Ане Холт
Всичко мое (25) (Първият случай на инспектор Стубьо)

24

— И губите време за това? — Ингвар Стубьо си разтри лицето; дланта му драскаше сухо наболата брада.

Беше два часът през нощта на двадесет и четвърти май. Пред общото полицейско управление на Аскер и Баерюм в административния център Сандвика се тълпяха тридесетина журналисти и не по-малко фотографи. Неколцина полицейски стажанти ги удържаха пред тухлената сграда. През последния четвърт час дори извадиха палки. Движеха се бавно от единия до другия край на фасадата, гневно потупвайки ги по дланите си. Донякъде напомняха на окарикатурения образ на колегите си от филм на Чаплин. Фотографите се отдръпнаха малко назад. Някои журналисти вече си поглеждаха часовниците. Нахален тип от вестник „Дагбладет“, когото Ингвар Стубьо познаваше, се прозина високо и безсрамно, излая нещо на един фотограф и се повлече към „Сааб“, паркиран в пълно нарушение на правилата. Влезе вътре, но колата остана на място.

Ингвар Стубьо остави пердето да падне и се обърна навътре в стаята.

— Господи, Хермансен, та тоя нещастник прави път на мравка!

— А кой твърди, че човекът, отвлякъл нашите деца, трябва да има досие?

Хермансен се изсекна с пръсти и изпсува.

— Не това имам предвид.

— А какво, по дяволите, имаш предвид? Четири часа след като е изчезнало ново хлапе, някакъв тип стои на първото лобно място маскиран, все едно се готви да прави кариера в ЦРУ, и мастурбира до скъсване, стенейки името на момиченцето! А сега не може да обясни нито къде е бил в четвъртък, на четвърти май, когато изчезна Емилие Селбьо, нито в сряда, на десети май, когато бе отвлечен Ким. Той, по дяволите, не си и спомня какво е правил дори днес в пет часа!

— Естествено. Та той не знае каквото и да било — отбеляза сухо Ингвар Стубьо. — Имаме работа с идиот. Почти буквално казано. Във всеки случай има психически увреждания. И е изплашен до смърт, Хермансен.

Хермансен повдигна мръсна чашка кафе към устата си. Киселият мирис на пот от стрес се носеше из цялата стая. Ингвар се питаше кой от двамата им е източникът.

— Той е професионален шофьор — възрази остро Хермансен. Не може да е пълен идиот. Кара куриерска кола. А има и досие. Не по-малко от…

Отвори една папка и извади документ.

— Пет глоби и две присъди за сексуални престъпления.

Ингвар Стубьо не го слушаше. Отново погледна дискретно навън към журналистите. Вече не бяха толкова много. Почеса се по носа, пресмятайки колко е часът по източния бряг на САЩ.

— Ексхибиционизъм — въздъхна тежко той, без да поглежда към Хермансен. — Заловили са мъжа за ексхибиционизъм. Нищо друго. Не търсим него. За съжаление.

— Ексхибиционизъм.

Ингвар се опитваше да остане безпристрастен. Оказа се невъзможно. Самата дума съдържаше в себе си отвращение от действието, което изразяваше, и можеше само да бъде язвително изплюта. Мъжът се губеше из камуфлажните дрехи, плувнал в пот. Раменете му бяха толкова тесни, че ръкавите покриваха чак пръстите. На врата му висеше превръзка — примка, но той не я използваше. Дъното на панталоните му стигаше почти до коленете.

— Петдесет и шест години — изрече бавно Ингвар Стубьо. — Вярно ли е?

Мъжът не отговори. Ингвар придърпа стол към него и седна. Отпусна длани на коленете и се опита да не бръчка нос от смрадта на урина и стара пот. Този път беше сигурно откъде идва вонята.

— Слушай сега — подхвана тихо той. — Мога ли да те наричам Лафен? Наричат те Лафен, нали?

Слабо кимване издаде, че мъжът поне чува.

— Лафен — усмихна се Стубьо. — Казвам се Ингвар. Това беше изтощителна нощ за теб.

Отново слабо кимване.

— Скоро обаче ще сложим ред. Трябват ми само отговорите на няколко въпроса. Добре?

Ново кимване, този път почти недоловимо.

— Спомняш ли си къде те заловиха? Онези двама мъже… къде те намериха?

Мъжът не реагира. Очите, ясни отблизо, приличаха на малки топчета в малкия череп. Ингвар постави внимателно ръка върху коляното на мъжа. Отново никаква реакция.

— Ето, караш кола!

— „Форд Ескорт“ модел 1991. Син металик. С мотор литър и шест, но е форсиран. Стерео уредбата струва единадесет хиляди четиристотин и деветдесет крони. Седалки — бъчви и спойлери.

— Чудесно.

— Нищо не съм направил.

— А защо беше там?

— Ей така. Аз само… Само стоях. Гледах. Не е забранено да гледаш.

Мъжът си дръпна левия ръкав. Показа се тебеширенобял гипс.

— Счупиха ми ръката. Нищо не съм направил.

Наближаваше три и половина след полунощ. Ингвар Стубьо беше на крак повече от двадесет часа. Един господ знаеше от колко време арестантът не е мигвал. Ингвар леко го потупа по коленете и се изправи.

— Опитай се да поспиш там на пейката — подкани той дружелюбно. — Сутринта ще оправим всичко и ще се прибереш.

Затвори внимателно вратата след себе си, с пълното съзнание, че мъжът с камуфлажните дрехи ще се превърне в проблем. Не беше в състояние да планира каквото и да било. Още по-малко да проследи три ловки отвличания и едно хитроумно връщане на детски труп. Този тип наистина имаше шофьорска книжка и би трябвало да е грамотен. Определението „професионален шофьор“, лепнато от Хермансен, беше силно преувеличено. Пенсионираният по болест Лафен Сьорнес доставяше два пъти седмично топъл обяд на възрастни в квартал „Стабек“. Без заплащане.

Сам по себе си ексхибиционистът не беше проблем. Проблемът беше, че полицията не разполагаше с друг. Три деца изчезнаха. Едно момченце вече беше мъртво. А след триседмично издирване полицията се добра до стар ексхибиционист във „Форд Ескорт“.

Ексхибиционистът заплашваше да се превърне в гигантски проблем.

— Пуснете го да си върви — разпореди Ингвар Стубьо.

Хермансен вдигна рамене.

— Да, да. И тогава няма да имаме нищо. Край! Ти го съобщи на лешоядите отвън — кимна към прозореца.

— Когато се съмне, пуснете ексхибициониста да се прибере — прозина се Стубьо. — И, за бога, намерете му друг адвокат. Някой, на когото да му пука и да не позволява да държат клиента му буден цяла нощ. Това е моят съвет. А този тук не е нашият човек. И ти — издърпа пура от джоба на ризата и вдигна показалец, не аз ще решавам какво да правите тук в Аскер и Баерюм. Но ако бях на твое място, щях да глобя онези гадове, които му счупиха ръката. Иначе преди края на седмицата тук ще заприлича на Дивия запад. Вярвай ми — на ужасен Тексас.