Ане Холт
Всичко мое (68) (Първият случай на инспектор Стубьо)

67

Ингер Йохане се шляеше безцелно по улиците. Свиреп вятър свиреше между високите сгради в квартал „Ибсен“. Апатично констатира, че е поела към службата, а тъкмо там не й се ходеше. Въпреки че замръзваше от студ, искаше да е навън. Ускори крачка. Пътьом й хрумна да отиде при Исак и Кристиане. Щеше да им предложи тримата да се разходят из полуостров Бигдьой^[1]. Ингер Йохане изпитваше потребност точно от това. След почти четири години споделени грижи около Кристиане тя се бе успокоила донякъде с такова разрешение. Домъчнееше ли й, нямаше пречка да я навести при Исак. Той ценеше посещенията й и неизменно се държеше дружелюбно. Ингер Йохане приемаше създалото се положение. Да привикнеш с нещо не означава непременно да го харесваш. Тя постоянно чувстваше тръпка в тялото, когато прегръщаше момиченцето, притискаше го към себе си и го караше да се смее. Понякога желанието за общуване с дъщеря й бе неудържимо силно, както сега. Опитваше се да мисли рационално: на Кристиане й е добре при баща й; той е толкова важен за малката, колкото и тя. Просто така трябваше да бъде.

Обективно погледнато, Кристиане не е нейна собственост.

Очите й сълзяха. Навярно е от вятъра.

Тримата заедно можеха да измислят нещо приятно.

Когато пристигна в „Гранд кафе“, Уни Конгсбакен изглеждаше толкова силна, а тръгвайки си, бе немощна и съсипана. Малкият й син беше починал отдавна. Вчера бе загубила съпруга си. Днес по някакъв начин се раздели и с последното, което притежаваше: една премълчана история и големия си син.

Ингер Йохане пъхна ръце в джобовете и тръгна към Исак.

Мобилният звънна.

Вероятно я търсеха от офиса. Тя не се бе вясвала там от вчера. Рано сутринта само съобщи, че днес ще остане да работи у дома, но дори не беше влизала в мрежата, за да провери дали има съобщения. Нямаше желание да говори с никого. Жадуваше за спокойствие, за да осмисли истината за убийството на малката Хедвиг през хиляда деветстотин петдесет и шеста и неоспоримия факт, че Аксел Сайер е излежал чуждо наказание. Нямаше представа какво ще прави и с кого трябва да разговаря. След всичко научено не й се ходеше и при Алвхил. Телефонът остана в чантата.

Звъненето престана, но само за да започне отново след минута.

Раздразнена, започна да рови из чантата. Дисплеят осветяваше АНОНИМЕН. Натисна съответния бутон и приближи телефона към ухото.

— Най-сетне — въздъхна Ингвар облекчен. — Къде си?

Ингер Йохане се огледа.

— На улица „Розенкранц“. — По-точно на площад „С. Й. Хамброс“, непосредствено пред сградата на съда.

— Стой там. До три минути съм при теб.

— Но…

Той вече беше затворил.

 

 

Полицаят изглеждаше неловко. Оглеждаше бележката в ръката си, въпреки че там явно нямаше нищо, което да му помогне. Жената в леглото плачеше тихо, без да задава въпроси.

Аксел Сайер щеше да остане в Норвегия.

По-късно щеше да се ожени за Ева на скромна церемония без гости и без подаръци, освен букет цветя от Ингер Йохане Вик. Ала седейки в топло жълтата стая на бъдещата си съпруга, притиснал ръце към слепоочията си, той — високо подстриган, в карирани панталони за голф в розово и турско синьо — все още не го знаеше, формално погледнато, обвиненията срещу него, изпратили го в затвора, никога нямаше да бъдат свалени официално, но с времето той щеше да изправи гръб, знаейки какво всъщност се е случило. Журналист от вестник „Афтенпостен“ щеше да напише за него статия, да балансира прецизно, отминавайки на косъм законодателството, и въпреки че името на Гяйр Конгсбакен нямаше да бъде споменато, след публикацията шестдесет и две годишният адвокат щеше да намери за добре да закрие кантората си на булевард „Йовре Шлотсвайен“. Като следствие от статията и молбата от Ингер Йохане Вик до съответните инстанции Аксел Сайер щеше да получи обезщетение от Стуртинга — акт, който за него щеше да се равнява на освобождаване чрез съда. Щеше да постави придружителното писмо в рамка зад стъкло, то щеше да виси над леглото на Ева, докато тя си отиде от света четиринадесет месеца след сватбата. Аксел Сайер никога нямаше да срещне мъжа, вместо когото бе лежал в затвора, но и никога нямаше да изпита подобно желание.

Аксел Сайер не знаеше нищо за това и търсеше думите, за да зададе подходящите въпроси на мъжа с шахматните квадратчета по крачолите. В момента цялото му съзнание бе изпълнено от спомена за един юлски ден през хиляда деветстотин шестдесет и девета. Беше се преместил от Бостън в Кейп Код. Времето бе хубаво. Беше се прибрал у дома от морето, флагчето на пощенската му кутия беше вдигнато. Писмото беше от Ева — юлското писмо бе пристигнало. Точно както и предишното лято, и лятото преди това. Както всяка Коледа и всяко лято след хиляда деветстотин шестдесет и шеста, когато Аксел замина от Норвегия, без да знае, че пет месеца по-късно Ева ще му роди син; сина на Аксел Сайер. Чак през хиляда деветстотин шестдесет и девета тя му разказа за Кащен.

Тогава, седнал върху червен камък на брега, на Аксел Сайер му се разтрепериха ръцете, когато разбра, че има син на почти три годинки.

Не биваше да се връща у дома. Ева живееше при майка си в тясно жилище извън Осло и нищо не можеше да бъде променено. Майка й ще я убие, пишеше тя. Ще й отнеме детето, ако той се върне. Не му позволява да се върне, пишеше Ева и си личеше, че е плакала: сълзите й бяха капали върху листа; сухите петна от размазаното мастило правеха думите почти нечетливи.

Аксел Сайер никога не разбра защо Ева изчака толкова дълго. Дори нямаше сили да попита.

Както и сега. Безпомощно опипваше страничния ръб на панталона, без да знае какво да каже.

— Добре — обади се скептично полицаят и разгледа още веднъж малката бележка. — Тук нищо не е отбелязано за някакъв баща… — повдигна рамене, — но ако…

Хвърли към жената в леглото пълен със съмнение поглед, сякаш мислеше, че Аксел Сайер го лъже. Ева Осли дори не отреагира на потвърденото бащинство от мъжа. Само плачеше, по-скоро скимтеше неприятно тихо и полицаят се чудеше дали да не извика лекар.

— Отведете ме при Кащен — настоя Аксел Сайер и прокара ръка по главата си.

Полицаят отново повдигна рамене.

— Щом искаш — промърмори той и отново погледна Ева. — Ако ти не възразяваш, тогава…

Стори му се, че долови някакво движение вместо отговор. Може би тя кимна.

— Хайде — покани той Аксел. — Ще те закарам. Явно е спешно.

 

 

— Спешно е — повиши тон разпалено Ингвар. — Спешно е, по дяволите! Не разбираш ли?

За трети пъти Ингер Йохане настояваше да намали скоростта. Ингвар не само не се съобразяваше с молбата й, но напротив — караше още по-бързо. Преди минути на един завой, взет със страхотна скорост, ламарината на покрива издрънча. Ингер Йохане затвори очи, надявайки се на най-доброто.

При тръгването той лаконично й обясни накъде са се запътили и защо. Повече от час пътуваха мълчаливо. Би трябвало вече да пристигнат. Ингер Йохане забеляза бензиностанция, където дебел рижав мъж покриваше с брезент няколко наръча дърва. Той вдигна механично ръка за поздрав, когато те изсвистяха на завоя.

— Къде, по дяволите, беше онази отбивка? — почти извика Ингвар и наби спирачки, щом забеляза малкия немаркиран път нагоре по хълма. — Първо надясно, след това два пъти наляво — припомни си той и повтори: — Дясно, две вляво. Дясно. Две вляво.

Снаубьо лежеше красиво разположен по билото на възвишение с изглед към долината; слънчев и необезпокояван. От разстояние къщата изглеждаше почти необитаема. Когато се приближиха, Ингер Йохане забеляза, че едната стена е обновена и прясно боядисана. До половина положени основи говореха за бъдещ гараж или пристройка. Колата спря и тя усети пулса си да кънти в тъпанчетата. Тук, високо в планината, вятърът бе остър.

— Наистина ли мислиш, че детето е тук? — тя се заоглежда.

— Не мисля — подхвърли Ингвар, подтичвайки към къщата. — Сигурен съм.

 

 

Аксел Сайер седеше вдървено на стол, тръбна мебел. С ръце в скута.

Кащен Осли лежеше в безсъзнание. Вътрешните кръвоизливи бяха спрели. Лекарят обясни на Аксел, че са необходими няколко операции, но те са възможни, след като пациентът се стабилизира. По очите на лекаря Аксел разбра, че шансовете са малки.

Кащен щеше да умре.

Респираторът хълцаше тежко и ритмично. Аксел се стараеше да не диша в такт с огромното съоръжение; завиваше му се свят.

Кащен приличаше на Ева. Дори и с тръба в носа, тръба в устата, тръби навсякъде и с бинтована глава Аксел виждаше същите черти: голямата уста и очите, навярно сини под подпухнали клепачи. Аксел протегна пръсти да погали ръката на сина си. Беше леденостудена.

— Аз съм — прошепна той. — Тати е тук.

През тялото на Кащен пробяга тръпка. После отново остана да лежи напълно неподвижно в стая, където единственият звук идваше от съскащия респиратор и монитор за сърцето, който бибиткаше в червено над главата на Аксел.

 

 

— Тя не е тук. Просто трябва да се примирим с това.

Ингер Йохане се опита да го хване над лакътя. Ингвар се отскубна и се спусна по стълбите към мазето. Вече три пъти слизаха там. Ходиха и на тавана. Бяха претърсили всяка ниша и шкаф в къщата. Ингвар дори разглоби едно двойно легло, за да погледне дали няма празно пространство. Набързо надникна и в кухненските шкафове; няколко пъти безцелно отваря и съдомиялната машина.

— Още веднъж — настоя отчаяно той и се втурна надолу по стълбите към мазето, без да дочака отговор.

Ингер Йохане остана в хола. Ингвар влезе с взлом. Те нахълтаха с взлом в чужда собственост, без съдебно решение. По закона на необходимостта — измънка под нос той, докато разбиваше външната врата. Глупости — възрази тя, следвайки го вътре. Емилие обаче я нямаше в къщата. Сега, когато на Ингер Йохане най-сетне й се удаде възможност да помисли, всичко това й се стори лудост. Ингвар действаше по интуиция. Той чувстваше, че Емилие е пленена и довлечена тук от мъж с чисто досие и без наличието на какъвто и да било доказателствен материал в подкрепа на подозренията му, освен повече или по-малко случайно познанство с няколко от потърпевшите.

Това чувстваше Ингвар и на това основание сега тя стоеше неканена в средата на чужд хол в малка къща в планината, далеч от хората.

— Ингер Йохане!

Тя не искаше да слезе още веднъж. В мазето, тясно и пълно с прахоляк, едва се дишаше.

— Да — извика тя в отговор, без да се помести от мястото си. — Какво има?

— Ела! Чуваш ли шума?

— Какъв шум? — измърмори тя раздразнено.

— Ела тук!

Тя се спусна неохотно по стръмните стълби. Той имаше право. Щом двамата застанаха неподвижно в средата на грубия бетонен под, чуха тихо жужене — монотонен механичен звук.

— Почти като моя компютър — прошепна Ингер Йохане.

— Или… съоръжение за проветряване. Може да бъде…

Ингвар започна да тупа с ръце по стената. На няколко места мазилката се откърти. Голям гардероб без врати стоеше до късата стена — източната, прецени Ингер Йохане. Ингвар се опита да надникне зад него. Клекна и започна да оглежда пода.

— Помогни ми — подкани той и започна да изблъсква настрани гардероба. — По пода има следи. Шкафът е местен много пъти.

Не беше нужно да му помага. Шкафът се отмести леко от стената. Прикриваше малък капак на височина малко над бедрото на Ингвар, явно нов, с лъскави панти, без катинар. Той го отвори. Зад капака зейна проход под лек наклон надолу, твърде тесен за едър човек. Ингвар продължи, лазейки, Ингер Йохане го последва приведена два-три метра по-нататък. Отвори се пространство, достатъчно високо да стоят изправени. Стените бяха от бе тон, а от тавана се разнасяше бледа светлина на луминесцентна лампа. И двамата мълчаха. Сега звукът от вентилационната уредба се чуваше по-ясно. Вторачиха се към врата в стената — тежка, от лъскава стомана. Ингвар извади носна кърпа от джоба на якето си, обви внимателно металната топка и бавно я завъртя. Пантите бяха добре смазани, безшумни.

От задушливата миризма на човешка мръсотия Ингер Йохане повърна. От вътрешността ги блъсна остра светлина. В помещението, не повече от десетина квадратни метра, имаше мивка, тоалетна и тясно дървено легло.

На леглото лежеше съвсем голо дете. Не помръдваше. На пода стоеше прилежно сгъната купчинка дрехи, а в долния край на леглото се виждаше мръсен юрган без чаршаф. Ингер Йохане влезе в помещението.

— Внимавай — предупреди Ингвар.

Беше забелязал, че от вътрешната страна вратата няма брава. Можеше да се закачи за стената с кука, но за всеки случай той остана да придържа вратата отворена.

— Емилие — подвикна тихо Ингер Йохане и клекна до леглото.

Детето, момиченце, отвори очи. Бяха зелени. Малката премига няколко пъти, без да може да фокусира погледа си. Върху хлътналите й гърди имаше кукла Барби, разкрачена, с накривена каубойска шапка. Ингер Йохане внимателно хвана ръката на детето:

— Казвам се Ингер Йохане. Дошла съм, за да те заведа при татко ти.

Ингер Йохане плъзна поглед по голото телце на момиченцето: кожа и кости, с големи кори от рани по коленете. Хълбоците й стърчаха като два остри ножа, сякаш щяха да пробият тънката, бледа, прозрачна кожа. Ингер Йохане се разплака. Съблече си якето, пуловера и долната фланелка; остана по сутиен и обви с дрехите си безмълвното същество.

— На пода има дрехи — обади се Ингвар.

— Не знам дали са нейни — отговори Ингер Йохане, докато внимателно вдигаше Емилие от леглото.

Детето беше съвсем леко. Ингер Йохане го притисна до голата си кожа.

— Може да са негови неща. Негови дрехи. Да са дяволски…

— Татко — прошепна Емилие. — Моят татко.

— Сега ще те заведем при твоя татко — Ингер Йохане целуна детето по челото. — Сега всичко ще се оправи, малко съкровище.

Сякаш е възможно да се оправи след всичко това — помисли си тя и тръгна към стоманената врата, където Ингвар грижливо я наметна със своето грубо яке. — Сякаш някога е възможно да превъзмогнеш преживяното в тази гробница.

Тръгна да излиза от помещението бавно, за да не изплаши детето. Погледът й се спря на мъжки гащета, захвърлени до вратата. Бяха мръсни, зелени, с щампиран слон, нахално вирнал хобот край цепката.

— Господи — простена Ингер Йохане в сплъстената коса на Емилие.