Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Стубьо (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det som er mitt, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Любомир Павлов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ане Холт
Заглавие: Всичко мое
Преводач: Любомир Павлов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: норвежка
Редактор: Ганка Петкова
ISBN: 978-954-357-133-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5087
История
- — Добавяне
17
Международното летище „Лоугън“ в Бостън представляваше гигантска строителна площадка. Изпод ниския покрив се стелеше миризма на мухъл, а прахолякът бе видим. Към нея отвсякъде крещяха предупреждения с черни букви на червен фон: да се пази от кабели по пода, от свободно висящи греди от стените, от чергила, покриващи бетонобъркачки и материали. За по-малко от половин час кацнаха четири самолета от Европа. Пред паспортното гише се виеше дълга опашка и докато чакаше, Ингер Йохане Вик отегчено преглеждаше вече прочетен вестник. От време на време побутваше ръчния си багаж с крак. Изчакаше ли няколко секунди повече, французин в тъмно палто от камилска вълна я ръгаше в гърба.
Предишната вечер Лине се появи с три бутилки вино и две нови сидита. Междувременно Кристиане бе спокойно поверена на Исак. Най-добрата й приятелка основателно отбеляза, че не е нужно Ингер Йохане да мисли за утрешния ден, защото трябва да е на летище „Гардермуен“ чак в дванадесет. Беше безсмислено преди това да намине в службата. Бутилките на Лине изчезнаха заедно с четвърт коняк и две ирландски кафета[1].
Когато влакът, обслужващ аерогарата, се плъзна по перона под новото главно летище в понеделник преди обяд на двадесет и втори май, наложи се Ингер Йохане да тича до тоалетната, за да се раздели с остатъците от една приятна нощ. Оказа се тежко пътуване.
Над Гренландия, за щастие, беше заспала.
Най-сетне дойде нейният ред да си покаже паспорта. Опита да си прикрие устата. Тежкият вкус на сън и махмурлук я правеше несигурна. Дежурният служител работеше излишно бавно: оглеждаше пътниците, взираше се надолу, двоумеше се. Най-сетне сложи печат в паспорта й с глух гръм и й махнаха към САЩ.
Обикновено беше по-различно. При предишните идвания в Америка й се струваше, че си сваля раницата. Изпитваше съвсем конкретно усещане за свобода: чувстваше се по-лека, по-млада, по-радостна. Сега се сблъска с кисел вятър и не можа да си спомни къде е спирката. Реши да не взема кола под наем от „Лоугън“, а да се качи на автобуса до Хаянис. Един „Форд Таунус“ чакаше и тя можеше да не мисли за уличното движение из Бостън. Само да намери проклетия автобус. И тук, навън, цареше хаос въпреки многообразните временни пътни знаци и импровизирани табели. Налегна я отчаяние, а и все още малко й се гадеше. Одеколонът на напористия французин продължаваше да се носи от дрехите й.
Двама мъже стояха облегнати върху тъмен автомобил. И двамата носеха шапки с козирки и характерни черни якета против дъжд. Не беше необходимо да се обръщат, та Ингер Йохане да види, че на широките им гърбове с големи, светлоотразяващи букви пише ФБР. Самата Ингер Йохане Вик имаше същото яке. Висеше във вилата на родителите й и го обличаха само при проливен дъжд; Ф-то беше полуизтрито, Б-то — почти изчезнало.
Федералните агенти се смееха. Единият налапа дъвка, оправи си козирката и отвори автомобилната врата за жена на високи токове, която бързо пресече пътя. Ингер Йохане обърна гръб. Налагаше се да побърза, за да хване автобуса. Чувстваше се неразположена и й се гадеше малко. Надяваше се да поспи при пътуването. В противен случай трябва да остане да пренощува в Хаянис; не беше в състояние да шофира по тъмно.
Ингер Йохане започна да подтичва. Куфарът отскачаше и подскачаше на малките си колелца. Запъхтяна, тя остави багажа си на шофьора и се настани в автобуса.
Даде си сметка, че откакто излетя от „Гардермуен“, изобщо не бе мислила за Аксел Сайер. Утре евентуално ще се срещне с него. Вече си бе създала представа за този мъж: много красив, но не висок, може би с брада. Един Господ знае дали ще я приеме. Да се втурне презглава към САЩ без предварителна уговорка и практически без информация, ако не се смята адресът в Харуичпорт и старата история за мъж, осъден за неизвършено — както се предполагаше — деяние, беше израз на нетипична за нея импулсивност. Усмихна се на отражението си в стъклото. Намираше се в САЩ. По някакъв начин си беше отново у дома.
Заспа, преди да стигнат тунела „Тед Уилямс“.
Последният, за когото си помисли, беше Ингвар Стубьо.