Ане Холт
Всичко мое (44) (Първият случай на инспектор Стубьо)

43

Аксел Сайер никога не е бил човек на бързите действия. По правило искаше да преспи, преди да реши какво ще прави. По възможност — след седмица-две. Не бързаше дори когато се касаеше за дребна преценка — например дали да купи нов хладилник, или втора употреба, след като старият се е скапал. Всичко си има предимства и недостатъци и той трябваше да ги премери, да се убеди в едното или в другото. Решението да напусне Норвегия през хиляда деветстотин шестдесет и шеста навярно е било взето поне година преди това. Явно е разбрал, че няма бъдеше в страна, където не само са го вкарали в затвора, но и девет години е лежал безпричинно; страна, толкова малка, че няма да позволи нито на него, нито на другите да забравят случая. Просто не му се налагаше да бърза. Изглежда годините, прекарани зад решетките, където времето минава толкова бавно, че му бе трудно да го оползотвори, си казваха думата.

Седеше на каменния зид под къщата между малката градина и брега. Червеният гранит, нагорещен от слънцето, му пареше през панталона. Беше отлив. По протежение на морския бряг се търкаляха полуживи раци — някои с бронята нагоре като танкове с опашки, други, подхвърляни на гръб от разбиващите се вълни, бавно умираха под слънчевите лъчи с щипките нагоре. Раците приличаха на малки праисторически чудовища — забравена брънка от еволюция, която би трябвало отдавна да ги е унищожила.

Самият той се чувстваше така.

Цял живот очакваше да го оправдаят.

Патрик, единственият в САЩ, който знаеше за миналото му, многократно му повтаряше да наеме адвокат. Или детектив — беше казал, — докато лъскаше позлатена конска сбруя. Въртележката на Патрик беше най-прекрасната в целия Ню Ингланд. В Америка има армия от детективи. Мнозина от тях са невероятно кадърни, твърдеше Патрик. Щом това женище си бе направило труда да дойде чак от Европа, за да му каже, и то след толкова години, че го смята за невинен, да бие път чак от Норвегия за такова нещо, значи си струва и той да се поразмърда. Адвокатите са скъпи — по думите на Патрик, — но все ще се намери и някой, склонен да му се плати при спечелено дело.

Проблемът бе, че Аксел не разполагаше с никакви документи по делото.

Във всеки случай не и тук, в САЩ.

Макар да нямаше никакво дело, той живееше във вечно очакване. Никога не загуби надежда, че все някой ще забележи каква неправда е извършена спрямо него. Силите му не се разпростираха по-далеч от смирена молитва преди лягане и утрешния ден да му донесе добри новини. Някой щеше да му повярва. Някой друг, освен Ева и Патрик.

Посещението на Ингер Йохане Вик смути рутинната му нагласа.

За пръв път през всичките тези години той се замисли да се прибере у дома.

Все още смяташе Норвегия за свой дом. Животът му протичаше в Харуичпорт. Тук имаше къща, съседи, неколцина души, които можеха да бъдат наречени приятели. Всичко, което притежаваше, се намираше тук, в малък град на Кейп Код. Норвегия обаче винаги си оставаше неговият дом.

На времето, когато отпътува, може би никога нямаше да се качи на борда на „Сандефюрд“, стига Ева да го беше възпряла. Ако по-късно, през първите години в САЩ, го беше помолила да се върне, щеше да се спазари да го вземат на първия кораб обратно. Щеше да търси временна работа из Норвегия и да живее скромно. Да се мести от град на град, задържайки се по година-две, докато историята го настигне и го принуди да продължи нататък. Ако Ева би била готова да го следва, той би отишъл, където и да било. Но той можеше да й предложи само това, с което разполага: единствено себе си, а Ева не беше достатъчно силна. Позорът на Аксел бе прекалено голям. Не за него, а за нея. Тя знаеше, че е невинен. Изглежда, никога не се бе усъмнила в това. Но й липсваше смелостта да понесе товара от погледите на другите. Приятели и съседи гледаха изпод вежди и шушукаха, а майка й направи всичко още по-лошо. Ева наведе глава и се остави да я принудят. Аксел се чувстваше способен да се справя и сам. С Ева, разбира се, щеше да е по-лесно, но тя се оказа съвършено негодна да издържи съжителството с него.

След време тя вече беше свободна, но тогава беше прекалено късно и за двамата.

Изглежда времето най-после бе настъпило. След скок на съдбата в неочаквана посока, там, у дома, някой се нуждаеше от него. С писмото, което Ева му изпрати в разрез с установената практика, тя не го молеше да се върне. Тя беше дълбоко отчаяна.

Аксел разполагаше с визитката на Ингер Йохане Вик. Следователно, имаше как да се свърже с нея. Патрик е прав: жената дойде чак от Норвегия, за да разговаря с него; тя наистина проявяваше интерес към неговото дело. Мечтата му някога да го оневинят бе на път да се сбъдне. Мисълта го изплаши. Изправи се. Беше схванат и си разтри задните части.

Брокерът на недвижими имоти спомена един милион. Доста време мина оттогава. Сега Кейп Код беше невероятно красив. Дори евентуален купувач да не харесваше самата къща, то имота като цяло си го биваше.

Аксел Сайер обърна с върха на ботуша си един рак. Той остана да лежи като немски шлем от Първата световна война, изхвърлен от морето; повдигна рака за опашката и го хвърли във водата. Вярно, никога не предприемаше нещо, преди да го обмисли основно, но сега разбра, че е на път да вземе важно решение. Чудеше се дали ще е възможно да отведе и котката със себе си.