Ане Холт
Всичко мое (21) (Първият случай на инспектор Стубьо)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som er mitt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Всичко мое

Преводач: Любомир Павлов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: норвежка

Редактор: Ганка Петкова

ISBN: 978-954-357-133-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5087

История

  1. — Добавяне

20

Този път тя дойде пеша. Въпреки че много туристи бяха подранили за сезона и Харуичпорт вече носеше белега на курортистите и старите гости за през лятото, той я разпозна веднага. Движеше се по Атлантик авеню все едно изпълнява специална мисия. До паркинга, където къщи и заградени градини не разваляха изгледа към брега, тя се спря и се обърна на юг към морето, но не тръгна към оградата. Носеше слънчеви очила и той беше готов да се закълне, че гледа към неговата къща. Към него.

Аксел Сайер затвори градинската порта. Страхът му преминаваше в ярост. Ако наистина иска нещо от него, трябва да има достатъчно кураж да го заговори. Стана му топло — минаваше пладне — и той си съблече пуловера. От брега се чуваха виковете на младежи, които се къпеха в Нантъкет Саунд въпреки студената вода. Преди два дни живакът спря на десет градуса; измери температурата, преди да тръгне на риболов. Жената с якето го подмина бавно от другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, искаш!

Аксел стискаше силно чука, но в крайна сметка го пусна. Металът иззвънтя по каменната плоча, върху която беше застанал. Кръвта му пулсираше в тъпанчетата. Сега страхът беше нещо чуждо за него; нещо останало назад във времето. Минаха дни и много години, докато превъзмогне неописуемия ужас, навестил го в затворническата килия през януари хиляда деветстотин петдесет и седма.

Бяха минали няколко седмици от арестуването. Майка му почина от естествена смърт, но не му разрешиха да присъства на погребението. Старият полицай дрънкаше с връзката ключове и го гледаше втренчено в очите. „Всички занаят, че Аксел е виновен“ — ръмжеше той. Ключовете се блъскаха нескончаемо в стената на килията. Нямаше никакви изгледи да го пуснат на свобода. Защо не си признае, ако не за друго, поне да спести мъките на родителите на малката Хедвиг? Горките! Не изстрадаха ли достатъчно? Погледът на полицая преливаше от омраза. Аксел разбра, че всичко е изгубено. Страхът го държа буден цели четири денонощия. Започна и да халюцинира, дадоха му медикаменти, за да спи.

Превърна се в нощна птица: дремваше по няколко часа следобед и броеше звездите през решетките, докато другите спяха. Страхът го съпроводи и в квартирата, където живя на осем голи квадратни метра след неочакваното му пускане на свобода. Преследваше го и през океана, тормозеше го неотклонно. Чак до едно мартенско утро на хиляда деветстотин деветдесет и трета. Тогава Аксел Сайер се събуди късно през деня, учуден, че е спал през цялата нощ. За първи път през тези тридесет и шест години полицаят с връзката ключове и сълзящи очи го беше оставил на мира.

— Какво, по дяволите, искаш?

Жената спря колебливо. Сърцето му се бе качило в гърлото и му пречеше да диша нормално, но все пак му мина през ума, че е красива. Макар и някак делнично, сякаш не обръща внимание на външния си вид. Беше към тридесет и няколко годишна, в подчертано спортни дрехи. Джинси, пуловер с остро деколте и маратонки. Аксел се хвана, че я изучава и запаметява образа й. Имаше кафяви очи. Забеляза го, когато, тръгвайки несигурно към него, смени слънчевите очила с обикновени. Тъмната й коса бе средно дълга, на вълни; сигурно се къдреха при влажно време. Малките й ръце завършваха с дълги пръсти, които тя прокара машинално през косата. Аксел си прехапа езика.

— Аксел Сайер?

Страхът бе на крачка да го задуши. Жената изрече Аксел Сайер така, както не бяха произнасяли името му от хиляда деветстотин и шестдесета. Вече не се казваше Аксел Сайер. Казвате се Ейксъл Сейъ. Удължено и заоблено, а не твърдо и отчетливо: Аксел Сайер.

— Кой пита? — едва изхриптя той.

Подаде му ръка. Той не я пое.

— Аз съм Ингер Йохане Вик. Правя проучвания и идвам да говоря с теб във връзка с някогашната ти присъда за изнасилване и убийство на дете. Ако желаеш, разбира се. Ако си представяш, че би могъл да говориш за това сега, толкова много години по-късно.

Продължаваше да държи ръката си повдигната към него. Демонстрираше упорство и настойчивият жест го накара да отвори уста и да вкара въздух в дробовете, преди да я поеме.

Ейксъл Сейъ — представи се той дрезгаво. — Така се казвам сега.

Откъм брега към тях се зададе жената — захарен памук. Заобиколи оградата и направо зяпна, преди да възкликне високо:

— Гостенка, Ейксъл! Ти да видиш!

— Да влезем вътре — измърмори Аксел и обърна гръб на розовия пуловер.

 

 

Ингер Йохане не знаеше какво е очаквала. Вярно, създаде си представа за образа на Аксел Сайер, но не се беше замисляла какво го заобикаля, как всъщност протича животът му в САЩ. Поспря се на прага. Холът бе свързан с кухненското помещение и беше претъпкан с предмети. Мебелировката се свеждаше до ниска масичка, протрит диван и грубо скована кухненска маса с един-единствен плетен стол до нея. Въпреки това се затрудняваше да прецени къде да стъпи. В единия ъгъл стоеше голямо куче. Тя се сепна. Чак при втория поглед видя, че козината е изрязана косъм по косъм от дървото, а жълтите очи са стъклени. В срещуположния ъгъл почти до самия нисък таван се извисяваше предната част на галера под формата на пищна жена, вперила поглед в далечината; имаше тъмночервени, почти лилави устни, златистожълта коса и стегнато тяло. Прекалено голяма за помещението, тя заплашваше всеки момент да падне напред и тогава би смазала цяла войска от оловни на вид войници, водещи ожесточена битка върху два квадратни метра на пода. Ингер Йохане пристъпи внимателно към войската и клекна. Войниците се оказаха от стъкло: всеки бе заел различна поза около топовете. Половината носеха малки байонети, шапки и съответните отличителни знаци, а другата половина бяха в сивата униформа на южните щати.

— Невероятно красиво!

Вдигна един генерал да го огледа по-добре. Той седеше сигурно върху коня на безопасно разстояние от ожесточените боеве. Очите му бяха съвсем ясни, светлосини със загатнати черни зеници в средата. Конят имаше пяна на устата и тя сякаш почувства топлината на запотеното животно.

— Откъде… Ти ли си направил всичко това? Никога не съм виждала подобно нещо!

Аксел Сайер не отговори. Ингер Йохане чу дрънкането на тенджери. Беше се скрил зад кухненския плот.

— Кафе? — попита той напрегнато.

— Не, благодаря. Добре… Ако ще приготвяш, но не специално заради мен.

— Една бира.

Не прозвуча като въпрос.

— Да — отвърна колебливо тя. — Предпочитам бира.

Аксел Сайер се изправи и затвори с ритник вратата на шкафа. Изглеждаше облекчен. Хладилникът изгрухтя недоволно, когато извади две кутии. Изнервящото бръмчене отмря с въздишка. Слънчевите лъчи се прокрадваха през мръсните прозорци. Прахолякът танцуваше по светлите петна, образували се на пода. Неизвестно откъде в кухнята се появи котка. Приближи, мъркайки, отри се в краката на Ингер Йохане и изчезна през котешка портичка на входната врата. До женската фигура зад войниците имаше рибарско буре с ръждясали обръчи. На капака стоеше пластмасова кукла в самски[1] одежди. Ярките някога червени и сини цветове бяха избелели до приглушен пастел. Куклата се бе втренчила в насрещната стена, покрита с впечатляваща бродерия, наподобяваща гоблен. Мотивът започваше с фигура в единия край — средновековен рицар, готов за турнир, с броня и вдигнато копие — и се развиваше в цветова оргия надясно и нагоре.

— Ти ли си правил всички тези фантастични предмети?

Аксел Сайер се взря в нея. Бавно поднесе кутията с бира към устата си. Отпи и се избърса с ръкав.

— Какво каза?

— Ти ли си…

— Когато дойде, каза, че аз…

— Имам основания да мисля, че са те осъдили, макар да си бил невинен.

Погледна го и се опита да добави още нещо. Той отстъпи крачка назад, сякаш слънчевата светлина от кухненския прозорец на квадрати го смущаваше. Кимна леко и сянка от перчема му, тежък и посивял, падна над очите. Гледаше го и ужасно съжаляваше, че е тук.

Нямаше какво да му предложи — никакво възмездие, никакво реабилитиране на честта, никаква компенсация за изгубените години, все едно дали във, или извън затвора. Ингер Йохане прелетя океана по-скоро импулсивно. Носеше единствено съкровеното убеждение на една старица и купчина въпроси, които чакаха отговор. Ако е вярно, че някога са осъдили невинния Аксел Сайер за най-долното деяние, за най-мръсното посегателство, как се чувстваше той сега? След всичките тези години какви емоции ще породят думи от рода на „Мисля, че са те осъдили, макар да си бил невинен!“? Ингер Йохане нямаше право да ги изрича. Тя не биваше да идва тук.

— Искам да кажа… Някои хора са разгледали твоя случай по-задълбочено… Един човек… Тя е… Може ли да седнем?

Стоеше като закован. Едната му ръка висеше до тялото и едва доловимо се движеше като махало в такт със сърцето: напред и назад, напред и назад. Лявата му китка беше отпусната, сплетена около кутия бира. Перчемът му продължаваше да хвърля сянка над очите, в които се долавяха леки проблясъци от нещо, но тя не знаеше от какво.

— По-добре да седнем, господин Сайер.

От гърлото му излезе някакво гъгнене, неестествено напрежение, сякаш искаше да преглътне, но нещо му пречеше. В първия миг тя си помисли, че прави опит да сподави плача си. Тогава той изгрухтя, изхълца, цялото му тяло се тресеше и остави кутията.

— Господин Сайер — повтори той с дрезгав глас. — Никой не ме е наричал така от години. Коя си ти?

— Виж — тя внимателно се отдръпна настрани от бойното поле на пода. — Искам да те поканя на ресторант. Да хапнем нещо, да поговорим защо съм дошла. Имам да ти разказвам много.

Лъжа — помисли си тя. — Почти нямам какво да ти кажа. Идвам с хиляди въпроси и за мен е важно да получа отговор. За мен и за една старица, вкопчила се в живота, очаквайки тези отговори. Лъжа те. Хвърлям ти прах в очите. Използвам те.

— Къде има приемливо заведение в този град? — изрече на глас тя.

— Ела — подкани я той и се запъти към вратата.

Тръгвайки след него, настъпи един генерал, фигурката изхрущя глухо върху грубия под. Притеснена, вдигна крак. По обувката й бяха полепнали стрити на прах сини и жълти парченца.

Аксел Сайер погледна надолу, после вдигна лице към нея.

— Наистина ли вярваш в това? Вярваш ли в моята… невинност?

Извърна се, без да дочака отговор.

Бележки

[1] Сами — население, обитаващо Северна Скандинавия. — Бел.пр.