Ане Холт
Всичко мое (39) (Първият случай на инспектор Стубьо)

38

— Имаме списъци на всички, пътували със самолет към и от Трумсьо по времето преди и след убийството на Глен Хуго. Полицията в Трумсьо извършва огромна работа: събира видеоматериал от бензиностанциите в радиус от триста километра. Автобусните фирми се опитват да уточнят пътниците, нещо, което е още по-трудно. И пощенската корабна компания „Хюртигрюта“ съставя подобни списъци, както и фирмите за бърз воден транспорт.

Сигмюн Барли се почеса по врата и си дръпна яката.

— Както и да го погледнеш, няма други начини да се стигне до „Северния Париж“. Не сме помолили за помощ хотелите, но е твърде съмнително този тип да се е настанявал в хотел, все едно… След като е умъртвил бебе, искам да кажа.

— Става дума за стотици имена.

— Няколко хиляди, опасявам се. Момчетата работят до скъсване, за да ги вкарат незабавно в информационната система. Правят се съпоставки с лицата, с които родителите са се срещали. По дяволите…

Барли хвърли поглед към таблото за съобщения на Ингвар Стубьо, където снимките на Емилие, Ким, Сара и Глен Хуго бяха закачени с големи сини кабари. Само Ким се усмихваше срамежливо, другите деца гледаха сериозно в обектива.

— Тези списъци постепенно стават съвсем абсурдни, Ингвар — гласът му падна и той изхриптя. — Знам, че това е необходимо, но е…

— Разочароващо. Много имена и никаква връзка между тях — Ингвар се прозина протяжно и си разхлаби възела на вратовръзката. — Какво е положението с мъжа, който бил видян на… — присви очи, за да се съсредоточи.

— Улица „Султюнвайен“ — досети се той. — Мъжът в сиво или синьо.

— Никой не се е явил — отвърна Сигмюн Барли, леко оживен. — Което прави информацията още по-интересна. Професорът не се е заблудил: жената в червено манто е съседка. Лично потвърди, че е дошла от стръмния път „Лангнесбаккен“ около три без десет. Момченцето с колело също е идентифицирано. Яви се заедно с баща си и очевидно няма какво да крие. Но нито жената, нито детето не са видели или чули нещо подозрително. Мъжът, който е бързал предпазливо, не се е явил. Всъщност това може да е…

— Нашият човек.

Ингвар Стубьо се изправи.

— Според описанието е някъде между двадесет и пет и тридесет и пет. Имал коса. Нещо повече?

Беше застанал с лице към снимките на децата. Очите му пробягваха напред-назад през редицата от фотографии.

— Нищо особено, опасявам се. Свидетелят, не си спомням името му в момента, е явно необикновено наблюдателен, да не кажа изключително. Описа походката и фигурата, но отказва да сътрудничи в изготвянето на портрет по описание.

— Разумно е. Ако смята, че не е успял да види добре лицето. По какво заключава, че мъжът е около тридесет?

— По фигурата, по косата, по начина на ходене. Жилав, но не съвсем младежки. По дрехите. По всичко. Но и диапазонът двадесет и пет и тридесет и пет също не е особено точен.

Ингвар Стубьо се повдигна на пети.

— Но ако… — рязко се обърна към колегата си, — ако в най-скоро време не се яви никой, който отговаря на описанието, а същия неделен следобед по неясни причини се е навъртал там, определено сме една стъпка по-напред.

— Една стъпка — повтори Барли и кимна. — Но нищо повече. През цялото време смятаме, че е мъж. Строго погледнато, може да е и между двадесет и четиридесет и пет. В Норвегия има много мъже на такава възраст, дори с коса. А нищо не гарантира, че не е бил с перука.

Телефонът иззвъня. За момент Ингвар Стубьо сякаш не искаше да го вдигне. Гледаше към апарата, после рязко вдигна слушалката.

— Стубьо — съобщи кратко той.

Сигмюн Барли се облегна назад в стола. Ингвар не говореше много, повече слушаше. Лицето му беше твърде безизразно; само леко повдигане на лявата вежда загатваше за известно учудване от чутото. Сигмюн Барли прокара пръсти по кутията за пури върху бюрото пред него. Дървото беше гладко полирано и приятно на пипане. Изведнъж усети чувство на глад; пареше му в стомаха, въпреки че нямаше желание за храна. Ингвар приключи разговора.

— Нещо ново?

Ингвар не отговори. Мълчаливо остави стола да се завърти около оста си, така че да огледа отново детските личица на стената.

— Ким има майка и баща; живеят заедно. Женени. Същото е и при Глен Хуго. Майката на Сара е сама, но момиченцето е ходело при баща си всеки втори уикенд. Майката на Емилие е починала, а момиченцето е живеело с баща си.

— Живее — поправи го Барли. — Може да е още жива. Нашите хлапета са потвърждение за средностатистическото положение на норвежките деца. Половината имат родители, живеещи с приятеля си на семейни начала, половината живеят при единия от двамата.

— Само че бащата на Емилие всъщност не е неин баща.

— Какво?

Климатикът спря рязко.

— Обади се Хермансен от Аскер и Баерюм. — Ингвар кимна към телефона. — Някакъв лекар се свързал с тях. Колебаел се дали това, което знае, е от значение за разследването. Но след случилото се през уикенда се посъветвал с началниците си и, нарушавайки професионалната тайна, съобщил, че бащата на Емилие не е неин биологичен родител.

— Тьонес Селбьо казвал ли ни е нещо подобно?

— Той не знае.

— Не знае, че… не знае, че не е баща на детето си?

И двамата се вгледаха в снимката на Емилие. Снимката, по-голяма от останалите, бе правена от професионален фотограф. Детето имаше малка брадичка със загатната трапчинка, големи, сериозни очи и малка уста със сочни устни. Върху светлата си коса бе сложила венец от подбел. Едно цветенце се беше изплъзнало и висеше на челото.

— Тьонес Селбьо и Грете Харборг били женени, когато Грете забременяла. Тьонес механично е вписан като баща на детето. Никой никога не е допускал друго. Освен майката. Във всеки случай е редно тя… Преди две години, по повод на заболяването на някакъв братовчед Грете и Тьонес решават да станат донори за гръбначен мозък. За най-голямо учудване на лекаря тестовете на Тьонес показали, че не е баща на детето си. Било открито съвсем случайно. Преди това лекарят бил изследвал за друго и…

— Не са ли съобщили на човека?

— И защо да го правят?

Сега Ингвар стоеше съвсем близо до снимката на Емилие: разглеждаше я внимателно и леко погали венеца от жълти пролетни цветя.

— Тьонес Селбьо е баща не по-лош от всички други. Даже по-добър от мнозина, ако се позовем на проучванията. Разбирам лекарите. Защо да обременяват човека с информация, от която не се интересува? Която не му е необходима?

Втренченият поглед на Сигмюн Барли в снимката на деветгодишното дете изразяваше съмнение.

— Аз бих искал да знам! По дяволите, ако Стюре и Сноре не са мои, тогава…

— Тогава, какво? Няма да ги искаш ли?

Барли си затвори устата, буквално. Изражението му накара Ингвар да се изсмее сухо.

— Хайде, забрави за това, Сигмюн. Сега най-важното е да разберем доколко тази информация има отношение към нас. Към разследването.

— И какво трябва да е това отношение? — попита разсеяно той.

Сноре беше тъмен като Сигмюн Барли. Изсечен. Направо му беше одрал кожата, както казват хората.

— Първо трябва да установим дали същото се отнася и за някои други.

— Дали и другите хлапета са деца на своите родители? В смисъл, преди погребението да се обадим и да кажем, моля, извинявайте, добри ми господине, имаме подозрение относно бащинството на детето, което току-що загубихте, и дали може да направим кръвен тест? Какво? Какво? Това ли имаш предвид?

— Какво ти става?

Гласът на Ингвар беше тих и спокоен. Именно поради това Сигмюн Барли му се възхищаваше: по-възрастният му колега умееше да се владее и винаги беше в състояние да мисли трезво, да се изразява точно. Сега Барли беше бесен.

— По дяволите, Ингвар! Да не си решил да заковеш последния пирон в ковчега на тези хора?

— Не. Ще го направим дискретно. Изключително дискретно. Нямам никакво желание Тьонес Селбьо да научава и дума от нашия разговор. А за останалите бащи ще измислиш нещо, за което е естествено да се направи кръвна проба.

Сигмюн Барли си пое дълбоко дъх. Събра върховете на пръстите си и започна да върти палци.

— Някакви предложения? — попита кратко той.

— Не. Разчитам на въображението ти.

— Ще се постарая.

— Сигурен съм — кимна Ингвар. С примирителната нотка в гласа си приличаше на баща, който подава ръка на непокорния син. — Всъщност, две неща трябва да изясним възможно най-бързо. Първото е дали децата са деца на своите родители. Второто е…

Сигмюн Барли се изправи.

— Не съм свършил още — напомни му Ингвар.

— Е, гледай да свършиш. Чака ме много работа.

— Да установим от какво са умрели Ким и Сара.

— Лекарите казват, че не знаят.

— Тогава да търсят по-акуратно. Да направят нови изследвания. Откъде да зная. Нужно ни е да научим от какво са умрели тези деца и дали нямат някакъв неизвестен баща някъде си.

— Неизвестен баща?

Сега Сигмюн Барли беше по-кротък. Юмруците му се отпуснаха и той започна да диша по-спокойно.

— Да не би да искаш да кажеш, че тези дечица може да са наполовина братчета и сестричета?

— Нищо не искам да кажа — сряза го Ингвар Стубьо. — Измисли как да се направят тези тестове. Успех в начинанията.

Сигмюн Барли измърмори нещо. Достатъчно разумен, Ингвар Стубьо не го попита какво е. Понякога Сигмюн говореше, без да мисли. Освен това Ингвар добре знаеше какво се върти в главата на колегата му. По-големият син на Сигмюн Барли беше светло и слабичко момче — одрал кожата на майка си, както той сам се изразяваше със зле прикрита гордост.

Вратата зад Сигмюн се затвори и Ингвар Стубьо набра служебния номер на Ингер Йохане. Никой не отговаряше. Той остави да звъни дълго. И това не помогна. После опита на домашния. И там я нямаше. Усети раздразнение от това, че не знае къде е.