Ане Холт
Всичко мое (65) (Първият случай на инспектор Стубьо)

64

Вече четвърт час Ингер Йохане седеше в кафенето на „Гранд“. Чувстваше се напрегната и се опитваше да не си гризе ноктите. Единият й пръст вече бе започнал да кърви. Точно в три часа старата дама влезе в заведението, отпрати с ръка салонния управител и се огледа. Ингер Йохане се понадигна от стола и махна.

Уни Конгсбакен, едра и снажна, се приближи към нея. Многоцветният, тъкан елек й стигаше до глезените. Ингер Йохане едва забеляза чифт солидни, тъмни обувки, когато тя се доближи към масата.

— Значи ти си Ингер Йохане Вик. Добър ден.

Десницата й беше тежка и суха. Тя седна. На пръв поглед нищо не подсказваше, че тази жена е над осемдесетгодишна. Движенията й бяха стабилни, а ръцете спокойни, когато ги постави пред себе си на масата. Чак след като Ингер Йохане се вгледа по-внимателно, видя онази матовост в очите, която се появява при човек, станал на възраст, когато вече нищо не го учудва.

— Благодаря ти, че прие да се срещнем — каза спокойно Уни Конгсбакен.

— А защо не? — попита Ингер Йохане и изпразни водната чаша. — Ще си вземем ли нещо за ядене?

— За мен само чаша кафе. Малко съм изтощена от пътуването.

— Две кафета — поръча Ингер Йохане на сервитьора, надявайки се той да не повдигне въпроса за задължителната консумация.

— Коя си ти — поинтересува се Уни Конгсбакен. — Преди да ти разкажа историята си, много искам да знам коя си и с какво се занимаваш. Астор и Гяйр бяха малко… — тя едва се усмихна.

— Значи, казвам се Ингер Йохане Вик — подхвана Ингер Йохане. — И се занимавам с изследователска дейност.

 

 

В кабинета на Ингвар Стубьо телевизорът беше включен. Сигмюн Барли и една служителка стояха непосредствено до вратата и следяха внимателно предаването. Самият Ингвар, седнал с крака върху бюрото, бе захапал незапалена пура. До края на работния ден оставаше доста време. Хапваше му се нещо. Нещо некалорично. Той поплюваше дребни парченца тютюн и се чувстваше прегладнял.

— Това е твърде по американски — поклати глава Сигмюн. — Директно предаване по телевизията за преследване на човек. Гротескно. Не можем ли да направим нещо, за да го спрем?

— Каквото зависеше от нас, е сторено — обясни Ингвар.

Трябваше да намери нещо за ядене. Само преди половин час изгълта два сандвича със салам и домат, но вече усещаше кисела тръпка на глад.

— Това ще завърши с нещо ужасяващо — предупреди служителката, сочейки телевизионния екран. — Такова дивашко каране, а и всички тези журналисти наоколо… Няма начин да свърши добре!

Хеликоптерът на ТВ2 показа как „Мазда“-та набира скорост. На един завой задната част изсвистя грозно и журналистът изпадна във фалцет.

— Лафен Сьорнес ни е забелязал — виеше мъжът приповдигнато.

— Освен това го следват пет полицейски коли и двама ловци на мечки — мърмореше Сигмюн Барли. — Този тип е уплашен до смърт.

На поредния завой „Мазда“-та отново се подхлъзна. Банкетът бе покрит с насипна настилка; камъни и чакъл пръскаха покрай лявата страна на автомобила. За миг изглеждаше, че колата ще излезе от пътя. За секунда-две обаче шофьорът овладя положението и вдигна скоростта.

— Във всеки случай може да кара кола — отбеляза сухо Ингвар. — Имаш ли нещо ново за момченцето на Кащен Осли?

Сигмюн Барли не отговори. Гледаше напрегнато телевизионния екран и само отвори нямо уста. Сякаш искаше да предупреди безумеца, но същевременно знаеше колко е безполезно.

— Господи! — възкликна служителката. — Какво…

 

 

По-късно щеше да се окаже, че по време на директното предаване на автомобилното преследване ТВ2 е имала повече от седемстотин хиляди зрители. Над седемстотин хиляди души, повечето от тях на работното си място, защото беше три и дванадесет минути следобед, наблюдаваха как тъмносиня „Мазда“ 323, модел 1987-а, излетя странично и се блъсна в насреща идващ „Опел Вектра“, също тъмносин.

„Мазда“-та почти се преви през средата, преди да се преобърне. Запълзя по покрива на „Опел“-а, който продължаваше направо, и се залости в него в абсурдна метална прегръдка. От бронята хвърчаха искри към страничните врати. Колата бе изхвърлена в противоположната посока на движението. „Мазда“-та продължи да се плъзга по покрив. Голям крайпътен камък разцепи бронята на „Опел“-а на две.

Седемстотин четиридесет и две хиляди зрители притаиха дъх.

Всички очакваха експлозия, но за щастие поне това не се случи.

Единственият звук, който излизаше от микрофоните на телевизора, бе плющенето на хеликоптера. Сега той летеше на петдесетина метра над мястото на трагедията. Операторът даде в едър план мъжа, само допреди броени секунди бягащ от полицията в открадната кола. Лафен Сьорнес лежеше наполовина навън през счупения страничен прозорец с лице, обърнато към небето. Гръбнакът изглеждаше счупен. Ръката му, гипсираната му дясна ръка, бе откъсната от рамото и отхвръкнала настрани, далеч от автомобилните отломъци.

— По дяволите — виеше журналистът.

След което звукът съвсем изчезна.

 

 

— Случи се вечерта преди заключителното съдебно заседание — Уни Конгсбакен си капна още малко мляко в полупразната чаша с кафе. — И не бива да забравяш, че… Астор беше напълно убеден във вината на Аксел Сайер.

От плътната й сива коса, захваната на кок с лакирани в черно японски клечки, се изплъзна един кичур. Тя го намести с отработено движение.

— Напълно убеден — продължи тя. Много неща говореха в ущърб на човека. Не на последно място той си противоречеше и не проявяваше особена готовност да сътрудничи на следствието. Това не може да се забрави… — спря и си пое дъх; Ингер Йохане долови леко колебание у Уни Конгсбакен — … дори толкова много години по-късно — въздъхна тя. — Астор беше… убеден. Така, както стана, както аз… Не, сега май започвам да се заплитам.

Усмихна се притеснено, почти объркана.

— Слушай — Ингер Йохане се наклони към Уни Конгсбакен. — Наистина мисля, че това може да почака. Да се срещнем по-нататък. Следващата седмица.

— Не — възрази Уни Конгсбакен неочаквано енергично. — Стара съм, но не съм безпомощна. Изслушай ме. Астор седеше в малката работна стая. Винаги отделяше много време на процедурните въпроси, макар че никога не ги описваше подробно. Върху фишове за картотека нахвърляше само подсещащи думи, някаква форма на схемата. Мнозина си мислеха, че претупва процедурните въпроси в движение…

Изсмя се сухо.

— Астор никога не правеше нищо в движение. Не обичаше да го прекъсват, докато работи. По онова време аз бях в мокрото помещение в мазето. В един ъгъл, зад някакви тръби намерих дрехи на Асбьорн. Пуловер. Аз му го бях плела. Тогава още не се бях наложила като художник текстилец. Пуловерът беше окървавен. Направо просмукан с кръв. Разгневих се. Помислих си, естествено, че пак се е занимавал с убийство на животно. Та, нахълтах в стаята му. Не знам какво ме накара…

Тя търсеше думите си; сякаш дълго бе репетирала, но въпреки всичко не успяваше да намери точния изказ.

— Беше само чувство. Докато се качвах по стълбите, се замислих за вечерта, когато малката Хедвиг изчезна. Това стана известно ден-два по-късно. А сега аз върнах времето назад.

Постави пръсти на слепоочията си, сякаш имаше главоболие.

— Събудих се около пет часа сутринта. Цял живот съм била такава. Но точно онази сутрин — по-късно щеше да се окаже, че това е денят след убийството на Хедвиг — бях сигурна, че нещо ми се е причуло. Естествено, че се изплаших. По онова време Асбьорн преживяваше най-маниакалния си период. Измисляше щуротии, излизащи от границите на всичко, което човек би си представил, че младеж на неговата възраст е способен да направи. Чух стъпки. Първо ми хрумна да отида и да разбера какво се е случило, но просто не ми се ставаше. Чувствах се напълно изтощена. Нещо ме задържаше на място. Нямам представа какво беше. По-късно, на закуска, Асбьорн седеше тих и безмълвен. Обикновено не беше такъв. Това момче говореше без прекъсване. Дори когато пишеше, продължаваше да говори. Говореше и жестикулираше. Постоянно. Имаше да каже толкова много. Искаше да каже прекадено много, той…

По лицето й отново плъзна притеснена усмивка.

— Достатъчно за това — прекъсна се тя. — Във всеки случай беше спокоен. Гяйр, напротив, беше необичайно усмихнат и приветлив. Аз…

Попритвори очи и затаи дъх. Създаваше впечатление, че се опитва да пресъздаде обстановката тогава, да види как е преминала онази сутрин около масата на закуска в малък град извън Осло преди много години; през 1956-а.

— Разбрах, че нещо се е случило — продължи бавно Уни Конгсбакен. — Гяйр беше кротушка. Сутрин обикновено си мълчеше. Само седеше непохватно… Той винаги оставаше в сянката на Асбьорн или в сянката на баща си. Въпреки непокорството на Асбьорн — той дори не искаше да носи фамилното име на баща си — Астор сякаш му се възхищаваше. Виждаше в момчето нещо от себе си, мисля. Собствената си сила. Ината. Себеизявата. Докато Гяйр беше някак излишен. Но онази сутрин се държеше необичайно приветливо и общително. Разбрах, че има нещо нередно. Естествено, че и през ум не ми минаваше за Хедвиг. Както споменах, научихме за съдбата на малкото момиченце по-късно. Но нещо в поведението на сина ми ме уплаши дотолкова, че не се осмелих да разпитвам. Няколко седмици по-късно обаче, вечерта преди заключителното заседание на процеса срещу Аксел Сайер за убийството на Хедвиг Госьой, което Астор щеше да ръководи, качвайки се по стълбите с окървавения пуловер на Асбьорн в ръце и сърдита като стършел, внезапно ме осени като видение… — Уни Конгсбакен с усилие изговаряше думите.

Тя отново сплете ръце. Тежката й сива коса падна върху рамото. От зачервените й очи течаха сълзи. Ингер Йохане се питаше дали плаче, или очите й са възпалени.

— Влязох в стаята на Асбьорн. Той пишеше както винаги. Хвърлих пуловера към него, но той само повдигна рамене и продължи да пише, без да отрони дума. Хедвиг, казах аз. Това кръвта на Хедвиг ли е? Той отново повдигна рамене и продължи да пише с яростно темпо. Мислех си, че ще умра. Там и тогава. Зави ми се свят. Наложи се да се облегна на стената, за да не падна. Това момче ми струваше безброй безсънни нощи. Винаги ме караше да се притеснявам. Но никога, никога…

Ръката й изгърмя по бялата покривка. Ингер Йохане се сепна. Приборите иззвънтяха и сервитьорът се появи забързано.

— … никога не бях помисляла, че е в състояние да направи подобно нещо — завърши Уни Конгсбакен.

— Не, благодаря — Ингер Йохане отпрати сервитьора, който се отдръпна озадачен. — Какво… Какво каза той?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Но… не потвърди ли…

— Оказа се, че няма какво да потвърждава.

— Опасявам се, че не…

— Стоях си там, подпряна на стената. Асбьорн пишеше ли, пишеше. Вече не съм сигурна колко дълго останахме сами. Вероятно около половин час. Няма значение… Да изгубиш всичко. Възможно е да съм го попитала повторно. Той обаче не ми отговори. Само пишеше и пишеше, все едно бях въздух. Все едно…

Тя наистина плачеше и се заопипва в ръкава за носна кърпичка.

— После дойде Гяйр. Така и не чух кога. Изведнъж той просто стоеше там, до мен, и гледаше втренчено пуловера, паднал на пода. Започна да плаче. „Не исках да го направя. Не това беше замисълът“. Използва точно тези думи. Беше на осемнадесет години и плачеше като малко дете. Асбьорн вдигна поглед и се нахвърли върху брат си. „Затваряй си устата!“ не спираше да крещи той.

— Гяйр? Гяйр ли каза, че не е искал да го направи, че той…

— Да — отвърна Уни Конгсбакен, изправи гръб и притисна носната кърпичка внимателно към очите си, преди отново да я пъхне в ръкава. — Но не каза много. Асбьорн го удари и той изпадна в несвяст.

— Значи… Не разбирам какво точно…

— Асбьорн беше най-добрият човек, който можеш да си представиш — сега вече Уни Конгсбакен звучеше по-спокойно, дишаше по-леко и не плачеше. — Асбьорн беше любвеобилно момче. Всичко, което написа по-късно, онези ужасни, отблъскващи хули, всичко беше само думи. Асбьорн само си пишеше. В действителност беше много добър човек. И много обичаше брат си.

Някаква бучка в гърлото накара Ингер Йохане да преглътне. Оказа се трудно. Поиска й се да каже нещо, но не знаеше какво.

— Гяйр е убил малката Хедвиг — заключи Уни Конгсбакен. — В това съм съвсем сигурна.

 

 

За около четиридесет и пет минути спасителният отряд извади мъжа от останките на синия „Опел“. Бедрото му беше направо прекъснато. Лявата очна ябълка — размазана и кървава топка се стичаше надолу по бузата. Намериха кормилото на автомобила на стотина метра край корените на голям смърч, но основата на волана се бе забила дълбоко в корема на мъжа.

— Жив е — смаяно извика един от спасителите. — По дяволите! Този тип е жив!

Само час по-късно шофьорът на синия „Опел“ лежеше на операционната маса. Макар и с не особено добри изгледи, в него още имаше живот.

За разлика от него Лафен Сьорнес, с наполовина провесено през страничния прозорец на открадната „Мазда“ 323 тяло, продължаваше да гледа сляпо в небето. Млад неопитен полицай се бе превил над близкото поточе и плачеше чистосърдечно. Три хеликоптера още жужаха над мястото на произшествието; от тях само единият беше на полицията.

ТВ2 беше на път да постави зрителски рекорд за следобедно предаване.

 

 

Пред големите витрини на кафенето сновяха минувачи — едни забързани, други се шляеха безцелно. Ингер Йохане ги следеше с поглед и се опитваше да си събере мислите. Уни Конгсбакен се беше извинила и станала от масата, без да обяснява къде отива. Голямата й кафява кожена чанта с метален обков стоеше на стола. Вероятно бе отскочила само до тоалетната.

Ингер Йохане се чувстваше разбита.

Опитваше се да си представи Гяйр Конгсбакен. Лицето му й се изплъзваше. Беше се срещнала с него вчера, но си спомняше единствено, че изглежда скучно; тежък и набит като двамата си родители. Сякаш още долавяше миризмата на лак за мебели и кафява дървесина; представи си и неутралния костюм, но в съзнанието й лицето на адвоката представляваше само неясен контур.

Уни Конгсбакен се върна и седна мълчаливо.

— Какво искаш да кажеш с „в това съм съвсем сигурна“ — попита Ингер Йохане.

— Какво?

— Ти каза, че си съвсем сигурна, че Гяйр е убил Хедвиг. В какъв смисъл съвсем сигурна?

— Не знам как да го обясня — отвърна Уни Конгсбакен сухо. — Но не в юридически смисъл, във всеки случай. Той никога не е признавал каквото и да било.

— Но…

— Нека да продължа.

Вдигна чашата. Беше празна. Ингер Йохане направи знак на сервитьора да я допълни. Той вече се дразнеше — донесе мляко едва след като Уни Конгсбакен го помоли втори път.

— Гяйр, значи, изпадна в несвяст — повтори тя, — а Асбьорн мълчеше като стрида. След няколко минути Гяйр се съвзе. Но не отрони дума повече. Извиках Астор от кабинета. Беше станало много късно.

Блуждаещият й поглед подсказваше, че пак се връща назад във времето.

— Астор се ядоса. Първо, защото го откъснах от заниманията му, и после заради това, което му казах. „Абсолютно налудничаво“ — викаше той. „Пълни глупости“ — крещеше насреща ми. Изкомандва момчетата да слязат долу и ги засипа с въпроси. И двамата мълчаха. Просто не отговаряха. На нищо. За мен това беше достатъчно красноречив отговор. Асбьорн беше непокорен бунтар, но винаги е имал респект от баща си. Никога не го бях виждала да се държи така. Гледаше баща си нахално право в очите и не отговаряше. Гяйр се беше втренчил в скута си. Остана безмълвен, въпреки че Астор му зашлеви такъв шамар, че изплющя. Накрая Астор се отказа. Изпрати ги да си легнат. Отдавна минаваше полунощ. Когато се сви до мен в тъмното, трепереше. Споделих му какво си мисля. Че Гяйр е убил Хедвиг и е повикал Асбьорн на помощ да се освободи от… трупа. Имахме само един телефонен апарат и той стоеше непосредствено пред стаята на Асбьорн. Гяйр вероятно е звънил през нощта, но не сме го чули. Това казах на Астор. Той не отговори. Само плачеше тихо. Никога не бях виждала съпруга си да плаче. В един момент изхлипа, че греша. Не било възможно да е така. Аксел Сайер бил убил Хедвиг. Обърна ми гръб и не каза нищо повече. Аз не се предавах. Премислих всичко отначало. Кървавият пуловер. Необичайното поведение на момчето. Вечерта, когато Хедвиг изчезна, Гяйр ходи до Осло на среща в АЮФ. Асбьорн си беше у дома. В ранните утринни часове чух… Това вече ти го разказах. Извинявай. Повтарям се. Астор обаче отказваше да го възприеме. На сутринта стана, взе си душ, облече се и отиде на работа. От публикациите във вестниците разбрах, че е изнесъл пламенна пледоария. Когато се прибра, вечеряхме в пълна тишина. И четиримата.

Уни Конгсбакен тупна леко с ръка по масата, сякаш слагаше точка.

— Не знам какво да кажа — призна Ингер Йохане.

— Строго погледнато, ти нямаш какво да кажеш.

— Но Анеш Мухаюг…

— Анеш също се промени. По-рано не бях обръщала внимание, но той наистина беше странен. След тази вечер обаче стана по-тих, по-прегърбен, по-плашлив. Явно Асбьорн го е взел със себе си. Анеш беше добре сложено момче, разбираш ли? Силен. Опитах се да поговоря с госпожа Мухаюг. Тя се държеше като подплашено животно. Отказа да разговаря.

Очите на Уни Конгсбакен отново се насълзиха. Няколко бисерни капчици се плъзнаха към бръчката край носа и тя леко облиза горната си устна.

— Сигурно си е мислила, че Анеш е извършител на престъплението — продължи спокойно тя. — Трябваше да съм по-настоятелна. След тази зима госпожа Мухаюг вече не беше същата.

— Когато Анеш почина… — обади се Ингер Йохане, но не успя да довърши мисълта си.

— След онази фатална нощ с Астор никога не сме говорили за Хедвиг. Сякаш цялото зловещо денонощие бе напъхано в своеобразно чекмедже на битието, затворено, заключено и скрито завинаги. Времето минаваше и като че ли всичко изчезна. Гяйр, опитвайки се да прилича на Астор във всичко, което прави, без някога да му се удаде, стана юрист. Асбьорн вече пишеше своите книги. С други думи, имаше за какво друго да се притесняваме.

Въздъхна дълбоко и с разтреперен глас подхвана:

— Един ден, някъде през лятото на хиляда деветстотин шестдесет и пета, Астор се върна от службата… Да, по онова време беше съветник в министерството.

— Това го знам.

— Експедиционният директор Айнар Даниелсберг, негов добър приятел, го навести. Интересувал се от случая Хедвиг и Аксел Сайер. Наяве била излязла нова информация, която можела да се тълкува като…

Тя захлупи лицето си в шепи. Брачната й халка, тясна и изтрита, врязала се в безименния пръст на дясната ръка, почти се загубваше в свивката.

— Астор ме увери лаконично, че за всичко е било помислено. Нямало от какво да се страхувам.

— Да не се страхуваш?

— Само това каза. Не знам какво се беше случило.

Внезапно тя откри лицето си.

— Астор беше човек на реда. Най-порядъчният човек, когото съм срещала. И въпреки всичко допусна невинен мъж да влезе в затвора. Тогава се замислих. Накара ме да разбера, че… — пое дълбоко въздух, почти се прозя — … за това, което е наше, правим всичко. Така сме създадени, ние хората. Пазим само това, което е наше.

Старата дама се изправи тежко и бавно. Косата й съвсем бе се изплъзнала от японските клечки. Очите й бяха подпухнали.

— Както разбираш, никога не съм разполагала с конкретни доказателства.

Чантата й сякаш беше станала прекалено тежка. Опита се да я преметне през рамо, но тя се изхлузи. Хвана я с две ръце и с усилие поизправи гръб.

— Така се утешавах; дълго. Та нали нищо не знаех със сигурност. Момчетата отказваха да говорят. Пуловерът беше изгорен, Астор се погрижи за това. Когато Асбьорн почина, за пръв път се зачетох в книгите му. Благодарение на „Грехопадение, четиринадесети ноември“ най-сетне стигнах до прозрение.

Разбирам, че браниш своя съпруг — помисли си Ингер Йохане, търсейки точните думи, за да формулира твърде обърканите си съждения. — Но после изневеряваш на сина си. Предаваш го. След всичките тези години? Защо предаваш собствения си син?

— Гяйр е получил повече от четиридесет години свобода — продължи Уни Конгсбакен с равен тон, сякаш отговаряше на незададения гласно въпрос. — Получил е четиридесет години, които не са негови. Не допускам да се е провинил повторно.

Усмивката й, изразяваща срам, сякаш опровергаваше донякъде думите й.

— Не, не се реших да разкажа това по-рано. Астор нямаше да го преживее. Достатъчно му бяха тревогите с Асбьорн — тези ужасни негови книги, целият шум, самоубийството.

Въздъхна омаломощена.

— Благодаря, че ми отдели време да ме изслушаш. Сама ще прецениш какво да правиш по-нататък. Аз извървях моята част от пътя. Прекалено късно, естествено, но все пак… Оставям съдбата на Гяйр в твои ръце. Едва ли ще съумееш да промениш нещо. Той, разбира се, ще отрича докрай. А след като нищо не може да се докаже… Но дано помогне на Аксел Сайер да разбере какво се е случило. Сбогом.

Ингер Йохане наблюдаваше как прегърбилата се Уни Конгсбакен излиза през високите врати на кафенето. Стори й се, че дори цветовете на елека са по-увехнали. Старата дама едва влачеше крака. Любезен минувач й помогна да се качи в такси. При затварянето на вратата му от чантата й изпадна четка за коса. След като колата с Уни Конгсбакен потегли, Ингер Йохане дълго седя втренчена в тротоара пред витрината.

От четката висяха мъртви косми. Ингер Йохане се изненада колко ясно ги вижда дори от такова разстояние. Бяха сиви и й напомниха за Аксел Сайер.