е казал, че жена му е претърпяла инцидент?

Бръчката между очите на Джейкъбсън отново се появи.

— И той веднага е излязъл.

— Точно така. Когато човек получи подобно обаждане, забравя за всичко останало. Забравя, че трябва да внимава и да не се движи сам из тъмния паркинг. Просто зарязва всичко и тръгва.

За съжаление знаех това от собствен опит. Все още ме преследваше споменът за полицая, който ми се обади, за да ми съобщи, че жена ми и дъщеря ми са катастрофирали.

— По това време на нощта в тази част на болницата е доста пусто, а от уличния телефон се вижда идеално входът на моргата. Човекът, който се е обадил, е можел без проблем да види Том да излиза.

— Защо просто не го е изчакал да свърши работа?

— Защото този, който е възнамерявал да го нападне или отвлече, не е искал да рискува Том да си тръгне с някой колега. Така нападателят е можел сам да избере момента, знаел е, че жертвата ще е сама и беззащитна.

Изглежда, все още не бях успял да убедя Джейкъбсън.

— В такъв случай нападателят е трябвало да намери някак номера на мобилния му телефон.

— Том не се притесняваше да дава телефонния си номер. Всеки би могъл да се обади и да го поиска от секретарката в университета.

— Добре, но доктор Либерман не е направил нищо, за да привлече вниманието върху себе си, за разлика от професор Ървинг. Защо той да бъде следващата мишена?

— Нямам никаква представа — признах аз. — Но вие сама казахте, че човекът, който стои зад тези убийства, е грандоман. Може би е сметнал, че убийствата на един механик и на един дребен мошеник няма да привлекат вниманието, което заслужава.

Джейкъбсън се загледа в пространството, докато явно обмисляше казаното. Насилих се да откъсна поглед от пълните й устни.

— Възможно е — съгласи се тя след малко. — Може би е станал по-амбициозен. Залавянето на професор Ървинг е възбудило апетита му и сега той търси по-известни жертви:

— Освен ако Том не е бил основната му цел от самото начало.

Съзнавах, че нямам никакви доказателства за това. Джейкъбсън се намръщи.

— Не разполагаме с факти, които да подкрепят тази теза.

— Така е — съгласих се аз. — Просто разсъждавах на глас върху онова, което знаем за убиеца до този момент. Съзнателното ускоряване на разлагането, подмяната на човешките зъби с тези на прасе, двете взаимно изключващи се причини за смъртта на жертвите. Все факти, които биха накарали всеки съдебномедицински антрополог да се зачуди. А сега имаме основание да смятаме, че Том е трябвало да бъде следващата жертва. Не ви ли се струва логично убиецът да е планирал това от самото начало?

Тя продължаваше да ме гледа скептично.

— Доктор Либерман не е единственият съдебномедицински антрополог, с когото Бюрото за разследване работи. Никой не е могъл да знае със сигурност, че той ще участва в това разследване.

— Тогава, знам ли, може би убиецът се е канел да вдигне мерника на който и да е антрополог, участващ в разследването. Но не е тайна, че от Бюрото предпочитат да работят с Том. Както и че той мислеше да се пенсионира в края на годината.

Всъщност доста по-рано. Опитах се да не мисля за провалените планове на Том и Мери и продължих:

— Ами ако убиецът е съзнавал, че това е последната му възможност да се докаже, изправяйки се срещу един от водещите експерти по съдебна медицина в страната? Знаем, че нарочно е направил така, че трупът на Тери Лумис да бъде открит, когато изтече наемът на бунгалото, а Том се бе върнал в града едва предишната седмица. Цял месец преди това пътуваше по работа. Това означава, че убиецът е наел бунгалото ден-два след завръщането на Том. Ами ако това не е съвпадение?

Джейкъбсън се намръщи и аз разбрах, че съм се оставил на въображението си.

— Не смятате ли, че отивате прекалено далече?

Въздъхнах. Вече и аз не бях сигурен в нищо.

— Възможно е. Но да не забравяме, че си имаме работа с човек, който е забил игли в трупа шест месеца преди да ни накара да го ексхумираме. В сравнение с това, да провериш дали следващата ти жертва е в града е детска игра.

Джейкъбсън замълча. Отпих от кафето си, оставяйки я да си извади свой собствен извод.

— Прекалено много влагате в едно-единствено телефонно обаждане — каза тя най-накрая.

— Така е — съгласих се аз.

— Все пак си струва да го проверим.

Усетих, че напрежението ме напуска, а до този момент дори не си бях дал сметка, че съм напрегнат. Не знаех дали това се дължи на факта, че може би сме намерили някаква следа, или просто бях благодарен, че някой взима думите ми на сериозно.

— Значи, все пак ще проверите уличния телефон за отпечатъци?

— Криминалистите вече са там, макар че много се съмнявам след двайсет часа да открият нещо — Джейкъбсън леко изкриви устни, когато забеляза изненадата ми. — Нали не си мислихте, че няма да обърнем внимание на нещо такова?

В този момент телефонът й леко избръмча и завибрира върху масата, така че не се наложи да отговоря на въпроса й.

— Извинете — каза тя и взе телефона.

За първи път през този ден се почувствах добре. Отпих от кафето си, а тя излезе, за да разговаря. Докато я наблюдавах през стъклената врата, видях как лицето й стана напрегнато. Разговорът не продължи дълго. След по-малко от минута тя отново влезе. Очаквах, че ще се извини и ще си тръгне, но вместо това тя седна на масата.

Не спомена нищо за обаждането, но отново бе станала студена и дистанцирана. От почти приятелската атмосфера, която бяхме успели да постигнем, нямаше и следа.

Взе разсеяно кафената чаша в ръка и леко я намести върху чинийката.

— Доктор Хънтър… — започна тя.

— Наричайте ме Дейвид.

Думите ми като че ли я изненадаха.

— Вижте, трябва да ви кажа…

Изчаках я да продължи, но тя мълчеше.

— Какво има?

— Не е важно.

Не знам какво се канеше да ми каже, но явно прецени, че е по-добре да си замълчи. Погледът й се спря върху почти празната бирена чаша, която келнерката не бе прибрала от масата.

— Извинете ме за въпроса, но редно ли е да пиете алкохол при вашето състояние?

— Моето състояние?

— Раняването ви — поправи се тя и наклони глава в очакване на отговора ми. — Едва ли сте очаквали, че няма да ви проучим.

Ръката ми с кафената чаша беше застинала във въздуха. Оставих я внимателно на масата.

— Не съм мислил по този въпрос. А що се отнася до алкохола, бях наръган с нож. Не съм бременен.

Сивите й очи ме изгледаха изпитателно.

— Неприятно ли ви е да говорите за това?

— Има и по-приятни теми за разговор.

— След инцидента потърсихте ли помощ от психотерапевт?

— Не, и не възнамерявам да търся.

Тя вдигна вежди.

— Извинявайте, забравих, че не вярвате на психолозите.

— Не че не им вярвам, просто смятам, че невинаги най-добрият начин да се справиш с нещо е като говориш за него.

— По-добре е да стискате зъби, така ли?

Не отговорих нищо, само я изгледах. Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми.

— Жената, която ви е нападнала, не е била заловена, нали? — попита тя след малко.

— Да.

— Това притеснява ли ви? Смятате ли, че може да ви нападне отново?

— Старая се да не оставям мисълта за това да ме обсеби.

— Но не ви се удава, нали?

Усетих, че ръцете ми са свити в юмруци под масата. Разтворих ги, бяха потни.

— Защо искате да знаете?

— Просто съм любопитна.

Вперихме очи един в друг. По неизвестна за мен причина ме обзе спокойствие, сякаш бях преминал отвъд нещо.

— Защо ме разпитвате?

Тя отмести поглед.

— Аз само…

— Гарднър ли ви накара?

Не знам как ми хрумна да й задам този въпрос, но когато тя отмести поглед, макар и за миг, разбрах, че съм познал.

— Защо, за бога, е всичко това? На тест ли ме подлагате?

— Разбира се, че не — отвърна тя, но думите й не прозвучаха никак убедително.

Сега беше неин ред да отбегне погледа ми.

— Дан Гарднър искаше да проверя психическото ви състояние, това е всичко.

— Психическото ми състояние! — засмях се аз невярващо. — Бях наръган, разделих се с приятелката си, един от най-добрите ми приятели лежи в болница и всички тук ме смятат за некомпетентен. Психическото ми състояние е чудесно, благодаря.

По бузите на Джейкъбсън избиха две големи червени петна.

— Моля да ме извините, ако съм ви обидила.

— Не съм обиден, просто… — и аз самият не знаех какво точно изпитвам в момента. — Между другото, къде е Гарднър? Защо не е тук?

— В момента е зает.

Не знам какво ме подразни повече — фактът, че според него психическото ми състояние се нуждае от оценка, или това, че не е счел за необходимо да го оцени той самият.

— Защо подхванахте тази тема сега? Работата почти приключи.

Червенината по бузите на Джейкъбсън избледня. Тя се загледа замислено в кафето си, като разсеяно движеше пръст по ръба на чашата.

— Има ново развитие в „Стийпъл Хил“ — каза тя.

Изчаках да продължи. Тя ме погледна със сивите си очи.

— Йорк е изчезнал.