Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyteen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
sadeyes (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Сайтин

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-122-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1012

История

  1. — Добавяне

Глава 9

I

Чичо Джиро го нарече „най-скъпият магазин във вселената“. Ари го хареса. Купи си блуза, която щеше да срази Мади Щрасен: от бронзовокафява коприна с шал около врата и златна игла с топаз — истински, разбира се.

И с точно пресметната усмивка погледна чичо Джиро. Усмивка на възрастна. Беше я упражнявала пред огледалото.

Блузата струваше двеста и петдесет кредита. Прибраха я в кутията и чичо Джиро плати с личната си карта, без да каже нито дума.

Тя подписа своя снимка за магазина, в който имаше много фотоси на прочути хора, които пазаруваха там.

Имаше снимка и на първата Ари. Зловещо. Но вече бе виждала много нейни снимки. Първата Ари беше красива, дори и почти на възрастта на маман. Бе умряла на сто и двадесет години. Имаше адски красиви очи и косата й беше дълга и черна (но трябваше да е била подложена на подмладяване и сто процента се бе боядисвала), разделена по средата, както се решеше Ари. Искаше й се да носи грим като Ари Старша, но чичо Денис не се съгласи — можела да си слага по малко, но не толкова много, а и освен това модата била друга.

За предишната Нова година чичо Денис й беше подарил парфюмодеколон, който бил създаден специално за Ари в Новгород. Ухаеше възхитително, като парниковите градини, когато цъфтяха лалетата.

Купи и подаръци за Катлин и Флориан. Дрехи. Много хубави.

 

 

В чакалнята на летището трябваше да дадат интервю. Но тя познаваше мнозина от репортерите, особено една от жените и двама от най-старите мъже, и един младеж, който смешно й намигаше, и нямаше нищо против да им отдели малко време.

— Какво прави днес, Ари? — попита една жена.

— Пазарувах — отвърна тя. До този момент се бе чувствала уморена. Ала знаеше, че я показват по телевизията, и знаеше как да се представи: беше лесно и това правеше репортерите доволни, и другите хора, включително чичо Джиро — не че обичаше чичо Джиро, но двамата се разбираха, Ари бе разбрала, че е адски лесно да го Работиш, и понякога си мислеше, че е открила слабото му място. Той й купуваше разни неща, много неща. Разговаряше с нея по особен начин, много смешно. С другите хора обаче се държеше сериозно.

И винаги беше адски гаден, когато имаха парти или нещо подобно в Дома.

— Какво си купи?

Ари се ухили.

— Чичо Джиро каза „прекалено много“. — И наклони глава, и се усмихна на камерите с изражение, което бе много хитро. Беше се гледала на видео и се бе упражнявала пред огледалото. — Но аз идвам в града само веднъж годишно. И сега за пръв път излизам на пазар.

— В Рисюн няма ли магазини?

— О, има, но са малки и винаги знаеш какво се продава. Винаги можеш да намериш каквото ти трябва, но са все едни и същи неща, нали знаете — можеш да си купиш риза, обаче ако искаш да е различна от тези на другите, трябва да я поръчаш.

— Как са гупите?

Отново смях. И свиване на рамене.

— Имам няколко зелени с дълги опашки.

Чичо Денис й бе дал цяла лаборатория. И Новгород се бе побъркал по гупите и аквариумите, казваше чичо Денис — всички имали домашни любимци, като едно време на Земята. Рисюн бил залят от искания за гупи, още откакто беше казала по видеото, че са нещо, което може да има всеки.

И имаше къде да продава ненужните рибки — чичо Денис й бе казал, че трябва да пази всички данни, за да научи нещо.

Което означаваше, че почти всеки товарен самолет на „Рисюнеър“ носеше нейни гупи в найлонови торбички с печат за митницата. Лабораторията, в която ги отглеждаше, вече ставаше прекалено тясна: според чичо Денис било време да получи лиценз, защото гупите се размножавали адски бързо и печалбата била в най-красивите, което означаваше, че трябвало да вземе генотипите им. Било много странно, защото в известен смисъл било по-лесно да клонираш хора, отколкото гупи.

— Научихме — попита някой друг, — че си се заела с нов проект. Ще ни разкажеш ли за коня?

— Тя е женско бебе. Но още не е родена. Трябва да уча за нея и да помагам на лаборантите да приготвят резервоара. И трябва да пиша много доклади — страшно много работа. Но тя ще е красива, точно като генетичната си сестра. Тя е бременна. Ще роди малко след като бебето излезе от резервоара. Така че ще си имаме две бебета.

— Не се ли страхуваш от конете?

— О, не. Трябва да ги видите. Аз ще яздя моя кон. На Земята го правят, само трябва да го дресираш.

— И този път няма да си счупиш ръката, нали?

Ари се ухили и поклати глава.

— Не. Научих се какво да правя.

— Какво?

— Първо трябва да свикнат със седлото и юздата и после с тежест на гърба, тогава вече не се плашат толкова, когато се качиш отгоре им. Но са умни, не са като платитерите, мислят какво правят. Това е страхотно. Не са като компютър. Те са като нас. Даже свинете и козите. Гледаш ги и те те гледат и разбираш, че си мислят неща, за които нямаш представа. И са топли, играят си и правят разни неща точно като хората, просто защото мислят.

— Може ли да ни пратиш запис за това?

— Може ли, чичо Джиро?

— Може — отвърна Джиро.

II

Чичо Джиро беше страшно доволен — затова й бе купил всички тези неща. Понякога тя почти го харесваше. Това не я притесняваше. По този начин нямаше проблеми с него. И се бе научила да го предразполага, също както да се държи мило с хора, за които отлично знаеше, че са Врагове, и дори понякога ги харесваше. Това не означаваше, че няма да ги Спипаш, защото рано или късно те непременно щяха да направят нещо, което да ти напомни какви са. Когато си дете, трябва да чакаш. Тя го бе обяснила на Катлин и Флориан и беше накарала Катлин да се упражнява пред огледалото да се усмихва и да се смее докато се научи да го прави, без да изглежда фалшиво.

Катлин имаше гъдел по ребрата. Това бе голямо откритие. Тя се срамуваше и казваше, че и без това никой не бивало да се приближава толкова много до нея. Отначало Катлин не обичаше двамата с Флориан да се смеят. Но после реши, че е забавно, и се засмя истински — нещо като полуусмивка и без звук. Другият й смях беше фалшив, защото можеше да изолира мускулите си и да ги кара да правят каквото поиска.

Джиро каза, че според него имало пазар за записи за животни, които хората не можели да притежават, и че идеята била много добра. И че да получиш двеста и петдесет кредита за една красива гупа означавало, че имало пазар за много неща. Може би щяло да има пазар и за златни рибки и хората, които правели аквариуми и филтърни системи по специална поръчка на Рисюн, навярно щели да инвестират в цял нов клон на производство.

— Така стават нещата — каза той. — Всичко е взаимносвързано.

Имаше миньори от малки кафяви куполи в пустинята, които харчеха цели състояния за гупи, особено за пъстрите, както и за зелените водорасли, защото обичаха цветовете и звука на вода — там, където нямаше нищо друго освен светлочервено и светлосинкаво. Хората в Рисюн казваха, че се дължало на контакта с доброжелателна екосистема и че било полезно: миньорите се кълняха, че въздухът от аквариумите правел околната среда по-здравословна. Рисюнските специалисти твърдяха, че той просто карал хората да се чувстват по-здрави и им давал усещане за свързаност с всичко зелено, светло и земно.

А Джиро казваше, че от това се правели пари и че трябвало да потърсят в генетичните банки, за да проверят дали не са пропуснали още нещо.

И нямаше нищо лошо, че хората я смятаха за детето, направило всичко това възможно. Това дори затрудняваше враговете на първата Ари.

Джиро беше такъв, да. Но и тя вършеше същото, когато се упражняваше да се усмихва пред камерите. Бе се запознала със съветничката от Бюрото на информацията Катрин Лао, която имаше венец от плитки, точно като Катлин, и беше руса като Катлин, но на стотина години. Съветник Лао бе приятелка на Ари Старша и ужасно се зарадва, когато видя колко е пораснала.

Ари се опитваше да не харесва хората веднага: това криеше опасности, защото така пропускаше неща, които трябваше да забележи — беше й го казала Ари Старша, но думите й просто й бяха припомнили нещо, което дълбоко в себе си тя вече знаеше. Въпреки това Катрин Лао много й хареса и се държеше с нея по-приятелски, отколкото с Джиро, колкото и да се мъчеше да го скрие: това даде на Ари възможност за сравнение и я накара да смята, че съветник Лао наистина заслужава да я харесва.

Нямаше нищо лошо в това, че е съветник от Бюрото на информацията, което означаваше всичките информационни служби, библиотеките, печатните издания, архивите и образованието.

Запозна се и с адмирал Городин, който беше съветник от Бюрото на отбраната, а Бюрото на отбраната пазеше нейните неща от Враговете. Той бе съвсем различен от Лао, нито дружелюбен, нито враждебен, просто се интересуваше от нея и се държеше малко остро с Джиро, но се отнасяше с нея така, сякаш са стари познати.

Дори видя Михаил Корейн, който бе Врагът, и го поздрави, а той положи всички усилия да се държи мило. Бяха в сградата на Съвета, пред безброй камери. Съветник Корейн изглеждаше така, като че ли имаше разстройство, но каза, че имал дъщеря приблизително на нейната възраст и се надявал престоят й в Новгород да е бил приятен, даже я попита дали иска някой ден да се кандидатира за Съвета.

Това много се доближаваше до някои нейни идеи, които нямаше намерение да сподели дори с Джиро и Денис, затова тя отговори, че не знае и че била заета с уроците си, което накара репортерите да прихнат. Корейн също се засмя, смях като на Катлин, и каза, че светът трябвало да внимава.

Той също щеше да внимава, помисли си Ари, което малко я обезпокои: това беше гадно и й се искаше бързо да е измислила нещо, за да го Спипа пред камерите. Но не знаеше какво е имал предвид. Чичо Джиро обаче й каза, че се е справила много добре.

Когато кацнаха в Рисюн, репортерите ги очакваха на летището — както и Ейми и Томи. Тя се усмихна пред камерите. Нямаше да ги интервюират, просто искаха да заснемат няколко кадъра за новините, и после щяха да се качат на самолета за Светланск, за да снимат голяма платитера, която пробила газопровод. На Ари й се искаше да я види, искаше й се да отиде с тях, но чичо Джиро й каза, че и без това достатъчно дълго е отсъствала от училище и трябвало да се погрижи за кобилата.

— Тя добре ли е? — уплашено попита Ари.

— Ами виж — отвърна чичо Джиро. Работеше я, естествено, но много хитро.

 

 

Тя не изчака багажа. Качи се на буса заедно с чичо Джиро, Флориан и Катлин, Ейми и Томи и дори първо не се прибра вкъщи, а отиде направо в лабораторията.

Бебето било добре, успокои я лаборантът, но Отговорникът й даде цял куп фишове и каза, че имало много да наваксва.

Това бе капан. Ари видя бебето на монитора: кобилката все по-малко приличаше на човек и все повече на кон. Вълнуващо.

Беше вълнуващо и когато отиде в офиса на Денис и получи разрешение да покани Ейми и Томи, защото багажът й вече трябваше да е пристигнал и искаше да им даде подаръците.

— Да не разхвърляте — каза чичо Денис, защото през деня Нели работеше в лабораторията и се прибираше чак вечер, а това означаваше, че Сийли, Флориан и Катлин трябва да се грижат за апартамента. Сийли не я интересуваше, но тя внимаваше заради Флориан и Катлин. — Ела да ме прегърнеш — на сбогуване рече чичо Денис.

Бе забравила да купи нещо за него. И сега се срамуваше. И си отбеляза да поръча нещо от кулинарния магазин в Северното крило и да му го прати с визитката си.

Нещо като половин килограм кафе. Това щеше да му хареса и той нямаше да се разсърди, че не е от Новгород.

А и самата тя трябваше да си поръча малко.

Затова каза на База едно да го купи и да го прати в офиса му.

Ейми, и Томи адски се впечатлиха.

И останаха много доволни от подаръците. Тя ги изнесе от стаята си и не им показа останалите неща — не е възпитано, би казал чичо Денис, да се перчиш с неща, каквито другите нямат.

Чичо Денис имаше право. Той беше много умен.

Томи хареса пуловера си. Изглеждаше добре в него.

Ейми отначало бе малко скептична, защото кутийката й се стори прекалено малка. Докато не я отвори.

— Истинска е — каза й Ари. И лицето на Ейми грейна. Ейми не беше красиво момиче. Щеше да стане висока, слаба и с дълго лице и трябваше да взима записи, за да престане да се изгърбва, но за миг се преобрази. И се чувстваше красива, предполагаше Ари, което бе най-важното.

Искаше й се Ейми също да може да си купува хубави неща.

И изведнъж й хрумна една идея.

И си отбеляза да попита чичо Денис дали Ейми може да поеме проекта с гупите. Ейми знаеше всичко за тях и разбираше коя с коя да съчетава.

Ари си имаше достатъчно работа с коня и искаше просто пак да има няколко красиви рибки в аквариума в спалнята си, а не да се занимава с грозните.

III

— Здравей — чу се детски глас и сърцето на Джъстин подскочи.

Той погледна момиченцето, застанало до тяхната маса, момиченце със скъпи дрехи, долови аромат, който го изпълни с позната паника, видя лице с вече оформящи се скули, тъмни очи, които гледаха сериозно, и, Господи, гримирани с леки лилави сенки.

— Здравей — отвърна Джъстин.

— Отдавна не съм те виждала.

— Бях доста зает.

— Бях ей там. — Тя посочи една от масите. — Видях ви да влизате.

— Радвам се да те видя — каза той и положи всички усилия, за да овладее гласа си, дори успя да се усмихне. Детето можеше да чете по човешките лица по-бързо от компютрите на Службата за сигурност. — Как са уроците?

— Досадни. — Очите й грейнаха и Ари отново се превърна в дете, но не съвсем. — Знаеш ли, чичо Денис ще ми позволи да имам кон — но трябва да помогна да се роди и да пиша доклади. По този начин ме кара да уча. — Тя прокара показалец по ръба на масата. — Занимавах се и с гупите, но ги оставих на Ейми Карнат… Ти как си?

— Работя.

— Спомням си, когато дойде на рождения ми ден.

— И аз си го спомням.

— В кое Крило работиш?

— В Програмиране.

— И Грант ли?

— Да.

— Започвам да уча програмиране. — Гласът й бе по-нисък, липсваше детската пискливост. — Ти знаеше, че съм КР, нали?

— Да — спокойно, съвсем спокойно отвърна той. — Знаех.

— Предшественичката ми е била много добра в програмирането. Познаваше ли я?

„Господи, какво да кажа?“

— Познавах я. Не много добре. Тя беше много по-стара. — „По-добре да не оставям загадки.“ — Известно време беше моя учителка.

Очите й изненадано проблеснаха.

— Странно, нали? Сега знаеш много повече от мен. Ще ми се да можех просто да взема запис и да знам всички.

— Прекалено много е, за да се научи с един запис.

— Знам. — Пак тих смях. — Вече знам къде да отида, ако имам въпрос, нали?

— Виж, аз не мога да ти помогна да избегнеш домашните си. Чичо ти ще ме одере жив.

Тя се засмя и посочи масата.

— Обядът ви изстива. И аз трябва да се връщам в лабораторията. Беше ми приятно да те видя. И теб, Грант.

— На мен също — измърмори Джъстин.

— Сера — учтиво каза Грант.

Джъстин я проследи с поглед, докато се увери, че излиза от ресторанта, после въздъхна.

— Обикновена любезност — каза Грант. — Нищо повече.

— Нищо повече — съгласи се Джъстин. — Тя е мило дете, адски мило дете. С Джордан поговорихме и за това. По дяволите, иска ми се да видя резултатите от тестовете й.

IV

През тунелите и после, след малко манипулации на Флориан с ключалката, през вентилационния сектор. Винаги трябваше да са първи, защото никой друг не можеше да отвори вратата на мястото им за срещи, и последни, защото Флориан и Катлин бяха най-добри в почистването и изтриването на всички следи.

Използваха няколко малки стаички. Бяха им измислили кодови номера. Ари трябваше само да каже „номер три“ и Ейми предаваше съобщението на Томи и Мади, а Томи взимаше Сам от училището на пристанището.

Изчакаха почукването и всички се събраха: Ейми, Томи и Сам. И Мади. И едно момиче: Стейси Морли-Рамирес — причината да се срещнат на място, което не използваха много често.

Стейси беше приятелка на Ейми и Мади, но Мади се бе разприказвала.

Стейси се страхуваше, адски се страхуваше, и Ари стоеше с ръце на кръста и я гледаше, Катлин бе от лявата й страна и фенерчето лежеше пред тях и правеше сенките им огромни и лицата им — страшни, знаеше го. И това беше упражнявала пред огледалото и знаеше как изглежда.

— Седни — каза тя на Стейси и Ейми и Томи я сложиха да седне на една водопроводна тръба, а Флориан се изправи зад нея. Така че седеше само Стейси. Това беше част от играта.

— Ето какво става, когато идваш тук долу — рече Ари. — Или гласуваме да те приемем, или здравата загазваш, Стейси Рамирес. Здравата си загазила, защото не обичаме да губим местата си за срещи. И ако кажеш на Службата за сигурност, хубаво ще те подредя, ще се погрижа ти и твоята маман да заминете оттук и никога да не се върнете. Разбираш ли?

Стейси кимна.

— А сега ни кажи защо искаш да дойдеш при нас.

— Познавам ги всички — отчаяно отвърна Стейси и се завъртя, за да погледне Ейми, Мади и останалите.

— Не познаваш Сам.

— Познавам го — възрази Стейси. — Познавам го от Дома.

— Но не сте приятели. А Мади не може да гласува, защото те доведе. Ейми и Томи също не могат, те са ти приятели. Така че оставаме само аз, Сам, Флориан и Катлин. Ти как мислиш, Катлин?

— Какво може да прави? — попита Катлин с безизразния си глас.

— Какво можеш да правиш? — попита я Ари.

— Какво мога да правя ли? — тревожно каза Стейси. — Какво имаш предвид?

— Например можеш ли да отключваш ключалки, да запомняш съобщения, да се справяш с Монитор или да измъкваш разни неща от лабораторията?

Очите на Стейси се разшириха.

— Катлин и Флориан могат да го правят. И могат да убиват хора, наистина. Да ти откъснат главата с жица. Хоп. Просто така. Сам може да намира инструменти, жици и други неща. Мади може да носи неща от офисите. — И грим. — Томи може да намира най-различни неща, а какво можем да правим ние с Ейми не ти трябва да знаеш. Ти какво можеш да носиш?

Изражението на Стейси ставаше все по-отчаяно.

— Мама и татко ръководят „Рамирес“. Мога да нося много неща. Какво ви трябва?

Ари вече го знаеше. „Рамирес“ бе ресторант в Северното крило.

— Мммм — рече тя. — Ножове и такива работи.

— Мога — сериозно отвърна Стейси. — Или храна. И почти всичко друго. И чичо ми е авиодиспечер. Всякакви самолетни неща…

— Добре. Ако те приемем и направиш нещо глупаво, и те хванат, няма да споменаваш за нас. Ще кажеш, че си го направила сама. Обаче не бива да те хващат. И без да питаш, няма да водиш тук никого. И няма да казваш на никого за нас. Чуваш ли?

Стейси сериозно кимна.

— Заклеваш ли се?

Стейси пак кимна.

Не говореше много. Като Сам. Добър признак.

— Аз гласувам „за“ — каза Ари. Сам кимна. Тя погледна Флориан и Катлин.

Изглежда, идеята им допадаше. Катлин винаги се мръщеше, когато преценяваше някого.

— Съгласни са — рече Ари.

V

Джъстин отдавна не бе влизал в кабинета на Денис Най, но много добре си спомняше последното си идване тук.

Братът на Джиро Най. Никога не забравяше това.

— Яни каза, че сте искали да говорите с мен — каза Джъстин.

— Да. Седни.

Джъстин седна.

— Яни ми прати работата ти. Казва, че си искал да пристъпиш към експеримент. Убеден си, че ще успееш, нали?

— Да, сер. Убеден съм. Програмата е проста. Абсолютно нищо сложно. Мисля, че няма да отнеме много време.

— Според мен Експерименталният отдел не е в състояние да ни каже много по този въпрос. Джордан твърди, че програмата няма да даде дефекти. Проблемът в твоята работа в крайна сметка, не е какъв ще е резултатът след едно-две поколения. Ако беше така, изобщо нямаше да има проблем, нали така? Просто можехме да я приложим.

Грант също имаше аргументи за експеримента, от гледна точка на ази. Грант знаеше как работят изпитателите и можеше да напрани онова, което правеха те. Но кабинетът на Денис беше последното място, където Джъстин щеше да каже нещо по този въпрос, не и ако рискуваше шанса си, не и ако това щеше да е единственият му шанс.

Сигурността на Грант стоеше над всичко.

— Ценя мнението на изпитателите — тихо отвърна той. — И опита им. Компютрите не са в състояние да ми представят тяхната гледна точка, така че накрая се обръщаме към тях, нали?

— Тъкмо затова тяхното време е по-ценно. Но те все пак не могат да отговорят на въпроса за влиянието върху поколенията в по-далечно бъдеще.

— Аз съм абсолютно уверен в тяхната емоционална преценка. И експериментът ще ми е от огромна полза, ако покаже нещо. Според Джордан би трябвало да успее. Той не го казва само защото ми е баща, сер.

— Но проблемът надхвърля рамките на едно двайсетгодишно проучване, даже да ти позволим да направиш експеримент с генотип. Това е най-трудното. За да проверим дали си прав, ще ни е нужен проект от рода на „Геена“. Двайсет поколения, не двайсет години. Просто не разполагаме с планета, която да ти дадем. И какво ще правим с обществото, което се развие, ако се окаже, че грешиш? Да го унищожим с ядрена бомба ли?

Споменаването на Геена го вледени.

— Като Емъри — бавно и безизразно каза Денис. — Ще ти кажа нещо. В Социологията ужасно се притесниха от твоите програми — нали разбираш, те показват, че е възможно да има недостатъци в проекционните програми. Заради теб програмистите им прекараха не една безсънна нощ. И честно казано, не сме съобщили този факт на военните. Знаеш колко са нервни.

— Никога не съм възнамерявал да се обърна към тях.

— Никога ли?

— Не, сер. Не виждам смисъл. Рисюн има своите преимущества. Повече, отколкото Планис.

— Даже ако военните ти обещаят да се преместиш при Джордан ли?

Джъстин дълбоко си пое дъх. Усещаше вибрациите на заглушаващата система чак до корените на зъбите си. Беше му трудно да не им обръща внимание.

— Мислил съм за това. Надявам се да го върнете тук, сер, а не да пратите там и двама ни. Той разбира. И се надява на същото. Някой ден. Иначе можехме да предадем информацията на Бюрото на отбраната. Но не го направихме.

— Джордан никога не е обичал военните — каза Денис. — Те определено не му помогнаха на онова изслушване.

— Вие разчитахте на това — тихо каза Джъстин. — Той можеше да се свърже с тях. Не го е сторил. Не че тогава знаех за това.

— Имаш право. Той не им вярва. Но основното му съображение беше твоята кариера. И кариерата на Грант. Хайде да говорим честно. Ние знаем какво може да ни причини… и защо няма да го направи. Нещо повече. Той има всички основания да лъже и нас, и теб: да ни убеди, че си изключително ценен, да те защити по всякакъв начин. Ако си мислиш, че не би го направил, значи си страшно наивен.

— Джордан цени и Грант — отвърна Джъстин. — Аз също. Вие винаги сте имали заложник. Просто не бива да му се случи нищо.

— Разбира се. Тъкмо затова Грант не пътува до Планис.

— Но веднъж… сам… дори за няколко часа… това пътуване ще е от огромно значение за Грант. И за баща ми. Колко струва един заложник, ако онзи, срещу когото го използвате, забрави стойността му?

Денис пак въздъхна.

— Виж, това положение не ми е приятно и много повече предпочитам да сме в мир с клана Уорик. Съвсем откровен съм с теб. Все още ти вярвам достатъчно, за да слушам съветите на Яни и да те оставя в Проекта. Отново сме платежоспособни, но не поемаме никакви рискове, а ти искаш огромни средства за нещо, което вече донесе достатъчно главоболия на Социологията…

— Самият вие казахте, че ако те грешат, ако Социологията работи с непълноценни програми, Бюрото на отбраната няма начин да не прояви интерес. Според мен това е сериозен проблем, сер. Не знам какво повече ви трябва, за да се убедите.

Денис се намръщи.

— Добре, получаваш експерименталния си обект. За шест месеца.

— Благодаря ви, сер. — Джъстин си пое дъх. — Оценявам вашата честност. И се надявам, разбирате, че вчерашната среща…

— Абсолютно — прекъсна го Денис. — Разбирам. Благодаря, че се обади. Ари често обядва там. Не можеш постоянно да се криеш. Справил си се както трябва.

— Казах й, че Ари ми е била инструкторка. След като тя ме попита дали съм я познавал. Реших, че е най-добре да й кажа истината — веднага.

— Този въпрос попада в област, до която тя няма достъп. Но разбирам основанията ти. Не възразявам. Понякога с нея трябва бързо да правиш преценки. — Денис се подсмихна. — Повярвай ми.

— Аз… — Господи, какъв шанс. Трябваше да се възползва от него. — Другото нещо, за което исках да поговорим: моделите на Рубин, сер, ще ми се… ще ми се лично да ги погледнете, наред с моите аргументи. Вие сте работили с Ари и бихте могли да ми помогнете с гледна точка, каквато аз нямам.

— По случая Рубин ли? Или за Ари?

— Според мен… те са свързани.

Денис повдигна вежди.

— Просто се чудех дали бихте прегледали последния доклад.

— Вече го прегледах. Яни ми го прати. Казвам ти, много от нещата, които правиш, са адски добри. Наясно съм с личните ти проблеми. Знам какво напрежение е за теб да работиш с реални случаи и оценявам усилията ти. Знам, че на Морли му е трудно да оцени на какво напрежение си подложен… склонността ти да приемаш тези случаи лично. Адски кофти за клиничен психолог. Що се отнася до Ари, разбира се, че случаите са свързани, разбира се, че тревогата ти за малкия Рубин ще се прелее в тревога за Ари, гарантира го личният ти психомодел. Но не можем да ти дадем всички данни и по двата проекта, това ти е ясно, Джъстин, както не можем да ти намерим планета, с която да експериментираш.

— Просто… — Достатъчно хора през живота му го бяха наричали глупак и не биваше да е толкова чувствителен, но Денис не се държеше грубо, Денис просто бе неочаквано язвителен. — Просто се надявах… ако имате време, сер, да обмислите вероятностите.

Топка за Денис.

— Разработваме извънредна промяна на курса с малкия Рубин. Ти ни даваш ценна перспектива по случая, защото наистина имаме проблем, но с Ари определено не сме в такава ситуация…

— Проектът „Рубин“ е вървял гладко, докато изведнъж всичко не е отишло по дяволите. Простете ми, ако греша, но въпросът е по-дълбок, отколкото случая с Джена Шварц и Стела Рубин…

— Виж, Джъстин, ти просто си толкова убеден в правотата си, че не можеш да допуснеш вероятността да грешиш. Знам, че Яни вече ти е говорил за този проблем.

— Ще ви пратя проекта си. Ще платя за него. Достатъчно за проклетата ви комисия. — Той си пое дъх. — Според мен е нормално да смятам за свързани данните в случай, в който се изпълнява непроверена програма. Не искам от вас информация, не искам дори данните по случая Рубин, които са ми адски нужни за работата, защото знам, че няма никакъв шанс да ги получа. Но мога да ви дам своя проект, за моя сметка, тъй като Рисюн не може да си позволи таксите. Изхвърлете го, ако искате. Но поне ще съм опитал!

— Страшно си упорит.

— Да, сер.

— Кажи ми, опитът ти като клонинг на Джордан ли подхранва увереността ти, че разбираш Проекта?

Въпросът, който Джъстин не искаше да му зададат. Никога. Сърцето му се сви.

— Не знам. Всичко оказва влияние върху идеите ми. Как бих могъл да съм сигурен?

— Това ме интересува. До каква възраст не си се възприемал като клонинг?

— До шест години. Седем. Там някъде. Не си спомням.

— Винаги в сянката на Джордан. Винаги готов да приемеш неговото мнение. Мисля, че в теб има нещо… навярно нещо много важно. Но понякога виждам и други неща: упоритостта на Джордан, склонността му да се смята за абсолютно прав. — Денис поклати глава и въздъхна. — Имаш страхотно умение да искаш средства. Атакуваш точно онези хора, които могат да ти ги дадат. Като Джордан.

Ако политиката има по-голямо значение от…

— По дяволите, същият си като баща си!

Джъстин се изправи. Рязко. Преди да се е разкрещял.

— Тогава ме извинете.

— Джъстин, Джъстин… забрави ли? Забрави ли кой финансира проучванията ти? Средствата бяха от моя бюджет, в момент, в който не можехме да си ги позволим. Приемам всичко, което ми каза, като искрено желание да помогнеш. Уверявам те. Докладът ти е при мен, накарах секретаря си да го прати по факса на комисията. И всички други материали, които искаш да пратиш.

— Тогава ви благодаря, сер. Ами молбата ми за експеримента?

— Господи! — въздъхна Денис. — Имаш разрешение. Само направи на всички ни една услуга. Повече не се намесвай в Проекта. Бъди благоразумен, както досега. Ари много добре се справя с всичко. Спокойно прие факта, че е клонинг на Ари. Но те харесва. И не знае как е умряла предшественичката й. Представата й за Ари е точно предвидена. Онази Ари, която тя познава, е на пет и скоро ще стане на шест. Иначе е виждала само нейни снимки. Не го забравяй.

— Кога ще научи?

— Не съм сигурен — отвърна Денис. — Честно. Взимаме решенията в движение. Просто не мога да ти отговоря на този въпрос. Но повярвай ми — ще те предупредя. Незабавно. Това е едно от нещата, за които се тревожим не по-малко от теб.

VI

Пак инжекции. Ари потръпна, когато иглата се заби в ръката й, не една, а три инжекции, освен кръвните проби, които й взимаха през няколко дни.

„Няма ти нищо — постоянно й казваше доктор Иванов. — Правим го просто защото трябва.“

Което беше лъжа. Доктор Иванов накрая го призна, когато Ари откри, че е клонинг, и попита дали на първата Ари й е имало нещо. „Не, но първата Ари е била изследвана също като теб, защото нейната маман знаела, че ще стане много специална личност, и защото тези изследвания носят ценна информация. Ти си много умно момиченце. Интересува ни дали в кръвоносната ти система става нещо особено.“

Но от инжекциите й се замайваше главата и й се гадеше.

След малко влезе доктор Иванов.

— Здравей, Ари. Как си?

— Гади ми се. От инжекцията. Искам портокалов сок.

— Добре. — Той се приближи и премери пулса й. И й се усмихна. — Малко си ядосана, а?

— Писна ми. Тук съм вече за втори път тази седмица. Ще ми източите всичката кръв.

— Просто растеш, миличка, това е. Съвсем нормално. Знаеш го. Но следобед ще вземеш запис. Ако имаш въпроси, можеш да се обадиш на мен или на доктор Войковски. Навярно в този случай е по-подходящо да поговориш с нея.

Ари сбърчи нос. Срамуваше се да седи тук по халат и подозираше, че е нещо свързано със секс и момчета и че адски ще я е срам, ако се наложи доктор Иванов да й обясни онова, което вече бе открила.

„Разбираш ли?“ — щеше да я пита той на всяка дума. „Да“ — щеше да отвръща тя, защото иначе той нямаше да продължи.

Но доктор Иванов не спомена за това. Само й каза да отиде в библиотеката, за да вземе записа.

Дадоха й го да го използва вкъщи, на домашната машина, така че нямаше да е от онези за умения, които трябваше да взима с лаборант.

Определено не беше, реши Ари, когато видя заглавието. „Човешката сексуалност“ — гласеше то. Тя се засрами от библиотекаря, който бе мъж, прибра го в чантата си и го отнесе направо вкъщи. Зарадва се, че Сийли и Нели ги няма и че е сама.

Залепи лепенката на сърцето си, легна на дивана в записната стая и изпи хапчето. Когато опиатът започна да действа, натисна бутона.

И макар и замаяна, ужасно се зарадва, че не се е наложило да вземе записа в присъствието на лаборант.

Имаше неща, които не знаеше, неща, съвсем различни от конете, и някои, които бяха същите, както и други, за които доктор Едуардс беше споменавал в часовото по биология, но не й ги бе обяснявал със снимки и толкова подробно.

Когато свърши, Ари полежа, докато се възстанови от хапчето. Чувстваше се странно, но не зле. Ни най-малко. Ала с нея ставаше нещо, което не можеше да контролира, за което не искаше да знаят чичо Денис и Сийли.

Определено беше свързано със секс! Накрая едва се насили да стане и да откъсне мислите си от това. Помисли си дали пак да не вземе записа, не защото щеше да го забрави, а защото отново искаше да изпита това усещане, да види дали е такова, каквото си го спомняше.

После реши, че няма да е същото, а не искаше да не е. Така че прибра записа в чантата си, понеже не й се щеше да се въргаля из стаята й, където Нели щеше да го открие, и отиде да го върне в библиотеката.

След това обядва и отиде на училище, но не можеше да се съсредоточи. Дори доктор Едуардс й се намръщи, когато забеляза, че е разсеяна.

Написа доклада си за бебето. Денят беше дълъг и всички бяха много заети, а Флориан и Катлин от три дни бяха на тренировки, които щяха да свършат чак в края на седмицата.

Отиде в лабораторията, за да види дали Ейми е там. Завари Томи. Не й се искаше да види тъкмо Томи, но седна и поговори с него. Томи правеше с червените гупи нещо, за което Ари можеше да му даде малко повече информация.

После се прибра да си напише домашните. Сама.

 

 

— Ари — каза по Монитора чичо Денис. Искам да поговоря с теб. В моя кабинет.

О, Господи! Чичо Денис щеше да я пита нещо за записа. Предпочиташе да умре.

— Ти вече си голяма, Ари — каза чичо Денис. — Нели много те обича… но тук вече може да се занимава само с домакинството. Мислите й са все при лабораторните бебета. И е адски добра в тази работа. Чудя се дали си мислила… е, да пратиш Нели за постоянно в лабораторията. Така е с бавачките, нали знаеш — бебетата растат.

Значи това било. Тя дълбоко си пое дъх и си помисли за стаята си, за това, че обича Нели, но повече я обича, когато я няма, защото Нели винаги се натъжаваше и разстройваше, когато Ари искаше да прекарва повече време с Флориан и Катлин, и постоянно оправяше косата й, дрехите й, яката й… понякога й се искаше да й се развика.

— Естествено — отвърна Ари. — Естествено, ако тя го желае. Струва ми се, че тук не е много щастлива.

Изпитваше угризения, защото Нели бе принадлежала на маман, защото Нели беше нейна… защото Нели бе… Нели… и никога нямаше да разбере, че Ари вече не е бебе.

И защото ужасно се радваше, че чичо Денис не я е повикал за онова нещо, и просто бързаше да се съгласи и да се прибере в стаята си.

Изпитваше угризения и на другата сутрин, когато Нели отиде в болницата, без да знае какъв запис ще й дадат този път.

— Наистина не съм разстроена — възрази на чичо Денис Нели, застанала на прага със сака си в ръка. — Мисля, че нямам нужда от запис.

— Чудесно — отвърна той. — Радвам се. Но смятам, че трябва да отидеш.

Отговорниците казваха всичко, каквото се налагаше, за да не подлагат азите на стрес.

Нели я целуна за сбогом.

— Чао, Нели — каза Ари, прегърна я и я пусна.

Нямаше проблем да я пусне, защото иначе Нели щеше да се уплаши до смърт. Едва когато вратата се затвори, Ари прехапа устни до кръв и се обърна към чичо Денис:

— Отивам на училище.

— Добре ли си, Ари?

— Да.

Но когато излезе в коридора, тя се разплака, после избърса очите си, защото вече не беше бебе.

Нели нямаше да пострада, Нели отиваше в болницата, където щяха да я прехвърлят на подходяща работа и да й кажат, че чудесно се е справила, че първото й бебе е пораснало и цял куп други се нуждаят от нея.

Бе глупаво да плаче. Бе глупаво да плаче, след като това просто беше част от порастването.

Апартаментът щеше да е пуст до вечеря. Ари отиде при Ейми да си напише домашните и й разказа за Нели, защото вече можеше да говори за това.

— И без това пречеше — рече тя. — Постоянно се заяждаше с Флориан и Катлин.

И се почувства гадна заради думите си.

— Как си? — попита я на вечеря чичо Денис.

— Добре — отвърна тя. — Само ми се иска да се върнат Флориан и Катлин.

— Искаш ли да ги повикаме?

Точно на края на техните Учения. Те ги приемаха много сериозно. Тя също, но се чувстваше така, сякаш й бяха отнели нещо.

— Не — каза Ари. — Тренировките им харесват. „Харесват“ не е точната дума, защото се връщат целите в рани, но нали знаеш, обичат да ми разказват за това. Нямам чак толкова голяма нужда от тях.

— Гордея се с теб — рече чичо Денис. — Добрият Отговорник трябва да разсъждава точно така.

Тя се почувства малко по-добре. И отиде да си допише домашните, защото трябваше да си запълни времето с нещо.

 

 

Само че когато влезе в стаята си, имаше съобщение от компютъра.

— Ари — каза Мониторът, — провери База едно.

— Давай — отвърна тя и погледна към екрана.

„Ари, тук е Ари Старша.

Сексът е част от живота, миличка. Не най-важната част, но така или иначе ще ти обясня някои неща. Не знам на колко си години, затова ще трябва да говоря простичко. Данните от библиотеката показват, че си взела «Човешката сексуалност». Така ли е?“

— Да. Вчера.

„Добре. Ти си на десет години. Тази програма се задейства от медицинските ти данни.

Скоро ще започне месечният ти цикъл, миличка. Трябва да посрещнеш един адски неприятен житейски факт. Домакинската служба е уведомена. Ще откриеш необходимите неща в шкафа си. Адски гадно е да те свари неподготвена. Освен това са ти направили инжекция, за да не забременяваш. Така че няма да се наложи да се притесняваш поне за това… защото иначе тялото ти вече е готово.

Ще оставя подробностите на записната програма, миличка. Мисля, че знаеш. Това навярно ти е дало някои идеи. И с мен беше така. Тези идеи не са лоши. Искам адски внимателно да ме изслушаш, все едно че е запис. Въпросът за секса е личен и е едно от най-важните неща, които ще ти кажа. Сама ли си?“

— Да.

„Добре. Идеите, които са ти дошли, миличка, са съвсем естествени. Пулсът ти е малко ускорен, нали?“

— Да.

„Чувстваш ли се леко зачервена?“

— Да.

„Така е, защото мислиш за секс. Ако сега те помоля да решиш сложна задача, сигурно ще сбъркаш. Това е важният урок, миличка. Биологията влиза в противоречие с логиката. Има два начина да се справиш — да го направиш и да го изхвърлиш от главата си, защото след като си правила секс, това чувство се пръска като сапунен мехур, или ако става въпрос за някой, когото много харесваш, или обратното, не харесваш, човек, който те разстройва, най-добре сериозно да помислиш дали да го правиш, защото чувството се пръска, да, но постоянно се връща и те безпокои. Когато легнеш в леглото с някого, няма да мислиш с мозъка си, миличка, ще мислиш с онази твоя част, която има само чувства, а това е адски опасно.

Когато възрастните се срещнат, миличка, и започнат да се опознават, това е една от основните разлики с децата. В някои отношения децата са много по-логични от възрастните. Ето защо толкова ясно виждат човешките характери. Но когато възрастните контактуват помежду си, същото това чувство пречи на трезвата им преценка.

Има хора, които просто се оставят да ги овладее. А проблемът с това чувство е, че действа изцяло на емоционално равнище, извън паметта, извън представите ни за красиво и секси, адски много неща, които нямат абсолютно нищо общо с истината.

Някои хора бързо осъзнават, че изглеждат много добре и че могат да накарат всеки да изпитва към тях такова чувство — и го използват, за да получат каквото искат. Това не значи, че самите те изпитват някакво чувство. Това е една от причините да внимаваш с кого спиш и на кого позволяваш да ти влияе по такъв начин.

В други случаи изпитваш това чувство към някой, който не изпитва същото към теб, и това е едно от най-трудните неща на света. Но трябва да го преодолееш и да накараш разума си да вземе връх, защото в живота не получаваш всичко, каквото искаш, а и не е честно към другия. Ако помислиш за това, ще разбереш как ще се почувства той.

Виждаш колко объркано става.

Понякога се случва обратното. И ако не го предвидиш или си прекалено мекосърдечна, за да откажеш, можеш да нараниш някого по-сериозно, отколкото ако веднага му заявиш: «Съжалявам, няма да се получи».

Понякога чувството е взаимно, но тогава също внимавай, защото сексът не е единственото нещо в живота и ако допуснеш да стане, няма да имаш нищо друго.

Ще ти кажа кое е най-важното, в случай че още не си го разбрала: да си в състояние да вършиш онова, което те прави най-щастлива за най-много време. Нямам предвид секс, нито шоколади, миличка. Това означава да имаш достатъчно време, пари, способности и цел, заради която да си заслужава да живееш достатъчно дълго, за да я постигнеш.

Тези неща няма да ти се изяснят, докато не видиш света такъв, какъвто е, докато не получиш възможност да решиш какъв ще стане светът, ако поработиш върху него.

Така че когато изпиташ това чувство, помисли съвсем трезво дали можеш да си позволиш да му се поддадеш и дали си в състояние да се справиш с него, без да провалиш живота си. Подходящият момент да се поддадеш на това чувство е, когато можеш да си го позволиш, също както не харчиш пари, с които не разполагаш, не обещаваш неща, за които нямаш време, и не се захващаш с проекти, които не можеш да довършиш. Ако не е нещо важно и никой няма да пострада, добре, направи го. Ако ще се появят усложнения, недей да го правиш, докато не си убедена, че можеш да го преодолееш, и не установиш докъде могат да стигнат усложненията. На десет години не можеш да видиш всичко. Аз вече съм била на тази възраст. Повярвай ми, знам. Имах връзка с един човек и наистина го обичах. За съжаление, той не беше толкова умен, колкото мен, и искаше да ми казва какво да правя и как да живея живота си, защото усещаше, че съм много привързана към него и обичаше да се разпорежда с хората. Аз също, разбира се. Затова, когато го осъзнах — трябваше ми повече време от обикновено, защото невроните решават логичните проблеми много по-бързо от жлезите, шегувам се де — скъсах с него и сложих край на всичко. После той ме намрази. Така че не изгубих само чувството, изгубих приятел, който щеше да остане мой приятел, ако не му бях дала власт над себе си. Разказвам ти това, защото можеш да откриеш свойствата на огъня по два начина: като си пъхнеш ръката в него и разбереш какво представлява, или като ме послушаш и го осъзнаеш, без да се изгориш. Мозъкът ти е оперативният център, който не бива да позволява на ръката да докосва огъня, така че ако ми повярваш и използваш разума, който притежаваш по рождение, ще си спестиш болката и срама от истинския урок.

Разумът и сексът се борят помежду си за контрол над живота ти и слава Богу, разумът има преднина. Разумът трябва да победи, това е всичко, за да може да направи секса безопасен. Запомни го.

Недей да се заблуждаваш. Понякога не е зле да си уязвима, но е глупаво винаги да си такава: прекалено много хора само чакат тази възможност. Глупаво е напълно да се лишаваш от секс, защото те е страх, че някой ще се възползва от теб. Просто използвай разума си, миличка, и намери точния човек, точното място и точното време. Чрез разума природата се е погрижила да живееш достатъчно дълго, за да се размножаваш — ако беше жаба. Но ти не си жаба. И трябва да планираш всичко, за да живееш по-дълго.

И за Бога, никога не използвай секса, за да постигнеш своето там, където разумът не помага. Това е най-тъпото нещо на света, защото действаш без никакъв разум, нали? По-ясно не мога да ти го обясня.

Искам често да се връщаш към този въпрос, за да разбереш думите ми.

Ако аз бях осъзнала всичко това достатъчно рано, щях да съм много по-щастлива.

Желая ти успех, Ари. Надявам се да ме послушаш.“

 

 

Тя дълго мисли за това и бе самотна, защото Нели я нямаше, а Флориан и Катлин бяха на тренировки. На сутринта се чувстваше ужасно.

После откри защо е така и й се прииска да убие някого. Но намери нещата в банята и прочете инструкциите.

— Какво ти е? — попита Денис.

Ари гневно го погледна, като си мислеше, че той отлично знае, всички знаеха.

— Нищо ми няма — отвърна тя и мълчаливо започна да се храни, докато чичо Денис четеше сутрешните доклади.

Флориан и Катлин се прибраха късно, уморени, изподрани и пълни с истории за това какво е било Учението, как Катлин си порязала ръката, докато поставяла клопка, и как оцелели чак до края. Което по-малките не можели.

Искаше й се да може да им разкаже нещо друго, освен за Нели. И нямаше намерение да им признае защо се цупи и се чувства кофти.

Поне не на Флориан.

Това беше адски гаден завършек на всички интересни неща за секса. Не беше честно. Ама никак.

 

 

Маман беше имала Оли. Тя много мислеше за него. Когато мислеше за момчета. Оли бе администратор на „Рисюнспейс“, вършеше работата на маман. Но Оли никога не й пишеше. Или маман изобщо не беше получила писмата. А може би не ги бе искала?

Тези мисли й причиняваха ужасна болка. Мислеше си, че маман изобщо не ги е получила. Че Джиро не й ги е пратил и че няма да й позволи да прати писмо на Оли.

Затова се опита да не мисли за тези неща. Само за Оли, колко бе мил, толкова търпелив и винаги разбираше маман, и когато маман беше тъжна, той отиваше при нея и поставяше ръка на рамото й, и маман се чувстваше по-добре.

Мислеше за Сам. Сам щеше да порасне голям и силен като Оли. Но Сам беше един от онези хора, за които говореше Ари Старша, хората, които те харесвали, без ти да ги харесваш по същия начин.

Радваше се, че е открила всичко това преди да го чуе от Ари Старша, защото това доказваше, че нейната предшественичка й дава добри съвети.

Същите чувства изпитваше към Томи: с него беше приятно да се работи, но бе упорит. Томи беше братовчед на Ейми, а Ейми й бе приятелка и това означаваше, че ако направи нещо с него, отношенията й с Ейми щяха да се объркат. И в това отношение съветът на първата Ари й се струваше разумен: усложнения.

Имаше по-големи момчета — Мика Карнат-Едуардс, Уил Морли, Стеф Дитрих, за които си струваше да мисли. Но Мика беше много по-голям, това не бе хубаво, Уил беше тъп, а Стеф бе на Ивгения Войковски, която беше на негова възраст.

Тя въздишаше. И крадешком поглеждаше Флориан.

Флориан бе по-умен и много по-забавен от тях. Даже от Сам.

Флориан беше хубав, а не с бебешко лице като на Томи. Нито тромав като Сам. Ари просто се наслаждаваше на движенията му, на извивката на брадичката му, на ръцете му…

На всичко.

Никой друг нямаше фигура като неговата, защото Флориан полагаше много усилия. Никой не можеше да се движи като него, защото той имаше мускули, за каквито Томи не можеше и да мечтае, и бе несравнимо по-гъвкав от Сам. И имаше дълги мигли, тъмни очи, красиви устни и скули, в които нямаше нищо бебешко.

Освен това беше партньор на Катлин. Бе част от двамата и те винаги бяха заедно и зависеха един от друг, иначе можеха да изгубят живота си.

Това беше по-сериозно от нечии наранени чувства. И те й вярваха, и зависеха от нея както никой друг на света.

Затова, когато оставаше сама в стаята си, често отваряше файла със съветите на Ари Старша, предпазливо, защото знаеше, че Службата за сигурност може да подслушва, и си казваше, че някъде трябва да има някой друг, някой, когото няма да нарани и който няма да обърка нещата.

Сексът не бе забавление, реши тя, а адски сложна каша — само объркваше всичко и караше възрастните да не си вярват един на друг. И ако човек се оплетеше в тази мрежа, можеше да забременее или да се скара с най-добрите си приятели.

Изобщо не беше честно.

VII

Настъпи пролетта. Единадесетата. И кобилката започваше да шава в резервоара си, плетеница от крака и тяло, вече отдавна прекалено голяма, за да се вижда цялата на екрана.

Флориан се влюби в нея, влюби се в момента, в който тя заприлича на кон и сера го заведе в лабораторията и му позволи да погледне в резервоара. И когато дойде време да се роди — струвало й се, че през всички тези месеци била бременна самата тя, каза сера — Флориан знаеше кой е най-подходящият човек в ЗМД, за да помогне, и кой е достатъчно силен, за да гледа кобилката.

Той каза на сера и сера каза на хората в ЗМД лабораторията. И те повикаха Анди, който беше много доволен, защото Анди обичаше Коня и всички от неговия вид и защото сера също ги обичаше, въпреки че Конят бе счупил ръката на сера… което навярно беше най-ужасният миг в живота на Анди.

Така че Анди бе много, много щастлив и най-после разбра, че сера не е намразила Коня, че и сера го обича, и че сера иска още от неговия вид, сера ще има друга женска, която ще язди, и ще покаже на всички какво могат да правят конете.

— Сера — леко се поклони Анди.

— Флориан казва, че си най-добрият за тази работа — каза тя и Анди разбра. Флориан бе сигурен, че неговата сера е най-прекрасната, най-умната сера в цял Рисюн. А може би и в целия свят.

— Не знам, сера — отвърна Анди. — Но ще полагам всички грижи за нея.

Работата започна вечерта и те само гледаха — гледаха, докато бебето се плъзна в леглото от фини влакна, гледаха докато ЗМД-лаборантите прерязаха пъпната връв и Анди взе гъбите и кърпите и избърса кобилката, а после я изправи на треперещите й крачка.

А после Анди занесе кобилката в обора и Флориан вървеше до сера, щастлив също колкото нея, защото тя беше щастлива и защото на света вече имаше три коня, а не само два.

Анди донесе млякото и го даде на сера да нахрани бебето, което стоеше на треперливите си крачета и побутна биберона с муцуна, сякаш можеше да накара млякото да потече по-бързо.

От яслата си малко по-нататък се обади Кобилата.

— Мисля, че е подушила бебето — каза сера. — Това може да е опасно. А може и да се сприятелят. Не знам.

— Аз също — отвърна Анди.

— Тъй като са само три — прибави сера, — всичко е възможно, нали? В книгите не пише за кобила, която през живота си е виждала само един кон.

— И е бременна — тихо рече Анди, защото се срамуваше от гражданите, — и вече има мляко. И животните са като гражданите, сера, те са различни, не всички са с един психомодел, и за тях няма записи.

Сера го погледна малко изненадано. Но това беше вярно, Флориан го знаеше. Едно от прасетата можеше да създава проблеми, докато генетичните му братя и сестри — не. Просто зависеше от много неща и когато бебетата се раждаха като при прасетата, от нерез и свиня, генотипите се комбинираха и човек не знаеше с какво си има работа — също като при гражданите.

С кобилката поне имаше вероятност да е като генетичната си сестра Кобилата, което означаваше, че няма да е трудно да се грижат за нея.

— Ще е добре, ако тя приеме бебето — каза Анди. — Животните знаят много неща. Изглежда, се раждат, научени на много неща.

— Инстинкт — поясни сера. — Трябва да направиш запис. Обзалагам се, че знаеш много повече, отколкото някои тъпи книги.

Анди се ухили и засрамено се засмя.

— Аз съм гама, сера, не съм като Флориан. Аз съм просто гама.

— Той е най-добрият — рече Флориан. — Анди винаги е тук. Отговорниците винаги са в офисите. Анди е израждал почти всички животни в оборите.

Кобилата подуши въздуха и издаде странен, интересен звук.

Бебето наостри уши и също започна да души.

— Тя й говори — каза сера.

— Те се учат едни други — отвърна Анди. — Животните си правят нещо като записи помежду си.

— Те са стадни животни — обясни сера. — Това е свързано с поведението им. Искат да са заедно, струва ми се.

— Е, бебето ще предпочита хора — каза Анди. — Те са такива, когато са родени от резервоар. Но Кобилата може да помага на това конче. Вече има мляко. А млякото от здравото животно е много по-здравословно от изкуственото. Само се безпокоя как ще се държи, когато се роди нейното.

— Политика — рече сера. — Всичко винаги се свежда до политика, нали? — На сера й бе забавно и гледаше как Кобилата навежда глава над перилата от съседната ясла. — Вижте я. О, иска да дойде тук.

— Някой ще остане през цялата нощ с Кобилата — каза Анди. — Когато не знаем нещо, просто трябва да сме готови. Но има вероятност Кобилата да приеме това бебе. И много ще ни помогне.

 

 

Катлин му каза, че на другия ден трябвало да се справят с адски сложен проблем. Трябвало да преодолеят Монитор и да вземат жив Заложник.

Враговете щели да са трима, но не можели да са сигурни.

Никога не знаеха какво контролира Мониторът, нито дали на вратата няма някакво просто взривно устройство, един от онези капани, в които попадаш, ако прекалено много се концентрираш върху техническата част.

Катлин никога не си губеше времето с подробности. По време на партньорството им го беше научила на много неща, как да се съсредоточава и да мисли конкретно и бързо, и сега Флориан го направи, научи разположението на мястото от картите, научи точно колко са стъпалата в съответните коридори, какво е разстоянието и с какво полезрение разполагат във всяка дадена точка.

Можеше само да се надяват, че разузнавателните сведения са верни.

За Заложника щяха да получат осемдесет точки, това беше всичко, което знаеха. Което означаваше, че поне един от тях може да бъде пожертван. Можеха да го направят така, ако се наложеше, което означаваше да пожертват него: Катлин бе по-подготвена за Учението и имаше по-голяма вероятност да излезе през последната врата, ако той успееше да я отвори. Но никога не биваше да планираш какво ще пожертваш. Трябваше да накараш Врага да даде жертви.

VIII

Търсеше я Катлин. Катлин се обаждаше по телефон — и Ари изхвърча от класната стая на доктор Едуардс и с всички сили се затича към офиса.

— Сера — каза Катлин, — налага се да закъснеем. Флориан е в болницата.

— Какво се е случило? — извика Ари.

— Стената се срути — отвърна Катлин. — В болницата казаха, че трябва да се обадя, сера, той е ужасно разстроен.

— Тежко ли е ранен?

— Не много. Не се ядосвайте, сера.

— Докладвай! Какво се случи?

— Врагът държеше Заложник, трябваше да преодолеем Монитор и ние го направихме, влязохме вътре, но Заложникът започна диверсия, докато те поставяха Клопка на вратата. Инструкторът все още се опитва да разбере какво се е случило, но взривът им избухна. Цялата стена се срути. Нямаше да стане така, но сградата не беше истинска и трябва да е експлодирал повече от един заряд.

— Не са ли знаели?

— Те са мъртви. Наистина.

— Идвам. Веднага идвам в болницата. Чакай ме на входа. — Тя се обърна и видя доктор Едуардс. Обясни му. Бързо. И му каза да се обади на чичо Денис.

И се затича.

 

 

— Флориан смята, че е виновен — рече Катлин.

— Той не ми каза, че днес имате Учение — отвърна Ари.

Флориан не беше виновен. Не допусна нито една грешка. Те изобщо не трябваше да са там, където бяха. — Катлин посочи един мъж в черна униформа, който разговаряше с лекарите. — Това е Инструкторът. Опитва се да открие причината. Единственият оцелял е Заложникът. Той е на тринайсет. Ужасна каша. Сега проверяват дали някой не е смесил експлозивите им. Смятат, че са били до стената, точно където работеха. Още не били готови с Клопката и имало още два експлозива освен онзи, който използвали за вратата. Целият декор се взриви. Флориан отскочи и се прикри, иначе и той щеше да загине. Страхотен късмет, че вратата падна отгоре му преди да се срутят блоковете.

— Сера — сковано каза инструкторът от службата за сигурност. — Все още водим разследване. Трябва да разпитаме и двамата под опиат.

— Не — отсече Ари.

— Млада сера…

— Казах не. Оставете ги на мира.

— Сера е права — решително каза един мъж с обикновени дрехи, който се бе приближил до групата. Изглеждаше малко задъхан.

Това беше Сийли. Ари никога не бе предполагала, че може толкова много да му се зарадва.

Чичо Денис не можеше да тича. Но Сийли можеше — чак от Административното крило. И Флориан и Катлин бяха прави: Сийли беше от Службата за сигурност, Ари го разбра в мига, в който Сийли се обърна към Инструктора.

— Чичо Денис, Флориан е действал прекалено бързо. Така казват. Пострадал, защото бил по-добър. Това е тъпо, чичо Денис. Можеше да загине. Загинали са трима души. Нямат ли по-добри Инструктори?

— В момента чета доклада на Сийли. Дай ми малко време. Как е той?

— Адски го боли — отвърна Ари.

— Ако докладът го потвърди, ще се наложи да направим нещо. Искаш ли да останеш там през нощта? Налага ли се?

— Искам. С Катлин.

— Добре — без изобщо да спори, рече чичо Денис. — Непременно хапни нещо. Чуваш ли?

Понякога чичо Денис я изненадваше. Ари се върна в стаята. Чувстваше се така, като че ли и тя е пострадала. Всичко бе вървяло толкова добре и после внезапно се беше объркало. И когато най-малко го очакваше, Сийли и Денис се държаха страхотно.

— Ще оправят нещата — каза тя на Катлин, защото очите на Флориан бяха затворени. — Току-що се обадих на чичо Денис. Мисля, че проблемът е на по-високо равнище от Инструктора. Според мен вие знаете прекалено много.

— Струва ми се, че имате право — отвърна Катлин. — Но това ме вбесява, сера. Постоянно ни повтарят, че сме малко по-добри, отколкото очакват. Напразно жертваха онези ази. Те не бяха най-добрите в Зелената казарма, но нямаше нужда да загиват. Живееха точно срещу нашата стая.

— По дяволите — каза Ари и седна. Беше й студено и й се гадеше, защото това, което правеха, не беше игра. Катлин имаше право още от самото начало.

IX

Флориан все още накуцваше, но вече се възстановяваше, когато отиде в обора заедно с Катлин, Ейми и другите деца. Ари го наблюдаваше, видя как грейна лицето му, когато зърна Кобилата и бебето — двете бебета. Това на Ари със светла грива и опашка, другото тъмно — дъщерята на Коня.

— Вижте я! — възкликна Флориан, потупа Кобилата по хълбока, после я прегърна през шията. Което адски впечатли децата. Освен Катлин, разбира се, която знаеше, че Флориан не се страхува от конете.

Кобилата го заслужаваше, помисли си Ари. Кобилата бе станала майка и на двете бебета, онова, което беше родила, и другото, което бе нейна генетична сестра, макар че не го разбираше, просто беше добра и се грижеше и за двете.

— Ужасно е голяма — каза Ейми.

Беше странно най-после да се появят заедно, но Ари им бе казала, че може да ходят заедно на някои места, например да гледат новите бебета, без да разкриват на никого, че са приятели, също както можела да купува разни неща за хората и да не показва на чичо Джиро, че се вижда с тях другаде, освен на партита. Анди не беше от Дома, така че нямаше да издаде нищо, нито азите от обора.

След инцидента децата гледаха на Флориан и Катлин по друг начин — Ари ги бе накарала да разкажат на другите какво се е случило на Учението — нямало нищо лошо, обясни на Флориан и Катлин тя, защото те били граждани и живеели в Дома, освен Сам, а Сам беше приятел. И Флориан бе започнал, но стигна до момента в коридора и после не си спомняше нищо, затова трябваше да продължи Катлин, за болницата и всичко останало.

За пръв път някой от двамата казваше на децата повече от едно-две изречения. Човек трудно можеше да накара Катлин да разкаже нещо, но щом загрееше, тя бълваше достатъчно кървави истории, за да прикове вниманието им, и съвсем внезапно децата, изглежда, решиха, че Флориан и Катлин са истински, че са виждали мъртви хора и че наистина могат да правят онова, което твърдяха.

Всъщност, помисли си Ари, не че някога се бяха съмнявали в нея, но нямаше начин да разберат какво е да вървиш по коридор към Враг, да носиш експлозиви, които, слава Богу, не бяха избухнали… или дори че има Врагове, които могат да се появят на територията на Рисюн и да се опитат да взривят нещо или да застрелят хора.

Те започнаха да се чудят защо, това бе една от промените. Искаха да знаят какво става в Съвета и защо хората се опитват да й отнемат нещо в съда. И й задаваха въпроси, на които Ари не можеше да отговори.

— Все още и аз не знам — каза им тя. — Освен че има хора, които не искат да се раждат ази и се мъчат да затворят Рисюн.

— Ние не правим само ази — отвърна Сам.

— Флориан и Катлин не биха искали да ги няма — прибави Ейми.

— Може би пак щяха да се родят — рече Ари, — но щяха да ги отгледат като граждани. Това нямаше да им хареса.

— Наистина ли? — попита ги Ейми, защото вече бяха започнали да се обръщат към тях, без да задават въпросите на Ари.

— Нямаше — потвърди Флориан съвсем тихо, а Катлин поклати глава. Ари знаеше, че Флориан е прекалено учтив, за да им каже онова, което бе казал на нея: че не харесва повечето граждани, защото били малко мудни с някои неща. И Катлин беше прибавила, с прозорливост, която изненада Ари, че според нея гражданите били създали азите за неща като Службата за сигурност, защото знаели, че не могат да си вярват помежду си достатъчно.

— Харесва ли ви да сте ази? — осмели се да попита Стейси.

Флориан малко се засрами и само кимна.

— Намирам го за секси — беше казала Мади в училище, когато Флориан и Катлин не можеха да я чуят. — Ще ми се да беше мой. — И се бе изкискала.

„Радвам се, че не е“ — бе си помислила Ари.

Флориан беше толкова стегнат и красив в черната си униформа, че ако не го сравняваше с височината на Кобилата, човек щеше да го помисли за възрастен. Флориан и Катлин можеха да те накарат да завиждаш, че не изглеждаш и не се движиш така.

Защото гражданите не се грижеха за себе си по същия начин, помисли си Ари, ядяха прекалено много и прекарваха прекалено много време седнали, признай го, каза си тя, природата е създала очите на Ейми такива, че се налага корекция, не е дала много ум на Мади и е направила Томи съвсем обикновен на вид.

Докато Флориан и Катлин бяха толкова блестящи в онова, което правеха, че ги бяха прехвърлили в Службата за сигурност на Дома, защото просто бяха по-добри от предшествениците си — защото били обучени след Войната, бе казал Денис, с помощта на съвременни методи, които ги карали да работят по-усърдно и да използват целия си потенциал.

Ари страшно се радваше, че Мади не притежава техните Договори. Страшно се радваше, че Мади няма никакъв шанс да ги раздели, защото вече съзнаваше, че за тях това е въпрос на живот и смърт.

Мади имаше право. Флориан беше адски привлекателен. На Ари страшно й се искаше да направи с него точно това, което искаше и Мади.

И Мади дори нямаше да има представа защо Ари не може да го направи.

Адски й се искаше Ари Старша да е в състояние да разговаря с нея, защото бе попитала База едно дали Ари знае нещо за това, че Флориан е в болница или дали може да прави секс със своите ази, ако са от Службата за сигурност. Но База едно й отговори, че няма такава информация.

Беше толкова отчаяна, че дори се чудеше дали да не зададе този въпрос на Сийли. Но даже сексът не можеше да я направи чак толкова отчаяна.

Все още.

X

На дванадесетия й рожден ден имаше голямо парти — танци в Развлекателната зала с всички рисюнски деца между девет и двадесет години. Чичо Денис се извини и каза, че имал работа, но той просто мразеше музиката.

Денис пропускаше много, защото Катлин се научи да танцува. Тя схвана идеята за музиката — всичко било заради повторението, каза Ари, когато Катлин се озадачи от танците: вариациите били част от целия номер.

Флориан нямаше проблем със стъпките — ала беше прекалено стеснителен, за да се прави на шут пред публика. Това бе най-странното: именно Катлин впечатли всички, като се опита да научи Сам на стъпка, която той не можеше да схване — ази с гражданин на дансинга. Всички ги зяпнаха, не ядосани, просто удивени, и Катлин, с черна дантелена блуза, която скриваше само точно каквото трябва, и черни копринени панталони, които подчертаваха стройните й бедра, усмихнато направи три-четири стъпки и показа какво можеш да направиш, ако си в състояние да изолираш отделни мускулни групи и да се движиш в такт с музиката.

След това всички момчета в залата искаха да танцуват с нея и това бе адски забавно, защото всички момичета не знаеха дали да ревнуват от ази.

Мади Щрасен се хвърли към Флориан и го покани, после започнаха да го канят и другите момичета, а малкото по-големи деца, които имаха ази на своя възраст, се заеха да им показват стъпките.

— Знаеш ли — каза на закуска чичо Денис, — има ази, които могат да пострадат. Наистина трябва да си по-внимателна.

— Но никой не пострада. Някои танцуваха, други не, но никой не блъскаше никого. Флориан каза, че Катлин го намирала за интересно. Тя трябваше да ме охранява, нали? И не е толкова контактна, колкото Флориан. Но може да подражава на всякакви движения и да имитира всеки. Така че страхотно се забавляваше. Никой дори не усети какво прави. Искаш ли да знаеш какво ми каза?

— Какво?

— Каза, че всички били адски уязвими в равновесието си. Че можела да очисти всеки от тях само с лакът.

Чичо Денис се задави с портокаловия си сок.

XI

Пак инжекции. Те предизвикаха цикъла й. Ари се закле, че ще го върне тъпкано на доктор Иванов. Позвъняване на вратата му през нощта и бам, подарък от Флориан.

Навярно вече й беше източил достатъчно кръв, за да я прелее на половината Новгород.

— Искам нов лекар — каза тя на чичо Денис.

— Защо? — попита той, докато четеше докладите си на вечеря: единственото време освен закуската, когато го виждаше.

— Защото ми писна да ме бодат с игли. Ще получа анемия.

— Скъпа, това е изследване. Започна с раждането ти и резултатите са много ценни. Просто трябва да се примириш. Няма значение кой е лекарят ти, а и ще нараниш чувствата на Петрос. Знаеш, че много те обича.

— Усмихва ми се страшно мило точно преди да ми даде нещо, от което ми се повръща.

— Знаеш ли, трябва да внимаваш, скъпа. Гласът ти издава какво става с цикъла ти. Не бива да го показваш пред хората.

— Не знам защо не бива! Не знам защо не го показват по, новините! Защо не дадеш на информационните служби записите от спалнята ми? Басирам се, че ако поработя по въпроса, мога страшно да ги възбудя. И съм сигурна, че на техниците от Службата за сигурност ще им хареса!

— Кой ти каза, че те записваме? Това е система за сигурност.

— Флориан и Катлин са от Службата за сигурност, забрави ли?

Чичо Денис остави докладите си и внезапно стана съвсем сериозен.

Тя също. Нямаше намерение да повдига този въпрос. Засега. Докато не откриеха още някои неща. Но го беше извадила от равновесие.

Чудесно.

— Скъпа, добре… да. Има записи. Те постъпват в архива, никой няма достъп до тях. Просто са исторически документи.

— За това, че имам цикъл?

— Ари, не бъди груба.

— Мисля, че вие сте груби! Мисля, че се отнасяте с мен адски грубо! Искам да изключите тази система, чичо Денис! Искам да я изключите, да унищожите записите, искам Флориан и Катлин да демонтират цялата уредба, чак до контролния пулт.

— Божичко, колко са наблюдателни!

— Адски си прав, мамка му.

— Ари, недей да ругаеш. Не си достатъчно голяма.

— Искам да махнете системата! Искам да изгорите записите! Искам да се преместя в своя апартамент, искам Флориан и Катлин да получат достъп до всички контролни пултове във всички секретни стаички на Службата за сигурност!

— Ари, скъпа, успокой се. Ще наредя да я изключат.

— Как ли не! Просто ще преместиш пулта някъде другаде, където си мислиш, че Флориан и Катлин няма да го открият.

— Хм, значи ще имаш проблем, нали? Трябва да ми повярваш.

— Не, няма, защото ще разбера, ако продължавате да ме записвате.

— Как?

— Няма да ти кажа. Попитай Сийли. Убедена съм, че може да ти обясни.

— Ари, скъпа, смяташ ли, че можеш да се поуспокоиш и рационално да обсъдим проблема, или просто ще приемем, че Сийли все още е малко по-напред от Флориан? Ако исках да продължа наблюдението, въпреки волята ти, разбира се. Оценявам факта, че вече не си малко момиче. Знам, че имаш всички основания да не желаеш да те записват в спалнята ти. Достатъчно е, че повдигаш въпроса. Няма никаква полза от такова проучване, защото обектът играе за пред камерите. Така че наблюдението ще престане, но не защото си в състояние сама да демонтираш системата, а защото от нея вече няма никакъв смисъл.

— Искам да изгорите записите!

— Съжалявам, дори ние нямаме достъп до тях. Те са в архива, под онази планина, и ще останат недостъпни, докато данните ти са активни в компютъра на Дома.

— Искаш да кажеш, докато съм включена ли?

— Не, докато си активен граждански номер във файловете. Докато си жива, скъпа. А после няма да те интересува дали някой гледа запис на едно дванайсетгодишно момиче по бельо, нали?

— Ти си виждал тези записи!

— Не съм, аз познавам момичето, това е напълно достатъчно. Записите ще престанат. Флориан може да провери, ако искаш, може лично да демонтира устройството, като внимава, надявам се, да не повреди останалата система.

— Днес.

— Днес. — Чичо Денис придоби много разтревожен вид. — Ари, много съжалявам.

Преструваше се. Работеше я. Както бе Изработил цялата ситуация и сега се опитваше да я накара да му повярва. Както тя го беше Изработила.

Навярно бе достатъчно добър. Ако Сийли беше по-напред от Флориан, чичо Денис все още бе по-напред от нея. Може би.

Но и тя можеше веднага да го изработи, като използва факта, че е разстроена, и продължи играта достатъчно дълго, за да го остави да й приложи Номера, дори няколко пъти, така че да си помисли, че се е Вързала.

После можеше да направи онова, което той се опитваше да я накара да направи, и да види докъде ще доведе, без да бъде водена.

— Съжалявам, Ари.

Тя гневно го погледна.

— Ари, моментът е много неподходящ. Нали си чула, че внасяме законопроект да получиш специалния статус на първата Ари?

— Да.

— Ще го гласуват. Няма да има проблеми. Центристите не са в състояние да попречат.

— Това е чудесно, нали?

— Това беше едно от нещата, които съдът не ти прехвърли автоматично. Сега ще получиш и него. Ще имаш всичко. Рисюн много се гордее с теб.

„Ласкателство, ласкателство, чичо Денис.“

— След няколко години ще станеш самостоятелна. Ще напуснеш този апартамент и ще се пренесеш в своя. И аз няма да съм с теб: пак ще стана дебел стар ерген и ще те виждам главно на работа и на партита.

Говореше лоши неща за себе си — хумор, опитваше се да я накара да си помисли, че той ще й липсва.

Щеше да й липсва. Затова не биваше да се привързва към хората, не и когато бяха като чичо Денис.

Тя не отговори. Просто го остави да продължи.

— Безпокоя се, Ари. Ужасно се надявам, че съм се справил добре с теб.

Опитваше се да я уплаши. Опитваше се да й намекне, че нещо ще се промени. Поредното събитие като онези с маман. По дяволите.

„Надявам се да Изчезнеш, чичо Денис.“

Това не беше съвсем вярно, но чичо Денис играеше нечестно и тя нямаше намерение да покаже колко я вбесява.

— Разбираме се добре — каза Ари.

— Аз много те обичам.

„Господи. Наистина преиграва.“

— Ари? Ядосана ли си?

— Естествено.

— Съжалявам, миличка. Наистина. Някой ден ще мога да ти обясня защо вършим всички тези неща. Но не сега.

„О, ето я клопката, нали?“

— Знаеш, че майката на Ейми ви покани с Флориан и Катлин да отидете тази вечер у тях.

— Не знаех. Не.

— Както и да е, покани ви. Защо не отидеш?

— Защото се чувствам отвратително. А и Ейми не ми е казвала нищо.

— Това е изненада.

„Как ли не!“

— Мисля, че учиш прекалено усърдно. Една вечер навън ще ти се отрази много добре.

— Не искам да ходя никъде! Чувствам се отвратително! Искам да си легна!

— Наистина смятам, че трябва да отидеш у Ейми.

— Няма да отида у Ейми!

Чичо Денис изобщо не изглеждаше доволен и понечи да се изправи.

— Ще се обадя на доктор Иванов. Мисля, че наистина е възможно да ти е дал нещо, което те безпокои. Навярно ще може да ти прати нещо.

— Глупости! Не искам повече инжекции, не искам повече кръвни проби, не искам повече камери в спалнята си, не искам повече хората да си играят с мен!

— Добре, добре. Край на лекарствата. Ще поговоря с Петрос. — Той се намръщи. — Наистина съм разстроен, Ари.

— Не ми пука. — Тя стана. Олюляваше се от гняв. Бе изгубила самообладание. Напълно. Мразеше това усещане, мразеше всичко онова, което правеха с нея.

— Наистина съм разтревожен — каза чичо Денис. — Ари… тази вечер ще използваш компютъра, нали?

— Какво общо има това?

— Просто… когато го включиш… не забравяй, че те обичам.

Това я порази. Чичо Денис да каже „обичам те“? Това бе Клопка, определено.

Заболя я, защото това беше най-гадният удар.

— Естествено — лаконично отвърна Ари. — Отивам си в стаята, чичо Денис.

— Хормони — също толкова лаконично каза той. — Това са хормони. Пубертетът е гадост. Ще се радвам, когато го изживееш. Наистина.

Тя излезе и Флориан и Катлин мигновено се появиха на прага на стаята си.

Лицата им питаха: „Какво става?“.

— Добре съм — каза Ари. — С чичо Денис обсъдихме проблема със записите. Утре сутрин ще демонтирате устройството.

— Чудесно — смаяно отвърна Флориан.

— Отивам си в стаята — рече тя. — Добре съм. Не се безпокойте за мен. Всичко е наред.

— База едно — каза Ари. — Има ли съобщение?

— Няма съобщения — отговори по Монитора База едно.

Не го беше очаквала.

— База едно, какво има в системата?

Екранът се освети. Тя се приближи до бюрото. Очакваше я само едно нещо.

Обичайното седмично актуализиране. Втората седмица на април 2290 г.

Ари седна пред екрана. Ръцете й трепереха. Това я ужаси, без да знае защо. Но тук имаше нещо. Нещото, което искаше Денис, бе в тази седмица, в тази година.

Втората седмица на април.

Втората седмица на април. Преди пет години.

Ари бе на детска градина. На пясъчника. Беше си тръгнала за вкъщи.

— Първа част.

Текстът се появи на екрана.

„Олга Емъри.

Починала на 13 април 2290 г.“

Ари Старша бе ходила на детска градина. Когато чичо й Джофри беше отишъл да я вземе и да й съобщи новината.

— По дяволите! — извика тя, скочи, хвана първото нещо, което й попадна подръка, и го хвърли. По леглото се пръснаха химикалки и чашата се удари в стената. Ари грабна вазата, запрати я към огледалото и двете се пръснаха на парчета.

Катлин и Флориан се втурнаха в стаята.

Тя седна на леглото, взе Пухчо и започна да гали рошавата му козина. Повръщаше й се.

— Сера? — попита Флориан.

Двамата с Катлин коленичиха до леглото. Тя бе чупила разни неща и трябваше да я мислят за луда. За тях това беше невероятно страшно, бе страшно и за нея, защото ги беше накарала да дойдат толкова близо, когато вече бе притисната в ъгъла. Знаеше колко са опасни. И не можеше да вярва на нищо.

— Сера? — каза Катлин и се изправи до нея, просто се изправи, мускулеста и силна, и я докосна по рамото. — Сера, има ли Враг?

Можеше да удари Катлин с лакът. Ари обмисли тази възможност. Катлин го знаеше, разбира се, Флориан постави ръка върху нейната на ръба на леглото.

— Сера, какво ни е? Случило ли се е нещо?

Тя протегна другата си ръка и докосна тази на Катлин. Флориан седна на леглото от другата й страна и тя си пое дъх, спусна ръка зад гърба на Катлин и дланта й намери тази на Флориан. Пухчо падна. Ари не го вдигна.

— То са отпратили маман — каза тя, — защото майката на Ари е умряла.

— Какво, сера? — попита Флориан. — Какво искате да кажете? Кога е умряла?

Същия ден. Когато Ари е била на същата възраст. Чичо й дошъл да я вземе. Точно както чичо Денис дойде да вземе мен. — От очите й бликнаха сълзи и закапаха в скута и, но тя не плачеше, поне не го усещаше, сълзите просто течаха. Аз съм клонинг. Не само генетичен. Аз съм като вас. Пълно копие.

— Това не е толкова лошо — отвърна Катлин.

— Те са отпратили маман, пратили са я на дълго пътуване със скокове, тя се е разболяла и е умряла, Катлин, умряла е, защото те са искали така!

Катлин се наведе към ухото й и прошепна:

— Записите.

Ари си спомни и рязко пое дъх, опита се да мисли.

Текстът на екрана пред тях престана да се движи.

— Ари, провери База едно — каза Мониторът.

Тя се задъха. И се вкопчи във Флориан и Катлин.

— Ари, провери База едно.

Чичо Денис бе знаел какво ще се случи.

Чичо Денис не беше искал да се включва тази вечер. Върви у Ейми, бе казал той.

После й каза да провери компютъра.

— Ари, провери База едно.

— База едно, но дяволите! — Тя се отскубна от Флориан и Катлин. Беше Необичайно, че чичо Денис и Сийли не бяха дошли да видят какво става, когато счупи огледалото. И после си помисли, че изобщо не е необичайно.

Не и след като стаята се наблюдаваше.

Тя седна на терминала.

„Ари — пишеше на екрана. — Тук е Ари Старша. Вече си получила актуализацията. Вече знаеш някои неща, за които може да не си се досетила. Разстроена ли си?“

— Не, разбира се. — Ари усети, че Флориан застава до нея. Тя хвана ръката му и силно я стисна. — Продължи, Ари.

„Достъпът ти е актуализиран. Вече няма да се движиш със закъснение във времето. Данните до 13 април 2295 г. са на твое разположение.“

Ари стисна рамото на застаналата от другата й страна Катлин.

— Продължи, Ари.

„Тогава бях на дванадесет години. Актуализациите ще продължават ежеседмично, както и досега.

Лека нощ, Ари.“

Тя продължи да стиска, докато не я заболяха пръстите, после осъзна какво прави и отпусна ръка.

— Изключи — каза Ари. И се разтрепери.

Катлин я потупа по рамото и й направи знаци с ръка: „Утре, навън“.

Флориан възрази: „Тази вечер. Ще изключим наблюдателното устройство.“

Тя поклати глава: „Не“.

И ги хвана за ръцете.

Знаеше, че във файловете има още пет години информация. И имаше представа каква.

Точно каква.

„По дяволите. По дяволите. По дяволите.“

Службата за сигурност продължаваше да записва.

— Флориан — каза Ари, — Катлин, отиваме в Службата за сигурност. Веднага.

Катлин й направи знака за Сийли.

— Няма да ни спрат. Вземете си нещата. Хайде. Отиваме да сложим край на това нещо. Чуваш ли ме, чичо Денис?

Той не отговори, разбира се.

Ари отиде да си измие лицето, докато Флориан приготви малкия си сак с инструменти. Докато Катлин вземе каквото й трябва. Включително парче тънка тел.

Излязоха в дневната. Чичо Денис четеше на масата. Както обикновено.

Той я погледна.

— Отиваме в Службата за сигурност, в случай че си го пропуснал — каза Ари.

— Ще ги предупредя — отвърна чичо Денис. — Недей да чупиш нищо, Флориан.

Сийли го нямаше. Може би наблюдаваше от кабинета си.

Тя много дълго гледа чичо Денис.

— Както и твоята маман — каза чичо Денис, — аз се опитвах да ти помогна.

— Те могат да те убият.

— Да. Знам. И ти го знаеш. Можеш да го направиш по всяко време, ако решиш. Налага се да поемаме такива рискове. Защото съм твой приятел. Не чичо. Бил съм твой приятел през целия ти живот. Ти си Ари. Едната и другата. Това е въпросът. Нито една от вас не е предала другата. Всъщност ти си онази, която направи всички тези неща — в съвсем пряк смисъл. Помисли.

— Ти си луд! Всички в този Дом са луди!

— Не. Върви в Службата за сигурност. Ще им се обадя. Тази вечер достъпът ти значително се актуализира. Имаш истинска власт за някои неща. Не си длъжна да живееш тук. Можеш да се пренесеш в апартамента си, ако искаш. Той ще е много голям за едно малко момиче и двама ази. Но ключът е у теб. Ако искаш, върви, можеш. Флориан има достъп до системата за сигурност. А можеш и да се върнеш тук, когато свършиш. Или да отидеш у Ейми. Майка й няма да те разпитва.

— Всички в Рисюн ли знаят коя съм?

— Разбира се. Всички познаваха първата Ари. А ти се появи, поне на хартия, в деня на нейната смърт.

— Върви по дяволите!

— Същият гняв. Но тя можеше да го овладява. Можеше да го използва, а не да го оставя той да използва нея. В онези файлове има много от историята на Сайтин. От историята на Рисюн. Много неща, които твоето образование просто… избягваше. Досега. Имало едно време един мъж, който можел да вижда бъдещето. Той започнал да се опитва да промени живота си. Но това било неговото бъдеще. Някой ден ти ще знаеш своето — стига да го искаш. Помисли за това.

— Отсега нататък няма да правя каквото ми казваш.

— Запитай се защо пет години. Защо не шест? Защо не четири? Попитай компютъра какво се е случило на тринайсети април две хиляди двеста деветдесет и пета.

— Ти ми кажи.

— Можеш и сама да провериш. Имаш достъп.

— Искам всичките ми вещи да бъдат пренесени в моя апартамент.

— Чудесно. Кажи на Домакинската служба. Ще го направят утре сутрин. Най-добре вземи поне най-нужното — за апартамента, в който отиваш. Или го купи. Магазинът е отворен денонощно. Ако ти трябва нещо, например съвет за това как да се справяш с писмените си работи, за каквото и да е, просто ми се обади. Нямам нищо против да ти помагам.

— Ще се справя.

— Знам, че ще се справиш, скъпа. Ако мога да ти помогна, с удоволствие ще го направя. Флориан, Катлин, не й позволявайте да се нарани. Моля ви. И си вземете пижами.

— По дяволите, чичо Денис…

— Скъпа, някой трябва да се грижи за тези неща. Обикновено се грижа аз. Искаш ли да отидеш в своя апартамент, или искаш да се върнеш и да поживееш тук още малко, докато научиш какво е нужно, за да имаш собствено жилище?

— Не. Не искам. Ще се справя.

— Ще ти пратя прислуга. Те не могат да влязат там. Но ще наредя пред вратата да те чака пакет и утре ще ти пратя багажа. Практични неща, Ари. Ще ти попълвам формулярите за провизии и бюджета ти, трябва да го правиш, иначе счетоводството ти ще се обърка. Ще ти давам копия, за да знаеш как да го въвеждаш в Базата си.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря, Ари. Благодаря ти, че си толкова разумна. Това е различно от Ари Старша, разбери. Тя е била на четиринайсет, когато е напуснала този апартамент. Но ти също малко изпреварваш графика си. Моля те. Грижи се за себе си. Ще ме целунеш ли?

Ари се вцепени. „Напуснала този апартамент.“ Тя потисна пристъпа на гадене. И поклати глава.

— Не сега. Не сега, чичо Денис.

Той кимна.

— Тогава някой друг път.

Ари стисна зъби и даде знак на Флориан и Катлин.