К. Дж. Чери
Сайтин (13)

I

— Този звънец трябва да иззвъни веднъж, когато натиснеш левия бутон, и два пъти — когато натиснеш десния бутон — каза отговорникът. Дотук всичко беше лесно. — Но… — Идваше ред на истинския проблем, Флориан го знаеше. — Но трябва да го поправиш така, че да звъни само ако два пъти натиснеш десния бутон и веднъж левия. Бързината е от значение. Прецизността също. Започвай.

Всички части и инструменти бяха пръснати по масата. Флориан взе каквото му трябваше. Това не бе особено трудно.

Следващата задача беше нечий проект. И трябваше да погледне дъската и да каже на инструктора какво представлява.

Пръстите му бяха много бързи. Можеше да се справи с часовника. С лекота. Втората задача бе по-трудна. За третата щяха да му стигнат петнадесет минути.

Той обясни на Инструктора какъв е проектът.

— Покажи ми как ще го построиш — нареди Инструкторът. Флориан го направи.

Инструкторът стана много сериозен и накрая кимна.

— Ще повториш записа, Флориан.

Той бе разочарован.

— Съжалявам. Няма ли да се получи?

— Разбира се, че ще се получи — усмихна му се Инструкторът. — Но не мога да го дам на човек от това ниво. Ще повториш основните записи и ще видим как ще се справиш после. Нали?

— Да — отвърна Флориан. Да, разбира се. Но се безпокоеше. Работеше с По-големи. Беше трудно, отнемаше много време и те настояваха да ходи в Развлекателната, докато той предпочиташе да продължи.

Инструкторът го пусна да си върви. Анди вече сам беше нахранил прасетата.

— Аз ще донеса водата — каза Флориан. Така бе честно. Анди остана доволен.

Толкова доволен, че му позволи да му помогне да се погрижат за Коня и го взе със себе си в специалния обор, където държаха бебето. То беше женско и го хранеха със специална кофа. Флориан още не бе достатъчно голям, за да го прави сам. Трябваше да се къпе, да се преоблича и много да внимава, защото даваха на бебето храна, която взимаха от Коня. Но то не беше болно. Играеше си на гоненица с тях, душеше пръстите им и после пак си играеше.

Бе изпитал ужасно облекчение, когато Анди му каза, че конете не са за храна.

— А за какво са? — попита го Флориан, като се боеше, че отговорът може да е още по-лош.

— Те са Експериментални — отвърна Анди. — Не съм сигурен. Но казват, че били работни животни.

Свинете понякога бяха работни животни. Свинете веднага надушваха местните бурени, изкореняваха ги и бяха достатъчно умни да не ги ядат. Имаше специално назначени ази, които не правеха нищо друго, освен всеки ден да ги разхождат из оборите и полята, та да отскубват растенията, проникнали през оградите. Автоматичните търсачи бяха добри, но Анди казваше, че в някои отношения прасетата били по-добри.

II

Ари прочете проблема, затършува в записната си информация и попита маман:

— Има ли значение колко са момчета и колко момичета?

Маман се замисли за миг.

— Всъщност има. Но можеш да не го взимаш предвид.

— Защо?

— Защото някои неща не са толкова важни, колкото други. Когато просто се учиш да решаваш проблеми, оставяш по-маловажните неща, за да запомниш най-важните за решението. В този проблем е важно абсолютно всичко на света — момчета и момичета, времето, дали могат да намират достатъчно храна, дали има неща, които ги ядат — но в момента имат значение само гените. Когато се научиш да решаваш всички тези проблеми, ще ти покажат как да работиш с другите неща. И още нещо. Винаги може да има нещо, за което да не се е сетил никой. И ако смяташ, че са ти казали всичко, можеш да се объркаш. Затова отначало всичко е просто и после ще прибавят дали са момчета, или момичета. Разбираш ли?

— Обаче има значение — упорито отвърна Ари, — защото мъжките риби се бият помежду си. Сините ще са двайсет и четири, ако не изядат някоя. Обаче ще изядат, защото сините лесно се виждат и не могат да се крият. А ако сложиш при тях голяма риба, няма да има никакви сини.

— Знаеш ли дали рибите различават цветовете?

— Различават ли ги?

— Хайде да оставим за малко това. Ами ако женските повече харесват сините мъжки?

— Защо?

— Просто го приеми.

— Колко повече?

— Двайсет и пет процента.

— Всички сини просто ще направят голямата риба по-дебела и ще имат много бебета. Става сложно.

Маман придоби онзи смешен вид, както когато се канеше да кихне, да се засмее или да се ядоса. И после придоби много странен вид, който изобщо не беше смешен. И я прегърна.

Напоследък маман често го правеше. Ари си мислеше, че би трябвало да е по-щастлива. Маман никога не бе прекарвала толкова много време с нея. И Оли.

Но имаше усещане за опасност. Маман не беше щастлива. Нито Оли. Маман и Оли вече не си крещяха. Маман не крещеше на никого. През повечето време Нели просто изглеждаше объркана.

Ари се страхуваше и й се искаше да попита маман защо, но се боеше, че маман ще се разплаче. Напоследък маман винаги изглеждаше така. А Ари страдаше, когато маман плачеше.

На другата сутрин отиде в детската градина. Вече беше достатъчно голяма, за да ходи сама. Маман я прегърна на прага. Оли дойде и също я прегърна. Отдавна не го бе правил.

III

РИСЮН ЕДНО се откъсна от пистата и Джейн се вкопчи в кожените странични облегалки. И не погледна през прозореца. Не искаше да види как Рисюн се отдалечава.

Когато се издигнаха, Джейн се обърна, към Оли.

— Донеси ми нещо за пиене, Оли. Двойно.

— Да, сера — отвърна той, разкопча колана си и се изправи.

Федра, която седеше пред тях, завъртя стола си към нея.

— Мога ли да направя нещо за вас, сера?

„Господи, и тя има нужда, нали? Страх я е.“

— Искам да направиш списък с покупки. Подробен.

— Да, сера.

Това щеше да закърпи проблемите на Федра. Оли вървеше като ранен. Беше я помолил за запис. Бе помолил за запис и тя му беше отказала.

— Ти си прекалено много гражданин, Оли — бе му отговорила Джейн. — Нуждая се от теб точно такъв. Разбираш ли ме?

— Да.

Това му бе помогнало да се стегне.

— Вземи и за себе си — надвика рева на двигателя тя. Оли се озърна и кимна. — И за Федра!

Пеги застана на бара до Оли, наведе се и взе две чаши. За Джулия. В дъното на самолета. За Джулия и Глория.

— Ти ми съсипа живота! — беше й изкрещяла на терминала Джулия. Пред Денис, азите и членовете на Семейството, които бяха дошли да ги изпратят. Докато бедната Глория стоеше с трепереща брадичка и от очите й се стичаха сълзи. Мило дете. Дете, преживяло прекалено много, почти нищо от което важно, дете, което гледаше почти непознатата си баба и навярно търсеше в нея признаци на абсолютното зло. Глория нямаше представа къде отива. Нямаше представа какво означава корабна дисциплина. Нямаше представа за затворения стоманен свят на работната станция.

— Здравей, Глория — й бе казала Джейн, като се опитваше да не — Господи, никога! — я сравнява с Ари.

IV

Федра я нямаше в детската градина. Там бе Нели. С Нели всичко беше по-лесно. Сам можеше силно да я люлее на люлката. Нели се страхуваше, но нямаше да ги спре, защото Ари щеше да й се разсърди, а Нели не обичаше да й се сърдят.

И Сам я люля, тя също люля Сам. И си играха на катерушката.

Накрая Джан дойде да вземе Сам и Нели я заведе вкъщи. Чичо Денис ги посрещна в коридора.

— Нели — каза той, — от Службата за сигурност искат да поговорят с теб.

— Защо? — попита Ари, Внезапно се уплаши.

— Ари — каза той, — случи се нещо сериозно. Твоята маман трябва да замине, за да се погрижи за него. Наложи се да замине.

— Къде отива?

— Много далеч, Ари. Не знам кога може да се върне. Ти ще дойдеш при мен. С Нели. Нели ще остане с теб, но трябва да вземе запис, за да се почувства по-добре.

— И маман може да се върне!

— Едва ли, Ари. Твоята маман е важна жена. Тя има работа. И замина… хм, ужасно надалеч. Знаеше, че ще се разстроиш. Не искаше да те безпокои. Затова ме помоли да ти кажа „сбогом“ от нейно име.

— Не!

Маман и Оли никога не биха я напуснали. Бе им се случило нещо ужасно. Бе им се случило нещо ужасно и чичо Денис я лъжеше.

V

— Бедното дете — каза Джъстин и отново си наля вино. — Не можеха ли да му позволят да дойде на летището?

Грант отпи и направи едва забележим знак с ръка: „Подслушват ни“.

Джъстин избърса очите си. Никога не го забравяше. Ала понякога преставаше да го интересува.

— Това не е наш проблем — рече Грант. — Не е твой проблем.

— Знам.

Никога не знаеха дали ги наблюдават. Измисляха начини да объркват Службата за сигурност, дори се канеха да измислят свой собствен език и да го запомнят със запис. Но се страхуваха, че така ще събудят подозрение. Затова използваха най-лесния начин: плочата. Джъстин я взе и написа: „Понякога ми се иска да избягам в Новгород и да постъпя на работа в някоя фабрика. Ние разработваме записи, за да създаваме нормални хора. Внушаваме им доверие и ги караме да се обичат. Но всички програмисти са луди.“

Грант отговори: „Аз изпитвам пълно доверие в създателите си и в своя отговорник. Намирам утеха в това.“

— Ти си побъркан — гласно каза Джъстин.

— Стигнах до заключението, че не знам какво е добро и зло. Азите не бива да си играят с думите. Но за мен ти олицетворяваш доброто.

Джъстин се трогна. Проклетите записни спомени все още го измъчваха. Макар и след толкова години. С Грант това нямаше значение.

— Сериозно — рече Грант. — Положението ти е трудно. Ти правиш всичко по силите си. Понякога прекалено много. Дори аз мога да си почивам. Би трябвало да намираш повече време за това.

— Какво да правя, когато Яни ме товари с…

— Можеш да откажеш. Можеш да не работиш толкова много. Можеш да работиш само върху нещата, които те интересуват.

На „Крайна“ щеше да се роди ново бебе — клонинг на Бенджамин Рубин.

Под контрола на Бюрото на отбраната. И когато пристигнеше на станцията, Джейн Щрасен щеше да стане майка на поредното бебе от проекта.

Знаеше го. Бяха му дали записите на разговорите с Рубин. Позволяваха му да прави записните структури. Той не хранеше илюзии, че ги използват без проверка.

— Може би това е шансът ми да направя нещо ценно. Проектът е важен, нали? Навярно мога да направя живота на Рубин по-добър. Той поне не е лишен от съчувствие. Майка му живее на станцията, той я вижда, има някаква опора.

Като се имаше предвид и охраната, която се грижеше за специалните. Джъстин знаеше всичко това. Объркан, изолиран интелектуалец с изключително сериозни здравословни проблеми, отчаяно привързан към майка си. Интелектуалец с крехко тяло, изцяло отдаден на работата си. Нищо общо с онова, което бе създало Ари Емъри.

И слава Богу.

— Мога да направя нещо — каза той. — Ще наблегна на гражданската психология. Ще ми е от полза. Методологията е съвсем различна.

„При разговор спокойно можеш да проявяваш съчувствие — беше му изсумтял Яни. — Обаче съчувствието няма място в решаването на проблема! Набий си в главата с кого си имаш работа!“

Клиничната психология не бе за него. Защото самият той изпитваше болка.

Яни му помагаше, дори Денис — а това нямаше да е възможно, ако Денис не обработваше Джиро. Бяха се отнесли великодушно с него, връщаха го на работа, изискваща достъп до секретни материали, даваха му възможност да изгради кариера в малко по-различна област, почти като тази на Джордан, позволяваха му да участва в проект, който можеше да утвърди репутацията му. Можеше да е от полза и за него, и за баща му. Евентуално.

VI

Ари се събуди и усети, че не е сама. После си спомни, че през нощта някой се бе вмъкнал в леглото при нея, беше я прегърнал и й бе казал с гласа на Нели: „Тук съм, малка сера. Нели е тук.“

Маман я нямаше, това не беше нейната стая, а апартаментът на чичо Денис, и на Ари й се искаше да заплаче или да избяга и никой да не може да я намери.

Ала остана в леглото, защото знаеше, че маман наистина я няма. И чичо Денис имаше право — трябваше да е послушна. Беше й мъчно, бе гладна и й се щеше Нели да е някъде другаде и вместо нея тук да е маман.

Все пак добре, че й оставаше Нели. Тя силно я потупа по лицето, за да се събуди, и Нели я притисна към себе си, погали я по косата и каза:

— Нели е тук. Нели е тук. — И избухна в сълзи.

Ари я прегърна. И се почувства излъгана, защото й се плачеше, но Нели беше ази и плачът я разстройваше. Ари реши да се държи разумно, както я учеше маман, и каза на Нели да не плаче.

Нели спря да плаче, стана и се облече, помогна на Ари да се изкъпе, изми й косата, обу й чисти сини панталонки и пуловер. И дълго вчесва косата й, докато космите не започнаха да пращят.

— Трябва да отидем на закуска със сер Най — каза Нели.

Всичко беше наред. И закуската на масата на чичо Денис бе чудесна. Имаше какво ли не. Ари се нахрани. Чичо Денис й даваше допълнително от всичко и й каза, че двете с Нели щели да останат заедно в апартамента, докато станело време Нели да отиде в болницата, когато за нея щял да се грижи Сийли.

— Да, сер — отвърна Ари. Всичко беше наред. Нищо не бе наред. Вече не я интересуваше кой ще е при нея. Искаше й се да попита Денис къде е маман. Но не го попита, защото засега всичко беше наред и тя се чувстваше ужасно уморена.

А и даже Денис да й кажеше, все едно нямаше да е чувала това място. Знаеше само за Рисюн.

Ари остави Нели да й чете книжки. Понякога плачеше без причина. После заспа. Когато се събуди, Нели й каза, че при нея ще остане Сийли.

Сийли й носеше безалкохолни. И й включи видеото. И правеше каквото му каже.

Тя го попита дали може да излязат на разходка и да нахранят рибките. Излязоха. Прибраха се и Сийли й донесе още безалкохолни, и на Ари й се искаше да чуе гласа на маман, която й казва, че това не е полезно за нея. Затова сама престана да се налива, помоли Сийли за лист и седна да рисува.

На вечеря чичо Денис й каза какво ще прави на другия ден и че щял да й купи каквото поиска.

Тя поиска космически кораб със светлини. Поиска ново палто. Щом чичо Денис й предлагаше, можеше да измисли много неща. Можеше да измисли адски скъпи неща, които маман никога не би й купила.

Ала те не я правеха щастлива. Не я правеше щастлива дори Нели. Когато ти дават нещо, просто го взимаш и толкова, и искаш още, и още, за да ги затрудниш, и ги караш да мислят, че това е важно за теб и че те прави по-щастлива… но не забравяш, че си бясна. Нито за миг.

VII

— Ще те приеме — каза Мардж.

— Благодаря — отговори Грант и влезе при Яни Шварц.

— Сер, искам да поговоря с вас за своя гражданин.

Както подобаваше на ази. Джъстин казваше, че Яни се държал прилично с пациентите си.

— Аз не съм консултация — отвърна Яни.

Значи тази игра нямаше да помогне. Грант заряза преструвките и седна.

— Въпреки това искам да поговоря с вас, сер. Джъстин приема услугата, която му правите, но аз смятам, че това е ужасна грешка.

— Грешката е твоя.

— Няма да му позволите да стигне по-далеч от грубия проект, нали? И докъде ще го доведе това след двайсет години? Доникъде. Пак там, откъдето е тръгнал.

— Обучение. От което Джъстин има огромна нужда. Трябва ли да обсъждаме партньора ти? Знаеш проблемите му. Излишно е да ти ги обяснявам.

— Кажете ми какви са те според вас.

— Може би ще е по-добре да пратиш своя гражданин да поговори с мен. Той ли ти каза да дойдеш? Или е твоя идея?

— Моя, сер. Джъстин няма да разговаря с вас, поне няма да ви каже истината.

— Защо?

— Защото, сер… — Грант си пое дъх и се опита да не обръща внимание на свития си стомах. — Той няма друг учител, освен вас. Ако го отблъснете, няма да има кой да го учи. Вие сте му като отговорник. Той разчита на вас, а вие злоупотребявате с доверието му. Не мога да гледам спокойно как го правите.

— Това не е азипсихика, Грант. Ти не разбираш какво става, не и от практична гледна точка, и си на опасна лична територия… говоря за собствения ти психомодел. Не се отъждествявай. Знаеш го. Ако не…

— Да, сер, можете да ми препоръчате да взема запис. Знам какво можете. Но искам да ме изслушате. Не знам що за човек сте. Но виждам какво правите. Мисля, че се опитвате да помогнете на Джъстин. Струва ми се, че в някои отношения вече сте му помогнали. Но той не може да продължава да работи така.

Яни изръмжа и го изгледа изпод вежди.

— Защото не е подходящ за реални проблеми. Знам. И ти го знаеш. И Джъстин го знае. Мислех, че ще се успокои, но темпераментът му просто не е такъв. Няма търпение за обикновено програмиране, повторенията го побъркват. Той е творческа личност и затова го включихме в проекта „Рубин“. Денис го уреди. Аз го подкрепих. Това е най-доброто, което можем да направим за него — да му дадем теоретична работа, но не и онзи негов проклет проект, а той няма да се съсредоточи върху нищо друго, сигурен съм! Джъстин е същият като Джордан — когато му хрумне нещо, никога не се отказва. Доволен ли си от отговора ми? Защото или ще работи по проекта „Рубин“, или ще си умре като прост програмист, и нямам време някой от хората ми да губи три седмици за един проект, който би трябвало да е готов за три дни, разбираш ли ме?

До този момент бе смятал, че Яни е Врагът. Ала внезапно видя в негово лице свестен човек, който просто не умее да слуша. И който в момента го слушаше.

— Моля ви, сер. Джъстин не е Джордан. Той не работи като Джордан. Но ако му дадете шанс, той работи. Изслушайте ме. Моля ви. Вие не сте съгласен с него, но той се учи от вас. Известно ви е, че азипрограмистите имат нюх за Приложения. Аз съм алфа. Мога да приложа всяка програма към себе си и да ви кажа за него адски много неща. Работил съм с Джъстин върху собствените му програми и ви уверявам, уверявам ви, че вярвам в онова, което се опитва да постигне.

— Не говоря за способностите му. Той се е вманиачил по нерешими проблеми. Какво ще стане, когато моделите му се интегрират в гражданската психика? Второ, трето и четвърто поколение. Нямаме нужда от работохолици. Става дума за гражданска психика. Точно това е слабото му място и мисля, че му трябват десет-двайсет години учене, за да не нанесе непоправими щети. Ти разбираш програмите му. Аз пък съм гражданин и разбирам от гражданска психика, освен шейсетте ми години в тази област. Сигурен съм, че един младши програмист може да го оцени.

— Оценявам го, сер. Съвсем сериозно, уверявам ви. Джъстин също. Но неговите програми включват, наистина включват радост в психомодела. Не само ефикасност. Проблемните според вас програми представляват техните записни награди. Не е ли вярно, сер, че когато имат деца граждани и ги отглеждат като граждани, азите интерпретативно ги учат на онова, което разбират от техните психомодели? Ази, в чийто психомодел е заложена програмата на Джъстин, даже да няма моя късмет да е социализиран, да е алфа и да има партньор, ще притежава чувство за цел и ще е по-добър в работата си. И ще се гордее с това, сер. Възможно е да има известни проблеми. Но емоциите са ключ към самите логични модели. Това е самопрограмиращо се взаимодействие.

— Но създава цял комплекс от основни структурни проблеми в синтетичните психомодели. Хайде да говорим теоретично. Ти си опитен програмист. Да бъдем реалисти. Вече са го опитвали преди осемдесет години.

— Известно ми е.

— Закачили няколко дрънкулки на психомоделите и получили неврози. Маниакално поведение.

— Самият вие казахте, че той го е избегнал.

— Самопрограмиране, ти чуваш ли се какви ги приказваш?

— Вирус — отвърна Грант. — Но благотворен.

— Точно за такава теория става дума. Вирус. Божичко! Ако е самопрограмиращ се, вие сте създали някакъв вирус и си играете с човешкия живот. Ако не е, имате проблем със забавено действие, който ще се прояви при второто или третото поколение. Друг вид вирус, ако щеш. Проклет да съм, ако отделя време за такива проучвания. Имам бюджет. Вие двамата сте в бюджета на моя отдел и ми струвате адски скъпо, а работата ви изобщо не се изплаща.

— Миналата година се изплати.

— И това убива Уорик. Той не може да продължи да работи на това равнище. Не може да го понесе. Психологически. И какво ще направиш? Ще го свършиш сам, докато Джъстин витае в облаците и програмира неизпълними модели? Няма да му позволя да ги заложи в някой нещастен експериментален. Няма!

— Аз ще свърша тази работа. Дайте му шанс, сер. Облекчете бремето му. Той разчита на вас. Никой друг не може да му помогне. Той е добър. Знаете го.

— И погубва таланта си, по дяволите!

— Но вие започнахте всичко това! Давайте ни задачи, с които можем да се справим, и ние ще се справим. Джъстин има дарба за интегриране и може да получи от даден генотип повече от всеки друг, защото прониква на емоционално равнище. Възможно е идеите му да не успеят, но за Бога, той все още се учи. Не знаете какво може да постигне. Дайте му шанс.

Яни дълго го гледа, разстроен, недоволен, със зачервено лице и прехапани устни.

— Страхотен търговец си, синко. Знаеш ли какъв му е проблемът? Ари е открила уязвимо седемнайсетгодишно хлапе с блестяща за възрастта му идея, поласкала го е, натъпкала го е с всички тия глупости и го е вкарала в леглото си. Това известно ли ти е?

— Да, сер. Всичко.

— Добре е поработила върху него. Той се мисли за гениален. Смята, че в идеята му има нещо повече и ти не му правиш услуга като го окуражаваш. Джъстин е умен, но не е гениален. Виждам на какво е способен. Оценявам го. Не искам да подхранвам илюзията му. Цял живот се опитвам да създавам нормални хора, а ти ме молиш да подхраня най-голямата илюзия на нещастния му живот. Няма да го направя, Грант.

— Вие сте единственият му учител, човекът, за чиято подкрепа Джъстин се бори. И сега ще погубите един талант, просто защото нямате време. Що за човек сте вие?

— Върви по дяволите.

— Да, сер. Ругайте ме колкото искате. Говоря за Джъстин. Той ви вярва както на никой друг. Готов ли сте да пратите и него по дяволите, защото се опитва да направи нещо, което според вас ще се провали?

Яни прехапа устни.

— Ти си от азите на Ари, нали?

— Знаете го, сер.

— По дяволите, свършила е добра работа. Напомняш ми за нея. — Яни въздъхна. — Добре. Ще го включа в проекта. Което значи, че и ти ще трябва да поемеш част от бремето.

— Да, сер.

— И ако продължи с проклетите си програми, ще ги съсипвам от критика. Ще го науча на каквото мога. На всичко, което мога. Той реши ли проблема си със записите?

— Той няма проблем със записите, сер.

— Ако ти си при него. Така казва Петрос.

— Точно така, сер. Можете ли да го обвинявате?

— Не мога… Казвам ти, Грант, уважавам постъпката ти. Бих искал да имам десетина като теб. За съжаление, ти не си обикновен производствен продукт.

— Не, сер. Джъстин, както и Ари и Джордан, имат принос в моите психомодели. Но нямам нищо против да ги анализирате.

— Адски си стабилен. Добре. — Яни се изправи и заобиколи бюрото. Грант смутено стана. Възрастният мъж го прегърна през рамо и го хвана за ръка. — Ако решиш, че Джъстин няма да се справи, ела да ми кажеш, Грант.

Преди се беше съмнявал в добронамереността на този човек, но вече бе на друго мнение.

— А сега изчезвай — безцеремонно каза Яни. — Изчезвай.

— Какво си направил? — извика Джъстин.

Не биваше да му крещи. Грант бе постъпил така, защото поведението на самия Джъстин го беше принудило да поеме ролята на негов защитник, защото му го подсказваше опитът му на ази — инстинктът на Отговорника, най-сериозната грешка на алфите.

Джъстин го потупа по рамото и се насили да се успокои.

Така. Грант не беше виновен. Всичко щеше да се оправи, ако Грант отново не бе привлякъл към него вниманието на Джиро. Просто трябваше да отиде при Яни и без емоции да се опита да поправи стореното.

Само трябваше да се отпусне малко. Но дори не можеше да седне, защото щеше да покаже на Грант колко е разстроен.

— Яни не се ядоса — умолително рече приятелят му. — Не се ядоса, Джъстин. Просто каза, че няма да те товари много.

Той отново потупа Грант по ръката.

— Виж, сигурен съм, че всичко е наред. Ако не е, ще го поправя. Не се безпокой.

— Джъстин?

В гласа му се долавяше болка. Неговата болка.

— Яни ще ме заколи за това, че съм те подтикнал да отидеш при него — каза Джъстин. — И ще има право. Грант, няма нужда да се въртиш около мен. Добре съм. Не се тревожи.

— Престани, по дяволите. Знаех какво правя.

Джъстин смаяно го зяпна.

— Не съм някакъв глупав ази, Джъстин. Можеш да ме удариш, ако искаш. Само недей да ме утешаваш. — Гняв. Кипящ гняв. Имаше спасение. — Господи, Джъстин, какво мислиш?

— Прекалено много те товаря.

— Не. Теб те товарят прекалено много. И го казах на Яни. Знам какво правя. Какво правеше ти през всички тези години. Аз бях твой партньор. В какво си мислиш, че съм се превърнал? В някой от патологичните случаи, с които работиш ли? За какво ме смяташ?

За ази, бе очевидният отговор. Грант го предизвикваше. И Джъстин се вледени.

— За глупак, а?

— Престани, Грант.

— Е?

— Може би… — Джъстин си пое дъх. — Може би се дължи на гордост. Защото цял живот са ме учили, че съм по-силният. А сърцето ми е разбито. И разчитам на теб. Проклет да съм, ако не се чувствам виновен.

— Друг вид напрежение — отвърна Грант. — Моето не може да идва отникъде другаде, освен от теб. Не го ли знаеш, родени човече?

— Ясно е, че аз съм те подтикнал да идеш при Яни.

— Дай ми шанс. Аз не съм робот. Чувствата ми може да са изкуствено генерирани, но са съвсем истински. Ако искаш да ми крещиш, давай. Не се дръж като отговорник.

— Тогава ти не се дръж като ази, по дяволите!

Не можеше да повярва, че го е казал. Вцепени се. Грант също.

— Наистина съм ази — накрая сви рамене Грант. — Но не съм виновен за това. Ами ти?

— Съжалявам.

— Не, продължавай. „Проклети ази, всичките сте еднакви.“ Предпочитам да го кажеш, вместо да те гледам как се задушаваш. Работиш до изнемога, вътрешно се разяждаш и някой по-дефектен азимодел ще накара чашата да прелее. Затова: „проклети ази, всичките сте еднакви“. Радвам се, че се задейства инстинктът ти за самосъхранение. Крайно време беше.

— Господи, недей да ме подлагаш на психоанализа.

— Извинявай, не успях да се въздържа. Слава Богу, че трябва да се безпокоя само за един роден човек. Двама щяха да ме побъркат. И аз мога да кажа: „проклети родени хора“. Причинявате прекалено много проблеми. Ти беше прав за Яни. Държи се съвсем нормално с ази. Изкарва си го върху родените хора, всичко, което му се е насъбрало. Въпросът е дали беше искрен с мен. Но ако се успокоиш и ме изслушаш, фактът, че не си подходящ за реални проблеми, не е нов за него. Аз само му посочих, че си губиш времето с проекта „Рубин“ и че ако иска мотивирана работа, ще трябва да те остави да пишеш програмата си в свободното си време. Дължи ти го. Мисля, че бях абсолютно логичен.

— Съжалявам — вече по-спокойно рече Джъстин. Искаше му се да се скрие някъде. — Аз… просто реагирам. Поточно мислене. Разбери ме.

— Не те разбирам. Способен си едновременно да вярваш в адски много неща. Не го разбирам. Ще ми трябват дни, за да проумея тази реакция, и въпреки това сигурно няма да различа нюансите.

— Съвсем просто е. Ужасно ме е страх. Мислех си, че положението ми е ясно, и изведнъж дори ти ме изненадваш.

Грант отново бе скрил лицето си зад маска, зад онази лека подигравателна усмивка, с която предизвикваше съдбата, вселената и рисюнската Администрация.

VIII

Постоянно имаше нови неща. Нели заведе Ари в магазина в Северното крило и се върнаха с пакети. Беше забавно. Тя също купи на Нели подаръци и Нели бе ужасно щастлива. Ари се радваше, че Нели е толкова красива и горда с новия си костюм.

Ала Нели не беше маман.

Сийли все едно не съществуваше. Понякога го закачаше, но Сийли никога не се смееше. И това я ужасяваше. Затова го остави на мира, освен когато го молеше за безалкохолни или бисквити. Ала това нямаше да се хареса на маман, затова Ари се опитваше да бъде добра, да яде зеленчуци и по-малко сладко. Мъчеше се да изпълнява всичко, което й бе казвала маман, защото иначе щеше да е все едно, че я е забравила. Ядеше проклетите зеленчуци, въпреки че някои имаха отвратителен вкус, смачкани на пюре с някаква бяла гадост. Пфу. Искаше й се да повърне. Но ги ядеше заради маман и това толкова много я натъжаваше, че й се плачеше.

Искаше да си играе с някого, но не със Сам. Сам прекалено добре я познаваше. Сам знаеше за маман. И тя щеше да го набие, защото не можеше да понесе той да я гледа с такова безизразно лице.

Затова, когато Нели я попита дали иска да се върне в детската градина, Ари се съгласи, стига Сам да го няма там.

— В такъв случай не зная дали ще има някой друг — каза Нели.

— Тогава ще си играя самичка — отвърна тя. — Хайде да вървим.

И Нели я заведе. Нахраниха рибките и Ари си игра на пясъчника, но сама не й бе забавно, а Нели не можеше да строи хубави сгради. Затова просто хранеха рибките, разхождаха се и играеха на площадката.

Имаше учебни записи. С нея бяха и много възрастни. Научи най-различни неща. Вечер главата й беше толкова натъпкана с нова информация, че не можеше да мисли за маман и Оли.

Чичо Денис имаше право. С всеки изминал ден я болеше по-малко. Това я плашеше. Защото ако не я болеше, ставаше по-трудно да подхранва яда си. Затова хапеше устни, за да я заболи.

Имаше детско парти. Там видя Ейми. Ейми избяга и се скри зад сера Питърсън, и се държеше като бебе. Ари си спомни защо я е била. Останалите деца просто я зяпаха. Сера Питърсън им каза, че трябвало да си играят с нея.

Те не искаха. Ари го виждаше. Там бяха Кейт, Томи и едно момче на име Пат, и Ейми. Единствено Сам се държеше приятелски. Затова тя му каза: „Здрасти, Сам“. И й се искаше да може да се прибере вкъщи, но Нели бе отишла в кухнята да пие чай с азите на сера Питърсън.

Затова Ари седна да поиграе на тяхната игра, игра със зарче и фигурки, които местиш по дъска, представляваща космоса на Съюза. Правилата бяха лесни и тя бързо победи всички.

— Какво има? — попита я чичо Денис вечерта. — Какво е станало на партито? Какво ти направиха?

— Къде отиде Валъри, чичо Денис?

— Валъри Шварц ли? Неговата маман беше прехвърлена. Преместиха се. Още ли помниш Валъри?

— Той може ли да се върне?

— Не, струва ми се. Неговата маман има работа. Какво стана на партито?

— Просто ми омръзна. Не беше забавно. Къде отидоха маман и Оли? На коя станция?

— На „Крайна“.

— Ще им напиша писмо.

— Добре. Сигурен съм, че ще се зарадват.

Понякога си мислеше, че маман и Оли всъщност не са никъде. Но чичо Денис говореше така, сякаш са, и това я караше да се чувства по-добре, ала се чудеше защо маман не й се обажда по телефона.

— Можеш ли да се обадиш на „Крайна“?

— Не — отвърна чичо Денис. — По-бързо е с кораб. Писмото ще стигне много по-бързо от телефонен разговор. След месеци, не след години.

— Защо?

— Казваш „ало“ и те го чуват чак след двайсет години, после ти отговарят „ало“ и ти ги чуваш след още двайсет. Един разговор може да отнеме векове. Ето защо писмата са по-бързи и много по-евтини. Между звездите не се използват телефони и радиостанции. Корабите пренасят всичко, защото се движат по-бързо от светлината.

Ари не го разбра, но отиде в стаята си, за да напише писмото.

Постоянно го късаше, защото не искаше маман да си помисли, че е нещастна. Не искаше да й каже: „Маман, децата не ме обичат и винаги съм самотна“.

Вместо това написа: „Много ми липсваш. И Оли ми липсва. Вече не се сърдя на Федра. Искам вие с Оли да се върнете. И Федра. Ще бъда послушна. Чичо Денис ми дава прекалено много бисквити, но аз помня какво си ми казвала и не ги ям. Чичо Денис ми дава кредитната си карта и аз купувам на Нели много неща. Купих космически кораб, количка, пъзели и записи с приказки. Червено-бяла блуза и червени обувки. Исках черни, но Нели казва, че те били за ази и че малките момиченца не носели черно. Слушам всички. Днес видях Ейми Карнат и не я ударих. Уча много записи. Справям се с математиката и химията. И с географията и астрографията, и ще науча за «Крайна», защото ти си там. Искам да дойда на Крайна, ако вие не можете да се върнете тук. Там има ли деца? Хубав ли е апартаментът ви? Кажи на чичо Денис да дойда. Или ти си ела. Ще съм много послушна. Обичам те. Обичам Оли. Ще дам писмото на чичо Денис да ти го прати. Той казва, че щяло да стигне при теб след много време, а после дълго съм щяла да чакам твоето писмо, затова, моля те, пиши ми веднага щом можеш. Мисля, че ще мине почти година. Дотогава ще стана на осем. Ако кажеш на Денис да ми позволи да дойда, ще съм почти на девет. Кажи му, че мога да взема и Нели. Нея ще я е страх, но аз ще й кажа, че всичко е наред. Аз не се боя от скокове. Не ме е страх да дойда сама. Знам, че ако ти се съгласиш, чичо Денис ще ме пусне да дойда. Обичам те.“

IX

Флориан се втурна в спортния салон и видя мъж със списък в ръце и момиче, облечено като него в черен гащеризон.

— Извинете, че закъснях, сер.

Отговорникът го стрелна с очи само колкото да му покаже, че е недоволен, и Флориан не посмя повторно да погледне към момичето, което очевидно бе тук по същата причина като него — да намери партньор за това Назначение.

После Отговорникът отбеляза нещо в списъка си и каза:

— Флориан, това е Катлин. Катлин е новата ти партньорка.

Флориан пак погледна момичето и сърцето му се разтуптя. Това беше грешка. Трябваше да е грешка.

Момичето го безпокоеше. То изглеждаше…

Беше русо, синеоко, с белег на брадичката. Бе по-високо от него, но иначе нищо особено. Със слабо, много сериозно лице. Струваше му се, че го е виждал някъде.

— Катлин — каза Отговорникът, — знаеш пътя. Заведи Флориан в Склада. Там ще разговаряте с Отговорника.

— Да, сер — отвърна тя и Флориан едва не помоли Отговорника да провери дали няма някаква грешка, но нали бе закъснял, а и не знаеше защо е толкова разстроен и паникьосан. Настигна Катлин при вратата зад боксовите круши в дъното на салона, тя я отвори с картата си, пусна го да мине пръв и го поведе по дълъг циментов коридор.

— Ще ме разпределят ли в нова стая? — попита Флориан.

— Двайсет и втора. Като мен — отвърна Катлин. — Отиваме при По-големите. Партньорите спят в една стая.

Той се смая. Но тя, изглежда, знаеше какво е редно и не беше разстроена. Затова просто продължи да върви след нея, като се чудеше дали Компютрите не са объркали нещо. Трябваше да получи запис, който да му обясни всичко това, да му помогне да не допуска грешки. Трябваше да поговори с Отговорника, при когото отиваха.

Стигнаха на другото място. Катлин отключи и двамата се изправиха пред бюрото на Отговорника.

— Сер — каза тя. — Катлин и Флориан, сер.

— Закъснявате — рече Отговорникът.

— Да, сер — отвърна Катлин.

— Аз съм виновен — обади се Флориан. — Сер…

— Оправданията нямат значение. Вие сте Назначени в Службата за сигурност. Вървете в Склада, вземете си каквото решите, че ви трябва. Добре. Петнайсет минути за екипиране. После в стола. Довечера сте свободни, утре сутрин имате Стая. Упражнението е един час, можете да разговаряте за него. За предпочитане е. Вървете.

— Аз… — започна Флориан. — Сер, трябва да храня прасетата. Не… Не трябваше ли да получа запис за това?

Отговорникът го погледна в очите.

— Флориан, ще се занимаваш със ЗМД, когато не си в Службата за сигурност. Това е твоето Назначение. Можеш да ходиш в ЗМД в часовете си за Развлечение. Четири часа за всяко добро минаване през Стаята. За това няма запис. Събуждане в пет нула нула, тренировка в пет и трийсет, закуска в шест и трийсет, после запис, Стая или Развлечение в зависимост от разписанието ви, обяд, когато успеете, вечеря в двайсет нула нула, после по разписание, лягане най-често в двайсет и три нула нула. Ако имаш проблеми, обръщай се към своя Инструктор. Катлин знае. Питай я.

Да, сер. — Флориан въздъхна. „Ами Анди? Ами прасетата?“

Складът беше като в Играта, която познаваше. Предишният му Отговорник му бе казал, че ще има Стаи. Всичко това му беше известно. Ала имаше нещо нередно.

Трябваше да спи с момиче. Пращаха го на място, което тя познаваше, а той не. Щеше да допуска повече грешки. Отговорникът никога не биваше да отказва да разговаря с теб, но онзи преди го бе накарал да се бои, че вече допуска грешки.

Като закъснението.

Той влезе в Склада след Катлин. Знаеше, че е нещо, свързано със Службата за сигурност, и не се удиви, когато видя на масата оръжия и ножове, но дори не искаше да ги докосва. Стомахът му се сви, когато Катлин взе пистолет и едно тънко въже. Флориан си избра клещи и фазомер и започна да рови из резервните части, като пълнеше джобовете си с различни неща.

— Познаваш ли оръжията? — попита тя.

— Не.

— Тогава по-добре не ги пипай. Какви са твоите Стаи?

— Клопки. Аларми.

Катлин повдигна русите си вежди. После приятелски кимна.

— Засади. Обикновено има Враг. Той ще те убие.

— Клопките също.

— Добър ли си?

— Да, струва ми се.

Като че ли я познаваше. Познаваше я по същия начин, по който знаеше нещата от записите.

— Струва ми се, че те познавам — смутено каза Флориан.

— И на мен.

— Защо сме партньори? — попита той.

— Не знам. Но електрониката е полезна. И ти познаваш друга Стая. Разкажи ми за нея.

— Влизаш вътре — започна Флориан, като се опитваше бързо да обхване всичко, също както щеше да го направи пред Отговорник. — Има врата. Може да има всевъзможни клопки. Ако задействаш някоя, губиш. Понякога има шум. Друг път се включват светлини. Или компютърна ключалка. Особено опасно е, когато има вода и някой проводник даде на късо. Но това е наужким, няма да умреш от тока.

— Смъртта си е смърт — отвърна тя. — Стрелят по теб, поставят клопки на вратите и ако ти не ги взривиш, те ще те взривят. Понякога има газ. Засади. Може да е на открито или в сграда. Някои хора наистина загиват. Видях един. Строши си врата.

Флориан се смая. И си помисли, че е можело да е той. Помисли си за вратите капани. Взе една батерия, тел и фенерче и Катлин му даде черен шал — за лицето му.

— Ако в Склада имаше противогази, нямаше да е зле да си вземем — каза тя, — но няма. Така че сигурно няма да има газ, но не съм сигурна. Те не са честни.

Прозвуча звънец.

— Хайде — рече Катлин. Вратата се отвори и двамата излязоха.

По коридора и през още врати. И нагоре по стълбището до друг бетонен коридор.

С много врати.

— Търсим двайсет и втора — каза тя.

Катлин отвори вратата и двамата влязоха в скромна стая с двуетажно легло.

— Горе или долу? — попита тя.

— Няма значение. — Никога не му беше идвало наум, че може да има собствена стая. Или поне половин. Имаше маса и два стола. Имаше врата.

— Накъде води?

— Към банята — отвърна Катлин. — Обща е със съседната стая. Там са По-големи. Чукаш преди да влезеш. Това е тяхното Правило. Щом са По-големи, спазваш техните Правила. — Катлин седна, погледна го и каза: — Не ме Спипват често.

— А теб?

— Не.

Тя изглеждаше доволна. Взе пистолета, извади пълнителя и пак го сложи.

— Това е истинско оръжие — каза тя. — Но не и патроните. Въпреки това обаче трябва да проверяваш. Боеприпасите могат да се объркат. Никога не го забравяй. Врагът може да е с объркани патрони. И да те взриви на парченца. Учебните патрони имат широка черна ивица. Истинските нямат. Но ако те улучат отблизо, и тези могат да те убият. Трябва да внимаваш, когато действаш с партньор. При тренировките най-много хора загиват от учебни патрони.

Катлин знаеше прекалено много истории за нещастни случаи. На Флориан му прилоша.

Но тя искаше да научи за клопките, за всичко, което бе виждал. Постоянно му задаваше въпроси.

Наистина бе умна. Изглежда, можеше да прави нещата, за които говореше. Флориан никога не беше мислил, че ще го вземат в Службата за сигурност, че ще му определят момиче за партньор, и изобщо не си беше представял човек като Катлин. Имаше невероятна усмивка. Очите й грейваха, но устните й почти не се движеха. Бе трудно да получиш усмивка от нея. Трябваше да й разкажеш нещо наистина впечатляващо. И когато получеше, му се искаше още една, защото в промеждутъка просто нямаше нищо.

Отидоха в стола, както наричаха тук трапезарията. Всички трябваше да стоят прави и да чакат. Те двамата бяха много по-малки от останалите. Повечето бяха момчета, много високи, имаше и няколко момичета, всички тийнейджъри и с безукорно поведение. Но храната бе вкусна и даваха колкото искаш, а почти възрастните момчета се държаха любезно и не се дразнеха от присъствието им. „Кой е партньорът ти?“ — попита един от По-големите Катлин и тя отвърна: „Флориан АФ, сер“. Все едно приказваше с Отговорник.

— Добре дошъл — обърна се към него момчето. И го накараха да стане, за да го видят хората. Той беше нервен. Ала момчето се изправи до него и го представи като „Флориан АФ, партньор на Катлин, техник“. Всички го погледнаха и учтиво казаха: „Добре дошъл“ и му позволиха да седне.

X

Ари всяка вечер си мислеше за писмото. Чичо Денис й донесе рекламна брошура на „Рисюнспейс“, в която беше написано името на маман. Имаше и снимка на мястото, където работеше тя. Ари я пазеше в бюрото си и обичаше да я гледа и да си представя, че отива там.

В детската градина беше само Нели. И на Ари й бе скучно да се люлее и да реди пъзели само с Нели. Затова Ари каза на чичо Денис, че може да ходи на учебни записи сама, също и в библиотеката, защото хората я познават и няма да й се случи нищо.

На връщане от учебните записи не бързаше. Понякога спираше и хранеше рибките.

Щеше да е интересно да види Джъстин, така че тя се качи с асансьора в горния коридор. И вътре бяха и Джъстин, и Грант.

— Здрасти — каза Ари.

Двамата се обърнаха към нея. Бе приятно да види познати лица. Надяваше се и те да й се зарадват. С нея не приказваше почти никой освен хората на чичо Денис.

Но те не я поздравиха. Джъстин стана и враждебно я погледна.

Ари се почувства самотна. Ужасно самотна.

— Как си? — попита тя, защото така правеха възпитаните хора.

— Къде е бавачката ти?

— Нели е вкъщи. — Ари вече можеше да говори така за апартамента на чичо Денис, без да изпитва болка. — Може ли да вляза?

— Имаме работа, Ари. Заети сме.

— Всички са заети — оплака се тя. — Здрасти, Грант.

— Здрасти, Ари — отвърна Грант.

— Маман замина на „Крайна“ — каза Ари. В случай, че не са чули.

— Съжалявам — рече Джъстин.

— Аз ще замина при нея и ще живея там.

На лицето на Джъстин се изписа странно изражение. Много странно. Грант я погледна. И тя се уплаши, защото те бяха разстроени, но не знаеше защо. Ари седна на един стол. Искаше й се да знае какво се е случило. И внезапно страшно се уплаши.

— Ари — каза Джъстин, — знаеш, че не бива да идваш тук.

— Мога да ходя където си искам. Чичо Денис не ми забранява.

— Чичо Денис ли ти го каза?

— Тръгвам си — рече Ари.

Но на другия ден пак отиде при тях и пак каза:

— Здрасти.

Това ги уплаши. Тя се засмя.

— Ари, за Бога, прибирай се вкъщи!

Това повече й хареса. Джъстин беше ядосан също като маман. Той не бе лош. Нито Грант. Тя ги беше ядосала и те щяха да й се карат.

— Днес имах Компютри — каза Ари. — Мога да напиша програма.

— Много хубаво, Ари. Прибирай се вкъщи!

— Чичо Денис ми донесе аквариум с рибки. Имам гупи. Едната е бременна.

— Това е чудесно, Ари. Прибирай се вкъщи!

— Мога да ти донеса някое от бебетата.

— Ари, прибирай се вкъщи.

— Имам холограма. С птица. Тя лети. — Ари я извади от джоба си, показа как се върти и влезе в кабинета. — Виждаш ли?

— Чудесна е. Моля те. Прибирай се вкъщи.

— Сигурна съм, че ти нямаш такава.

— Нямам. Моля те, Ари…

— Защо не искаш да идвам тук?

— Защото чичо ти ще се сърди.

— Няма. Той няма да научи.

— Ари — каза Грант.

Тя го погледна.

— Нали не искаш да се обадим на чичо ти?

Ари наистина не искаше и се намръщи.

— Моля те — рече Джъстин. — Моля те.

Той все пак се държеше възпитано. А и нейните трикове се бяха изчерпали. Ари излезе, обърна се и му се усмихна.

Чувстваше го като приятел. Нейният таен приятел. Не искаше да го ядосва. Нито Грант. Щеше да идва при тях през ден.

Но следващия път тях ги нямаше: вратата бе затворена и заключена.

Това я разтревожи. Или бяха разбрали, че тя идва по едно и също време, или наистина бяха Изчезнали.

Затова на другата сутрин преди запис отиде при тях и ги завари в кабинета.

— Здрасти! — каза Ари. И ги уплаши.

От време на време ги откриваше. Когато гупата й роди, им донесе в буркан няколко бебета. Джъстин като че ли се зарадва. Каза, че щял да се грижи за тях.

Ала когато Ари вдигна капака, те бяха мъртви.

— Сигурно са останали вътре прекалено дълго — каза тя.

— Сигурно — съгласи се Джъстин. Миришеше приятно. Почти като Оли. — Съжалявам, Ари.

Това беше мило. За пръв път се държеше с нея просто като Джъстин. Грант се приближи, погледна и също каза, че съжалявал.

И Джъстин каза, че понякога нещата умирали.

— Ще ти донеса други — отвърна Ари. Обичаше да идва в кабинета им. Много мислеше за това. Джъстин вече не излъчваше онова лошо чувство. Беше просто Джъстин. И я потупа по рамото, и й каза, че трябвало да си върви.

Отдавна не се бе държал толкова мило. Значи Ари печелеше. Предполагаше, че ще е адски приятно да си говори с него, но нямаше намерение да припира и да провали всичко. Нито с него, нито с Грант. Той й бе приятел. И когато маман я повикаше при себе си, Ари щеше да го попита дали иска да замине с нея и Нели.

XI

— Проклет глупак — извика Яни и го замери с папката. — Какво се опитваш да направиш? Ние ти даваме шанс, правим всичко, за да ти дадем шанс, аз си губя времето, за да критикувам скапаните ти фантасмагории, за да докажа на един твърдоглав глупав пубертет, че неговият блестящ студентски проект не е бил нищо повече от скапан студентски проект, който Ари Емъри щеше да отхвърли само с „Благодаря, вече сме го опитвали“, ако не беше искала да докопа пубертетското ти тяло и да преебе баща ти, което ти току-що направи сам, проклет глупак такъв! Разкарай тия боклуци оттук! Връщай се в офиса си и дръж детето настрана, чуваш ли ме?

— Какво ви каза Ари? — попита Джъстин. — Тя ми донесе буркан с рибки. Какво трябваше да направя, да я изхвърля от кабинета ли? Опитах!

— Изчезвай!

— Какво ви каза Ари?

— Помолила чичо си Денис да те покани на скапания й рожден ден. Загазил си. Здравата си загазил. Явно Ари често е идвала в кабинета ти и е избягвала охраната по стълбището, като е използвала картата на своята ази, за да се качва на асансьора. Явно я привличаш. Защо не съобщи за това?

— По дяволите, имам известни основания, не смяташ ли? — Джъстин си пое дъх и погледна Яни в очите. — Тя е измамила вашата охрана. Откъде да знам, че рисюнската Служба за сигурност не е способна да се справи с едно седемгодишно дете? Не мога да се държа грубо с нея. Не искам да участвам в това. И не искам аз да съм онзи, който ще се обади на Денис Най, за да му съобщи, че не може да контролира отдела си. По дяволите, когато знаех, че тя се връща от запис, дори заключвах кабинета си. Какво друго мога да направя?

— Можеше да съобщиш!

— И пак да се подложа на инквизиция? Просто изпълнявах заповеди. Мислех, че подслушвате кабинета ми. Мислех, че Службата за сигурност знае къде е Ари. Мислех, че знаете точно какво съм казал, с други думи нищо. Нищо, Яни, освен: „Прибирай се вкъщи, Ари. Прибирай се вкъщи, Ари. Прибирай се вкъщи, Ари.“ Това е типично детско поведение. Тя е открила възрастен, когото да закача. Ари е обикновено дете. За Бога, щом ви е ясно какво се е случило, вие решете проблема. Трябва ли един глупав пубертет да ти казва да успокоите детето и просто да го оставите да се забавлява? Тя усеща всичко, Яни, усеща напрежението, с което я заобикаляте, сигурен съм, защото трябва да полагам страхотни усилия да не усеща моето, когато се отбива при мен. Какво се опитвате да направите, да я подтикнете да идва при мен ли? — Джъстин спря, за да си поеме дъх. Яни го гледаше, гледаше го така, че той настръхна. — Това ли се опитвате да направите? Това ли било? Помагате ли й да идва при мен?

— Ставаш параноик.

— Адски вярно. Какво се опитвате да направите с мен? И с нея?

XII

Конят наведе глава и облиза овеса от дланта на Флориан.

— Виж — каза той на Катлин, — държи се приятелски. Просто непознатите го притесняват. Искаш ли да го пипнеш?

Катлин го пипна много предпазливо. Конят се отдръпна.

Свинете и кокошките изобщо не я бяха впечатлили. Просто отвратено бе погледнала скупчените до стената птици и малко уплашено беше отскочила от втурналите се към храната прасенца. И бе казала, че са глупави, а когато Флориан й обясни, че са умни, защото знаят какво да не ядат, Катлин отвърна, че ако били умни, нямало да ги правят на бекон.

Но Конят я накара да се усмихне.

— Бебетата на Коня не са за ядене — поясни Флориан. — Той е работно животно. Това значи, че не е за ядене.

Катлин го прие така, както приемаше много неща — без коментар. Само кимна. Катлин му харесваше. Двамата много пъти бяха минавали през Стаята и ги бяха Спипали само веднъж, при това защото първо бяха Спипали Катлин и имаше адски много Врагове, всичките По-големи. Бяха Спипали Катлин два пъти, но втория път тя беше извикала „Бягай!“ и му бе дала време да взриви една врата и да продължи. Вината беше негова, защото действаше по-бавно, отколкото трябваше, и тя Спипа всички Врагове, освен онзи, който Спипа нея, а Флориан Спипа него, защото имаше граната и Врагът не го очакваше, защото Флориан бе техник и ръцете му постоянно бяха заети. Катлин беше много горда с него.

Той се радваше, че всичко е било само игра, и каза на Инструктора, че вината е негова, а не на Катлин. Но Инструкторът отговори, че двамата били екип и нямало значение.

И им даде половината от времето за Развлечение.

Което бе достатъчно, за да дойдат тук, та Катлин да се запознае с Анди и да види всички животни.

Не беше сигурен дали Анди и Катлин са се харесали. Но Катлин каза, че Конят бил специален.

Затова той накара Анди да й покаже бебето.

— Хубава е — каза Катлин, когато видя Коня-момиче. — Виж я как се движи!

— Партньорката ти си я бива — каза Анди.

XIII

— Не искам парти — викна Ари. — Не искам никакво парти, не обичам тези деца, не искам да се държа мило с тях.

Чичо Денис вече и без това й се сърдеше, че е взела картата на Нели, защото Нели си беше Нели и бе признала на чичо Денис и чичо Джиро всичко. И въпреки това я бяха хванали. Нели ужасно се разстрои. И чичо Денис проведе с двете сериозен Разговор за сигурността и безопасността в сградата и че Ари трябвало да ходи само там, където било разрешено.

Ала най-много се сърдеше, че Джъстин и Грант не му се обадили да му кажат, че е ходила при тях.

Ари страшно се сърдеше на чичо Денис.

— Значи не искаш другите деца — каза чичо Денис.

— Те са глупави.

— Хм, тогава какво ще кажеш за парти с възрастни? Ще има пунш и торта. И подаръци. Нямам намерение да поканя цялото Семейство. Само доктор Иванов и Джиро…

— Не обичам Джиро.

— Ари, дръж се, възпитано. Той ми е брат. И твой чичо. И е много добър с теб.

— Не ме интересува. Ти няма да ми позволиш да поканя когото искам аз.

— Виж, Ари, не знам дали Джъстин може да дойде.

— Искам Джъстин. Искам Грант. Искам Мери.

— Коя Мери?

— Лаборантката.

— Мери е ази, Ари, и ще се чувства ужасно неловко. Но щом наистина искаш, ще проверя за Джъстин. Обаче не обещавам, имай предвид. Той е адски зает. Ще трябва да го попитам. Но можеш да му пратиш покана.

Така беше по-добре. Тя се поизправи на стола и погледна чичо Денис много по-мило.

— И Нели няма да ходи в болницата — каза Ари.

— Ари, Нели трябва да иде в болницата, защото ти ужасно я разстрои. Вината не е моя. Ти я постави в трудно положение и ако се наложи Нели да си почине малко, сигурен съм, че няма да я обвиниш.

— Това е гадно, чичо Денис.

— Също както и да откраднеш нейната карта. Нели ще се върне утре сутрин и ще е наред. Ще се обадя на Джъстин и ще кажа на Мери, че си се сетила за нея. Тя много ще се зарадва. Но не обещавам нищо. Бъди послушна и ще видим. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Ари.

Все още се сърдеше, че трябва да минава по долния коридор на отиване и връщане от записи се опитваше да измисли как да заобиколи забраната.

 

 

Тази година нямаше да имат парти в голямата трапезария на долния етаж, защото чичо Денис каза, че напоследък имало адски много работа и много хора не можели да дойдат. Затова щели да отпразнуват рождения ден в апартамента.

И Джъстин и Грант дойдоха.

А после се появи онова усещане. Джъстин се страхуваше. Грант също. И всички бяха сковани и гадни, и се мъчеха да не са такива.

Това си бе нейното парти, по дяволите! Ари се опитваше да се държи приятелски. Доникъде нямаше да стигне, ако кажеше на хората да са мили. Просто трябваше да привлече вниманието им, за да не мислят за онова, за което мислеха, и после можеше да прави с тях каквото поиска. Нямаше нужда да търси кой е причината — тя просто се насочи към Джъстин. Той бе ключът и Ари веднага го беше разбрала.

Там бе чичо Джиро и Абан, неговият ази. И доктор Иванов с един много симпатичен ази на име Уле, който беше негов. И доктор Питърсън със своя ази Рами, и нейният любим инструктор доктор Едуардс със своя ази Гейл, който бе по-възрастен, но много мил. И чичо Денис, разбира се, който приказваше с Джъстин.

— Здрасти! — каза Ари.

— Здрасти — отвърна Грант и й даде техния подарък. Тя го разклати. Не бе тежък. Не тракаше.

— Какво е това? — попита Ари. Знаеше, че няма да й кажат. Просто искаше да привлече вниманието им.

— Трябва да почакаш, докато го отвориш — отвърна Джъстин. — Нали затова е увит.

Тя изтича при Нели и й го даде да го остави при другите, натрупани около стола в ъгъла.

Възрастните пиеха, приказваха и се държаха мило. Всичко щеше да е наред. Ари щеше да се погрижи за това, въпреки че чичо Денис се сърдеше на Джъстин. Партито си бе нейно и тя имаше намерение да се забавлява.

Джиро беше най-гадният. Тя внимателно го наблюдаваше и срещна очите му, без никой друг да забележи. И хубавичко го стрелна с поглед, за да разбере. После хвана Джъстин за ръка и ги заведе с Грант да видят купчината подаръци, и ги запозна с Нели.

Когато свършиха с вечерята и дойде време възрастните да си изпият напитките, тя хвана Джъстин за ръка и го накара да седне до чичо Денис. И това ужасно притесни Джъстин.

Подаръците бяха много хубави. Докато ги отваряше, големите, си наляха вино и чичо Денис даже й даде четвърт чаша. Имаше подозрителен вкус, като че ли беше развалено. Когато го каза, всички се засмяха, дори Джъстин се усмихна, но чичо Денис й обясни, че не било развалено, че трябвало да има такъв вкус и че не бивало да пие повече, защото щяло да й стане лошо или да й се доспи.

XIV

На сутринта Мониторът я събуди със звън и Ари му каза да млъкне, защото го е чула. Искаше й се да може да остане в стаята си, но трябваше да ходи на запис. И повече не биваше да се отбива в офиса на Джъстин.

В спалнята й имаше много нови играчки и дрехи, ала й се щеше просто пак да заспи, само че скоро щеше да дойде Нели, за да й каже, че е време да тръгва.

Затова я изпревари, отиде в банята, съблече си пижамката, взе душ и си изми зъбите.

Обикновено Нели се появяваше в стаята й по това време.

Тя облече дрехите, които Нели й беше приготвила от вечерта, и каза:

— Монитор, повикай Нели.

— Нели я няма — съобщи Мониторът. — Нели отиде в болницата.

Ари се уплаши. Но това можеше да е старо съобщение.

— Монитор — попита тя, — къде е чичо Денис?

— Ари — с гласа на чичо Денис отвърна Мониторът, — ела в трапезарията.

Чичо Денис седеше на масата. Ари влезе, закачи картата на блузата си и чичо Денис й каза да закуси.

— Не искам. Какво й е на Нели?

— Седни — настоя чичо Денис.

Тя седна. Ако не се подчинеше, нямаше да научи нищо.

— Така — каза чичо Денис. — Нели е в болницата, защото трябва да получи още запис. Нели не може да те настига, Ари, и отсега нататък трябва много да внимаваш с нея. Ти растеш, ставаш много умна и бедната Нели си мисли, че е длъжна да не изостава от теб. Лекарите ще й обяснят, че тя не е виновна. Нели трябва да се приспособява към много неща. Но ти не бива да я нараняваш.

— Няма — съгласи се Ари. Без Нели се чувстваше самотна. Но поне Нели бе добре. Тя намаза кифличката си с масло. Така беше по-вкусна.

— Едно от нещата, към които Нели трябва да се приспособи — продължи чичо Денис, — са двама нови ази вкъщи.

Тя го погледна. Сийли й стигаше.

— Те ще са твои — каза чичо Денис. — За рождения ти ден. Но не бива да им го казваш: хората не са подаръци. Не е възпитано.

Ари не бе доволна. Не искаше други ази, но не искаше и да обиди чичо Денис.

— Днес няма да ходиш на учебен запис — рече той. — Ще идеш в болницата да ги вземеш. И после ще им покажеш какво да правят. Те не са като Нели. И двамата са алфи. Експериментални.

Алфите бяха редки. С тях беше адски трудно да се справиш. Ари бе убедена, че чичо Денис й ги дава, за да я пазят. За да не може да прави каквото не бива. Не беше сигурна дали подаръкът е от чичо Денис, или от чичо Джиро.

— Ще отидеш на гишето — каза чичо Денис, — ще дадеш картата си на охраната и те ще регистрират азите на твое име. Ти ще си тяхна Отговорничка, а това е съвсем различно, отколкото с Нели. Аз съм Отговорник на Нели. Сега ще е съвсем различно. Знаеш какво прави Отговорникът, нали? И какви са отговорностите му.

— Аз съм дете — възрази Ари.

Чичо Денис се подсмихна, после каза:

— Така е. Те също. Но те не са играчки, Ари. Ясно ти е колко е сериозно, ако им се разсърдиш или ако ги удариш, както удряше Ейми Карнат.

— Няма да правя така! — Човек не удряше ази. Не им говореше гадни неща. Освен на Оли. И Федра.

— И аз мисля, че няма, скъпа. Но все пак внимавай. Можеш много, много жестоко да ги нараниш, повече, отколкото Нели — както мога да я нараня единствено аз. Разбираш ли?

— Не ги искам, чичо Денис.

— Ти имаш нужда от други деца, Ари. Имаш нужда от деца на твоята възраст.

Това бе вярно. Но всички я ядосваха. И щеше да е ужасно, ако пак се случеше така, защото те щяха да живеят с нея.

— Момчето се казва Флориан, момичето — Катлин. Почти колкото теб са на години. Ще живеят до вас с Нели. Но ще трябва да ходят на уроци в Града и на учебни записи в Дома, също като теб. Те са деца като теб и имат Инструктори, които трябва да слушат. Много са бързи. Изпреварили са те в много отношения. При азите е така, особено когато са умни. Затова ще трябва да положиш усилия, за да ги настигнеш.

Сега вече внимателно го слушаше. Никой никога не й беше казвал, че не е най-добрата в нещо. Не вярваше, че те може да са по-добри от нея. Невъзможно. Нямаше нищо, с което да не е способна да се справи, стига да поиска. Маман винаги казваше така.

 

 

Момичето бе бледорусо, с плитка. Момчето беше по-ниско, с коса, по-черна от униформите им.

И чичо Денис имаше право. Никой никога не я бе гледал така още при първата среща. Сякаш веднага се бяха сприятелили. Сякаш бяха на страшно място и само тя можеше да ги спаси.

— Здрасти — каза Ари. — Аз съм Ари Емъри.

— Да, сера. — Съвсем тихо, почти едновременно.

— Трябва да дойдете с мен.

— Да, сера.

Тя погледна картите им. Флориан АФ-9979 и Катлин АС-7892. И символът за алфа в графата за клас. И широката черна ивица на Службата за сигурност отдолу.

Те бяха от Службата за сигурност и бяха нейни. И следяха всяко движение около нея.

„Аз исках Оли“ — спомни си Ари, ала чичо Денис й беше дал друго. Бе й дал собствена охрана.

„Защо? — зачуди се тя, малко ядосано, малко уплашено. — За какво са ми?“

Но Ари отговаряше за тях. Затова ги заведе в Дома и ги регистрира при охраната. Те се държаха много официално с дежурната. „Да, сера“ — отсечено й казаха те и дежурната бързо им изреди правилата с думи и кодове, които Ари никога не бе чувала. Но азите ги знаеха. Държаха се много уверено.

Ари ги отведе в апартамента, показа им къде ще живеят и им обясни за Нели.

— Трябва да правите каквото ви казва Нели — рече тя. — Обикновено и аз я слушам. Нели е мила.

Те не бяха нервни. Не, имаше нещо друго. Особено Катлин, която имаше навика бързо да оглежда всичко наоколо. И двамата бяха много напрегнати.

Ари извади играта „Космическо преследване“ и им обясни правилата.

Никое друго дете не я беше слушало като тях. Те не се закачаха и не се шегуваха. Ари им раздаде парите и картите и им показа техните пионки. И започнаха.

Тя не беше сигурна дали е битка, или игра, но не бе като с Ейми Карнат, в никакъв случай, защото никой не се сърдеше. Просто играеха и скоро Ари мислеше толкова съсредоточено, че чак хапеше устни.

На тях им харесваше, когато тя направеше нещо хитро. И веднага й отвръщаха по същия начин. В момента, в който Ари приклещеше Флориан, Катлин я нападаше от другата страна.

Обикновено „Космическо преследване“ свършваше бързо. Но сега играха много дълго, докато Ари успя да събере достатъчно пари и да купи кораби, за да отблъсква Катлин и в същото време да се справи с Флориан.

Но после той попита дали правилата позволяват двамата с Катлин да се обединят.

Никой не се беше сещал за това. Стори й се умно. Ари взе книжката с правилата и ги прочете.

— Не пише, че е забранено — накрая каза тя. — Хайде да преместим дъската в моята стая и да обядваме преди да продължим, съгласни ли сте?

— Да, сера — отвърнаха те.

Всеки път, щом се опиташе да ги накара да се отпуснат, те й напомняха, че не са обикновени деца.

Но Флориан занесе дъската в стаята й, без да събори пионките. А после Ари реши да обядват в Северното крило — чичо Денис й позволяваше да ходи в ресторанта там — казваше се „Промени“ — и азите и управителят я познаваха.

Така че ги заведе и ги представи, седна и им каза да седнат.

— Сера — след като погледна менюто, с ужасно засрамен вид прошепна Флориан, — какво трябва да правим с това?

— Изберете си каквото ви се яде.

— Не знам тези думи. Мисля, че и Катлин не ги знае.

Катлин поклати глава, много сериозно и загрижено.

Ари ги попита какво обичат и те отговориха, че обикновено обядвали със сандвичи. Затова тя поръча сандвичи за тримата.

И забеляза, че са ужасно нервни. Някой изтрака с поднос и очите им потърсиха източника на звука, като че ли е избухнала бомба.

— Не се притеснявайте — каза Ари. Това изнервяше и самата нея. — Успокойте се. Това са просто сервитьорите.

Те я погледнаха, много сериозно. Но не престанаха да се озъртат.

Сервитьорът им донесе напитките и те го изгледаха от глава до пети, страшно бързо, толкова бързо, че човек едва ги забелязваше, но Ари знаеше, че го правят, защото я пазят.

Съвсем различно от Нели.

Чичо Денис й бе казвал, че в коридорите се намира в безопасност. И й беше дал двама ази, които си мислеха, че сервитьорът може да се нахвърли отгоре й.

— Вижте — каза тя и две сериозни лица се обърнаха към нея. — Понякога можем просто да се забавляваме, нали? Тук никой няма да ни направи нищо лошо. Познавам всички тези хора.

Те незабавно се успокоиха. Като с магия. Ари въздъхна и се почувства горда от себе си. Азите отпиха от безалкохолните си и когато пристигнаха сандвичите с всички гарнитури, бяха много впечатлени.

Хареса им. Тя го виждаше.

Тя погледна Флориан, после Катлин и се замисли как да направи така, че да престанат да са сериозни, но си спомни, че са ази и че психомоделът им е такъв, което означаваше, че не може да прави с тях много неща.

Но не бяха глупави. Ни най-малко. Алфите бяха като Оли. А това означаваше, че могат да правят много неща, които Нели не може. Като в играта — Ари ги притискаше по всякакъв начин и те не се сърдеха, и не изглеждаха разстроени.

После си помисли, не за пръв път тази сутрин, че Отговаря за тях. И човек не можеше да вземе ази и просто да го захвърли, никога. Чичо Денис имаше право. Хората не бяха подаръци. Получаваш някой, който искаш да те обича, и никога не можеш да го изоставиш.

(Маман обаче го бе направила, каза си Ари, и я болеше, винаги я болеше, когато си спомнеше. Маман го беше направила. Но маман не бе искала. Маман се беше измъчвала дълго преди да замине.)

Трябваше да напише на маман за тях, бързо, защото маман трябваше да каже на чичо Денис да ги пратят заедно с нея. Защото не можеше просто да ги изостави. Знаеше как ще се чувстват.

Искаше й се да й бяха позволили да ги избере сама. Предпочиташе някой като Оли, при това един, не двама. Можеше да откаже. Навярно трябваше да откаже и да не се съгласи чичо Денис да й ги даде. Но реши, че ще се справи с това. Като с всичко останало.

Но сега бяха заедно. Не можеше да ги изостави.

Никога.