Ане Холт
Всичко мое (35) (Първият случай на инспектор Стубьо)

34

Събуди я звънецът. Прозвъня кратко, сякаш някой се опитваше да я събуди, но без да безпокои Кристиане. Краля на Америка скимтеше нещастно от стаята на Кристиане и тя, преди да отиде да отвори, изведе кучето. Слава богу, дъщеря й продължи да спи кротко сред тежка мараня от сън и кучешка пикня. Кучето непрекъснато скачаше по нея и болезнено дереше с нокти голите й крака. Докато го буташе настрани, се спъна и си удари малкото пръстче в прага на вратата към коридора. От страх да не се позвъни отново, закуцука да отвори.

Трудно видя очите му. Поради приведените напред рамене целият силует създаваше впечатление за по-малък. Тя долови слаб мирис на пот, когато той вдигна ръка и я прокара по главата си. Под мишница стискаше пилотско куфарче: носеше го като сандъче с отворен капак.

— Непростимо — измърмори той, — но не успях да дойда по-рано.

— Колко е часът?

— Един. През нощта.

— Вече разбрах — подхвърли сухо тя. — Влизай. Само ще си облека нещо друго.

Той се настани в кухнята. Краля на Америка му ближеше ръката; течаха му лиги и скимтеше, вероятно беше гладен.

— Яаа. Имате си новост?

Тя измърмори нещо в потвърждение и се захвана с кафеварката. Време беше да осъзнае, че това бе Ингвар. След като се събуди, мислеше за едно: звъненето да спре. Събуждането на Кристиане посред нощ означаваше денят да започне по тъмно. Оправи избелелия колежански анцуг. Е, в скрина се намираха и по-добри.

— Ако ще се появяваш и в някоя друга нощ, недей да звъниш. Използвай телефона. Нощем изключвам апарата в хола. Този — кимна леко към спалнята и сипа дозата кафе във филтъра, — при мен е приглушен. Буди мен, но не безпокой Кристиане. За нея е важно да спи. За мен също — опита се да се усмихне. Гримасата се превърна в прозявка. Смутена, тя затвори очи и тръсна глава.

— Ще го запомня — обеща Ингвар. — Съжалявам. Посегнал е още веднъж. — Понечи да вдигне ръка към косата си, но я отпусна вяло.

— Какво? — почти безгласно попита тя. — За какво говориш?

Ингвар прокара длан по лицето. Гласът му прозвуча приглушено:

— Единадесетмесечно момченце от Трумсьо. Глен Хуго. На единадесет месеца. Не си ли го чула?

— Снощи нито съм гледала телевизия, нито съм слушала радио. С Кристиане си играхме с кучето и ходихме на разходка. Единадесет месеца. Единадесет месеца!

Възклицанието увисна между тях, сякаш безсмисленото убийство криеше загадка, закодирана във възрастта на малката жертва. В очите на Ингер Йохане напираха сълзи и тя запремигва.

— Но… — почти се свлече на стола до масата. Ръцете му стояха скръстени пред него и тя изпита необходимостта да сложи своята върху тях.

— Всичко изяснено ли е вече?

— Не е било отвлечено. Било е удушено в количката по време на следобедния му сън.

Кучето лежеше на една страна с полузатворени очи в ъгъла до печката. Ингер Йохане се вгледа в малкия гръден кош, който ритмично се повдигаше и спускаше. Ребрата ясно се очертаваха под късата, кафява, мека козина, а езикът проблясваше влажен и светлорозов.

— Значи не е той — прошепна тя и си пое дъх с усилие. — Той не души. Отвлича и убива по начин, който не сме установили. Не души бебета, докато спят. Това не е същият човек. В Трумсьо ли каза? — удари с юмруци по масата, изливайки гнева си върху географията. Бяха изправени пред трагичен смъртен случай, но поне се знаеше от какво е причинен. Една внезапна и необяснима от гледна точка на подбудите смърт на бебе. Как ли щяха да я понесат семейството: майката, бащата.

— Трумсьо! Нещо не се връзва!

Тя се наведе напред през масата към кафеварката. Ингвар се изправи бавно, отвори шкаф и извади две чаши. За момент остана да ги разглежда: едната с нарисувано „ферари“, поизтрито от миялнята машина до бледорозов цвят; другата във формата на дракон, със счупено крило и опашка като дръжка. Напълни ги и подаде чашата с „ферари“ на Ингер Йохане. Парата от кафето облъхна лицето й. Стискаше здраво чашата с две ръце и настояваше Ингвар да се съгласи с нея. Трумсьо е твърде далече. Тактиката се разминаваше с досегашните му действия. Извършителят не е намерил четвъртата си жертва. Кучето подритваше насън.

— Бележката — отрони той уморено и сръбна от горещата течност. — Оставил е бележка. Получи си заслуженото.

— Но…

— Не сме разгласили тази подробност, затова във вестниците няма и дума за нея. Засега информацията остава само за нас. Това трябва да е той.

Ингер Йохане погледна часовника:

— Два без пет. Разполагаме с четири часа и тридесет и пет минути, докато будилникът там, вътре се събуди. Да започваме. В това твое пилотско куфарче сигурно има това-онова. Донеси го. Разполагаме с четири часа и половина.

 

 

— Излиза, че единственото общо е бележката. — Тя се отпусна угнетена на облегалката на стола и сплете пръсти на врата.

Навсякъде бе осеяно с жълти бележки. Върху гърба на голям плакат, закрепен за хладилника с лепенки, бяха написани имената на децата, а под тях в колонки всички известни данни: от препоръки за хранене до медицинската им история. Колонката на Глен Хуго беше най-къса. Наличната информация, събрана след смъртта на бебето, която бе документирана преди по-малко от едно денонощие, се свеждаше до: Удушаване. Възраст и тегло. Здраво, нормално, единадесетмесечно момченце.

От фактите, отбелязани върху лист над печката, ставаше ясно, че родителите Май Берит и Фруде Беноинсен са съответно на двадесет и пет и двадесет и осем години и живеят в къщата на леко замогналата й се майка; и двамата работят в общината: той е сътрудник в поддръжката, а тя секретарка в приемната на кмета. Фруде, завършил деветгодишно основно училище, има преди това донякъде успешна кариера като футболист в „ТИЛ“. Май Берит е дипломирана по две специалности в университета Блиндарн^[1]: регионална история и испански. Женени са от две години.

— Бележката фигурира и при трите деца. И всичките са мъртви.

— Не. Емилие не е, надяваме се. За нея не знаем нищо.

— Правилно.

Той се почеса по главата.

— Хартията, на която са писани бележките, е от два различни бележника. Или пакета, за да сме по-точни. Обикновена хартия за копиране, каквато се ползва за всички домашни компютри. Никакви пръстови отпечатъци.

Е…

Той отново си разтри главата, осветена от силния лампион, който тя донесе от хола.

— Твърде рано е да се произнасяме за последната бележка. Все още я изследват. Но не бива да имаме прекалено големи очаквания. Този тип е внимателен. Много внимателен. На пръв поглед изглежда, че почеркът на всяка бележка е различен. Трябва да ги сравни експерт.

— Но този свидетел… Този…

Ингер Йохане се изправи и плъзна пръст по многобройните жълти бележки върху вратичката на шкафа най-близо до прозореца.

— Ето тук. Мъж от улица „Султюнвайен“ 1. Какво е видял всъщност?

— Пенсиониран професор. Много надежден свидетел, но възниква проблем. — Ингвар си наля шесто поред кафе и се опита да преглътне кисело хлъцване, прикривайки уста с юмрук. — Професорът има затруднения със зрението. Носи очила със силен диоптър. Та, той значи си поправял терасата. Оттам пътят се вижда добре.

Ингвар използва дървена лъжица за показалка и посочи мястото върху грубата скица — карта, закачена на прозореца.

— В онзи момент забелязал трима души. От едната посока жена на средна възраст в червено манто, която твърди, че познава, и момченце на колело. И двамата се намирали навътре по пътя, значи към мястото на произшествието. От другата посока видял да се приближава мъж някъде между двадесет и пет — тридесет и пет години.

Дръжката на дървената лъжица отново премина през хартията.

— Идвал откъм стръмния път „Лангнесбаккен“. Било към три часа. Професорът е сигурен във времето, защото тогава жена му била излязла да го пита кога ще се хранят и той си погледнал часовника, преценявайки, че до към пет ще бъде готов с новия парапет.

— И какво за походката? — Ингер Йохане примижа към картата.

— Да. Професорът я описа като… — Ингвар затършува из купчината хартия — „някой, който бърза, но иска да го прикрие“.

Ингер Йохане погледна скептично.

— И как се вижда такова нещо?

— Според него онзи тип вървял уж бавно, но всъщност само сподавял желанието си да тича. Много остро наблюдение. Стига да е вярно. Идвайки насам, се опитах да направя нещо подобно. И се получи. Прилича на принудително задържани подскоци.

— Той може ли да даде по-точно описание?

— Съжалявам.

Тази нощ чашата — дракон изгуби и второто си крило. Изглеждаше по-окаян от всякога; като укротен петел с подрязани крила. Ингвар сипна капка мляко в кафето.

— Само възрастта и то приблизително. А, да… и че бил облечен в сиви или сини дрехи, или и двете. Доста неутрално.

— Много разумно от негова страна. Ако наистина е бил нашият човек…

— И бил с коса. Плътна, мъжка подстрижка. Професорът не пожела да се разпростира повече. Ще се обърнем, разбира се, и с молба към хората, били в района, да се обадят. Ще видим какво още ще излезе.

Ингер Йохане си разтри кръста и затвори очи. Имаше чувството, че съвсем се е разглобила. Утринното слънце едва бе започнало да пълзи по небосклона. Изведнъж тя започна да събира бележките, да сваля окачените листове и карти. Внимателно подреди всичко в очевидно добре обмислена система: бележките пъхна в плик; големите листове прилежно натрупа един върху друг. Накрая сложи всичко в куфарчето и извади кутия кока-кола от хладилника. Погледна въпросително към Ингвар, който кимна.

— Тръгвам. Свършихме — каза той.

— Не — възрази тя. — Едва сега започваме. Кой убива деца?

— Това упражнение вече сме го правили — колебливо отвърна той. — Стигнахме до заключението, че са автомобилисти и сексуални престъпници. Но за тези случаи звучи неуместно да се намесват автомобилисти.

— Да забравим за тях — сухо отбеляза тя. — Става въпрос за омраза. За определена форма на извратено чувство за справедливост.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Мисля, Ингвар!

Очните му ябълки вече не бяха бели. Ингвар Стубьо имаше вид на човек след тридневен запой, а миризмата му подсилваше впечатлението за разлагане.

— Трябва много силно да мразиш, за да тръгнеш да раздаваш справедливост по този начин — разсъждаваше Ингер Йохане. — Човек трябва да може да живее с това, да спи, да се храни, спокойно да се движи сред хората, докато проклятието на всички крещи в лицето му от всяка вестникарска страница, от всяка емисия новини по радиото и телевизията; да влиза в магазини, където всички коментират трагедиите, да стои на работното си място…

— Но той не може да мрази тези деца!

— Шшт — Ингер Йохане вдигна длан. — Говорим за мъж, който си отмъщава.

— За какво?

— Не знам. Ким, Емилие, Сара и Глен Хуго случайно ли са избрани?

— Не, естествено.

— Правиш необосновано заключение. Може да са избрани случайно, въпреки че не е така. Човек няма да отиде току-така, без никаква причина чак в Трумсьо. Между тези деца трябва да има връзка.

— Или между техните родители.

— Или между техните родители — повтори Ингер Йохане. — Още кафе?

— Вече ми се повръща от кафе.

— Чай?

— Малко топло мляко ще ми се отрази добре.

— И направо ще заспиш.

— Няма да ми навреди.

Часът беше пет и половина. Краля на Америка имаше кошмар: малките му крачета тичаха във въздуха, бягайки от сънуван враг. В кухнята се стелеше тежка миризма. Ингер Йохане отвори прозореца.

— Проблемът е, че не намираме връзка между тези прокл… между родителите. — Ингвар махна отегчено с ръце.

— Което не означава, че такава не съществува — вмъкна Ингер Йохане и седна върху кухненския плот.

— Нека за миг дадем простор на въображението си — продължи тя. — Да допуснем, че имаме работа с психопат. Звучи вероятно. Деянията му са направо ужасни. Тогава какво търсим?

— Психопат — измърмори Ингвар.

Тя не го слушаше.

— Психопати не се срещат рядко, както си мислим. Според някои данни те представляват един процент от населението. Повечето хора употребяват израза за човек, чиято физиономия не им е приятна, но често те не са далеч от истината.

— В наши дни това, струва ми се, го наричат асоциално смущение на личността — обади се Ингвар.

— Това е нещо друго. Критериите за диагноза се препокриват, но… Слушаш ли ме, Ингвар? Опитвам се да мисля!

— Слушам те, но работата е, че вече не съм в състояние да мисля.

— Тогава ме остави аз да го правя, но поне слушай! Грубо, насилието се разделя на два типа: инструментално и реактивно.

— Да, знам — промърмори Ингвар.

— Нашите случаи определено са резултат от инструментално насилие, тоест целенасочено, планирано извършено насилие.

— За разлика от реактивното насилие — намеси се Ингвар, — което в повечето случаи е резултат от външна заплаха или чувство за неудовлетвореност.

— Инструменталното насилие е несравнимо по-типично за психопатите, отколкото за останалите хора. То предполага някакво…

— Би могло да се каже злоба, или формулирано по-научно — изгубена способност към емпатия.

— Да, очевидно нашият човек страда от нещо подобно.

— Родителите — каза Ингер Йохане бавно.

Скочи от плота и отвори пилотското куфарче. Намери плика с надпис „родители“ и подреди бележките по пода. Джак повдигна глава, но спокойно я пусна отново.

— Тук трябва да има нещо — решително заяви тя. — Между тези хора има връзка. Не е възможно да се натрупа толкова много омраза към четири деца на девет, осем, пет и една години; последното дори не е навършило една, за да сме точни.

— Въобще не става въпрос за децата — подкрепи я Ингвар и се взря в бележките.

— Кой знае? Може да е и така, и така. Деца и родители. Бащите. Майките. Откъде да знам?

— Майката на Емилие е починала.

— И Емилие е единствената, която не е открита.

За момент се възцари тишина, подсилена от звука на стенния часовник, отмерващ безмилостно минутите към шест.

— Всичките родители са бели — констатира Ингер Йохане неочаквано. — Всичките са не само норвежки граждани, но и норвежци по рождение. Не се познават един друг. Нямат общи приятели. Никой с никого не работи на едно и също място. Това, меко казано, е…

— Очевидно. Да не би да са избрани на основание, че нямат нищо общо?

— Общо, общо, общо… — Тя повтаряше тихо думата като мантра.

— Възраст. Възраст между двадесет и пет, майката на Глен Хуго, и тридесет и девет, бащата на Емилие. Възрастта на майките е между…

— Двадесет и пет и тридесет и една — уточни Ингвар. — Разлика шест години. Не е много.

— Естествено. Всичките жени са майки на малки деца. Колко голяма да бъде разликата?

— Виждаш ли някаква връзка във факта, че майката на Емилие е починала, а детето засега се води само изчезнало?

Ингвар въздъхна дълбоко и стана. Погледна към книжата и започна да прибира чашите за кафе и каничката.

— Нямам представа. Може би Емилие въобще няма връзка тук с този случай. Ингер Йохане, вече не съм способен да мисля.

— А аз мисля, че точно сега на него му е зле — изстреля тя в пространството. — Мисля, че в Трумсьо той допусна грешка. Това дете е трябвало да бъде отвлечено посред бял ден както всички останали. Необяснимо. Следвайки непонятна за нас логика, той си е изработил метод за убиване, който…

— Не оставя следи — допълни я той с горчивина. — Цялата ни армия от така наречени компетентни лекари само вдигат рамене. Съжалявам, казват те, никаква позната причина за смъртта.

Ингер Йохане седеше на колене, вглъбена, със затворени очи.

— Той не е възнамерявал да удуши Глен Хуго прошепна тя. — Не е планирал да се случи така. Той се опиянява от контрола, който имаше досега във всичко и над всички. Играе игра. По някакъв начин изпитва чувството, че… възстановява нещо. В Трумсьо се е уплашил. Изгубил е контрола. Това го е разстроило. Да се надяваме това да го направи по-непредпазлив.

— Чудовище! — възкликна Ингвар гневно. — Проклето чудовище!

— Той не възприема действията си по този начин — възрази Ингер Йохане, продължавайки да стои на колене, но вече се отпускаше и на петите. — Той е относително добре уравновесен тип, поне привидно. Вероятно няма досие. Той е изключително обладан от идеята да контролира нещата. Всичко му е подредено. Изрядно. Чисто. Действията му са породени от убеждението, че постъпва правилно. Изгубил е нещо. Взема си нещо, което смята за изконно свое. Търсим лице, което се възприема в пълното си право да действа именно по този начин. Смята, че светът се е настроил против него. Всичките му неудачи в живота са плод от грешка на другите. Не е получил желана работа. Пропаднал е на изпит, защото задачата е била зле формулирана; не печели достатъчно, защото шефът му е идиот, който не умее да оцени достойнствата му. Но той търпи. Живее с всичко това: с жените, които не го искат; с повишението, което не идва. Докато един ден…

— Ингер Йохане…

— Докато един ден се случи нещо, което…

— Ингер Йохане, престани!

— Докато той се задейства. Докато той вече не е в състояние да живее с тази неправда. Докато дойде неговият ред да си навакса.

— Престани. Това са чисти предположения!

Краката й бяха изтръпнали и направи гримаса, когато се хвана за ръба на масата, за да се изправи.

— И така да е. Ти дойде при мен за помощ.

— Тук мирише тежко.

Кристиане се държеше за носа. Под мишницата си носеше Суламит. Краля на Америка я ближеше всеотдайно по лицето.

— Здравей съкровище, добро утро. Сега ще проветрим.

— Мъжът мирише лошо.

— Да, знам! — Ингвар пусна една измъчена усмивка. — Сега се прибирам и ще взема един душ. Благодаря ти, Ингер Йохане.

Кристиане се прибра в стаята си, сподирена от скимтящото куче. Обличайки си якето, Ингвар Стубьо се опита засрамено да прикрие петната от пот под мишниците. До външната врата направи знак, че й праща целувка и си подаде ръката. Беше учудващо суха и топла. След допира дланта й горя дълго; много, след като той изчезна зад завоя при червената къща най-долу на пътя. Забеляза, че прозорците се нуждаят от миене — навсякъде по стъклата имаше следи от лепенки. Освен това трябваше да си сложи лейкопласт на кутрето на крака. След като се спъна в прага на вратата преди няколко часа, не му обърна внимание, но сега видя, че се е подуло и нокътят почти се е обърнал. Всъщност болеше много.

— Джак се е изакал — извика Кристиане победоносно от хола.