К. Дж. Чери
Сайтин (27)

I

Пътуваше с рисюнска охрана: те придружаваха всички, които пристигаха или заминаваха от Планис. Но въпреки това се страхуваше — страхуваше се от безименни неща, защото спомените му за самолетни полети го правеха подозрителен, Уинфилд и Крюгер, лудите, които се бяха опитали да го препрограмират, и кошмарното избавление, опиянен, почти в безсъзнание. И после болницата и разпитите.

Дванадесет часа във въздуха, монотонен полет над безкрайния океан в мрака — това донякъде го беше успокоило. Не бе казал на Джъстин за ирационалното, ужасно поточно предчувствие, което го изпълваше.

Пренасяне на емоции, цинично си помисли той, абсолютно класическо гражданско пренасяне на емоции. Беше спотаил в себе си всичките си тревоги за безопасността на Джъстин у дома, за собствената си уязвимост по време на пътуването до Планис, за това, че въпреки твърденията на Джъстин и баща му, Джордан всъщност повече искаше да види Джъстин.

Самолетът щеше да падне в океана. Това щеше да е саботаж. Имаше безумци, които щяха да се опитат да го свалят… Двигателите просто щяха да се повредят и те щяха да се разбият при излитането.

Беше прекарал голяма част от полета, вкопчен в страничните облегалки, сякаш по този начин можеше да задържи самолета във въздуха.

Полетите го бяха плашили още на седемнадесет години, но тогава не се бе обливал в ледена пот — което показваше, че през годините все повече става гражданин.

Сега, когато колелата докоснаха пистата, вече нямаше оправдания. Тревогата трябваше да се насочи към първоизточника си — към срещата с Джордан и факта, че макар и ази, не знаеше какво да каже на човека, когото някога бе наричал свой баща и който през цялото му детство беше негов Отговорник.

Мисълта, че може да разочарова Джордан, бе почти достатъчна да го накара да му се иска самолетът да падне.

„Моля те — в навечерието на полета беше казал по телефона на Джордан той. — Наистина ми е много неловко. Трябваше да дойде Джъстин.“

„Млъкни — бе изсумтял Джъстин. — Този път е твой ред. Ще има и други пътувания.“

„Искам да дойдеш — беше отвърнал Джордан. — Разбира се, че искам.“

 

 

— Здравей, Грант — посрещна го в коридора Джордан.

— Здравейте, сер. — Внезапно стана официален, повърхностните модели му подсказваха да разпери ръце и да прегърне баща си, докато дълбочинните познаваха този човек като негов Отговорник, като негов Бог и учител.

Това бе човекът, в който щеше да се превърне Джъстин, ако подмладяването не беше спряло стареенето им с едно десетилетие по-рано.

— Боже мой, колко си пораснал — потупа го по гърба Джордан. — По видеото не се виждаше колко висок си станал. Я виж какви рамене имаш! Какво правиш, на пристанището ли работиш?

— Не, сер. — Той остави Джордан да го поведе към офиса си, където ги чакаше Пол — Пол, който се беше грижил за ожулените му колене. И Пол го прегърна. После Грант постепенно започна да приема действителността и повярва, че наистина е тук, че го приемат с радост, че всичко е наред.

Но в офиса нямаше охрана. Джъстин му бе казал друго.

Джордан се усмихна.

— Ще пратят материалите веднага щом ги претърсят — Джъстин праща доклада по теб, нали?

— Да, сер. Естествено.

— Радвам се да те видя.

— Мислех си… че ще има повече охрана. — „Наблюдават ли ни, сер? Какво става?“

— Казах ти, че тук положението е по-нормално. Това е едно от нещата. Хайде, тръгваме. Ще се приберем вкъщи, ще си направим вечеря, нищо екзотично като в Рисюн, но имаме истинска бакалница. Специално за случая купих шунка. И пелско вино, не синтетично.

II

Без Грант в апартамента бе много самотно.

Той почете малко, взе запис, само развлекателна доза, нещо леко от библиотеката. И пак продължи да чете. Ари му беше дала предварителен екземпляр от „In principio“ на Емъри, първата книга от тритомното анотирано издание на архивните й бележки, което Бюрото на науката публикуваше съвместно с Бюрото на информацията и което в момента се продаваше с невероятна скорост.

Дори навярно на Земята.

И с огромна печалба.

Всички библиотеки искаха копия. Както и учените от областта. Но търсенето на общия пазар можеше да се нарече единствено истерия: дебел том с илюстрации и толкова много анотации, че на всяка страница имаше само по три реда бележки на Емъри, останалото бяха коментари, написани от самия него и Грант, наред с много други. Той бе ДЖУ, Грант беше ГАЛЕКС, Яни Шварц бе ЯШ, Уендъл Питърсън беше УП, Ари бе АЕ2. Тя беше написала справки за някои от най-неясните моменти. ДН бе Денис Най, ДЖН беше Джиро Най, ДЖЕ бе Джон Едуардс, а ПИ беше Петрос Иванов. И десетки техници и асистенти, които бяха помогнали за редактирането и подреждането — всеки началник-отдел и администратор трябваше да чете и проверява материалите в собствената си тясна специалност.

„Доктор Джъстин Уорик“, пишеше със ситни букви в списъка на редакторите. Което той тайно, като малко дете, четеше и препрочиташе, просто за да се убеди, че е вярно. Грант го бяха вписали като Грант АЛЕКС Уорик, ЕР, emeritus psychologiae, с други думи ази, който би трябвало да има докторат по психология и който автоматично ще го получи, ако стане гражданин. Това доставяше на Грант по-голямо удоволствие, отколкото показваше външно.

„Гражданска глупост — бе казал Грант. — На моите пациенти определено не им пука.“

Но ето, че го имаше — черно на бяло. И междувременно читателите купуваха книгата, дълги списъци с чакащи в книжарниците. Бюрото беше определило прекалено висока цена, но изобщо не бе очаквало търсене от страна на средния гражданин и изпадна в пълен смут, когато бележките се купуваха за 250 кредита на том — докато Бюрото на информацията смъкна цената на 120 и после на 75 на основата на предварителни заявки и това предизвика потоп от поръчки. Имаше ограничен брой издания на микрофиш или запис, само за библиотеките: истинските книги, отпечатани на пластохартия, бяха въпрос на положение в обществото. Човек не можеше да се перчи пред съседите си с микрофилм.

Самата Ари признаваше, че е смаяна от това явление.

„Хората знаят — беше й казал Джъстин, — че твоята предшественичка е направила страшно важни неща. Но не знаят точно какво е направила. Определено не са способни да разберат бележките. Но им се струва, че би трябвало да ги разбират. Предполагам, съзнаваш, че трябва да напишеш том със собствени бележки: твоята перспектива при обработката на тома. Нещата, които си научила от предшественичката си. Попитай Бюрото на информацията дали се интересува от правата на такова издание.“

И нищо чудно — Информацията жадно се нахвърли на възможността.

Сега Ари се бореше със собствените си бележки. И идваше при него със „Смяташ ли…“, а често само за да си побъбрят — за скритите записки, за неща, пълни с разкрития, като книгите, които той в продължение на година бе помагал да анотират със съвсем кратки и непълни обяснения на принципите.

Тя беше пратила „In principio“ на Джордан.

— Защото там е написано твоето име — бе му казала Ари. — И името на Грант.

— Ако му я предадат — беше отвърнал Джъстин. — На Службата за сигурност в Планис може да не й хареса. Да не споменавам за митницата.

— Добре. Ще я пратя по канала на Службата за сигурност.

Тя правеше такива внимателно обмислени неща. След година и половина в нейното крило Ари бе изпълнила всичките си обещания, беше им дала секретар, бе свалила бремето на напрежението от плещите им…

Когато имаше някакъв проблем, Флориан бързо се отзоваваше на телефона, а ако и Флориан не можеше да го реши: „Почакайте, сер, сера ще се справи с това“. Тя никога не повиши глас пред него, винаги казваше „моля“ и „благодаря“ — докато Джъстин се озова в абсолютно безопасен вътрешен кръг и започна да харесва мястото, където работи… с постоянния страх, че губи опората си, че все по-малко се тревожи, че сваля защитните си прегради, че прекалено много разчита на нейните обещания…

Ала страшно се беше уморил да се бори и си мислеше, че навярно най-после може да си поеме дъх, че наистина е в безопасност, макар това да означаваше бъдещи трудности…

Джъстин критикуваше работата на Ари, отговаряше на въпросите й, коригираше дефектите и разполагаше с по-голямата част от времето си, за да работи по собствените си проекти — както и Грант, който провеждаше свои проучвания върху приложението на теорията за ендокринната матрица в азизаписите. И с нетърпение очакваше да получи шанс да поговори за това с Джордан.

На сутринта се събуди в пустия апартамент, препече си филийка за закуска и отиде в офиса — не в тесния офис, който двамата с Грант години наред бяха използвали, а цели три стаи в Образователното крило, в известен смисъл там, откъдето бяха започнали, просто защото само в това крило имаше място: по една стая за тях с Грант и една за Ем, секретаря, който им бяха пратили, пълничко сериозно момче, доволно от постоянното си място и възможността за издигане.

Прочете общите бюлетини, месечната заявка за книги, тирада от Яни за задръстванията в Първо крило, защото хората минавали напряко през долния коридор. Ем пристигна в 09:00, притеснен, че открива офиса вече отворен, и се зае с обичайната си работа, докато Джъстин продължи с текущата си програма.

Обядваше с кифла и чаша кафе в офиса и съсредоточено мислеше върху поредния модел, когато го сепна настойчиво премигващият знак за спешно съобщение в горния ляв ъгъл на компютърния екран.

Той го отвори.

„Трябва да поговорим. Днес работя вкъщи. АЕ.“

Джъстин вдигна телефонната слушалка.

— Ари, База едно — каза той.

Отговори му Флориан.

— Да, сер, един момент. — И после незабавно Ари:

— Джъстин, появи се нещо. Трябва да поговорим.

— Естествено, идвам в офиса ти. — „Грант? Господи, какво се е случило?“

— Добре. Охраната е предупредена. Край на връзката.

— Ари, аз не…

Базата се бе изключила. По дяволите!

Но ако с Грант се беше случило нещо, Ари нямаше да обсъжда подробностите по телефона…

Той стана и каза на Ем да приключва и да се прибира, днес нямало повече да работят.

После се запъти към крилото, в което се намираше апартаментът на Ари, показа картата си на охраната и влезе, без да му задават въпроси.

— Заповядайте — каза Флориан. — Сера ви очаква.

И той влезе, изпотен не само от бързане. Стаята, варовиковият под, диванът… за миг сега и преди се сляха в главата му.

— За Грант ли е?

— Сакото ви, сер. Сера спешно трябва да говори с вас.

— За какво?… Какво се е случило?

— Сакото ви, сер.

Той си съблече сакото и го подаде на Флориан. Ари влезе в дневната от десния коридор.

— Какво става, по дяволите? — попита Джъстин.

Ари посочи дивана, спусна се по стъпалата и седна.

Той я последва и се настани в отсрещния ъгъл. Не бяха в частната дневна: слава Богу. Просто нямаше да може да го понесе.

— Благодаря, че дойде, Джъстин — каза Ари. — Знам… Знам как се чувстваш в този апартамент. Но това е единственото място… единственото, където съм напълно сигурна, че не ме наблюдават. Искам да ми кажеш истината, сега, абсолютната истина: от това зависи безопасността на Грант. Баща ти работи ли с пацифистите?

— Боже… мой. Не. Не… Как би могъл?

— На бюрото ми лежи доклад, в който пише, че в Планис имало проблем със сигурността. Че баща ти… разговарял със заподозрян. Службата за сигурност много внимателно наблюдава Грант. Очакват Джордан да се опита да го подложи на интервенция…

— Той не би го направил! Не… не и за нещо такова.

— Баща ти е способен да го извърши без запис, само с ключова дума. Знам каква е паметта на Грант.

— Няма да го направи. Това е гадна инсценировка.

— Възможно е — тихо отвърна Ари. — Точно затова исках да поговорим, бързо, преди Службата за сигурност да има шанс, защото ще открия истината. Аз съм онази, срещу която е насочено всичко това. И го знам — от известно време, много преди Грант да получи разрешение за пътуване. Грант е попаднал в операция на Службата за сигурност, с която нямам намерение да се съглася. Не искам да мисля, че Грант може да работи срещу мен или че ти би могъл, но трябва да се защитя. Ето защо използвах тази възможност.

— Не разбирам. — Изпълни го старата паника. Не вярваше Ари да е замесена в онова, което ставаше, той знаеше кой държи властта в Дома. — Ари, обясни ми какво става.

— Хората, които ме пазят… не искат да съм близо до теб. Ето защо изчаках и оставих Грант да замине — защото знаех… много добре знаех, че това е инсценировка, насочена срещу теб. И затова ти се обадих да дойдеш тук.

— Защо? Какво искаш?

— Защото трябва да знам. Това първо. И защото знам как мразиш това място, но това е единственото място, единственото място, където съм сигурна. — Тя бръкна в левия си джоб и извади тъмнокафяво шишенце. — Това е опиат. Дълбочинна доза. Можеш да ми помогнеш или да си тръгнеш. Но нямам друг шанс. Просто ще влезеш в записната лаборатория, ще вземеш това и ще ми позволиш да ти направя запис — обещавам, обещавам ти, Джъстин, никакви гадни номера. Само истината, само за мен. Това е всичко, което ми трябва. Това е доказателството, което мога да използвам пред Бюрото, ако се стигне чак дотам. Това е единственият ми шанс да ти повярвам.

Връхлетя го записен спомен, ужасен, напълно дезориентиращ. За няколко секунди не можеше да мисли. После протегна ръка и взе шишенцето.

Защото нямаше избор. Не можеше да направи абсолютно нищо. Единствената му мисъл: „Господи, не знам дали ще мога да го направя. Не знам дали няма да полудея.“

— Къде? — попита той.

— Флориан — каза Ари. Джъстин стана с разтреперани колене и последва Флориан, който посочи към десния коридор.

Отворената врата отдясно беше записната библиотека, с диван с всички вградени устройства за дълбочинно обучение. Той влезе и седна, остави шишенцето до себе си и си съблече пуловера. Виеше му се свят.

— Искам Ари да дойде — рече Джъстин. — Искам да поговоря с нея.

— Да, сер — отвърна Флориан. — Няма проводник, сер, само лепенката, позволете ми да ви помогна.

— Искам да говоря с Ари.

— Тук съм — обади се от прага тя. — Тук съм.

— Гледай — каза Джъстин. Развъртя капачката на шишенцето и глътна хапчето, докато по кардиомонитора премигваха тревожни червени светлини. Той си наложи да се успокои. — Вашият пациент е склонен към паника, сера, надявам се, че няма да го забравите.

— Няма — промълви Ари.

Джъстин продължи да гледа монитора, като се концентрира само върху скоростта на премигванията. В главата му се прокрадна мисъл за баща му, за Грант, само за миг, и светлината бясно запремигва. Бавно, каза си той, това бе всичко, докато постепенно се вцепеняваше и паниката се опитваше да го овладее. Усети докосване по рамото, чу гласа на Флориан:

— Легнете, сер, моля ви, просто се отпуснете назад. Държа ви.

Джъстин запремигва, за момент си спомни за момчето Флориан, мислите му се понесоха през годините към онзи Флориан, който беше достатъчно възрастен, за да издържи тежестта му, Флориан, наведен над него…

— Успокойте се, сер — нежно прозвуча гласът. — Успокойте се. Удобно ли ви е?

Паниката се разсейваше. Вцепенението постепенно я изтласкваше и зрението му започна да се замъглява. Сърцето му уплашено туптеше.

— Спокойно — каза Ари. — Всичко е наред. Чуваш ли ме?

III

— Баща ти някога работил ли е с тези хора? — седнала до дивана и стиснала отпуснатата му ръка, попита Ари.

— Не — отвърна той. Което означаваше, разбира се, че поне той не знае. Не, не и не. Тя видя, че кардиомониторът отчита рязко ускоряване на сърдечния ритъм.

— Влизал ли е в заговор с когото и да било срещу рисюнската Администрация?

— Не.

— А ти?

— Не.

Никакви заговори с никого. Срещу Рисюн. Срещу Ариан Емъри.

Поне Джъстин не знаеше за никакви заговори.

— Някога бил ли си бесен на Службата за сигурност?

— Да.

— Смяташ ли, че положението някога ще се промени?

— На… надявам се.

— Какво се надяваш?

— Тих живот. Хората ми вярват. После нещата се променят.

— Страхуваш ли се?

— Винаги.

— От какво?

— От грешки. От врагове.

Надяваше се, че ако може да работи с нея, това ще докаже нещо за него и баща му, в един по-спокоен свят…

Страхуваше се за Грант повече, отколкото за Джордан. Джордан имаше специален статут, който го пазеше.

Грант — ако го разпитаха — щеше да бъде подложен на идеи и позиции, които те можеха да се опитат да оформят. Грант щеше да се съпротивлява. Грант щеше да се изключи и да остане в това състояние: вече го бе правил. Но ако упорито работеха върху него…

Ако арестуваха него тук, в Рисюн, ако рисюнската администрация беше решена да ги обвини, тогава можеха да го направят. Навярно случаят бе точно такъв — политиката винаги беше по-важна от истината. И по-важна от живота на някой си Уорик — винаги.

— Джордан не е убиец — каза Джъстин. — Не е такъв. Било е нещастен случай. Допуснал е грешка в опита си да го скрие, ето какво знам аз.

— Откъде?

— Познавам баща си.

— Дори след двайсет години ли?

— Да.

Действието на опиата изтичаше. А тя беше предрезгавяла от въпроси и напрежение.

„Знам почти достатъчно, за да продължа онова, което е започнала Ари Старша — помисли си Ари. — Почти. Но той не е момчето, с което е работила тя.

Мога да го Изработя така, че да ме желае. Толкова е лесно. Толкова е лесно.“

Спомни си записа, спомни си го със сексуални тръпки, които я уплашиха.

И си помисли за възможните връзки с толкова много възли в моделите му: „По дяволите, не.

Мога да го направя щастлив.

Мога да направя така, че да се безпокои по-малко. Мога да го накарам да ми вярва повече.

Дали е честно? Или безопасно — в този свят, в Рисюн?“

Ари се изправи, изключи касетофона и седна на ръба на дивана до него. Съвсем лекичко докосна лицето му и видя, че премигванията на монитора се ускоряват.

— Шшт, всичко е наред, всичко е наред… — Сърдечният му ритъм постепенно се успокои.

— Джъстин — накрая каза тя, — вярвам ти. Ти никога не би ме наранил. Никога не би позволил да ме наранят. Знам всичко това. Мисля, че няма да посегнат на Грант — не и след като те записах. Мога да кажа на чичо с какво разполагам. Ще му кажа, че Грант е в моето крило. Ще го предупредя да не правят нищо срещу него. Готова съм за това, защото ти вярвам. Разбираш ли ме?

— Да. — Слабо ускоряване на сърдечния ритъм.

— Не се страхувай от това място. Това е моят дом. Моята предшественичка вече не е тук. Всичко това е минало. Тук си в безопасност. Искам да запомниш тези неща. Не мога да получа каквото искам в болницата, без те да знаят — но искам да направиш дълбочинната корекция, така, както би я направил Грант. Съгласен ли си? Положи всички усилия, отпусни се и запомни това.

— Да…

— Искам да помислиш: аз ще ти вярвам винаги. Обещавам ти, че ако ми вярваш, ако дойдеш при мен или Грант дойде при мен, когато имате нужда от помощ, аз ще направя всичко по силите си. Сега си почини. Когато се събудиш, ще се чувстваш добре. Чуваш ли ме?

— Да.

Сърдечният ритъм бе стабилен. Ари стана, даде знак на Флориан и Катлин да пазят тишина и леко потупа Джъстин по рамото. „Остани при него“ — нареди с жест на Флориан тя.

Когато излезе в коридора, каза на Катлин:

— Нещо ново?

— Нищо.

— Бъди готова, в случай че Флориан има нужда от теб. — После отиде в кабинета си и набра номера на Денис.

— Сийли — рече Ари, — трябва веднага да говоря с Денис. — И когато той се обади: — Как си, чичо Денис?

— Чудесно, Ари, ти как си?

— Исках да поговорим за нещо. Положението адски ме тревожи, нали знаеш, докато Грант е в Планис и всичко останало, и Грант е уязвим, затова помолих Джъстин да поговорим за това…

— Ари, в случая става въпрос за външна Служба за сигурност. Настоятелно те съветвам да не се занимаваш с това.

— Вече се занимавам. Искам заповед, чичо Денис, заповед за имунитета на Грант. Не ми пука дали става нещо с Джордан, имам уговорка с Джъстин…

— Съжалявам, Ари, това изобщо не е разумно. Не можем да ограничим правата на Службата за сигурност. Не ти е работа да даваш обещания, особено на Джъстин. Говорили сме по този въпрос.

— Джъстин се съгласи да го подложа на сондиране.

— Ари, бъркаш се в нещо, в което нямаш абсолютно никакъв опит, нещо, което е свързано с твоята сигурност. Няма да го допусна.

— Много мислих, чичо Денис. Нещата стоят по следния начин. Вече съм възрастна. Никой не може да спечели влияние, като убие едно дете. Не е случайно, че пацифистите и всички други групи се появиха едновременно. Те виждат, че ставам възрастна, знаят, че съм истинска, знаят, че някой ден ще им създавам много проблеми, и през следващите няколко години ще хвърлят всичките си ресурси срещу мен. Но знаеш ли какво ми хрумна, чичо Денис? Това може да се отнася и за персонала в Рисюн. И няма да допусна някой да си играе с моите хора.

— Ари, това донякъде е благоразумно, но ти все още не си способна да се справиш с такава ситуация.

— Напълно съм способна, чичо Денис. Няма да те убеждавам. Искам Грант да се върне без никакви проблеми. Флориан ще го чака на летището и ще го доведе тук. И аз ще поговоря с него, лично, под опиат. Ако открия, че го е правил някой друг, адски ще се разстроя. Не ми пука дали е бил Джордан или рисюнската Службата за сигурност, адски ще се разстроя.

— Ари…

— Просто ти го казвам, чичо Денис. Знам, че не ти харесва. И не искам да се карам с теб. Опитай се да приемеш моята гледна точка. Ти остаряваш, можеш да получиш удар или нещо подобно — и какво ще стана с мен, ако не контролирам собственото си крило? Изведнъж трябва да се доверя на много хора, без да знам какво става. Изобщо не искам да попадам в такова положение, чичо Денис.

— Трябва да обсъдим този въпрос.

— Може. Само че искам да обещаеш, че няма да позволиш на Службата за сигурност да посегне на Грант дори да смяташ, че Джордан му е направил нещо. Ако Джордан направи нещо такова, Джъстин адски ще се вбеси. И това ще означава, че ще е на моя страна. Но ако го направиш ти, Джъстин ще се вбеси на мен. Има една стара поговорка за оня, дето мътил водата, знаеш ли я? Вече съм достатъчно голяма и не искам някой да мъти водата, в която трябва да плувам през остатъка от живота си, чичо Денис. Всичко се свежда до това.

— Разбирам чувствата ти, Ари, но е най-добре да събереш информацията си преди да направиш нещо, не после.

— Можем да говорим за това колкото искаш. Знам, че си струва да изслушвам съветите ти. Но по-късно. Сега няма да позволя да си играят с моите хора. Те са от моето крило и съм им дала обещания, които ще изпълня. Ако направиш нещо друго, ще изправиш срещу мен собствения ми персонал и аз няма да го допусна, чичо Денис. Предупреждавам те.

Последва дълго мълчание.

— Обсъждала ли си с Джъстин вероятността да са подложили на интервенция Грант?

— Точно от това го е страх. Той повдигна въпроса. Джъстин ми вярва, чичо Денис, а не рисюнската Службата за сигурност, колкото и да ти се струва странно, но пък от самия него съм чувала, че те не пипали много нежно. Имам неговата дума, че Грант е заминал оттук чист, чичо Денис. Под дълбочинна сонда. Мога да му вярвам. Така, че ще научим, когато се върне Грант, нали? С удоволствие ще ти дам транскрипцията на разпита.

Отново дълго мълчание.

— Много мило от твоя страна. По дяволите, Ари, Джъстин има сериозни медицински проблеми, не ми пука дали е решил, че така ще е по-добре, ти си седемнайсетгодишно хлапе…

— След два месеца ще стана на осемнайсет, които според База едно ще са равни на двайсет. И съм адски добра, чичо, адски добра… иначе всичките ти усилия щяха да са напразни, какво ще кажеш за това, чичо Денис? Подлагам на интервенции Флориан и Катлин от повече от пет години, така че няма вероятност да се подхлъзна, нали?

— Казвам ти, Ари, по дяволите, ти си гледала записа на Ари, знаеш, че имаш работа с човек, който е с адски слаба психика по отношение на теб, и въпреки това искаш да го подлагаш на интервенции! Става дума за трийсет и шест годишен мъж, който през половината от живота си е имал проблем, и искаш да си играеш с него, сама, без защита за себе си или него, ако получи инфаркт или превърти. Искаш ли да знаеш с какво си играеш? Някой ден може да си работиш в офиса и този човек да се появи на прага с нож, ето с какво си играеш. Този човек отдавна е възрастен и от инцидента е минало много време, тогава той беше на твоята възраст — той се е променил, онова, което Ари му е направила, е имало време безконтролно да мутира, той няма да приеме терапията, защото аз се съгласих с него, той трябваше да стане самостоятелен, аз му позволих да се откаже от терапията. Сега съзнавам, че това е било огромна грешка. Нямах представа, че племенницата ми ще допусне жлезите й да вземат връх над здравия разум, мила моя, определено нямах представа, че ще се влюби в този нестабилен човек и съвсем ще си изгуби ума, наистина нямах. Боже мой, само на какво напрежение можеш да подложиш този младеж със своята добронамерена интервенция… Не разбираш ли, дете, Рисюн никога не е мислил злото на Джъстин Уорик! Знаем колко е ценен, работили сме с него, положихме всички усилия да осигурим бъдещето му и да го предпазим точно от такова прецакване. И кой ще е виновен накрая?

— Всичко това е чудесно, чичо Денис, но аз знам какво правя и няма да отстъпя. А сега се обади в Планис, свържи се със Службата за сигурност и им кажи адски да внимават и да не докосват с пръст Грант.

— Добре, Ари. Ще получиш своето. Ще поговорим за това. Но искам не само транскрипцията. Искам записа на сеанса. Знаеш колко струват транскрипциите. Ако искаш да те подкрепя, хайде да се опитаме да си помагаме, а?

— Точно такова е и моето желание, чичо Денис. Аз все още те обичам.

— Ари, по дяволите, тук не става въпрос за нещо маловажно.

— Рожденият ми ден наближава, чичо Денис. Знаеш ли, тази година ще организирам парти. Наистина.

 

 

После обратно в База едно, за да е сигурна, че чичо Денис ще се обади където трябва.

След това отиде в библиотеката, защото Катлин й съобщи, че Джъстин се събуждал, все още малко замаян. Подходящ момент да му обясни нещо.

Тя седна на дивана и попита:

— Как си?

— Спокоен — отвърна той и между веждите му се образува бръчка. — Още съм малко отнесен. Остави ме да си почина. Недей да ми говориш.

Защитна реакция. Тя постави ръка на рамото му.

— Можеш да се поразсъниш. — Това също бе интервенция. — Всичко е наред. Знаех, че ще си добре. Обадих се на чичо Денис и му казах да не докосва Грант, така че Грант е в безопасност, но трябва да поговоря с теб. Тази нощ ще останеш в стаята за гости. Не бива да се прибираш в апартамента си, докато напълно не се събудиш.

— Мога да си тръгна.

— Можеш, разбира се, но не тази вечер. Ако искаш, Флориан ще пази пред вратата ти през цялата нощ, така ще е много благоприлично. Моята стая е в дъното на другото крило. Съгласен ли си? Веднага щом можеш да се изправиш, Флориан ще ти помогне да си легнеш.

— Вкъщи — каза той.

— Съжалявам. Утре сутрин трябва да поговорим. Дотогава не бива да си тръгваш. А сега заспивай.

В неговото състояние това бе много настоятелна заповед. Клепачите му започнаха да се спускат, потрепнаха, после окончателно се затвориха.

— В стаята за гости — каза тя на Флориан. — Веднага щом е в състояние. Искам да останеш при него, просто за да съм сигурна, че е в безопасност.

IV

Усети, че е в чуждо легло, и за миг изпадна в паника. Завъртя глава и видя Флориан да лежи по корем на другото легло, напълно облечен — невинно момчешко лице под светлината на стенната лампа. С отворени очи.

Стори му се, че си спомня как е дошъл до тази стая, спомняше си коридора, но все още бе дезориентиран и мисълта за опиатите го плашеше. Някой го беше завил с одеяло и под главата му имаше възглавница. Слава Богу, това не бе спалнята на Ари.

— Буден ли сте, сер?

— Да — отвърна Джъстин.

Флориан се надигна и седна на ръба на леглото.

— Монитор — каза той, — събуди Ари. Съобщи й, че Джъстин е буден.

Джъстин разтърка наболата си брада.

— Колко е часът?

— Часът? — попита Флориан Монитора.

— Четири и трийсет и шест.

— Трябва да приготвим закуска — рече Флориан. — Сера обикновено става по това време. В банята има тоалетни принадлежности за гости, сер. Халат, ако желаете, но сера навярно ще е облечена. Ще се оправите ли сам, докато отида да повикам партньорката си?

 

 

— Сера е почти готова — каза Катлин и му наля кафе, Катлин, чиято руса коса за пръв път не беше на плитки, а на светли вълни, спускащи се върху черни униформени рамене. — Сметана, сер?

— Не, благодаря — отвърна Джъстин.

„Хлапета“ — помисли си той. Цялата ситуация би трябвало да е адски смешна: самият той, на неговата възраст, на практика отвлечен, упоен и накрая грижливо нахранен от няколко проклети хлапета…

Не се чувстваше зле. Не като след грубите сондирания на Джиро, в никакъв случай. Но беше изцеден.

Съвсем нормално, като се имаше предвид физиологичният шок от опиата — една от причините, поради които Катлин му даде таблетка с витамини и минерали, която той изпи с кафето си, без да възразява.

Ари влезе в трапезарията — в семпъл син пуловер и син панталон. Черната й коса свободно се спускаше върху раменете й. Напоследък почти никога не я носеше така. Като Ари детето. Тя придърпа стола от дясната му страна и седна.

— Добро утро… Как се чувстваш? Добре ли си?

— Каза, че трябвало да поговорим за нещо важно — рече Джъстин.

— За Грант — директно отвърна Ари. — Можем да ти приготвим каквото искаш за закуска.

— Не. Благодаря. По дяволите, Ари, хайде да не си играем игрички, става ли?

— Не си играя. Просто искам да хапнеш нещо. Поне препечена филийка. Има и истински мед.

Той сподави гнева си, търпеливо си намаза масло и прибави малко мед. В Моривил бяха създали пчелин, наред с още няколко предприятия. Риба. Екзотични храни. Жаби, Говореше се за разрастване на града, за взривяване на скалите и разширяване на селскостопанските земи.

— Чуй ме сега — каза Ари. — Снощи разговарях с чичо Денис и той е наредил на Службата за сигурност да не закачат Грант. Малко се посдърпахме. Но му казах, че не мога да допусна в крилото ми да има хора, които са били подложени на интервенция от непознати. Сключихме сделка. Аз сама ще правя проверките и ако остана доволна, това ще е достатъчно. Ти, от своя страна, трябва да се съгласиш, ако има някакви съмнения… аз да извършвам разпитите и да уреждам въпроса.

Джъстин впери очи във филийката в ръката си. Нямаше апетит.

— Което означава сондиране.

— Джъстин, надявам се повече да няма съмнения. Но тая пацифистка история е много опасна. И положението се влошава — защото виждат, че съм сериозна. Хората, на които мога да вярвам, не са много. Същото се отнася и за теб, защото когато политиката загрубее като сега, ти по-добре от мен знаеш, че пострадват невинни хора. Нали си спомняш, че ме помоли да направя нещо за баща ти. Е, направих: навярно снощи успях да попреча да го арестуват, поне по подозрение, и знам, че съм попречила на Службата за сигурност да подложи Грант на сондиране. Баща ти сигурно изобщо няма да разбере, че е бил на косъм, и ако цениш съветите ми, моля те да не му казваш. С Грант няма да има проблеми. Баща ти е в безопасност. Днес ти не си много по-зле от вчера, нали?

— Не знам. „Потресен съм, по дяволите, а вчера не бях. Не знам, не знам, не знам, Господи, какъв е изходът?“

— Ти не искаш да си имаш работа със Службата за сигурност — продължи Ари. — Джиро не те обича, Джъстин, наистина не те обича. Не е нужно да си професионален психолог, за да го разбереш. Искам да останеш и това означава, че всички във вселената ще знаят как да те използват срещу мен. Джиро определено ще се опита да докаже нещо срещу теб или баща ти — ако нямаме доказателства, че работиш с мен. Ето какво ми трябва. От теб и от Грант, и ако го направиш, ще си мой приятел и Службата за сигурност ще те защитава. В противен случай трябва да прехвърля и теб, и Грант — навън, където не може да ви се има доверие, защото всички мои врагове ще смятат, че са в състояние да ви използват като преди. Това е положението. И смятам, че го разбираш. Ето защо снощи ми каза, че се надяваш да останеш близо до мен. Спомняш ли си?

— Не си спомням. Но може да съм го казал.

— Искам да си в моето крило, искам да работиш с мен — но да си в моята система за сигурност означава, че ако имам и най-малкото съмнение за опасност, трябва да задам въпросите си. Това е.

— Нямам голям избор, нали? — Джъстин отхапа от филийката си, преглътна и установи, че медът му понася много по-добре, отколкото предполагаше. — Очакваш от мен да заповядам на Грант да се подложи на сондиране от едно седемнайсетгодишно хлапе, така ли?

— Не искам той да се разстройва. Ще ми се поне да му го обясниш.

— По дяволите, аз…

— Той е в безопасност, нали? Когато го видиш да слиза от самолета, ще разбереш, че съм изпълнила обещанието си, и можеш да му кажеш защо го правя. Тогава и двамата ще сте в безопасност. Вече няма да се налага да се страхуваш, че някой може да допусне грешка или да те обвини за нещо. И аз не съм хлапе, Джъстин. Не съм. Знам какво правя. Просто все още нямам много истинска власт. Ето защо не мога да защитавам приятелите си извън своето крило, ето защо правя нещо толкова тъпо и те допускам зад стената на своята охрана — теб и още неколцина приятели.

— Нас. С Грант. Естествено, Ари. Хайде да си кажем истината. Ти правиш някакви маневри, за да измамиш чичовците си — или ти го е предложил Джиро?

— Не. Вярвам ти.

— Тогава трябва да си адски глупава. А не мисля, че е така.

— Прецени. Двамата с Грант сте единствените възрастни, които могат да ми помогнат. Първо, защото се нуждая от вас, второ, защото постоянно мога да ви наблюдавам, защото никой друг освен вас не се нуждае от нещо, на което съм способна и което единствено аз съм готова да направя. Мога да си осигуря помощници, естествено. Също и противниците ми.

— Освен това противниците ти могат да заплашват баща ми.

— Не и покрай моята мрежа. Ти си част от нея. Ще ми казваш, ако смяташ, че Джордан е в опасност. И прецени: по-добре ли ще ти е, ако си сам? А Грант? В никакъв случай. Освен това, ако твоята сигурност е свързана с моята, няма вероятност баща ти да направи ход срещу Рисюн, нали? Разбери, това не е изнудване. Просто ти обяснявам положението. Ако излезеш през тази врата и те прехвърля от крилото си…

— Джиро ще ми нанесе удар преди да се усетя, както и на Грант. Всичко е съвсем ясно. Благодаря.

— Джъстин, Джиро може да си измисли повод. Не ми е приятно да ти го казвам. Той има много добри страни. Но е способен на такива неща. И умира. Не го разпространявай. Не би трябвало да го зная. Но това промени много от мотивите му. С Джордан никога не са се разбирали — нито лично, нито професионално, в нито едно отношение: водили са ужасна борба, докато Джордан е работил с Ари — наистина ужасна борба. Той не е съгласен с нещо, което схваща като позиция на Уорик — влияние, водещо към коренна промяна на процедурата, методика на интервенции, според него вече проникнала в Образователния отдел и намерила отражение в записите. Той го нарича „влияние на Уорик“. Което не е вярно. Ари е знаела какво прави. Съвсем ясно е знаела какво прави и Джиро всъщност мрази нейната работа — но не можеш да го накараш да го проумее. Според Джиро Джордан е източник на цялото онова движение. Струва ми се, че дори самият Джордан смята така, което няма абсолютно нищо общо с истината. Но Джиро никога няма да повярва. Той иска да наложи властта на центристите преди да умре, защото Денис също става на години и Джиро предвижда време, в което неговото поколение ще си е отишло, а аз все още ще съм уязвима. За него баща ти е пионка, която центристите могат да използват. За него аз съм хлапе, което мисли с жлезите си, и той отчаяно се опитва да те откъсне от мен. Затова не само трябва да убедя себе си, че си чист, трябва да убедя чичо Денис и Джиро, че съм абсолютно сигурна какво правя. Мога да се справя с тях, колкото и безумно да прозвучи… защото ще им кажа, че имам бележките на Ари по твоя случай.

Той мъчително преглътна.

— Вярно ли е?

— Така ще им кажа.

— Чух какво ще им кажеш! Но ти избегна въпроса ми. Ти имаш тези бележки, нали?

— Разбираш, че понякога казвам неща, които ми се иска да са верни. И се случва да лъжа. Според Яни има професионални лъжи и в това няма нищо лошо.

— По дяволите…

— Лъжа, за да те защитя.

— От кого? Ти имаш нейната способност да заобикаляш въпросите. Надявам се да не е нещо по-дълбоко.

— Аз съм ти приятелка. Ще ми се да бях нещо повече. Но не съм. Довери ми се. Ако не можеш, както твърдиш, на кого си в състояние да повярваш? Аз те спасих от ареста. И ще ти давам сеансния запис. Винаги. И с Грант. Не искам никога да се съмнявате един в друг.

— По дяволите, Ари!

— Да бъдем честни. Ще опитам по друг начин. Ти смяташ, че ще те подложа на интервенция, както ще кажа на Денис. Знаеш, че при мен си в по-голяма безопасност, отколкото ако си под наблюдението на Джиро. Боиш се да довериш себе си и Грант на едно хлапе. Но аз съм ученичка на Ари. Пряка ученичка. И на Яни. Има много неща, които мога да правя и които все още не искам да фигурират в регистрите на Бюрото. Признавам, че имах някои много незрели мисли. Някои много егоистични мисли. Но не съм го направила. Ти се събуди в другото крило на апартамента, нали?

Джъстин усети, че се изчервява. И очакваше записен спомен, тук, на това място, подложен на стрес, но споменът беше блед и съвсем слаб, само по-възрастното лице, Ари, която се приготвяше за работа, делова, и го оставяше там с проблема му…

Изпита негодувание, нищо повече… негодувание — а не срам.

— Все пак си направила нещо — каза той на седемнадесетгодишната. Неговата седемнадесетгодишна.

— Казах ти да приемеш спокойно този апартамент — отвърна Ари. — Мислех, че ще те безпокои. Не смятах, че е неетично.

— Етиката няма нищо общо с това, сера. Не повече, отколкото с нея.

Тя изглеждаше шокирана и малко наранена. И на Джъстин му се прииска да си е задържал езика зад зъбите.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да го кажа. Но, по дяволите, Ари! Просто стой настрани от мен!

— Срамуваш се, защото съм толкова млада… нали?

Джъстин се замисли. Опита се да се успокои. Гняв. Не борба. И онова, което бе казала.

— Да, срамувам се.

— Аз също. Защото си много по-възрастен. Имам чувството, че ще критикуваш всичко, каквото правя, винаги. Това ме прави нервна, не е ли смешно?

— Не бих се изразил така.

— Аз ще те слушам.

— Стига, Ари, хайде да не си играем игрички, не ти ли го казах? Не се прави на малко момиченце. Вече отдавна не слушаш никого.

— Все още слушам приятелите си. Не съм като своята предшественичка. Ще го запомниш… нали?

— Но после ще искам записа. И искам да поговоря с Грант.

V

Следобед пояздиха с Ейми, тя на Кобилката, Ейми на коня, наречен Баяр^[1] — Ейми беше открила името в някаква книга, така че третата кобила имаше име, не като козите и прасетата, които с няколко изключения имаха само номера.

Кобилката щеше да си остане просто „Кобилката“, така бе казала Ари. А дъщерята на Кобилата, която наричаха „Дъщерята“ или „Втората кобилка“, беше на Флориан, макар че не можеше да я притежава: не я яздеше никой гражданин. Но третият бе Баяр, конят на Ейми Карнат, а четвъртият, петият и шестият бяха на Мади, Сам и Стейси.

Някой ден щеше да има конюшня и арена само за конете, беше решила Ари. Пространството в обезопасената зона струваше много скъпо и чичо Денис казваше, че било екстравагантно да го позволи.

Ала тя имаше идеи за износ на животни в Новгород, по същия начин, по който учебните записи по езда и отглеждане на животни се радваха на чудесни продажби — купуваха ги хора, които искаха да научат какви са прасетата, козите и конете, как се движат и какво е да яздиш кон. Космонавтите ги използваха като развлекателни записи. И хората от станциите. Хората от единия край на космоса до другия можеха да яздят, макар че никога не бяха виждали кон.

Мястото за езда беше най-подходящо в Рисюн, освен нейния апартамент, да поговори с някого, без да се притеснява от подслушване, и имаше своите преимущества, когато трябваше да е небрежна и да накара Ейми Карнат да се отпусне.

Защото напоследък Ейми не бе щастлива. Сам ходеше с Мария Кортес-Кембъл, мило момиче, Стеф отново беше с Ивгения, а Ейми… Ейми много яздеше и прекарваше повечето си време в учене и занимания с експортния бизнес, което й осигуряваше длъжност на подуправител в огромния отдел „Експорт“ и временен отговорник в отдел „Генетични проучвания“.

Ейми бе най-умната от приятелите й. Ейми най-после имаше фигура на седемнадесетгодишна, поне нещо като фигура. Започваше да става красива, макар и малко длъгнеста, не защото наистина беше красива, а защото просто изглеждаше интересно.

И Ейми бе прекалено умна, за да е щастлива, защото просто в нейното поколение нямаше достатъчно също толкова умни момчета. Томи беше единственият, който се приближаваше до изискванията, ала той бе неин братовчед, не се интересуваше от същата област, най-много се интересуваше от Мади Щрасен. Този интерес беше полусериозен, и от двете страни.

— Как върви? — попита Ари, когато излязоха на открито и се отдалечиха от всички. И се приготви за дълги обяснения.

— Добре — въздъхна Ейми. И толкова.

Което изобщо не бе типично за нея. Ари я погледна.

— Не ми звучи добре.

— Все същата стара история — рече Ейми. — Стеф. Мама. Това е обобщеният доклад.

— Този месец ставаш пълнолетна. Можеш да правиш каквото си искаш. И имаш място в моето крило, винаги съм ти го казвала.

— Не мога да правя всичко. Джъстин… той е истински. А аз имам само разни стоки в Експорта. Не разбирам от нищо друго освен от търговия. Ето за какво използвам подготовката си по психология. Това не е в твоята област. Не знам за какво ще можеш да ме използваш.

— Ти имаш чисто досие, най-чистото от всичките ми приятели. И разбираш от бизнес. От теб ще се получи добър Отговорник, ти си добра в почти всичко, с което се захващаш, това ти е проблемът. Съсредоточаваш се върху практическата страна, вместо да го изучаваш. Искам за известно време да наблегнеш на ученето. Спомняш ли си, когато те замъкнах в тунелите и създадохме бандата? Затова те повиках тук преди да кажа на някого. Ти винаги си била първа.

— За какво говориш? — внезапно се уплаши Ейми. — Първа в какво?

— Този път е нещо истинско. Този път не говоря за хлапашки дяволии, този път говоря за пост в Дома. Нещата се променят, адски бързо се променят. Затова започвам с теб, също като едно време. Ще работиш ли с мен, Ейми?

— Какво?

— Генетика. С какъвто проект искаш, за да ме прикриваш. Истински. Нещо просто, докато решиш. Не ме интересува. Ще получаваш заплата, ще имаш дял от печалбите си и всичко останало.

Очите на Ейми се разшириха.

— Двете с Мади ми трябвате поради различни причини — каза Ари. — Не мога да ви поставя една над друга. Това никога не се е получавало. Но ти си по-умна от нея, по-стабилна си и мога да ти доверявам лошите неща. А такива най-вероятно ще има. Джиро е в края на подмладяването си. Това е тайна. Почти никой не знае, но все повече хора ще се досещат. Когато умре, в Науката ще има избори. Това също ще е моментът, в който пацифистите и останалите ще искат да ме убият. Наистина, Ейми.

— Знам.

— Знаеш защо са ме създали и как са ме учили, знаеш и каква съм. Знаеш, че предшественичката ми е имала врагове, които са искали да я убият. И един от тях я е убил. Колкото повече приличам на нея, толкова повече се страхуват те — защото аз съм страшна, Ейми, адски съм страшна за много хора, които не са се страхували дори и наполовина толкова от моята предшественичка… Ти страхуваш ли се от мен? Кажи ми честно, Ейми.

— Не. Всъщност не. По-точно е да се каже, че ми се струваш малко зловеща. Защото не си… не си на истинската си възраст. От време на време с Мади си говорим за това. Понякога ни се иска да направим нещо глупаво, просто за облекчение. Понякога… — Ейми замълча за миг и потупа Баяр по хълбока. — Мама ми се ядосва, защото върша страшни неща, мисли ме за дете и се тревожи за мен, и се отнася с мен като с дете. Веднъж ми се развика: „Ейми, не ме интересува какво прави или казва Ари Емъри, ти си моя дъщеря — не ме гледай така и не ми казвай как да те възпитавам“. И ме зашлеви през лицето. А аз просто стоях и я зяпах. Аз… не знаех какво да правя. Не можех да я ударя. Не можех да се разрева и да избягам или да започна да хвърлям разни неща. Просто… стоях. И тя се разплака. И тогава и аз се разплаках, но не защото ме е ударила… просто защото знаех, че не съм такава, каквато иска тя. — Ейми погледна към небето. Слънчевите лъчи се отразиха в сълзите й. — И сега мама си мисли, че ще я напусна при първа възможност. И й е мъчно. Накрая поговорихме за това. Тя се страхува от теб. Не ме разбира и смята, че си виновна. За това, че не съм имала детство. Така казва. „Ти никога не си имала шанс да бъдеш дете.“ Не знам, струва ми се, че имах детство. Прекарвахме си страхотно. Неща, които мама не знае. Но вече не ми харесва. Омръзна ми от игрички, Ари, знаеш какво искам да кажа. Омръзна ми от Стеф Дитрих, омръзна ми да се карам с мама, омръзна ми да ходя на училище и да отговарям на въпросите-уловки на Уенди Питърсън. Мисля, че и с Мади е същото.

— Можеш ли да работиш със Сам?

— По дяволите, той и неговата вятърничавост — не е съвсем честно да говоря така, нали? Не разбирам какво вижда в нея.

— Недей да го тормозиш, Ейми.

— Няма. Приключих с всичко това. Знаеш ли какво искам? Искам точно каквото имаш ти с Флориан. Никакви дребнавости. Никаква ревност. В момента, в който мога да си го позволя…

— Ако приемеш предложението ми, ще си ми много по-полезна с личен асистент. Струва ми се, че няма да се задоволиш с нещо по-малко от алфа. Ще ти дам разпечатка с номерата на наличните възможности. Най-вероятният източник е Зелената казарма. Което означава някой като Катлин, но все пак… ти можеш да коригираш този проблем.

Ейми просто я зяпна. И леко се изчерви.

— Някой ден — продължи Ари — самата ти ще станеш отговорник на крило. Точно такива са намеренията ми. Някой ден аз ще ръководя Рисюн и вече няма да си играем, ще работим в дългосрочни мащаби. Искам да имаш подкрепата, която ще ти трябва, искам да имаш някой, способен да те защитава и да върши нещата, за които няма да ти остава време, мъж, умен мъж, това са двете основни изисквания. Ако е жена — ти ще я убиеш. Правилно ли те манипулирам?

Ейми внезапно се засмя и още повече се изчерви.

— Не знам… Трябва ми време да помисля.

— Естествено. Имаш пет минути.

— Не е честно, Ари.

— Същото като под стълбището. Същото като тогава. Имам нужда от приятелите си сега и първо имам нужда от теб. И рискът е реален — ако аз съм в опасност, същото може да се отнася за теб.

Ейми прехапа устни.

— Това не ме безпокои. Наистина. Безпокои ме скандалът с мама. Знаеш ли какво си мисля? Тя иска вечно да ми виси на врата. Смята, че ми влияеш повече от нея, и винаги се е надявала да се занимавам с образователна психология, въпреки че съм по-добра в други неща.

— По дяволите, погледни ме. Да не смяташ, че един КР не трябва да преценява кой кой е?

— Това ми е ясно. Но твоята… предшественичка… я няма, за да ти хвърля укоризнени погледи от отсрещната страна на масата.

— Чий живот искаш да живееш? Нейния или своя?

— Може би въпросът е „твоя или своя“? Аз съм си аз, Ари. Не искам да ме подкрепяш. Ако работата е истинска, ако парите са си мои, съгласна съм.

— Разбрахме се.

— Разбрахме се — отвърна Ейми.

— Сега ще повикаме Мади. И после Сам. И Томи.

— Може и Стейси — рече Ейми. — Нямам нищо против нея. Но ако питаш мен, Стеф Дитрих може да върви по дяволите.

— Стеф не е в моя екип — каза Ари. — Не се обиждай, но той винаги е създавал проблеми. Нямам нужда от него. — Тя се изпъна на стремената и отново се отпусна. — Имаме Мади. Сам и Томи. Стейси, добре, не възразявам. Но всички ще са точно в същия ред, в който винаги са били. По старшинство. Нещо такова. Виж сега. Имаме един сериозен проблем, една сериозна слабост и едно огромно предимство — и всичко това е Джъстин Уорик. Той ще ни помага. Но в момента му се струпват много неща. Двамата с Грант са единствените с нас, които не са от нас, разбираш какво искам да кажа.

— Той е достатъчно умен, за да е проблем — отвърна Ейми.

— Мислила съм за това. Чичовците ми не искат да е близо до мен. Влиянието на Уорик, така го наричат. Казват, че бил смъртоносна отрова. Аз знам други неща. Мога да ти ги кажа, Ейми, ако си с мен.

— С теб съм.

— Денис се интересува от бележките на Ари — от бележките на Ари и от психогенетичния проект, но аз го държа на разстояние. Разделям всичко на три части: първо, неща, за които не говоря. А общите бележки — те са публикувани или предстои да бъдат публикувани. Проектът „Рубин“: това е най-секретното, но цялата секретност е фарс. Аз съм пред очите на всички и всеки, който разбира ендокринната теория, може да се досети за много неща. Знаеш ли едно от нещата, които те наистина искат да запазят в тайна? Джъстин Уорик. Защото той не е Джордан, но определено не е и клонингът на Бок и може да стане глас в Рисюн, ако някога му дадат форум, разбира се, защото е умен, разбира какво съм и е специален във всяко отношение, освен официално, един от учениците на Ари — това е нещо, което също не разпространяват, — друг специален, специален КР, много по-важен от Рубин, каквото и да лъжат Отбраната. Ари е работила върху него — но те не казват и това на военните, защото адски ги е страх от него и неговото влияние. Струва ми се, Денис е сигурен, че Ари е работила с него. Денис е онзи, който не е позволил да го подложат на лечение — за неща, които наистина са го измъчвали, неща, които Ари му е направила — и нейното убийство го е съкрушило ужасно не само защото го е извършил баща му, но и защото е имал нужда от нея… огромна нужда.

— Какво му е направила?

— Адски сериозна интервенция. Точно преди да я убият. Нещо, което не е успяла да довърши, нещо, което напълно е определило по-нататъшния му живот. Повече няма да ти кажа — за него това е личен въпрос. Но е било жестоко.

— Като онова, което причиниха на теб ли?

Ари се замисли за миг.

— В много отношения, да. В много отношения. С известни разлики. Джордан е искал да го направи като себе си. Това не е било възможно. Ари е знаела какво иска от този генотип и го е получила. Това е истината. Манипулирала е граждански дълбочинни модели… със страхотна точност.

Ейми въпросително я погледна.

— Психогенезата може да се извърши по два начина — поясни Ари. — Също като всеки друг вид клониране. Или идентично, или програмирано. Аз съм максимално близо до идентичния резултат, но не съм като предшественичката си. Има сериозни разлики: моята маман, Оли, Денис — той не е Джофри Карнат, дори само наполовина, слава Богу. Случили са се много различни неща. Но аз имах Флориан и Катлин. Не се съмнявах, че теориите, които ми предлагат, действат. Усещах го. Знам какво ме поставя пред Ари. Аз трябваше да работя. Беше ме страх. Не можех просто да потъна в абстракцията и да разчитам, че хората ще се грижат за мен. Научих се да се съсредоточавам и да работя с реални проблеми, както и да мисля абстрактно. Това е истинският урок. Клонингът на Бок изобщо не е излязъл от мрака, никога не е притежавал нещо, никога не е бил нещо. Знаеш ли какво щях да отговоря аз на въпросите, които са задавали на онази нещастна жена? Вървете на майната си! И ако имах талант да свиря на пиано, по дяволите, щях да го правя! И сигурно щях да се изплюя в очите на учителите по математика, защото не са ме учили на нещата, каквито е трябвало да учи Бок — например да е в космоса, по дяволите! Да живее като космонавт! Да знае, че математиката е живот и смърт!… А тя получавала суха теория. Била творческа личност, а те й давали сух прах. Изолирали я от всичко. И не можели да разберат нейната музика. Тя била слаба пианистка. Но се питам каква музика е чувала в главата си и защо е прекарвала все повече време там. Не съм сигурна, че наистина се е провалила. Навярно проклетите гении не са можели да стигнат до нея. Навярно техните ноти не са били написани за нея. Чудя се каква е била цялата симфония и дали е свирила с акомпанимент. Пфу! — Тя се разтърси. — И това е зловещо, нали?

— Подлагали са нещата й на компютърен анализ. Резултатът бил негативен.

— С теориите на Бок. Да. Но тя изобщо не познавала генетичната си майка.

— Иска ми се да прочета онези файлове. Просто за да видя какво са опитали.

— Прочети ги. Прави каквото искаш. Ние сме учени, нали? Изтегли всичките си проекти от другите крила и ги прехвърли в нашия бюджет. Това ще се отрази чудесно на кредитния ни баланс. Гупите и бетите могат да ни купят много компютърно време.

VI

Във фоайето нямаше почти никого, всички редовни самолети на „Рисюнеър“ бяха заминали, пристигналите пътници продължаваха за Новгород, Светланск или Гагаринград. Летището се охраняваше от обичайния брой униформени стражи.

Но Флориан беше влязъл в зоната за пристигащи, до която Джъстин нямаше достъп, като преди това го бе уверил:

— Сера Ейми Карнат е в отсрещната част на фоайето, сер, заедно със Сам Уайтли, и двамата приятели на сера. Помолих ги да стоят на разстояние, така че ако имате проблем тук, те ще ми съобщят по джобните си комуникатори, но аз съм на обичайната честота на Службата за сигурност… — Той докосна малкото устройство, което носеше до картата си. — Ще следя радиотрафика. Ако се случи нещо, не оказвайте съпротива и ние ще решим проблема.

Двамата наблюдатели стояха в своята част на фоайето, едър младеж с квадратно лице и мускули, които показваха, че не е счетоводител. Уайтли беше рисюнско име, но от Града, не от Дома. Джъстин си спомняше, че го е виждал в компанията на Ари. И момичето на Джулия Карнат, Ейми, абсолютната сянка на Ари, мършава и адски умна, според репутацията й сред персонала. Племенница на Денис Най и момче, което навярно можеше да огъне тръба с голи ръце. Съчетание, което поне щеше да накара Службата за сигурност да се замисли. Те се опитваха да избягват шумните инциденти.

Чувстваше се по-сигурен в присъствието на хлапетата.

По дяволите, бе доживял да го пазят деца. Да го привлече на работа момиче на същата възраст, на която той беше станал жертва на нейната предшественичка — това го измъчваше най-много. Не че бе имал шанс да победи Ари в разцвета на нейните способности, но това, че нейната наследничка го беше постигнала толкова лесно, го поставяше в сегашната ситуация, докато от другата страна на онези врати Грант най-вероятно се питаше защо личният телохранител на Ари участва в проверката на багажа му и в претърсването му, за което Флориан трябваше да настои. Грант щеше да осъзнае, че нещо се е променило, и да започне да се затваря в себе си, ужасен, защото нямаше какво друго да стори, освен да се надява да го пуснат при партньора му, да се надява, че този партньор не е вече в ареста.

Флориан бе отказал да му предаде бележка: „Съжалявам, сер, трябва да спазвам правилника. Ще го доведа колкото може по-бързо.“

Без да знае какво го очаква, без да знае какво може да се е случило с партньора му, без да знае, че този партньор го очаква, за да му каже, че…

Господи, да му каже, че отива в апартамента на Ари. Че трябва да се подложи на сондиране. Че всичко е наред — защото му го казва неговият партньор, разбира се, след като самият той се е подложил на същото.

Беше забележително, че изобщо е в състояние да понесе този кошмар, да седи и да гледа охраната и двете хлапета, да слуша обичайния шум от багажното отделение, където навярно подреждаха куфарите на масите, за да бъдат педантично претърсени от рисюнската Служба за сигурност. Щяха да проверят дори шевовете на тоалетните несесери и съдържанието на непрозрачните бутилки.

Бе свикнал да подготвя багажа си за такива проверки. Никакви опаковки, всичко в прозрачни шишета, прозрачни торбички, колкото може по-малко дрехи, всички документи само в куфарчето, при това неподвързани, за да могат да минат през скенерите.

Вратите се отвориха и Грант излезе с куфарче в ръка, следван от Флориан, който носеше багажа му.

— Към буса, сер — посочи към изхода Флориан, докато Джъстин се изправяше и се запътваше към приятеля си.

Прегърнаха се и Джъстин попита:

— Как мина пътуването?

— О, на земята беше чудесно. Джордан и Пол са наред, наистина бях щастлив, всъщност само приказвахме, много приказвахме… — Вратите зад тях се отвориха и вниманието на Грант мигновено се насочи към тях, поглед назад, загуба на мисълта. — Аз…

Излязоха пред терминала, където ги очакваше бусът.

Флориан качи багажа и нареди на шофьора да потегли.

— А останалите десет пътници? — възрази шофьорът.

— Аз имам приоритет — каза Флориан. — После можеш да се върнеш за другите.

Грант се настани на първата седалка и Джъстин седна до него.

— Какво правим? — тихо попита приятелят му.

— Всичко е наред. — Джъстин го хвана за китката и я стисна два пъти. Потвърждение. И усети, че Грант се отпуска.

Флориан седна срещу тях.

— Катлин ще задържи асансьора — каза той. — Охраната на входа малко ще се смути, когато бусът пристигне без останалите пътници. Няма нищо опасно. Сигурно ще попитат шофьора какво става и ние просто ще влезем вътре — в това наистина няма нищо нередно, сер, само не ни трябват спорове за юрисдикция или старшинство. Ако ни спрат, няма абсолютно никакъв проблем, не се безпокойте, не бъдете нервни, можем спокойно да влезем, ако ме оставите да говоря и да сте готови за сигналите ми. В идеалния случай ще влезем, без да ни спират, и направо ще отидем при асансьора. С Катлин много пъти сме се справяли с по-старши от нас.

— По този път ще стигнем до жилищната част на Първо крило — тихо рече Грант.

— Точно там отиваме — отвърна Джъстин. — Има малък териториален спор. Ари координира всичко чрез системите на Дома, за да не свършим при Джиро.

„От Бога да го просиш“ — с трепереща ръка му даде знак Грант и Джъстин го потупа по коляното.

 

 

Флориан слушаше нещо по комуникатора си. После се ухили и каза:

— Аха! Охраната на летището се оплаква от потеглянето на буса. Службата за сигурност в Дома току-що съобщи, че това е по искане на сера. Сер Денис потвърдил правото й да вземе Грант под своя опека. Няма да имаме проблеми.

— Намираме се в беда — каза Грант. — Нали?

— Нищо сериозно — отвърна Джъстин. — Как мина в Планис?

— Нормално. Съвсем нормално.

 

 

Вратите на асансьора се отвориха и те излязоха в просторния външен коридор на Ари. Катлин и Флориан носеха багажа.

На влизане в апартамента Джъстин хвана Грант за ръка. Вече можеше да говори спокойно.

— Имаме малко неприятности. С Джиро. Искали да инсценират нещо с теб, почти сигурно е. С Ари сключихме сделка.

— Каква… сделка?

Джъстин стисна ръката му. Два пъти.

— Ще се подложиш на сонда. Само няколко въпроса. Това е всичко, кълна ти се.

— За теб същото ли се отнася? — попита Грант. Разтревожен. Ужасно разтревожен. Не „Обещаваш ли, че всичко ще е наред?“, а „Ти добре ли си?“

Джъстин го прегърна — кратка, силна прегръдка.

— Всичко е наред, Грант. Тя е наше хлапе, нали? Никакви игри, никакви проблеми, тя просто е на наша страна, това е.

— Нямам никакви тайни — каза Грант. Гласът му звучеше слабо, малко дрезгаво. — Ти ще останеш ли тук?

— Не — отвърна Джъстин. — Ари казва… Ари казва, че присъствието ми я изнервяло. Но ще съм във външната стая. През цялото време.

 

 

Джъстин прелистваше страниците на списанието, което Флориан предвидливо му беше донесъл, последният брой на „Доклади на Бюрото на науката“. От време на време успяваше да се съсредоточи, но физиката не бе неговата област, а статията по генетика беше от рисюнския учен Франц Кенарт, който съобщаваше за програмирането на зоопланктона. Един биолог от Светланск пишеше за създаването на мъртви зони при някои анаеробни бактерии, което водело до образуване на огромни метанови джобове в долините край Светланск. Имаше снимка на мъртва платитера.

Застаналият до нея за мащаб човек изглеждаше дребен в сравнение с разлагащата се грамада на гигант, който трябва да бе живял столетия. Фотографията му се стори жестока, като онези от старата Земя, ухилените ловци, позиращи до огромни трупове на тигри или слонове.

Кой знае защо, по лицето му потекоха сълзи, което го сепна. Заради някаква си проклета мъртва платитера. Защото нервите му бяха ужасно опънати, а не можеше да плаче за Грант, Грант щеше любопитно да го погледне и да каже: „Потокът прави странни неща, нали?“

Джъстин избърса очи и обърна страницата. Накрая, когато вече нямаше с какво, да се разсейва, си помисли: „О, Господи, колко време ще отнемат тези няколко въпроса?

Да не се е изключил?

Щяха да ме повикат. Със сигурност щяха да ме повикат.“

Остави списанието на масата и разтърка очите си.

„Да речем, че Джордан наистина е скрил нещо дълбоко в него — Грант може да го направи, може да го разпредели…

Джордан не би го сторил. Господи, определено не.“

Вратата се отвори и влезе Ари. Не изглеждаше измъчена. Просто уморена.

— Той спи — каза Ари. — Няма проблем. Беше разстроен — разбира се, имаше причина. Тревожеше се за теб. Няма да ти попреча да го събудиш. Но му казах, че е в безопасност. Ще дам записа на Джиро. Трябва. Джиро е вманиачен на тема влиянието на Уорик. И ти е ясно какво ще си помисли, ако не му го дам.

— Въпреки това ще си го помисли. Ако записът докаже, че сме невинни, той ще намери в какво да се усъмни.

Ари поклати глава.

— Не забравяй, аз казах на Денис, че имам работните бележки на Ари. Че напълно владея положението, че когато свърша, вече няма да има значение какво е направил или не е направил Джордан, че може да престане да се тревожи за влиянието на Уорик.

— Ще ти призная нещо за Джиро — продължи Ари. — Понякога го мразя. Понякога почти го обичам. Той е абсолютно безчувствен към хората, срещу които се бори. Привличат го малките модели и научни джунджурии. Смята се за мъченик. Примирил се е да върши мръсната работа и да го мразят. Няма почти никакви слабости — освен враждата с баща ти, освен мен… освен мен, защото съм единственото нещо, за което е работил и което може да го прегърне и да му даде нещо в замяна. Това е Джиро. Ние сме от двете му страни. Не го казвам, за да те накарам да го съжаляваш. Просто искам да знаеш какъв е.

— Знам какъв е, благодаря.

— Когато хората се отнасят зле с теб, се появява онзи малък проблем с егомрежата, нали това са ме учили по психология? Настъпва онази егокриза, когато си казваш, че може би вината е твоя или че някой те смята за виновен… така става, нали? И егото трябва да се преструктурира, и потокът се насочва само срещу врага, за да не остане съмнение, че ти си прав, а той не. Знаеш всичко това. Ако мислиш за този поток, болката е ужасна. Ами ако трябва да научиш всичко за Джиро, да научиш какво трябва да направиш?

— Човек не е толкова обективен, когато собственият му задник се пържи на огъня — отвърна Джъстин.

— Джиро те вбесява. Адски те вбесява. Ще го оставиш ли да го прави безнаказано, или ще ме изслушаш?

— Под опиат ли го правите, сера?

— Не. Иначе щеше да усетиш ехото… нали? Ти си ми толкова бесен, че не можеш да мислиш трезво. Бесен си на мен, на Джиро, на Джордан. На самия себе си. На всеки друг освен Грант. Защото трябва да го защитиш. Това е сделката и аз съм единствената, която може да ти я предложи. Джиро умира.

Възелът се развърза. За миг Джъстин беше широко отворен като под въздействие на опиат.

— Добре — каза той. — Логиката ти има един недостатък: Грант не е в безопасност, след като ти можеш да го подлагаш на интервенции.

— Грант никога няма да направи нищо срещу теб. Щях да съм глупачка, ако си играех с единствената ти стабилна точка — когато целта ми е да съм сигурна къде си ти. Ти си онзи, когото бих подложила на интервенция — ако исках да го направя. Но ако безопасността на Грант е осигурена, ти ще си спомняш — всеки път, щом помислиш да направиш нещо срещу мен — че колкото и да го иска, баща ти няма силата да се защитава, много по-малко от теб. Аз имам тази власт. Никога няма да нараня Джордан. Никога няма да нараня Грант. Но не мога да обещая, че няма да нараня теб. И вече знаеш точно защо — защото ти си инструментът, с който мога да реша проблем, заплашващ далеч не само мен.

Странно, не изпитваше паника. Отново работа върху дълбочинните модели. Сякаш вървеше през мъгла, в която интелектът отново взе връх. „Ти също си мой инструмент — помисли си Джъстин. — Нали?“ Но гласно попита:

— Може ли да видя Грант?

Ари кимна.

— Вече ти казах. Но ще останете тук — поне за няколко дни. Поне докато уредя проблема с чичовците си.

— Може би е добра идея — съвсем спокойно, дори облекчено отвърна той. Потокът отново се задейства. Защитната му стена се издигна. Помисли си за вероятността Джиро да го арестува въпреки възраженията на Денис.

Или да организира убийството им. Джиро не бе човек, който се вълнуваше за собствената си репутация. Ари имаше право — Джиро щеше да жертва даже отношението на Ари към него, за да е сигурен в нейната безопасност.

Освен това щеше да го направи мръсно. Защото трябваше да се справи с отношението на Ари към тях. Джиро трябваше да дискредитира неговите идеи.

Наистина беше имало заговор да го обвинят чрез Грант. Вече бе убеден. Всяко пътуване до Планис представляваше риск. Отново бяха откъснати. Край на посещенията. Нямаше шанс да види Джордан. Имаха късмет, че Грант се беше върнал невредим. И ако Джиро индиректно можеше да работи върху Джордан…

Джордан знаеше, че двамата му сина работят с наследничката на Ари…

Вероятностите бяха безброй, нямаше начин да разграничи истината от лъжите. Всеки можеше да лъже. Всеки имаше причина. Джордан постоянно бе изложен на опасност. След провала си с тях Джиро спокойно можеше да опита да използва баща му срещу тях, да породи съмнения в главата на Ари…

Той влезе в библиотеката и се приближи до Грант, който спеше, дълбоко упоен. Флориан седеше в ъгъла. Катлин бе някъде другаде из апартамента, може би в случай, че Джъстин наруши заповедта да стои в предните стаи.

— Грант, тук е Джъстин. Тук съм, както ти обещах.

Грант се намръщи, дълбоко си пое дъх, помръдна и леко повдигна клепачи.

— Тук съм — повтори Джъстин. — Всичко е наред. Тя каза, че всичко е наред.

Дълбока въздишка. Грант се мъчеше да изплува от опиата. Джъстин стисна ръката му.

— Чуваш ли ме? — Двукратно притискане от вътрешната страна на китката. — Всичко е наред. Искаш ли с Флориан да те пренесем? Искаш ли да си легнеш?

— Просто ще полежа тук — промълви Грант. — Просто ще полежа тук. Ужасно съм уморен. Ужасно съм уморен…

VII

— Добре съм — каза Ари. Обядваха в „Промени“. Датата бе осемнадесети декември. — Те се върнаха в своя апартамент. Всички са доволни. Няма проблем с Джордан, никакви неразбории. Просто нямах намерение да им кажа къде можеше да ги хване Джиро. Няма защо да се безпокоиш. Мога да се грижа за себе си. Достатъчно ли ти казах?

— Знаеш какво мисля за това — отвърна Денис.

— Оценявам загрижеността ти. Но — с дяволито повдигане на вежди и лека усмивка рече тя, — ти сигурно по същия начин си се безпокоил и за Ари Старша.

— Ари беше убита — каза Денис.

Той беше разстроен. Джиро бе разстроен. Джиро мразеше безпорядъка, а собствената му наближаваща смърт предизвикваше невероятен хаос: в Дома започваха да се носят слухове. Никой не беше издал тайната — за това говореше собственият му все по-болнав вид.

— Мислим си, че е била убита — рече Ари. — Кой знае? Може тръбата сама да се е пробила. Може би убийството е било изгодна версия. Убийството ти позволява да вземеш много крайни мерки.

— Така ли твърди Джъстин?

— Не. Доктор Едуардс.

— Кога е казал такава глупост?

— Не конкретно. Просто ме научи на научно мислене. Просто си мисля, че някои хипотези са по-вероятни от други.

— Признанието го прави по-вероятно, нали?

— Би трябвало, предполагам. — Тя разряза парче краставица. — Знаеш ли, в кухнята стават малко мързеливи. Виж това. — Ари набучи голямо листо маруля. — Така ли трябва да се сервира?

— Хайде да се върнем на въпроса, скъпа. По дяволите, защо правиш такива глупости заради този човек? Не искаш да го признаеш, но това е свързано повече с жлезите ти. Ако не осъзнаваш своята уязвимост, мога да те уверя, че той ще го разбере веднага щом утихнат вълните.

— Само че забравяш нещо, чичо Денис. Джъстин не е Джордан. И не може да убива. Категорично не може, поради същата причина, поради която не е в състояние да работи по реални проблеми. Вцепенява се. Дори не може да мрази Джиро. Изпитва човешката болка. Ари е изострила тази негова склонност. Опряла се е на нея. Виждаш, че наистина имам онези бележки. Знам и още нещо: Джордан е бил неин. Тя просто не е могла да използва неговата гледна точка, затова го е придумала да си направи клонинг и му го е отнела. Ако не беше умряла, през годините Джъстин щеше все повече да се приближава към нея, защото във връзката му с Джордан има нещо много тъжно и той е щял да го разбере.

— Какво по-точно?

— Че Джордан е щял да го задуши. Ари никога не се е страхувала от конкуренция. Джордан е бил неин съперник и под нейно влияние връзката между Джъстин и баща му е щяла все повече да се разкъсва. Джордан е арогантен, упорит мъж, който е имал планове за клонинга си, но те нямало да успеят, защото синът му, с вдъхване на сериозна доза независимост от страна на Ари, е щял да направи живота си нещастен, а мисля, че егото на Джордан не би му позволило да го допусне.

— Та ти дори не познаваш Джордан Уорик.

— Ари го е познавала. В момента говори моята предшественичка. Тя е проектирала целия му живот. Дала му е Грант като благотворно влияние върху Джъстин, партньор с равен потенциал — предшественикът на Грант е бил специален, не забравяй — но с дълбочинен модел да подкрепя Джъстин. И Джъстин винаги ще разчита на него, нали? Грант е лостът, който е щяла да има Ари, за да откъсне Джъстин от Джордан в подходящия момент. И сега този лост е мой. Аз продължавам по инструкциите на Ари. Тя е ценила способностите на Джордан, просто ги е използвала за работата си, което според всички е причината да се скарат. Джордан я е обвинил, че си присвоява идеите му. Джъстин изказа подобни резерви, разбира се. Но аз се справих с това.

— Как, ако смея да попитам?

— Аз съм малко по-умна от предшественичката си. Не го вкарах в леглото си. Поддържам с него чисто професионални отношения.

— Облекчен съм.

— Така си и мислех. Знам, че Джиро ще е във възторг. Знам какво си мисли, че е станало, докато Джъстин беше в моя апартамент. Мога да го уверя, че не е така. Може да съм плашила Джъстин, но никога не съм го плашила чак толкова много. Държах се като добро момиче, докато беше под опиат, прибавих няколко психощрихи към интервенцията на Ари и той е ужасно щастлив, че съм го оставила на мира. Съвсем скоро ще ми бъде и признателен.

— Знаеш ли, ти си прекалено самоуверена за възрастта си.

— И не само това, чичо Денис. Много хора го намират за изключително смущаващо. Наистина оценявам факта, че с теб мога да съм самата себе си. Оценявам също и разумното ти поведение. Ти вече не се отнасяш към мен като към малката Ари. Аз все повече приличам на предшественичката си. Повече, отколкото показвам пред публика. Както би постъпила на мое място и тя, разбира се. Враговете ми си мислят, че имат повече време, отколкото е в действителност, което е един от начините да се справя с проблема. И да заема позиция… Всъщност тъкмо затова спешно трябваше да поговоря с теб за Джиро, чичо Денис.

— Какво за Джиро?

— Ти наистина го обичаш, нали? Той е твоята дясна ръка. И какво ще правиш, когато умре?

Денис си пое дъх и отпусна длан до чинията си. Едно на нула. За пръв път сваляше маската си пред нея. На лицето му се изписа гняв.

— Ти какво предлагаш?

— Не знам. Питам се дали мислиш по въпроса.

— Мисля. И двамата мислим. — Все още гняв. — Твоето поведение не ни е от помощ. Знаеш колко несигурно ще стане положението в Съвета.

— Знам, че Джиро се тревожи. Знам колко се тревожи за мен. „Влиянието на Уорик“. Господи, чувала съм го толкова пъти… Виж, Джъстин не участва в заговори срещу мен. — Тя видя разфокусирания поглед на Денис и рязко почука с кокалчетата на пръстите си по масата. — Слушай ме, чичо Денис. — Той се откъсна от мислите си. — Престани да ме смяташ за глупачка, става ли? Той ми е нужен поради съвсем конкретни, чисто професионални причини. Той работи в област, която ми е необходима или поне ще ми е необходима в бъдеще.

— Нищо, което да не можеш да постигнеш сама.

— Възможно е. Но защо да го правя, когато може да го свърши друг, на негово равнище, и да ми спести време?

— Това много ще му допадне.

— О, той ще получи признание. Казах му го. А за разлика от Джордан, Джъстин е пораснал като номер две във всичко. Той е много по-гъвкав от баща си.

— А какво ще правиш с Джордан, ако смея да попитам? Ще го освободиш ли? Това ще е невероятно глупаво, Ари. И тъкмо това ще поиска от теб твоят младеж — той вече го е поискал, бъди откровена. Абсолютно съм сигурен.

— Поиска го. И аз го попитах дали смята, че самият Джордан ще е в безопасност — или дали Джордан може да се защити от хората, които искат да го използват. Например пацифистите.

— Играеш си с огъня.

— Човек не трябва да е с моите способности, за да се досети в какво би искал да обвини Грант и Джордан чичо Джиро — в момента, в който ти съобщиш новината, че центристите са в контакт с него. Съжалявам, че провалям плановете на Джиро. Но Джиро проваля много по-важна операция — моята. И аз няма да го допусна. — Тя си наля още вино. — Ти просто не ми вярваш достатъчно, чичо Денис. Спомни си какво ти казах за мътенето на водата. Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Джиро не разсъждава логично и ми се ще да му го обясниш. Той е уморен, болен и точно сега просто не знам как да говоря с него.

— Мислиш си, че знаеш всичко.

— Е, да речем, че знам достатъчно, за да разбирам, че не е добре, че се опитва да го скрие, че не иска да го признае и ако се опитам да го убедя, експлозията е гарантирана. Ти си единственият, който ще ме послуша, ти си единственият, който може да го успокои, защото той знае, че си обективен. Искам да му кажеш още нещо. Искам да му кажеш… че влиянието на Уорик не е единственото в Рисюн. Той би трябвало да повярва… определено би трябвало да повярва… че влиянието на Най е ужасно важно за мен. И за Рисюн.

— Много ласкателно.

— Още не съм свършила. Въпросът е адски деликатен, чичо Денис. Не искам да ме разбереш грешно. И ми е страшно трудно да го обсъждам с Джиро — но… Джиро е толкова упорито практичен и е оказал толкова силно влияние върху мен, върху Рисюн… Как смяташ, че ще се чувства, ако има клонинг — като мен?

Денис дълго мълча.

— Мисля, че ще се удиви — накрая отвърна той. — И също ще отбележи, че не е документиран в такава степен като теб.

— Възможно е да се получи. Дори е вероятно. По дяволите, толкова е неловко! Не знам как да го попитам. Не знам как приема смъртта си. Той… никога не е говорил за това с мен. Разбирам, че не иска да науча. Но аз знам много повече за психогенезата от теб, когато си започвал. Знам много, което не съм написала, знам го отвътре, знам кое е важно и къде сте рискували да допуснете фатална грешка. И наистина смятам, че мога да успея с Джиро. Ако ми позволи.

— Скъпа, когато е мъртъв, човек не може да ти попречи, нали?

— Зависи какво искаш. И какво иска Джиро. Искам да кажа, че неговото мнение е най-важно, защото става дума за неговите психомодели и дали наследникът му ще се харесва такъв, какъвто е. Това е от огромно значение. Самият ти не си млад, за да имаш второ дете. Мислех за Яни — Яни е достатъчно способен и жилав. Може би Густав Морли. Но ти си най-подходящ, защото знаеш неща, които никой друг не може да си спомни за твоето възпитание, и можеш да си обективен, поне с мен. Но ти не си ми роднина. Това е сериозна разлика. Имало е голям риск и не съм сигурна, че сега би го поел с Джиро.

Денис окончателно остави вилицата.

— Трябва да помисля за това.

— Поне поговори с него. Моля те, накарай го да разбере — не искам повече вражда. Имам нужда от Джиро, ще имам нужда от него за неща, които все още не мога да предвидя. Ето защо искам да го направя. Кажи му… кажи му, че го обичам и разбирам защо се опитва да ме спре, но му кажи, че и аз знам нещо и че трябва да ме остави на мира. Кажи му… кажи му, че съм научила всичките му уроци. Научила съм от него достатъчно, за да се защитавам. Кажи му и че ако иска да знае какво е да си наследник… аз мога да му го обясня.

— Самият аз изпитвам известно любопитство — рече Денис — каква е степента на интеграция. Има ли идентичност?

Лека усмивка.

— В профилите ли? Да речем, че са адски сходни. А усещането, чичо Денис, усещането е… мислиш си „Никога няма да го направя“. Но накрая го правиш. Почти си спомняш… спомняш си отделни неща. Защото те са част от цялата верига от събития, довела до точката, от която ти продължаваш. Защото ти си продължение и онова, което е правила предшественичката ти, е важно, и хората, които е познавала, все още ги има, враговете и приятелите все още ги има — заради онова, което е била и което е направила. Нещо повече, ти разбираш какво е било отношението й към нещата, усещаш го инстинктивно, в жлезите си, в кръвта си, и, о, струва ти се все по-логично. Виждаш самата себе си на архивен запис и изпитваш невероятна… идентичност… с този човек. Виждаш тревога — чувстваш се лично застрашен. Виждаш гняв. Пулсът ти леко се ускорява. Някой ден ще опиша всичко това. Но точно в момента не искам да го публикувам в „Доклади на Бюрото на науката“. Мисля, че това е един от онези процеси, чиято стойност Рисюн може да понижи — за другите агенции, които искат да го правят със записи. Но те винаги ще ни пращат специални, защото те ще са истинските проблемни случаи. С алфите винаги е така. Даже с гражданите. И това означава, че все повече от най-големите таланти ще се раждат в Рисюн.

Денис дълго я гледа, без да говори.

— Аз съм жената, която някога си познавал — продължи Ари. — Въпреки детското лице. Въпреки все още неустановения ми глас. Има нещо като сливане. Вече работя по последните бележки на Ари, не по изходните й хипотези. Психогенезата ми е дадена по рождение. Ще постигна много повече, много повече от нея. Нали тъкмо това искахте?

— Много… повече, отколкото очаквахме.

Тя се засмя.

— Как да разбирам това?

— Че сме много горди с теб. Аз… лично съм много горд с теб.

— Радвам се. Много се радвам. И съм ти много благодарна, чичо Денис. И на Джиро. Винаги ще съм ви благодарна. Виждаш ли: Ари е била студена кучка. Научила се е да е такава, поради основателни причини. Но тази част не трябва непременно да е точна. Аз мога да обичам чичовците си и в същото време да съм студена кучка, когато се налага, просто защото имам страхотен инстинкт за самосъхранение — защото каквито и преимущества да имам, аз съм в постоянна опасност и го съзнавам. Няма да позволя да ме заплашват. Ще удрям първа. Такава съм. Искам да го знаеш.

VIII

Нова година. Свиреха неколцина от лаборантите. Не бе зле.

Стана й тъжно, без причина, и погледна към По-големите. Денис. Джиро бе в Новгород. Петрос Иванов. Доктор Едуардс. За нея той никога нямаше да е Джон, колкото и да беше голяма. И старият Уенди Питърсън с дъщеря си. Те танцуваха и Питърсън се опитваше да научи новата стъпка.

Мади Щрасен бе красива, много красива в сребристосинята си коприна. За нея нямаше недостиг на партньори, както и за Стейси, вярната й сянка. И Ейми Карнат — Ейми танцуваше с много възпитан, много смутен млад ази, който обаче чудесно се справяше с новата стъпка — рус, късо подстриган и ужасно красив. И скован, макар и вече не толкова, колкото в началото, когато Ейми го беше взела. Вече се отпускаше, за огромно забавление на всички тях и за очевидно недоволство на майката на Ейми. Момчето бе алфа, социализиран, доколкото позволяваше Зелената казарма — да, сера, с истински отсечен глас. Казваше се Куентин, Куентин АК-8, и Договорът му можеше да бъде продаден на Службата за сигурност в Дома, „Рисюнспейс“ или някъде другаде, ако някой беше готов да плати милион и четвърт за него, за ази, който щеше да се ръководи директно от Рисюн и чиито рефлекси бяха опасно бързи.

Според информацията на Флориан и Катлин Куентин бил много щастлив, макар и прекалено нервен. А Ейми беше…

… „влюбена“, навярно това бе точната дума. Ейми Карнат беше настояла Куентин да е неин партньор, Куентин танцуваше на дансинга, модите и обичаите се променяха и хората забравяха защо съществуват старите правила за първите ази. Младите го правеха на своите партита, По-големите просто можеха да го приемат: оттук и Ейми Карнат.

„Флориан“ — бе казала тогава Ари, за да не оставят сами Ейми и Куентин. И след малко ги бяха последвали други.

Но през повечето време Флориан и Катлин плътно я пазеха и Флориан беше отказал на Стейси със сериозното „Съжалявам. На работа съм.“

Никакво отпускане. Нито за миг.

Загледана в чичо Денис в отсрещния край на залата, Ари въздъхна. Виждаше един уморен човек, преживявал някои много странни обрати в живота си. Тя беше открила в неговата База в системата на Дома огромно количество непубликувани трудове, за които копнееше да поговори с него, проучвания върху локалната икономика, които щяха да предизвикат сензация… самата Ари не ги разбираше, но бяха извънредно обстойни и пълни със статистики, гигантска работа по прилагане на експанзионистката теория за управление в икономиката, задълбочени анализи на развитието на консуматорско общество в произлезли от ази популационни сегменти, включително конкретно проследяване на психомоделирани ценности в няколко експериментални поколения, проучване върху психологията на клонингите, история на Рисюн и труд върху военните системи, нещо, което много напомняше на заниманията на Джиро — докато Ари не откри типичните изрази и обрати на речта и за свое удивление осъзна, че Джиро не е автор на собствените си публикации. Беше ги написал Денис. И този техен таен склад, тази абсолютна съкровищница на идеи… пазена в архива? Мащабна работа, извършена от човек, толкова вманиачен да стои зад кулисите, че бе успял да осигури на брат си специален статут, така че Джиро да получава славата. Докато Денис стоеше в сянката му и привидно се посвещаваше изключително на административна работа, тривиални решения и одобрения на научни проекти.

Освен че в продължение на няколко години беше отглеждал дете, бе организирал партита за рождени дни и беше търпял Нели и двама млади ази от Службата за сигурност — докато бе писал тези неща, за които не знаеше никой и чийто обем постоянно се увеличаваше.

Странен човек, помисли си тя, за пръв път през живота си обективна към Денис. Готов да приеме клонинга на Джиро — о, да. Без абсолютно никакво съмнение. И приемаше смъртта на брат си — не точно със скръб: с предчувствие за надвиснала катастрофа.

Защото не вярваше в смъртта, тази на Джиро и своята собствена. Денис бе център на собствената си вселена, Джиро беше негов доброволен сателит, и разбира се, Денис се интересуваше от психогенеза, Денис искаше безсмъртие, макар и не лично за себе си — и тя само трябваше да му даде обещание: щом Джиро бе ценен за вселената, какво оставаше за него?

Ари остави чашата на ръба на масата и се обърна като очакваше човекът зад нея да е Флориан, но се оказа Джъстин и тя за миг се раздразни, че е толкова нервна и че са я сварили в такова състояние.

Той леко стисна дланта й.

— Струва ми се, че си спомням как. — И й подаде другата си ръка.

Ари го погледна. „Колко е пил?“ — помисли си тя и пръстите й се сключиха с неговите. Двамата излязоха на дансинга и затанцуваха под ритъма на по-стара, по-бавна мелодия. Джъстин наистина беше пил, навярно не само няколко чаши, ала движенията му бяха грациозни и определено съзнаваше, също като нея, че другите двойки ги зяпат, че музиката за миг е прекъснала и после отново е продължила.

Той й се усмихна.

— Ари никога не танцуваше. Но нейните вечери винаги бяха място за размяна на служебните клюки от седмицата.

— Какво се опитваш да направиш, по дяволите?

— Каквото правя. Каквото направи ти — с Флориан, с младата Ейми. Браво. Браво, Ари Емъри… Помислих си… малко социална почивка… два пъти нощем… като имам предвид чувството ти за хумор…

Другите танцьори се възстановиха от удивлението си и продължиха да се въртят по дансинга. А усмивката на Джъстин бе насилена, определено.

— Не си изпаднал в някакво затруднение, нали?

— Не. Просто си казах… изгубил съм голяма част от живота си… да остана незабележим. Защо не, по дяволите?

Тя зърна стола на Денис до вратата. Празен.

Музиката замлъкна. Хората заръкопляскаха. Ари вдигна очи към Джъстин за миг, миг, който й се стори прекалено дълъг и изложен на чужди погледи.

„Допуснах сериозна грешка.

Поправи я, за Бога, това е като случая с Ейми и Куентин, хората ще го възприемат така, има достатъчно признаци…“

Тя се отдалечи от дансинга ръка за ръка с Джъстин и се запъти право към Катлин.

— Ето кой ще те научи на новите стъпки. Тя е удивителна… Катлин, ще покажеш на Джъстин, нали?

Когато оркестърът отново засвири, Катлин се усмихна, хвана го за ръка и го поведе обратно към дансинга.

Грант — Грант стоеше до стената и наблюдаваше с очевидна тревога.

— Флориан — каза Ари, — иди да попиташ Грант какво е намислил Джъстин.

— Да, сера.

Денис го нямаше в залата. И Сийли.

„Джъстин се свърза с мен — публично. Не че не знаеха всички. Но че съм го допуснала — сега ще плъзнат клюки.“

Тя погледна към дансинга, където Джъстин полагаше самоотвержени и дори отчасти успешни усилия да не изостава от Катлин. И към ъгъла на залата, където напрегнато разговаряха Флориан и Грант.

Флориан се върна още преди края на танца.

— Грант казва, че това било гражданска лудост. Нямам представа какво означава. Той моли за вашата помощ, но смята, че ако се намеси, можело да се стигне до публична сцена. Джъстин бил на емоционален завой — Грант искаше да поговори с вас, но после каза: „Сера е извършила интервенция, попитай сера дали не е резултат от това“.

Ари се намръщи.

„По дяволите! Денис беше тук, гледаше ни цялото Семейство… Край на мекия курс. Той не е дете. Нито Денис. И аз вече не съм дете, нали?

Трябва да го подложа на разпит за тоя трик, по дяволите, трябва.

И той никога няма да ми вярва, никога няма да е същият Джъстин, нали?“

Катлин и Джъстин напускаха дансинга. Мади Щрасен ги пресрещна, каза нещо на Катлин, хвана Джъстин за ръката и го поведе към масата с освежителни, докато оркестърът си почиваше. От другата страна се приближаваше Стейси Рамирес.

Слава Богу.

Тя дълбоко си пое дъх, сигурна, че Денис има шпиони в залата, хора, които щяха да му доложат точно как са се развили нещата.

Например Петрос Иванов.

Което само можеше да е от полза, в този момент.

Грант стоеше ненатрапчиво в ъгъла, доколкото позволяваше червенокосата му елегантност, ядеше торта и пиеше пунш. И разговаряше с младата Мели Кенарт, дванадесетгодишна. Напълно невинно.

Мади партнира на Джъстин в два танца. По време на втория Ари излезе на дансинга с Томи Карнат, който изглеждаше малко мрачен.

— Търпение — каза тя, — за Бога, имаме проблем.

— Той е проблемът — отвърна Томи. — Ари, той те ухажва. Чичо ти е бесен.

Щом го бе забелязал Томи, какво оставаше за всички останали?

Да го засрами и да го отблъсне? Той беше адски уязвим. Залагаше цялата си кариера и може би живота си на този ход, не глупаво, не, нямаше начин човек, балансирал по тънко въже от седемнадесетгодишен, ненадейно да изгуби равновесие под въздействие на чувствата си. Независимо дали беше пиян. Независимо от всичко. Джъстин предварително го бе обмислил.

И я притискаше в ъгъла. Подкрепи ме пред цялото Семейство или ме отблъсни. Сега.

„Ще го убия.

Ще го убия за това.“

IX

— Сер Джъстин е тук — съобщи по Монитора Флориан.

— Крайно време беше, по дяволите — без да вдига глава от бюрото си, отвърна Ари. — Доведи го в дневната. Него, не Грант.

— Грант не е с него.

Джъстин я чакаше в стаята, от която имаше толкова много лоши спомени, и разглеждаше картините. Флориан стоеше до бара — несъзнателно ехо от негова страна: двамата с Катлин не бяха гледали записа.

Тя избра това място.

Услуга за услуга.

— Искам да знам какво се опитваше да постигнеш снощи, по дяволите — каза Ари.

Той се обърна и я погледна. После посочи картината, пред която стоеше.

— Тази ми е любима. Пейзажът от Звездата на Барнард. Толкова е наивна. Но въздейства, нали?

Ари си пое дъх. „Въздейства, наистина. Той ме Работи, точно това прави.“

— Грант ме помоли за помощ — рече тя. — Уплашил си го. Надявам се, че го съзнаваш. Какво се опитваш да направиш? Да извадиш всичко на показ ли? Адски неблагодарно от твоя страна. Аз те спасих от Джиро. Спасих те от ареста. Заради теб поех рискове… Как очакваш да реагирам, да ти се разкрещя ли? Правя ти услуга. Правя абсолютно всичко, което мога, за да ти помогна. А ти какво правиш за мен? Поставяш ме в неудобно положение. Не смятам, че съм чак толкова по-умна от теб, Джъстин Уорик, затова не ми казвай, че просто си действал инстинктивно. Искаше да ме притиснеш в ъгъла. Или да те подкрепя, или да те отхвърля, в момента, който ти определиш, и щом го е видял Томи Карнат, щом го е видял Флориан, щом го е видяла Стейси Рамирес, ти ми кажи дали са го пропуснали Яни Шварц, Петрос Иванов и чичо ми.

— Извинявам се.

— Извинението няма да го оправи. Кажи ми просто и ясно какво искаш.

— Винаги можеш да ме питаш за това. Нали така се договорихме?

— Недей да си играеш с мен. Все още се опитвам да ти спася задника, чуваш ли ме?

— Разбирам те. — Джъстин се облегна на бара и погледна към Флориан. — Флориан.

— Сер?

— Скоч и вода. Нещо против?

— Сера?

— За мен както обикновено. Всичко е наред, Флориан. — Тя седна на дивана. Джъстин я последва и се настани до нея. И прехвърли ръка през облегалката по същия начин като преди толкова много години, несъзнателен навик или повторение на миналото, не по-малко съзнателно от нейното… Ари не знаеше. — Добре. Слушам те.

— Няма много за казване. Освен че ти вярвам.

— Бил ми вярвал!… За какво, проклет глупак!

— Просто… ти вярвам. Това е. Какво да направя? Да работя в крилото ти, да съм твой партньор още двайсет години до смъртта на Денис ли? Да си държа главата наведена и устата затворена, да присъствам на всички проклети партита, двайсет отвратителни години на скапани официалности, навсякъде — и всеки гражданин в Дома ще се чувства длъжен да дава обяснения на Службата за сигурност или на чичо ти, ако го забележат да приказва с мен, така ли?

— Съжалявам — отвърна Ари. Което бе самата истина: самата тя беше преживяла нещо подобно и го разбираше. — Но това все пак не обяснява защо го направи. Защо трябваше да избереш толкова деликатен момент — току-що бях изчистила нещата с чичо Денис, току-що бях уредила всичко, а ти ми сервираш такъв ход.

— Съжалявам — горчиво отвърна той.

— Съжаляваш ли?

— Всички моменти са деликатни. Винаги. Винаги има нещо. Пак съм откъснат от баща си, по дяволите, заради Джиро. Имам твоята дума, че Джордан е в безопасност. Нищо повече.

Гласът му трепереше. Флориан остави скоча до ръката му на лавицата зад дивана и се приближи до нея, за да й подаде нейната водка с портокалов сок.

— В което — след като отпи, продължи Джъстин — не се съмнявам. Но тъкмо затова. Други се съмняват в безопасността на баща ми. Например Джиро. Адски е лесно да му инсценират инцидент — грешка от страна на някой нещастен ази от Службата за сигурност, нали? Какво му пука? Ти го подценяваш… ако смяташ, че няма да се опита да се избави от баща ми… освен… освен ако открие, че нещата в Рисюн не са уредени и че аз съм заплаха, с която той не е способен да се справи. Плътно до теб. Тогава ще се съмнява. А Джиро, подлото копеле… никога не прави прибързани, безразсъдни ходове. Искам да ме забелязва. Докато е жив. Всичко е съвсем просто.

Имаше логика, имаше оплетена, странна логика, ако човек бе Джъстин Уорик, ако познаваше Джиро, ако нямаше власт, ако нямаше с какво друго да блъфира — освен с Ари Емъри и потенциала си за създаване на проблеми.

— И просто… видях възможност — продължи той. — Не съм го планирал подробно. Просто видях какво направи с момичето на Карнат, Ейми, и си помислих… че няма начин да не стигне до Джиро и че адски ще го уплаши. Съжалявам, ако съм те провалил, но се съмнявам, може да съм провалил плановете ти да ме държиш извън полезрението на Службата за сигурност, може да съм разтревожил Денис, сигурен съм, че е така… но да объркам нещо за теб, нещо лично… много се съмнявам.

— Естествено, нищо в сравнение с кашата, в която забърка самия себе си.

— Чудесно.

— Проклет глупак! Можеше да ми кажеш, нали разбираш, можеше да ми се довериш, че ще защитавам Джордан…

— Не, не мога да ти се доверя. Не мога да ти се доверя, след като не си в контакт с военните, след като не си на мястото на Джиро, нито на мястото на Денис. Не мога да завися от твоята информация за плановете им, съжалявам.

Той не знаеше за разширяването на База едно. И тя не можеше да му каже. По никакъв начин. Ари отпи от коктейла си, остави чашата и поклати глава.

— Поне можеше да се посъветваш с мен.

— И да те предупредя? Не. Стореното — сторено. Откакто се разбрахме, аз съм откровен с теб. Ще те помоля още нещо: подложи ме на сонда, ако искаш, но недей да даваш проклетия запис на Денис.

— Кой ти каза, че съм му го дала?

— Не знам. Просто се досещам как би могла да го успокоиш. Не му давай този запис. Той само може да навреди на баща ми. И определено няма да ме представи в по-добра светлина пред братя Най.

— Само че, ако не им го дам, те ще са убедени, че и аз участвам във всичко това.

— Значи им даваш записите.

— Онези, които признавам, че съм направила. Никога няма да им дам бележките на Ари за теб. Никога не съм им показвала какво съм направила, за да поправя щетите, които е оставила тя. Недовършените неща. Никога не съм им показвала малката интервенция, която ти позволява да си тук, толкова близо до мен, без да се потиш.

— Ти направи много повече. От време на време все още получавам записни спомени, но съвсем бледи. Само си спомням — от много по-голямо разстояние, отколкото преди, иначе никога нямаше да съм в състояние да направя това на партито, никога нямаше да съм в състояние да дойда тук, никога нямаше да съм в състояние дори само да помисля за плана си как да вбеся Джиро.

— Какъв план?

— Да спя с теб.

Това я потресе, силно. Думите бяха изречени толкова делово, че тя почти се засрами и отначало не схвана обидата.

— Не че съм мислил да направя нещо, което не си ми предложила сама — един-два пъти, съвсем наскоро — каза Джъстин. — Да те направя щастлива — да направя Джиро много, много нещастен. И не по начин, който може да те нарани… никога не съм го искал. Честно казано, не бях сигурен, че ще мога да го направя. Затова просто… просто използвах друга възможност, когато се откри, това е всичко. Надявам се, че не съм те обидил. И нямаше да го спомена, само че предпочитам да ти обясня всичко, когато съм сравнително спокоен, когато мога поне да изтъкна аргументите в своя защита.

Това бе съзнателен ход, който психологически я затрудняваше да настоява за сондиране… успокояване на нещата: разпръскване на напрежението. И разкриване на достатъчна част от истината, за да звучи логично.

И идването му тук без Грант. Когато знаеше, че е в потенциална опасност.

По дяволите, възможностите се умножаваха до безкрайност, когато се касаеше за мотиви и за непризнат специален. Специален, подложен на стрес отвсякъде и от всеки. И не на последно място трябваше да се има предвид фактът, че тя го бе Работила под опиат, че бе достигнала до неща, изключително важни за него, и бе опитала, поне бе опитала, да завърже старите нишки — доколкото можеше в ум, толкова променен след бележките на Ари. И от гледна точка на психологическата разлика във възрастта им.

Адски сложно. Адски, адски сложно.

— Ти ми създаде проблеми — каза тя. — Имах основание да съм бясна. А аз те подкрепих публично, по дяволите.

— Да — отвърна Джъстин. — Както се надявах да направиш.

— Страхотна каша.

В психомоделите му имаше дълбочинна връзка — към Ари. И тя го знаеше. Знаеше, че е активна, тук, в този момент.

Че връзката е двупосочна. Той се надяваше да я впримчи в нея — да ядоса Джиро. И продължаваше да маневрира: Ари разбираше накъде води това.

Но имаше по-дълбоки капани, за които Джъстин не подозираше.

— Искаш ли го? — попита той.

— Не знам. Не. Не искам да излезе, че ми плащаш за нещо. Иди в стаята за гости. Флориан ще ти отключи вратата към другото крило. Ще се обадя на Грант да дойде. Флориан и Катлин ще се свържат с Домакинската служба, ще затворят апартамента ти, ще ти донесат каквото ти трябва. Ако пропуснат нещо, можеш да отидеш с тях и да си го вземеш.

Той я гледаше изумено.

— Нали искаш да ти помогна? — каза Ари. — Това е цената. Струва ти апартамента. Струва ти независимостта. Струва ти някои удобства, също като на мен. Но няма да свършиш в Службата за сигурност и определено няма да издадеш на Джиро онова, което знаеш за мен. Което представлява втората част на твоята заплаха, нали?

— Не знам какво знам…

— Сигурна съм, че можеш да откриеш. Ще се прехвърлиш в лабораторията в Първо крило и нямам представа кого ще се наложи да изхвърля, за да ти намеря място, но там ще си под моята охрана и не искам никакви възражения.

— Никакви — тихо повтори той.

X

Апартаментът бе огромен: предният коридор беше почти изцяло от камък, с таван от изолирано с прозрачна пластмаса вълнодърво, малка дневна със сива мебел и черни стъклени маси, трапезария с бели плочки, бели стени, черно-бели мебели… „Боже мой — беше първата мисъл на Джъстин, емоционално въздействие на ледената обстановка — поне една червена възглавница, която да те спаси от полудяване на това проклето място…“

В коридорите беше по-поносимо: много сив камък, тук-там кафяв. Луксозна баня в черно и сребристо, с огледални стени. Още една, бяло и ледено зелено стъкло.

— Господи — възкликна Грант, когато отвори вратата на голямата спалня: черно стъкло и огромно бяло легло. — Тук могат да спят петима души.

— Сигурно се е случвало — отвърна Джъстин. И за миг го връхлетя записен спомен, ужасен. — Обещаха ни завивки и провизии. Имат сканираща система, през която пускат нещата, даже дрехите ни. Тя оставя някакъв знак. Ако минем през вратата с нещо, което не е маркирано…

— Алармен сигнал. Катлин ми го обясни. Чак до чорапите и бельото. — Грант поклати глава и го погледна. — Беше ли разгневена?

Не говореше за Катлин. Джъстин кимна.

— Малко. Бог знае, че има право да е бясна. Но беше готова да ме изслуша. Поне.

Грант мълчеше. Но самото мълчание бе достатъчно красноречиво. Очите му леко се повдигнаха нагоре. „Страхуваме ли се от наблюдение?“

Защото Грант знаеше — Грант знаеше всичко, което Джъстин беше признал на Ари, чак до намерението им да отклонят вниманието на Джиро. Но между Джъстин и Ари имаше неща, за които не можеше да говори при опасност от подслушване, неща, които Ари можеше да научи под сонда, но които той не беше в състояние открито, спокойно да изрече и да й даде да разбере, че Грант ги знае. Усещането, което бе изпитал в онази стая в апартамента на Ари, прескачането от минало към настояще…

Инстинктивното усещане… очите на Ари, които ту бяха млади, ту стари… онези сексуални чувства, преследвали всеки негов контакт с други човешки същества, всичко това имаше фокус, винаги бе имало специфичен наркотичен фокус…

Беше могъл да спи с нея. Може би бе спал с нея — с една част от въображението си. Нещо повече, беше го искал, макар и само за миг — докато получи записен спомен, страшен спомен, в очакване на отговора й, и знаеше, че ще изпадне в паника. И бе попаднал в капан някъде между трескавия копнеж за нея и изпепеляващия ужас. Сякаш тя беше ключът.

Или гибелта.

„Господи, какво ми е сторила? Какви ключове има?“

— Джъстин? — Грант го хвана за ръката. — Джъстин…

— О, Господи, Грант…

— Какво има? Джъстин?

Сърцето му лудо туптеше. За миг зрението му се замъгли, обля се в пот, почувства се абсолютно изгубен, сякаш Грант не го прегръщаше.

„Ето какво е искала Ари… преди толкова много години. Искала е да ме… прикове към себе си…

Изгубих всичко, завлякох със себе си Грант и Джордан…

«Това е всичко, миличък…»

Вирус. Психохирург. Тя беше най-добрата на света…

«Удоволствие и болка.» Дълбочинни връзки…“

Сърцето му мъчително биеше. Но можеше да свикне с това, както бе свиквал с всичко, винаги. Животът беше такъв, какъвто беше. И толкова. Човек живееше.

Макар да знаеше, че най-страшното, което му бяха причинили преди толкова много години, не е сексуално. Сексът бе само средството.

Ендокринно усвояване и поток, приложена сила, която можеше да впие нокти в едно уязвимо, уплашено хлапе и да го насочи към друго проучване, към друга посока на цялото му съществуване.

„Тя се е погрижила за раждането ми.“

Човек можеше да живее. Дори когато земята се изплъзваше изпод краката му. Дори отвсякъде обграден от черен космос.

— Какво ти направи тя? — попита Грант: разумен, загрижен глас от вакуума наоколо. — Джъстин?

— Тя ми е дала ключовете… още отдавна — промълви Джъстин. — Знаех го, по дяволите, знаех… трябваше да го видя…

После нещата започнаха да се фокусират. Зрението му се проясни, острото рамо на Грант, черно-бялата стая, която не бе техен дом, мисълта, че повече няма да се завърнат в уютния познат апартамент от кафяв камък с малкия кухненски бокс, където винаги се бяха чувствали в безопасност въпреки наблюдението на Службата за сигурност…

— Тя е знаела, че умира, Грант. Тя беше най-добрата аналитична… Можеше да проникне в душата на субекта си като никой друг. Смяташ ли, че изобщо не е познавала Джиро?

— Ари Старша ли? — попита приятелят му.

— Ари. Тя е знаела, че Джиро не е гений. Знаела е кой ще я наследи. Смяташ ли, че не ги е познавала достатъчно добре? Ари каза… че аз съм бил единственият, който може да я учи. Единственият. Че се нуждае от работата ми. И че обработва бележките на Ари, прави каквото й е казала Ари… всичко, абсолютно всичко.

Грант го отблъсна, Джъстин впери поглед в измъченото му лице, така, както би го погледнал непознат, за пръв път обективно — невероятното съвършенство, също дело на Ари, от генотипа до психомоделите му. Даже Грант бе част от това. И той беше в капана, от самото начало.

„Тя е искала Джордан. Джордан я провалил. Погрижила се за моето създаване. Програмирала Грант.

Приковала ме е към себе си… с един замах…

«Всичко е взаимносвързано…»

Прекалено широко поле, прекалено широко поле…“

— Джъстин?

„Господи, толкова ли е добро това хлапе, знае ли какво прави с мен?

Чия ръка е била върху онзи ключ? На коя Ари?

Изобщо има ли значение… че едната може да установи толкова сигурна посока… че другата може да оперира, просто да я изолира и…“

Грант стисна лицето му между дланите си и леко го плесна по бузата.

— Джъстин!

— Добре съм — каза той.

„Плаша го до смърт. Но самият аз не се страхувам. Просто…

В момента съм адски спокоен. Хладнокръвен.

Добре е да знаеш истината, нали?“

— Добре съм. Просто… за миг се отплеснах. — Той потупа приятеля си по рамото, отдалечи се на няколко крачки и погледна към коридора, към странния непознат коридор. — Като че ли… се събуждам. Като че ли… за миг… просто можех да се отърся от всичко. Да дистанцирам ума си. — Ръката на Грант се отпусна на рамото му и Джъстин постави своята отгоре й — отново уплашен, защото беше сам и Грант искаше да е с него, но Джъстин не бе сигурен дали е възможно. А Ари беше толкова далеч пред него, в земя, която бе нейна и на нейната предшественичка, на места, до които той не можеше да достигне.

Места, които Джордан никога не беше виждал.

Абсолютна изолация.

— Нашето бедно хлапе — промълви той — е Ари. По дяволите, така е. Никой никога не е можел да върви в крак с нея. Тя отива на място, където никой друг не може да иде, за което никой не е в състояние да говори. Ето какво ще се случи с нея. И което се случва с мен… понякога. — Джъстин запремигва и се опита да се откъсне от унеса. Отново да види светлината. Проклетата черно-бяла обстановка. Черно-бялата трапезария нататък по коридора. — Господи, Домакинската служба трябва да донесе червена ваза или нещо подобно, нали? Възглавници. Картини. Каквото и да е.

— За какво говориш? — попита Грант.

Отговорникът в него се мъчеше да вземе връх. „Стегни се. Плашиш го.“

— Поток. В този апартамент няма абсолютно нищо човешко. Докато не донесем някои неща от нашия. Неща с цвят. Неща, които сме ние. Господи, това място е като баня в ледена вода.

— Това ли е проблемът?

— Нещо такова. — Джъстин бързо запремигва в опит да проясни зрението си от мъглата и да се съсредоточи върху близките неща. — Може би е просто защото… си мисля, че щяхме да живеем тук, ако не бяха убили Ари. Този апартамент щеше да е наш.

— Джъстин, за какво говориш, по дяволите?

— За логика. Ари не е искала да унищожи Джордан. Имала е нужда от неговите способности. Тя е умирала. Знаела е, че братя Най са прагматични копелета. Адски консервативни. За разлика от нея. И че тъкмо те щели да държат в ръцете си нейната наследничка. Не смяташ ли, че това я е безпокояло? И ако беше имала още две години, дори само още половин година — аз нямаше да съм онова, в което тя ме превърна. Може би щях да съм способен да се боря с Джиро. Може би щях да имам някакъв глас в отглеждането на Ари. Може би щях да съм в Администрацията, може би дори в Бюрото, може би щях да заемам мястото на Питърсън, кой знае?

„Но сега не съм такъв.

И все пак Ари следва програмата на своята предшественичка. Следва бележките й.

За нея това е опасен курс. Ако Ари не е в състояние да го разбере, да разбере мен, това е много опасно.

Не защото искам да й навредя.

Защото не мога да й помогна. Имам окови… които не мога да разкъсам.“

— Не искам да я нараня, Грант.

— Има ли някакво съмнение в това?

Трябваше да е предпазлив. Ари се беше заклела, че тук са в абсолютна безопасност, но може би просто така й се искаше: нейните възможности бяха друг въпрос. Ари можеше да излъже, казвайки онова, което й се иска, вместо онова, което действително ще направи. Самата тя му го бе признала — и го беше манипулирала с това признание, както и с всичко останало. „Никога не ме приемай елементарно… в никакъв смисъл.“

— Не — отвърна той. — Не и доколкото зависи от мен.

„Слушаш ли ме, Ари?

Чуваш ли какво казвам?“

XI

— Съобщение — каза Мониторът и събуди Ари и Флориан. — Шифровано, лично. База три.

Джиро.

Джиро беше в Новгород. Поне се бе намирал там, когато Ари си лягаше.

— По дяволите — измърмори тя, претърколи се настрани и потърси чехлите и халата си.

— Да стана ли, сера?

— Заспивай — отвърна Ари. — Просто Джиро ме проверява. Какво друго мога да очаквам? Сигурно има и от Денис…

В коридора видя Катлин — по нощница, с пуснати коси.

— Лягай си — рече Ари. — Просто Джиро.

Катлин изчезна.

Пиеше й се нещо топло. Но нямаше намерение да буди нито един от тях: двамата бяха работили до изнемога, за да пренесат багажа на Джъстин и Грант преди останалите от Службата за сигурност да се опитат да конфискуват вещите или бележките му. И после да прекарат достатъчно дрехи и тоалетни принадлежности през скенерите, за да им стигнат за сутринта, както и работните записки на Джъстин — след което, смяташе Ари, той може би щеше да е в много по-добро настроение.

Което определено нямаше да важи за Джиро.

Тя влезе в кабинета си, придърпа стола и каза:

— Монитор, съобщението. Сама съм.

— Съобщение, База три до База едно. Ари, тук е Джиро.

„Добре, добре. Кой друг?“

— Пращам Абан с този запис. Вечерта ще се върне със същия самолет. Когато системата те предупреди, сигурно вече ще е на път за летището. Аз не мога да си позволя да отсъствам от Новгород. Но предполагам, че знаеш какво ме разстройва.

„Три пъти ли имам право да познавам, чичо Джиро? За танца ли е? Или си чул последната новина за племенницата си?“

— Ужасно съм разтревожен, Ари. Многократно започвах този запис. Първият опит беше груб. Но мисля, че поне разбирам причините, които се крият зад твоите основания. Няма да ти викам. Нали винаги така казваш: ако ще ми викаш, чичо Джиро, няма да те слушам. И двамата сме възрастни хора и въпросът е прекалено важен, за да се поддаваме на гняв. Така че, моля те, изслушай ме докрай. Записът ще се самоунищожи в системата, освен ако не го копираш — което можеш да направиш. В такъв случай оставям на твоята преценка дали да го пратиш в архива, но те съветвам да го изтриеш поради причини, за които можеш да се досетиш. Съобщението е пратено само до База едно. Освен ако не съм допуснал ужасна грешка, ти ще си единствената му получателка. Имаше нов атентат. Може да си чула.

„По дяволите. Не.“

— В голям ресторант. Петима убити, деветнайсет ранени. Новогодишна навалица. Ето с какво си имаме работа. С безумци, Ари. С хора, на които не им пука кой ще пострада. Ще ти изложа колкото може по-логично защо онова, което си направила с младия Уорик, не е препоръчително. Посъветвах те да не идваш в Новгород. Предвиждах медийна лудост, която спокойно можеше да доведе до още атентати, а публиката е адски нервна — примирява се, оцелява, но е готова да открие виновник за проблемите си и не искам тази кръв да оцапва твоите ръце, разбери. Твоето предложение да им заемем въоръжени сили под рисюнска егида е адски находчиво. Срам ме е, че не съм се сетил за това. Градските власти в Новгород са докачливи и подозрителни към всичко, което носи печата на Рисюн, но са отчаяни и това им дава алтернатива на няколкото други мерки, които не искат да предприемат — не искат да повикат на помощ редовната армия, защото това ще установи прецедент, не разполагат със средства, за да купят Договори на нов персонал. Рисюнската Служба за сигурност в метрото ще е уязвима, но хората ни няма да са и неподвижни мишени. Можем да вземем на заем транспорт и оръжие от военните на равнище, за което Новгород няма нужда да знае. Жак също ще ни подкрепи: въоръжените сили се измъчват от бездействие. Евентуалният успех ще представи цялата администрация на Съюза в много по-добра светлина. Което повдига друг въпрос, Ари. Въпрос, за който не ми се ще да говоря, както можеш да се досетиш. Но и двамата с теб знаем, че не ми остава много време.

„Самосъжаление ли, чичо Джиро? Засрами се.“

— Просто се абстрахирай от положението и ме изслушай. Искам ясно да се замислиш какво ще правиш, когато умра, защото те уверявам, че враговете ти вече се готвят за този момент. Двугодишната забрана за кандидатиране на Халид вече изтече. Сега той отново може да предизвика Жак. Може, но не го е направил. Центристите формално подкрепят Жак. Те се страхуват от Халид: той не е човек, когото са в състояние да контролират, и конкретно Корейн го вижда като ясна опасност за самия себе си, вижда в него противник, който би искал да му отнеме кормилото. А Корейн вече не е млад. Халид го нарича „уморен дядка“… все още само зад затворени врати, но такива неща се разчуват сред вътрешните кръгове. Докато мен нарича „мъртвец“. Не е особено приятно, но започвам да свиквам с тази мисъл. А той дори не знае колко е прав.

„Боже мой, чичо Джиро. Каква гледна точка!“

— Виж Съвета, Ари. Катрин Лао е почти на моята възраст. Тя е най-ценният ти съюзник освен Харад и мен. Аз си отивам. Жак е много слаба фигура и Городин му подготвя наследник от старшия състав на адмиралтейството, човек на име Спърлин, способен, но много умерен, много стриктен в защитаването на интересите на собственото си Бюро. Следваш ли мисълта ми?

„Разбира се. Даже те изпреварвам.“

— Допуснах ужасна грешка, Ари, когато направих ход срещу Уорик, без да се посъветвам с теб. Резултатът е в твоя вреда. И още повече утежних положението, когато не изчистих нещата с теб. Имам основание да подозирам, че Базата ти вече е по-широка от моята…

„О, Господи!“

— … и навярно от тази на Денис — или притежаваш свръхестествени ясновидски способности. Признавам, че това ме обърка. Аз съм стар, болен и уплашен, Ари. Но няма да ти хленча на рамото. Просто с този твой изключително блестящ ум трябва да осъзнаеш, че чичовците ти имат човешки слабости. Трябваше незабавно да взема мерки, което не направих. Ако бях по-млад, може би щях да се справя по-добре, но не съм сигурен. Подобни съмнения, нали разбираш, са проклятие за трезвия ум. Сега най-после взимам решение. Отчаяно. Ще ти разкрия истината. Джордан Уорик е в пряка връзка с човек на име Маккейб, който работи в поддръжката на климатичните системи и от своя страна е свързан с офиса на Михаил Корейн. Прилагам целия доклад в База едно…

„Би трябвало да предаваш всички секретни доклади в системите на Дома, чичо Джиро. А този е съвсем нов. Още колко такива си скрил?“

— … наред с всички текущи файлове за Планис. Това е огромно количество информация. Достатъчно е да кажа, съвсем честно, че Уорик повтаря старата история. Ще го откриеш в транскрипция от срещата на Уорик със секретаря на Бюрото на отбраната Лу, още от времето на Городин, строго секретна транскрипция, за която изобщо не стана дума при изслушването. Точно преди смъртта на твоята предшественичка Уорик е сключил сделка за прехвърлянето си на „Крайна“. Плановете му бяха разкрити. Те се провалиха. Всичко се изпари като дим. Ари го хвана да се пазари с Корейн и предполагам, че му е казала истината за сина му. Джордан Уорик е видял онзи запис. Мога да се закълна в това. Нямам представа точно какво е бил в състояние да разбере, но и двамата с теб знаем, знае го и младият Уорик, а съм адски сигурен, че го знае и Джордан Уорик, че това е било нещо повече от сексуална гимнастика и изнудване. По онова време той е бил наясно, че с Денис няма да му позволим да работи със сина си и че Ари е работила върху него в продължение на няколко сеанса, чийто брой Джордан не е можел да прецени. Ти до какво заключение щеше да стигнеш на негово място?

„Боже мой, Джиро!“

— Джордан Уорик знае за връзката на сина си с теб. Следихме го много внимателно — за да знаем какво знае той. И вижда, че синът му все повече е свързан с теб, че има все повече неща за губене, ако с теб се случи нещо. Тази част от играта ти е инстинктивно правилна, Ари. Отначало се опитах да го предотвратя, защото се боях, че ще допуснеш младежка грешка, но някъде в потока инстинктите ти въпреки всичко са напипали верния път. И сега си спомням, както си спомнят старците, че Ари беше почти същата. Разчитам на това. И те предупреждавам: Джордан никога не е вярвал на сина си. Джъстин никога не е разбирал баща си. Джъстин е… идеалист и честен човек, и като такъв, той е много полезен като инструмент. Но е уязвим по отношение на баща си, а баща му е безмилостен враг, твой враг по принцип, твой враг в съпротивата си срещу Рисюн и всичко, което олицетворява Рисюн. По-малко се безпокоя, че правиш секс с този човек, отколкото за това, че публично го защитаваш. По този начин го изваждаш от политическата изолация, в която го поставихме. Преди той беше безсилен да ти навреди. Това, че може да спиш с него, в момента е без значение. Ако това ще те избави от сексуалното увлечение, аз ще съм много щастлив… Но да му даваш някаква власт в Рисюн — това е пагубно. Позволи ми да се отклоня за момент. Знам, че си способна да осъзнаеш връзката между тези факти. Медицинските данни на Городин изглеждат по-зле от моите. Не ми е известно здравословното състояние на Лао. Ако не се случи нищо неочаквано, предполагам, че ми остава една година поносимо здраве. После Линч ще трябва да поема все повече от делата в свои ръце и да оставя на мен само решенията. В които имам намерение да те посвещавам, наред с Денис. Какво ще стане, когато умра… ако успея да убедя брат си да напусне Рисюн, ще го назнача за свой пълномощник и той може да се кандидатира за поста. Ако. Денис не понася добре мисълта за моята смърт. Не съм ти благодарил както трябва за твоя… вот на доверие към мен. Честно казано, не съм сигурен как да реагирам на откритието, че ще ме клонират — малко съм поласкан, предполагам, не точно лично, но това утешава Денис. Убеден съм, че самият аз няма да науча. Дори не съм сигурен, че е вярно, нито че съм толкова важен, макар че Денис е. И в контекста на моето значение за него… наистина разбирам, че има смисъл. Но ако е вярно, за Бога, не го разгласявай публично. Хората могат да приемат едно умно дете, но аз винаги съм бил намусено малко изчадие, твоята предшественичка трябва да ти го е казала, и съм убеден, че се досещаш какво ще се случи, ако враговете ми могат да се подготвят за втори рунд с Джиро Най. Предполагам, че Джъстин знае какви са намеренията ти. Той е прекалено близо до твоите дела и се надявам, че не го е съобщил на Джордан, защото в такъв случай новината вече е стигнала до офиса на Корейн. Не искам Денис да поеме настойничеството на моя клонинг. Дай тази работа на Яни. Той поне е също толкова твърдоглав, колкото беше баща ни. Освен това наистина искам Денис да се премести в Новгород и да заеме моето място, ако изобщо нещо е в състояние да го убеди. Ти не можеш да поемеш рисюнската Администрация: тогава ще си най-много на двайсет и за това е нужна много по-опитна ръка. Логичният избор е Яни Шварц. Но ти трябва да започнеш да играеш все по-голяма обществена роля и да си изградиш по-професионален образ. Трябва да се кандидатираш за това място със собствените си способности и в подходящия момент. Но не разчитай дотогава враговете ти да стоят със скръстени ръце. Почти сигурен съм, но не мога да го докажа, че има някаква много неясна връзка между пацифистите, партията на Роучър, аболиционистите и някои привидно почтени центристи. Тези връзки стигат много нависоко. Не твърдя, че Халид стои зад атентатите в метрото. Смятам обаче, че е готов да използва целия въпрос за твоето съществуване и пацифисткото движение срещу теб… страха от силата на Рисюн… всичко това… В момента, в който умра, не само ще има избори в Науката, но и Халид ще предизвика Жак. Това ще ни постави в изключително затруднено положение. Не сме във възторг от човека на Городин, Спърлин. Здравето на Городин няма да му позволи пак да се кандидатира. Лу е нелоялен, озлобен човек. Притискаме Жак да подаде оставка още сега и да назначи Спърлин за свой пълномощник. Той го приема като експанзионистки заговор — съвсем вярно. Но не признава, че втори път няма да успее да победи Халид, и не обръща внимание на статистиките, които показват, че популярността му се топи със светлинна скорост. Или Корейн го притиска да остане с надеждата, че влиянието му ще се увеличи, или просто е глупак. Корейн ми каза, че настоявал Жак да подаде оставка. Жак отказал, защото не се смятал за фигурант и подставено лице на Городин. Бил решен да остане в Съвета след смъртта на Городин. Типичен случай, в който бъдещето на Съюза зависи от суетата на един човек. Страх ме е от следното: от изборите в двата електората и здравето на Городин. Когато медиите се нахвърлят на темата за моята смърт и наследяването ми от Денис, Джордан Уорик ще наруши мълчанието си и ще повдигне собствени обвинения. Най-вероятно ще заяви, че е невинен и че аз съм го изнудил да поеме вината за смъртта на Ари. Мисля, че ти е ясно каква каша ще забъркаш с реабилитирането на сина му. Надявам се да ти е ясно. Твоята предшественичка непременно щеше да го разбере.

„Боже. Мили Боже! Наистина ли е невинен?“

— Няма абсолютно никакъв начин Джордан Уорик да даде показания или да бъде разпитан без сериозна промяна на закона. Той може да повдига обвинения със същия имунитет, който имаше, докато мълчеше. Може да каже всичко. И това е човек, който е чакал за този шанс две десетилетия… който ще се възползва от този шанс, защото ние се отказахме от възможността да го свържем с пацифистите. Все още можем, ако си готова да използваш разума си. Боя се, че това няма да ти донесе благодарността на младия Уорик. Но пък ти си много по-умна от мен. И може би ще успееш да преодолееш тези подводни скали. Ти имаш бележките на предшественичката си за случая Джъстин Уорик. Подложила си го на интервенция, подозирам, макар че няма да гадая от какъв вид. Знам само, че жестът, който е направил на снощното парти, някога нямаше да е възможен. Подлагал съм го на сондиране няколко пъти и го познавам, знам характера на проблемите му, само някои от които се дължат на онзи сеанс с твоята предшественичка…

„Проклет да си. Проклет да си, Джиро!“

— Не искам да заставам на пътя на една младежка любов, Ари, миличка, но бащата на Джъстин му остави адски тежко бреме. Щом имаш бележките на Ари трябва да го знаеш. Ти се смяташ за достатъчно добър специалист, за да се заемеш със случай, с който не биха се справили Петрос и Густав. Мисля, че можеш да прецениш какво става в Джъстин. И можеш да прецениш какво ще стане, ако чуе баща си да твърди, че е бил несправедливо обвинен. Достигнал съм до момент, в който трябва да предам ужасно много неща в по-млади ръце. Честно казано, смятах, че ще успея да те избавя от много неприятно решение. С маневрите си ти ми попречи да дискредитирам Джордан Уорик. Свикнал съм да съм злодеят в Семейството. Не възразявам да се оттегля от тази роля. Ако искаш да поправиш стореното, предполагам, че ще можеш да използваш доказателствата за дейността на Джордан Уорик в своя полза, за да се справиш с Джъстин. Сигурен съм, че ме разбираш. Ако решиш да го направиш, само трябва да ми се обадиш. Вече знаеш защо взех изключителните предпазни мерки, за да не допусна този запис да попадне в архива. Той е потенциално пагубен. Остави моята репутация. В опасност е собствената ти сигурност. И най-вече, не допускай властта да попадне в ръцете на хора, които искаш да защитиш. Това е най-важният съвет, който може да ти даде един сто трийсет и три годишен човек. Ще те държа в течение. Може да се наложи Абан често да пътува между Рисюн и Новгород. Не вярвам на редовните комуникации. И ти недей. Приеми всичко това като предупреждение за буря. Аз се грижа за себе си. Отказах се от малкото си пороци заради теб, за да ти осигуря още малко време. Не забравяй предложението ми. Внимателно заеми позиция и не допускай грешки със сътрудниците си. Справедливост, вина и невинност са думи, лишени от съдържание. Мотив и възможност, това са нещата, които трябва да те интересуват. Нищо друго няма значение.

Край на записа.