Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyteen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
sadeyes (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Сайтин

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-122-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1012

История

  1. — Добавяне

Глава 8

I

По аудиоуредбата излъчиха следното съобщение:

— От името на малолетната Ариан Емъри тази сутрин рисюнските адвокати подадоха в Новгород искове за наследство и съдебна забрана на опитите на Съвета да отвори архивите на Рисюн. В иска се заявява, че детето, което след пет дни ще навърши девет години, представлява законната личност на Ариан Емъри по правото на идентичността с родителя и че собствеността на Ариан Емъри не може да се отнема по никакъв повод без съдебен процес срещу детето и неговите настойници. Вторият иск настоява за съдебна забрана на дейността на следствената комисия на основание, че нарушава правото на личен живот и излага на опасност благосъстоянието и собствеността на едно малолетно дете.

Новината беше разпространена в столицата в момента, в който комисията се готвеше да внесе законопроект за изискване на документите на бившата съветничка от рисюнския архив на основание, че в тях е възможно да се съдържа информация за други проекти от рода на „Геена“.

Водачът на центристката партия и съветник от Бюрото на гражданите Михаил Корейн заяви: „Това е очевидна маневра.“

Когато научи за тази забележка, главният съветник на Рисюн Джеймс Марли каза: „Ние не искаме този съдебен процес. Личният живот и благосъстоянието на детето са наша основна грижа още от неговото зачеване. Не можем да допуснем детето да стане жертва на партизанска политика. То има права и ние вярваме, че съдът ще ги защити. Няма съмнение в неговата самоличност. Тя може да се докаже с обикновен лабораторен тест.“

Рисюнската Администрация отказа коментар…

II

Понякога Ари си мислеше, че е луда, защото й се струваше, че всички я лъжат. Или обратното — вярваше им, че преди да се роди наистина е имало Ари Емъри.

Но една вечер чичо Денис й каза, че имал да й покаже нещо, както и на Флориан и Катлин. И извади книга със залепени снимки и стари факсове.

Накара ги да седнат на масата и отвори книгата, книга със снимки и холоси: имаше и документи, избелели от годините. Показа й нейна снимка, застанала пред колонадата на Дома с жена, която никога не беше виждала.

— Това е Ари, когато е била мъничка — обясни чичо Денис. — Това е нейната маман. Казвала се е Олга Емъри. — После обърна на друга снимка. — Това е Джеймс Карнат. Твоят папа. — Тя го знаеше. Веднъж маман й бе показала същата снимка.

Момичето беше също като нея, но това не беше нейната маман. Обаче името на нейния папа бе същото. Всичко бе объркано. На снимката беше тя. Точно така. Но сега вратите не бяха такива. Не съвсем.

Чичо Денис й показа снимки на някогашния Рисюн, Рисюн преди Домът да стане толкова голям, преди Градът да се превърне в нещо повече от стари бараки. И полетата бяха съвсем малки. Липсваха някои големи сгради, като ЗМД, много от фабриките и половината град, а онази Ари вървеше със своята маман по градската улица, която си беше същата, само че водеше към съвсем различен Град.

И пак Ари, но с друг учител. Намръщено гледаше някаква стъкленица, сякаш искаше да каже „Пфу“ — Ари го усещаше, усещаше, че собственото й лице е щяло да е същото.

Но никога не бе имала такава блуза, нито пък беше носила такава шнола.

Пригади й се, защото всичко това бе истина — маман я беше измамила и тя се бе изложила пред всички, дори пред Катлин и Флориан. Но не можеше да не гледа тези снимки.

Отпреди много отдавна.

Ари на снимките трябваше да е била родена много отдавна. Приятелка на нейната маман, беше казал чичо Денис — и тогава тя не се бе замислила колко стара е маман.

Сто четиридесет и две…

А тя скоро щеше да стане на девет и писмото от маман трябваше да пристигне, вече всеки момент, и маман може би щеше да й обясни всичко.

— А това е чичо Джиро — каза чичо Денис и й показа едно хърбаво момче.

Джиро изглеждаше съвсем нормален. По нищо не си личеше, че ще порасне толкова гаден. Изглеждаше като всяко друго дете.

Тя обърна страницата. Пак онази Ари с нейната маман и много други възрастни.

После бе тя с Флориан и Катлин, но това не бяха те, защото стояха насред някогашния Рисюн.

Отново я побиха тръпки — както когато падна от Коня. Уплаши се и погледна Флориан и Катлин.

Те не попитаха нищо. Нямаше да попитат. Но Ари знаеше, че са смутени и разстроени, защото лицата им бяха станали абсолютно като на ази.

— Позна ли ги? — попита чичо Денис. — Да, имаше друга Катлин и друг Флориан. Те бяха на другата Ари Емъри. Пазеха я през целия й живот. Разбираш ли ме, Флориан? Катлин?

— Не, сер — отвърна Флориан.

— Не, сер — рече Катлин. — Но има логика.

— Защо? — попита чичо Денис.

— Ние сме ази — каза Катлин. — Може да сме много. „Но аз съм гражданка — помисли си Ари. — Нали?“

— Вие сте алфи — рече чичо Денис, — а при алфите не е като при другите. Трудно се поддавате на наблюдение. Прекалено бързо се променяте. Но все пак е много по-лесно да клонираш алфа, отколкото гражданин, имате право, защото азите започват с много конкретен запис. Несравнимо по-трудно беше да учим Ари.

„Да ме учат. Да ме учат — на какво? Защо?“

— Твоята маман те учеше — каза чичо Денис. — Сега те уча аз. Ти си ти, Ари, ти си точно ти, също както Флориан е Флориан и Катлин е Катлин, а това се постига изключително трудно. Ти беше много, много специално момиченце, Ари, и учиш всичко, което учеше тя, всичко, което можеше да прави тя, което е адски много, Ари. Тъкмо затова имаш Флориан и Катлин, защото трябва да сте заедно, винаги сте били, и не бива да ги изоставяш. Притежаваш голям дял акции от самия Рисюн, ще бъдеш много, много богата, и ти вече ни доказа коя си, нямаме никакви съмнения. Но не забравяй какво ти казах — Рисюн има врагове. Сега някои от тях искат да дойдат тук и да вземат неща, които са твои — те дори не знаят, че съществува Ари, разбери. Мислят си, че е мъртва, че след нея не е останало нищо и че могат просто да вземат всичко, което е било нейно — което е твое, Ари. Знаеш ли какво е съдебен процес? Знаеш ли какво значи да дадеш някого под съд? Трябва да застанеш пред съда, да докажеш, че наистина си Ари и че имаш право на нейния граждански номер.

— Това е глупаво!

— Откъде да знаят, че не си просто някое момиченце, което си е измислило всичко и ги лъже?

— Аз знам коя съм!

— Как ще го докажеш на хора, които никога не са те виждали?

Тя се замисли. И се разтрепери.

— Ти им кажи.

— Тогава ще кажат, че ги лъжем. Можем да пратим резултатите от генетичните тестове, които са категорично доказателство. Но те ще кажат, че просто сме ги взели от лабораторията, защото генотипът на Ари е там, нали, защото ти си родена в лабораторията. Могат да кажат, че няма никакво момиченце. Затова трябва да отидеш и да кажеш на съдиите, че това са твоите генетични тестове, че ти си Ариан Емъри и притежаваш всички неща, които онези хора от Съвета искат да ти отнемат.

— Могат ли да ми вземат Флориан и Катлин?

— Щом не съществуваш, не можеш да притежаваш договор, нали?

— Това е глупаво, чичо Денис!

— Просто трябва да им го докажеш, нали? Мила, страшно ми се иска да можех да ти спестя всичко това. Но няма никакво време. Тези хора действат бързо и Съветът ще гласува закон, за да ти вземе всичко, всичко, което ти принадлежи, защото не знаят за теб. Трябва да отидеш в Новгород и да кажеш на съдиите, че тези неща са твои и че не могат да го направят.

— Кога?

— Съвсем скоро. Има още нещо, Ари. Тъй като пазехме съществуването ти в тайна, твоите врагове също не знаят за теб. Ако отидеш в Новгород, те ще разберат. И ще си в опасност. Повечето от тях биха те дали под съд, за да се опитат да отнемат собствеността ти. Но някои биха те убили, ако могат. Въпреки че си дете.

— Кои, сер? — попита Катлин.

— Един човек на име Роучър например. И неколцина побъркани, чиито имена не знаем. Ако отиде в Новгород, Ари ще има много охрана. Въоръжена охрана. Те могат да я защитят. Но вие трябва да я пазите, трябва да я пазите много внимателно, и за Бога, не се опитвайте да правите номера на по-висшите агенти от Службата за сигурност. Просто пазете Ари.

— Ще имаме ли оръжие, сер?

— Не. Просто ще пазите Ари.

Ари дълбоко си пое дъх и попита:

— Какво трябва да правя?

— Ще говориш със съдиите. Ще се изправиш пред съда, ще отговориш на въпросите им, кога и къде си родена, как се казваш и какъв е номерът ти. Там ще е чичо Джиро. Джиро може да спори с тях.

Обля я ледена пот.

— Не искам Джиро! Искам да дойдеш ти!

— Мила, чичо Джиро е много добър в тези неща. Той ще им покаже всички документи и те ще ти повярват. Може да ти вземат клетъчна проба. Малко ще те заболи, но ти си смело момиче, няма да имаш нищо против. Знаеш защо. Това доказва, че не лъжеш. Всички са виждали снимки на Ари Емъри — с това няма да има проблем. Но ще трябва да се срещнеш и с други хора. Хора извън съда. Журналисти. Репортери. Много. Но ти си малка и те няма да се държат гадно, иначе чичо Джиро ще им даде да разберат.

Никога не бе смятала, че е хубаво чичо Джиро да е с нея. Но чичо Денис имаше право — чичо Джиро щеше да е много по-добър в тези неща.

Ако обаче не беше на страната на Врага. Положението ставаше все по-сложно.

— Флориан и Катлин ще дойдат ли?

— Да.

— Съдиите не могат просто да ми ги вземат, нали?

— Мила, законът може да направи всичко, но няма да ти отнеме онова, което ти принадлежи. Трябва да докажеш, че си ти, това е важното. Затова отиваш там, а ако не отидеш, тук също няма да си в безопасност.

 

 

Щяха да кацнат в Новгород, но преди това щяха да видят града от въздуха, щяха да видят космодрума, сградата на Съвета и доковете, където отиваха всички шлепове, минаващи покрай Рисюн по Нова Волга. Щяха да видят залива Суигърт и океана.

— Наближаваме планинската верига Кавкаш. Ще се падне от дясната ни страна — съобщи пилотът.

Искаше й се да не беше с гипс, защото й пречеше и даваше основание на чичо Джиро да й каже, че трябвало да седи със закопчан предпазен колан.

Но най-много й се искаше бързо да свършат със съда и репортерите, за да види нещата, които чичо Денис й бе обещал да й покажат, докато са в Новгород.

И ужасно се безпокоеше какво ще се случи, ако чичо Денис е сбъркал.

Или ако чичо Джиро не успееше да докаже коя е.

Съдът не можел да допусне грешка, безброй пъти й беше повтарял чичо Денис. Не и с резултатите от тестовете. А законът си бил закон: не можели да отнемат нищо от никого, без да го съдят, а щяло да им е адски трудно да осъдят малко момиченце. Особено защото Джиро имал много приятели в Бюрото на отбраната, които щели да засекретят всичко.

Това означаваше Тайна.

— Репортерите ще са по-голям проблем от съда — беше казал чичо Денис. — Ще съберат много снимки на първата Ари. Трябва да го очакваш. Ще говорят за едно момиченце, което много отдавна се родило в Рисюн, клонинг на Естел Бок. Проектът се провалил. Ти се справи с всички проблеми на онова момиченце. Ако се държат гадно и кажат, че си като него, ще им отговориш, че ти си си ти, и ако не вярват, да почакат да пораснеш и да се уверят.

Звучеше й като битка. Това бе един от малкото случаи, в които чичо Денис й обясняваше как да Работи хората, но чичо Денис беше добър и Ари бе сигурна, че той знае как стоят нещата.

„Врагът мами“ — винаги казваше Катлин.

Безпокоеше се дали мами съдът.

— Сера — беше я попитала Катлин. — Кой е на наша страна?

— Аз съм на ваша страна. Не слушайте какво ви говорят. Това е Правилото. Те не могат да кажат, че съм някой друг.

III

Съдиите и чичо Джиро приказваха и Ари слушаше много внимателно. И не се въртеше — чичо Джиро й беше казал да не се върти.

Говореха за генетика, фенотип, отпечатъци от длани и сканиране на ретината. Вече бяха направили всички тестове освен клетъчната проба.

— Ариан Емъри — каза председателят, — би ли застанала до чичо си?

Тя стана. Нямало нужда да изпълнява протокола, бе казал чичо Джиро, съдът не очаквал от нея да разбира от право. Само трябвало да е много учтива с тях, защото самите те били юристи, от онези, които решавали най-трудните случаи в Съюза, и трябвало да се отнася към тях с уважение.

— Да, сер — отвърна Ари, поклони се и се приближи до перилата. Трябваше да вдигне глава, за да погледне към тях. Бяха деветима. Като съветниците.

— Ари ли се казваш? — попита председателят.

— Да, сер.

— На колко си години, Ари?

— След четири дни ще стана на девет.

— Какъв е гражданският ти номер, Ари?

— Грант 201 08 0089, но не е КР. — Знаеше отговора от списъка, който й беше дал чичо Джиро.

Председателят прегледа листовете пред себе си, после отново вдигна очи.

— В Рисюн ли си израснала, Ари?

— Да, сер.

— Защо ръката ти е гипсирана?

„Просто отговаряй на всички въпроси“ — бе й казал Джиро.

— Паднах от Кон.

— Как се случи това?

— С Флориан и Катлин се измъкнахме от Дома и отидохме в Града, аз се качих на Коня и той ме хвърли на земята.

— Конят истински кон ли е?

— Истински е. Роден е в лабораторията. Той ми е любимец. — Беше й приятно да си спомня онази част преди да падне, а и председателят също изглеждаше заинтригуван, затова Ари прибави: — Той не е виновен. Не е лош. Просто го изненадах и той подскочи. И аз паднах.

— Кой трябваше да те пази?

— Охраната.

На лицето на председателя се изписа странно изражение, сякаш бе казала нещо нередно. Положението можеше да излезе извън контрол и всички да се ядосат, затова тя реши да внимава.

— Ходиш ли на училище?

— Да, сер.

— Обичаш ли учителите си?

Опитваше се да я Изработи. Абсолютно. Затова отговори колкото можеше по-мило:

— О, те са чудесни.

— Добре ли се справяш на тестовете?

— Да.

— Разбираш ли какво значи да си КР?

Ето го и въпроса капан. Искаше й се да погледне към чичо Джиро, но си помисли, че така ще им издаде прекалено много. Затова погледна право към председателя.

— Това значи, че юридически съм същият човек.

— Знаеш ли какво значи „юридически“?

— Това значи, че ако самоличността ми е доказана, никой няма да може да каже, че аз не съм аз, и да ми отнеме онова, което ми принадлежи, без да ме съди, а аз съм малолетна. Не съм достатъчно голяма, за да знам какво ще ми трябва от тези неща, затова не е честно и да ме съдят.

Думите й го удивиха.

— Някой каза ли ти да отговориш така?

— Ще ви хареса ли, ако някой каже, че лъжете и се представяте за друг? Или ако дойдат и ви вземат нещата? Те могат да научат много за вас от нещата ви и това няма да е честно към никого, особено към едно дете. Могат да ви манипулират, ако знаят всичко за вас.

 

 

Михаил Корейн гневно гледаше монитора в офиса си и хапеше устни.

— По дяволите! — каза на сътрудника си той. — Как ще се справим с това? Те са подготвили детето…

— Едно дете няма приоритет над националната сигурност — рече Делароса.

— Въпросът е какво ще каже съдът. Ония проклети изкопаеми са под влиянието на Емъри — председателят е неин стар приятел. Обади се на Лу в Бюрото на отбраната.

— Пак ли?

— Пак, по дяволите. Кажи му, че е спешно. Той отлично знае какво искам… направо иди там. Не, остави, аз ще ида. Повикай ми кола.

„Гледай заседанието“ — гласеше бележката от Джиро Най. И Лу гледаше. До него беше разтворена папка, пълна със снимки и резултати от тестове.

Светлооко момиченце с гипс на ръката и белег на брадичката. Тази част щеше да е от полза за общественото мнение.

Резултатите от тестовете не бяха толкова добри, колкото на първата Ари. Но бяха достатъчно впечатляващи.

Корейн бе започнал да го търси в момента, в който беше научил за момичето. И Лу нямаше намерение да му отговори — докато не видеше пресконференцията след заседанието на съда.

Беше убеден, че Джиро Най е разчитал на Катрин Лао, съветник от Бюрото на информацията, а Лао разчиташе на информационните служби — тя бе стара приятелка на Ари Емъри.

По дяволите, старата коалиция внезапно изглеждаше странно жива. Старите връзки се подновяваха. Емъри не беше приятел — не съвсем. Но старият циничен военен, който се опитваше да осигури самото оцеляване на Съюза, не откъсваше очи от видеоекрана и си мислеше за неща, които доскоро му се бяха стрували невъзможни. „Глупак!“ — каза си той.

Но извади лист хартия и написа докладна до юристите на Бюрото на отбраната:

„Военното значение на архива на Емъри има приоритет над другите съображения. Подгответе искане архивът на Емъри да бъде определен от «секретен» на «строго секретен», като се позовете на закона за военната тайна, за да предотвратите по-нататъшни съдебни процедури.“

И на сътрудника си:

„Трябва да се срещна с Харад. Незабавно.“

За да не допуснат проблеми на пресконференцията, разбира се.

IV

— Ари — каза председателят на съда, — съдът удостоверява самоличността ти. Няма съмнение коя е генетичната ти майка, а днес разглеждаме само този въпрос. Имаш право да носиш нейния граждански номер. Що се отнася до обозначението „КР“, което представлява отделен въпрос, ще ти издадем временно удостоверение. Това означава, че на картата ти няма да е отбелязано, защото Рисюн е административна територия и има право да решава дали си сестра, или клонинг на родителя си. Съдът смята, че няма основание за нарушаване на тези права по вътрешен въпрос, тъй като няма искове от други роднини. Имаш право на цялата собственост и архиви, регистрирани на твоя граждански номер: всички договори, задължения и други юридически отговорности, неизпълнени до момента на смъртта на твоята предшественичка се считат за продължени, всички договори, сключени от законния ти настойник от твое име се считат за действителни, всички активи на името и гражданския номер на Ариан Емъри се считат за валидни и индивидите, посочени в това решение, се считат за юридически идентични, с изключение на сегашния ти статут на малолетна. Решението на съда е взето единодушно и влиза в сила от този момент.

Чукчето удари. Приставът й донесе един лист, подписан и подпечатан от адски много съдии. „Съдебно удостоверение“ — пишеше отгоре. И нейното име: „Ариан Емъри“.

Репортерите не бяха гадни. Това също я радваше. Набързо реши, че сред тях няма Врагове, просто много хора с бележници или камери, затова каза на Катлин и Флориан:

— Можете да се отпуснете, всичко е наред. — После седна на стола, който й донесоха, защото каза, че е уморена и я боли ръката.

И можеше да си клати краката. „Дръж се естествено — бе казал чичо Джиро. — Дръж се приятелски. Не бъди гадна с тях. Ще те покажат по новините и всички в Съюза ще разберат, че си добро момиченце и че никой не бива да те дава под съд.“

Това й се струваше съвсем логично.

Затова седеше и те пишеха въпросите си и ги даваха на най-възрастния репортер, въпроси като „Как си счупи ръката?“.

— Сер Най, можете ли да ни обясните какво е „кон“? — попита някой и на Ари й стана смешно — разбира се, че щяха да знаят какво е кон, ако бяха слушали записите. Но трябваше да се държи мило.

— Аз ще ви обясня — отвърна тя. — Името му е Кон, освен че е такъв. И е горе-долу… — Ари протегна ръка нагоре, но реши, че не е достатъчно. — Два пъти по-висок от това. И е хубав. Флориан се е грижил за него. На Земята са ги яздили, но за това трябва да имаш седло и юзда. Аз опитах без тях. Затова паднах.

— С какво се забавляваш?

— А, с много неща. С „Космическо преследване“. И със строители. — Тя отново заклати крака и се озърна към Флориан и Катлин. — Нали?

— Да — потвърди Флориан.

— Кой се грижи за теб? — гласеше следващият въпрос.

— Нели. Моята маман ми я остави. И чичо Денис. Живея при него.

— По кой предмет си най-добра?

— По биология. Учеше ме маман. — Новините стигаха до „Крайна“. — Аз й пратих писма. Може ли да поздравя маман? Тя ще ме види ли от „Крайна“?

Това не се хареса на Джиро и той й се намръщи:

— Естествено — извика някой. — Коя е твоята маман, миличка?

— Джейн Щрасен. Скоро е рожденият ми ден. Почти съм на девет. Здравей, маман!

Защото гадният чичо Джиро не можеше да й попречи, защото Джиро сам й беше казал, че всички в Съюза ще са на нейна страна, ако се държи като мило момиченце.

— Изясняващ въпрос!

— Нека се придържаме към програмата. Моля ви — каза чичо Джиро. — Даваме тази пресконференция след много напрегнат ден за Ари и тя не е в състояние да отговаря на всякакви въпроси.

— За същата Джейн Щрасен ли става дума, която е директор на „Рисюнспейс“?

— Да, за същата Джейн Щрасен. Ако желаете, можем да ви осигурим материали за кариерата и постиженията й. Но сега нека се придържаме към програмата. Нека дадем на детето възможност да си поеме дъх, моля ви. Нейният семеен живот не подлежи на обсъждане. Питайте я за това след няколко години. Сега е ужасно преуморена и трябва да отговори на много въпроси. Боя се, че ако нарушим реда, няма да имаме време за всички. Ари, следващият въпрос: имаш ли хоби?

Чичо Джиро ги работеше, разбира се, и те го знаеха. Тя можеше да му попречи, но щеше да си има неприятности с чичо Джиро, а не искаше. Бе постигнала всичките си цели. Сега беше в безопасност, знаеше го, защото чичо Джиро не смееше да направи нищо пред всички тези хора, които можеха да показват неща чак до маман. И които можеха да разкриват тайни.

Ари знаеше за свободата на печата. Имаше го в записите й по Права и задължения на гражданите.

— Дали имам хоби? Уча астрономия. И имам аквариум. Чичо Денис ми подари няколко гупи. Чак от Земята. Трябва да се избавяш от лошите и да отглеждаш онези с красивите опашки. Рибките в езерцето ще ги изядат. Но аз не мога да го направя. Просто ги прехвърлям в друг аквариум, защото не искам да ги изядат. Много са интересни. Моят учител казва, че проявявали атавизъм. Чичо Денис ще ми донесе още аквариуми и ще ми позволи да ги държа в кабинета.

— Гупите са вид малки рибки — поясни Джиро.

— С гупите е лесно — каза Ари. — Всеки може да ги отглежда. И са красиви, и не ядат много. — Тя се размърда на стола си. — Не са като Коня.

V

Ресторантът в Северния коридор беше претъпкан.

Странно, помисли си Джъстин, че се чувстваше толкова загрижен — и толкова лично засегнат, когато Проектът, настанил се на стол пред очите на целия Съюз, клатеше крака като всяко момиченце и ту весело бъбреше, ту проявяваше нетипичен за дете интелект…

— Постоянно си мислех…

— Какво? — попита Грант.

— По време на пресконференцията постоянно си мислех — Господи, ами ако изпусне нещо като „Моят приятел Джъстин Уорик“.

— Прекалено е умна, за да го каже. Тя знае какво говори. До последната дума.

— Това е твое мнение.

— Убеден съм.

— Казват, че резултатите от тестовете й не били като на Ари.

— Ти как мислиш?

— Че е борбена. Ако не беше, щяха да я побъркат. Не знам каква е, но понякога си мисля… Господи, защо не обявят проекта за успешен и не оставят детето да порасне спокойно? После си спомням за случая с клонинга на Бок и си мисля: какво ще стане, ако историята се повтори? Или ако я подлудят с проклетите си хормони и записи? Или ако сега престанат… и тя не успее…

— Да интегрира моделите ли? — попита Грант. Термин от азипсихологията. Подреждане на логически структури във възходяща пирамида.

Колкото и да беше странно, това съответстваше на идеята, която се оформяше в ума му. Но не точно. Не за гражданин, чиито стойностни структури бяха поточно усвоени и заключени в матрици — ако Емъри бе права, разбира се, а Хауптман и Поли грешаха.

— … да усъвършенства потока — довърши Джъстин. Точно според теорията на Емъри и противно на хипотезата Хауптман-Поли. — Контролиране на хормоните. Вместо обратното. Защото когато потокът спре, когато стане равен на нула, се чувстваш така, като че ли си изгубил всякаква връзка с нещата. Всичко се обърква. Всички стойности се изравняват, никоя не е по-валидна от другите. И не можеш да се движиш. Затова си измисляш собствено налягане, което да те тласка. Изобретяваш поточно състояние. Дори паниката помага. Иначе ставаш като клонинга на Бок, просто се разтваряш във всички посоки.

— Потъваш — каза Грант. — Без Отговорник, който да те измъкне на повърхността. Бил съм на дъното. За Ари ли говорим? Или се опитваш да ми кажеш нещо?

— За гражданите — отвърна Джъстин. — За гражданите. Ние можем да мислим поточно. Прокопаваме тунели между реалностите. Всичко може да те хвърли там — като счупена холограма, при всяко нейно парче матрицата предизвиква поток. Започваш да се връщаш в миналото, за да си спомниш хормоналните промени, защото когато вятърът спира и нищо не се движи, започваш да се връщаш в предишни състояния… Разбираш ли ме? Защото, когато вятърът спре, не ти остава нищо друго. Клонингът на Бок е станала музикантка. Добра. Не велика. Но музиката е емоция. Емоционален поток през математическа система от звуци и съотношения. Поток и поточно състояние за мозък, който е можел да се занимава с хиперпространството.

— Само че не са оставили на мира клонинга на Бок — каза Грант. — Тя винаги била сензация, до самата си смърт.

— Или пък са й упражнявали хаотичен натиск. „Ти си блестяща.“ „Ти си пълен провал“. „Ти ни проваляш“. „Можеш ли да ни кажеш защо толкова ни разочароваш?“ Чудя се дали някой изобщо е заложил удоволствие в дълбочинните й модели.

— Как, след като залагането му в нашите извънредно чувствителни модели води до психоза? — попита Грант. — Мисля, че учиш субекта да изпитва удоволствие от прилива на адреналин. Или да извлича удоволствие от самия поток, вместо от инфобанките.

Сервитьорът се приближи до масата им, сръчно събра празните чинии и им наля вино.

— Струва ми се — рече Джъстин, — че описваш мазохист. Или се опитваш да ми кажеш нещо. — Мислите му прескачаха между собственото му положение, Джордан, детето в съдебната зала, студените зелени линии на програмите му на видеоекрана, грижливо подлаганото на стрес и успокоявано общество на Града, където напрежението внимателно се изчисляваше, и логичната човешка система от функции, забраняващи пренатоварването.

„Удоволствие и болка, миличък.“

Грант мълчеше.

VI

— Ари — каза чичо Джиро. — Ари, по телевизията са съобщили новина от „Крайна“. Отнася се за твоята маман. Тя е умряла, Ари.

Ари замръзна. Усещаше ръцете му на раменете си. Казваше й нещо безумно, нещо, което не можеше да се отнася за маман.

— Умряла е преди шест месеца, Ари. Току-що съобщили новината по телевизията. Едва сега е стигнала дотук.

Заболя я. Чичо Джиро я притисна към себе си и заповтаря: „миличка“. Като маман.

Тя го удари. Той я прегърна, за да не може да го удря. Ари плачеше.

— Това е лъжа! — извика тя.

— Не. Миличка, твоята маман беше много стара, много стара, това е. Хората умират. Изслушай ме. Ще те заведа у дома. У дома, разбираш ли? Но трябва да излезеш оттук. Трябва да минеш покрай всички онези хора и да влезеш в колата, разбираш ли ме? Охраната ще докара колата, ще отидем направо на летището и ще отлетим у дома.

Тя го слушаше, но не го чуваше. Обаче спря да плаче и чичо Джиро отново избърса лицето й с пръсти, приглади косата й и я накара да седне на стола.

— Добре ли си? — много, много тихо попита той. — Ари?

Тя си пое дъх. Погледът и минаваше през него. Усети, че я потупва по рамото, чу го да отива до вратата и да вика Катлин и Флориан.

— Майката на Ари е починала — чу го да казва. — Току-що научихме.

Все повече хора. Флориан и Катлин. Щом всички го вярваха, ставаше все по-вярно. Съобщаваха за маман по новините. Целият Съюз знаеше, че нейната маман е умряла.

Чичо Джиро се върна, приклекна, извади гребена си и много внимателно започна да я реши. Тя тръсна коса и извърна лице. „Махай се!“

Но той продължи да я реши, много нежно, много търпеливо, и когато свърши, я потупа по рамото. Флориан й донесе чаша и Ари я взе със здравата си ръка. Катлин просто стоеше и ги гледаше.

„Смъртта си е смърт“ — винаги казваше Катлин. Катлин не знаеше какво да прави с гражданин, който смята, че смъртта е нещо друго.

— Да вървим, Ари — каза чичо Джиро. — Ще те заведа в колата. Дай ръка. Никой няма да ти задава въпроси.

Излязоха навън при всички онези хора. Джиро я прегърна през рамо и тя тръгна с него. Катлин вървеше пред нея, а Флориан отстрани. Охраната ги следваше. Никой не й задаваше въпроси.

Съжаляваха я, помисли си Ари. Всички я съжаляваха.

А тя мразеше да я съжаляват. Мразеше да я гледат така.

 

 

— Ари — каза в самолета чичо Джиро. — Вече научих всичко. Твоята маман починала в офиса си. Докато работела. Получила инфаркт. Умряла веднага. Дори не успели да я закарат в болницата.

— Къде са писмата ми? — попита тя. Гледаше го право в очите.

Джиро издържа погледа й.

— На „Крайна“. Сигурен съм, че ги е прочела.

— Защо не ми отговори?

— Не знам, Ари. Наистина не знам. Ще опитам да разбера. Но ще отнеме време. Всичко оттук до „Крайна“ отнема много време.

Тя погледна през прозореца към червената мъглявина на пустинята.

Маман я нямаше вече половин година. А тя не го беше усетила. Бе живяла, сякаш нищо не се е случило. Ари се засрами. И се ядоса. Можеха да са се случили и други ужасни неща и щеше да й трябва още много време, за да научи.

— Искам Оли да се прибере у дома — каза тя.

— Ще се погрижа — отвърна Джиро. — Но Оли също има право на избор. Той беше партньор на твоята маман. Ще трябва да се погрижи за работата й. Той не е слуга, миличка, той е много добър ръководител и ще поеме работата на маман. Но ще го попитам дали иска да се върне.

Ари преглътна буцата в гърлото си. Искаше й се Джиро да се махне.

Спомни си как я гледаха всички в залата. И в Рисюн всички щяха да я гледат, всички щяха да знаят какво става.

Това я вбесяваше. Толкова я вбесяваше, че не можеше да мисли.

Но трябваше. Трябваше да знае за какво я лъжат.

И кой би искал да й отнеме нещо нейно. И дали с маман не се е случило тъкмо това.

VII

По новините постоянно повтаряха репортажа — потресеното момиче в син костюм, което минаваше заедно с Джиро, Флориан и Катлин покрай безмълвните редици от журналисти и държавни служители, бързите, мрачни движения на охраната.

Михаил Корейн гледаше със стиснати зъби. Изгледа и следващите материали, някои предоставени от Рисюн, за детството на Ари, кариерата на Джейн Щрасен, всички накъсани от информация за съдебните решения, за пресконференциите, интервютата с Денис Най, с детски психолози — на фона на тържествена музика и сравнения с първата Ари. По дяволите!

Цял Сайтин се наслаждаваше на най-големият театър, за който можеше да мечтае Рисюн. Оная кучка Катрин Лао нямаше защо да полага много усилия да подтиква информационните служби, които вече бяха отразявали законопроекта за отваряне на архивите… после сензационното разкритие, че клонинг на Емъри предявява претенции за наследството, не като клонинга на Бок, а блестящ… после съдебното заседание, пресконференцията…

После смъртта на Щрасен и как детето научава новината, едва ли не на живо пред камерите…

Господи, какъв цирк!

Най-голямото медийно събитие след…

След убийството в Рисюн и изслушването на Уорик.

Цял живот се бе надлъгвал с Емъри и тъкмо затова го спохождаха такива мисли.

Например, че Щрасен е била убита. Що за хора бяха онези, които използваха невръстно дете, които бяха готови да убият един от своите, независимо че е на сто четиридесет и няколко години…

Какво означаваше човешкият живот за някой, който ежедневно го създава и унищожава?

Струваше си да разчепка този въпрос, тайно, по собствените си разузнавателни канали, но според всичко, което знаеше за „Рисюнспейс“, щеше да е трудно да внедри вътре свой човек.

А и центристката партия можеше да изгуби много като направеше грешен ход точно в този момент — като повдигнеше навярно недоказуеми обвинения, като продължеше със законопроекта, който щеше да доведе до безкрайни изслушвания и съдебен процес срещу малко момиченце, успяло да превърне опитни репортери в емоционално желе и да предизвика истински потоп от въпроси към Бюрото на информацията.

И това бе само началото. Корабите, излитащи тази седмица от Сайтин, бяха първата вълна, която щеше да стигне чак до Земята преди публиката да е изгубила интерес.

Нямаше начин да продължат със законопроекта. Всичко, свързано с продължителни процедури, можеше да се свърже с бъдещите събития по абсолютно непредсказуем начин.

„Макар че смятам разследването за крайно наложително, моментът не е подходящ.“ Това беше изречението, върху което сътрудниците му все още работеха.

Както и да постъпеше, Корейн бе обречен да изглежда зле в очите на публиката. Беше мислил дали да не поиска разследване на условията, при които се отглежда детето, и да повдигне въпроса дали Рисюн не е създал това дете точно за да скрие архивите.

Цялата центристка партия внезапно се изправяше пред сериозен позиционен проблем.

VIII

— Още няма да си лягам — каза тя, когато Нели поиска да я сложи в леглото, но Нели отвърна:

— Трябва.

Прииска й се да я удари или да се разплаче, но това щеше да е глупаво. Затова търпеливо рече:

— Нели, остави ме на мира и си лягай. Веднага.

Днес я бяха завели на възпоменателната служба за маман. Беше издържала, без да се разциври, поне не бе направила сцена като Виктория Щрасен, която подсмърчаше и хълцаше и накрая охраната трябваше да отиде и да поговори с нея. Никога не беше виждала леля Виктория. И вече й се сърдеше. Маман също би й се разсърдила.

— Искам да си помислиш дали да дойдеш — беше й казал чичо Денис. — Не е задължително, разбери. Сигурен съм, че твоята маман нямаше да държи на присъствието ти: знаеш как се отнасяше към официалностите… На „Крайна“ са я пратили към слънцето, това е космонавтско погребение, а преди да дойде в Рисюн, твоята маман е била космонавт. Но тук в Дома ние правим нещата малко по-различно: ако времето позволява, ще отидем в Източната градина, където са всички паметници, и приятелите на твоята маман ще разкажат за нея. Не искам да идваш, ако това ще те разстрои, но това ще ти помогне да научиш някои неща за маман — каква е била като млада и какво е правила. Ако не искаш, не идвай. Ако искаш да дойдеш и после се откажеш, просто ме дръпни за ръкава и аз ще те изведа и никой няма да си помисли нищо лошо: децата невинаги ходят на такива неща. Дори не всички приятели. Зависи дали самият човек смята, че трябва да отиде, разбираш ли?

Флориан и Катлин не бяха дошли. Бяха прекалено малки, бяха ази, и чичо Денис каза, че не разбирали от граждански погребения.

— Нали не искаш да се наложи да взимат запис за това — така каза.

— Казаха много хубави неща за маман — каза тя, когато Флориан и Катлин оставиха дюшеците си в ъгъла, облякоха си пижамите и седнаха на ръба на леглото й.

Сред персонала имаше много приятели на маман. Повечето наистина скърбяха за нея.

Искаше й се да поговори с Флориан и Катлин за много неща, ала това щеше да отнеме много време.

И Джъстин и Грант бяха там. Грант бе един от малкото ази.

Мнозина възрастни казаха, че маман им била учителка и че ужасно я обичали.

Доктор Шварц каза, че с маман се карали толкова високо, че всички в коридорите можели да ги чуят, и че онова, което направила в „Рисюнспейс“, било чудесно, защото маман винаги се справяла така.

Сякаш маман се бе върнала за миг и вече не бе на „Крайна“.

На „Крайна“ беше Оли. Там можеха да са и много от Изчезналите.

На връщане в самолета беше мислила за това кой в Дома може да знае много неща.

И кого можеше да уплаши достатъчно, за да й ги каже.

IX

— Значи смяташ, че детето не е подложено на достатъчно стрес — намръщено рече Яни.

— Нямах предвид това. Знаеш го.

— Синко, в момента Администрацията е на нокти. Аз също. Оценявам факта, че не мразиш детето, наистина смяташ, че си видял нещо… но ти знаеш, че всички сме уморени, всички сме нервни и се надявам, че не си споменал на никой друг за това.

— Не съм.

— Знаеш ли какво ми се струва, че правиш?

— Какво?

— Прилича ми на старата ти лудост, на същата оная проклета дупка, в която пак си се върнал. Мотивация и възнаграждаващи структури.

— Мисля, че съм прав.

— И си го изложил писмено. — Яни взе папката с трите страници и я пъхна в отвора в края на бюрото си, Проблесна червена лампичка и се разнесе тихото бръмчене на машината за унищожаване на документи. — Правя ти услуга, синко. Не бива да унищожавам документи, които са свързани с Проекта. Току-що наруших това правило. Но някои от нас смятат, че си улучил в десетката. И особено ми харесва един от твоите аргументи… ако не възразиш, ще го използвам на следващото съвещание.

— Както искаш. Стига да не споменаваш източника.

Яни продължително го изгледа.

— Понякога ме плашиш.

— Нямам скрити мотиви. Не искам името ми да се свързва с това.

Нов продължителен поглед.

— Мотивационна психология. Не си разполагал с данните за Рубин. Само със структурите. Казах ти, че няма да те занимавам с реални проблеми. Но бих искал да ми направиш една услуга. Истинска услуга. Ще ти пратя цялата информация за Рубин. Абсолютно всичко.

— Той е на две години, нали?

— Не за клонинга. За оригинала.

— Защо?

— Няма да ти кажа.

— Какво точно искаш?

— И това няма да ти кажа.

— Схващам идеята.

— Добре. — Яни опря лакти на бюрото си. — Поработи по проблема. После ще ти кажа какво мисля.

— Това упражнение ли е?

— Няма да ти кажа.

— По дяволите, Яни…

— Прав си за детето. Тя е по-умна, отколкото показват резултатите от тестовете. Остави това на мен и се заеми със собствената си работа. Аз ще се погрижа за Проекта.

X

Чичо Денис си сложи втора порция яйца. Ари ровичкаше своите без да хапва почти нищо, защото от закуската й се повдигаше.

— Довечера можем да хапнем навън — каза чичо Денис. — Искаш ли?

— Не — отвърна тя. — Не съм гладна.

Днес беше деветият й рожден ден. Искаше й се просто да го забрави. Нямаше намерение да се оплаква, че я боли корем, защото тогава чичо Денис щеше да повика доктор Иванов, а това означаваше нова инжекция и главата й пак щеше да се замае.

— Нищо ли не искаш? — попита чичо Денис.

„Искам маман“ — помисли си Ари.

— Ари, знам, че преживяваш ужасен момент. Не мога да ти помогна с нищо. Иска ми се да можех. Имаш ли някакво желание? Нещо, което да съм в състояние да изпълня?

Тя се замисли. Нямаше смисъл да отхвърля такова предложение. Щом можеш да получиш нещо, възползвай се и по-късно ще му се радваш. Отдавна го беше разбрала.

— Искам.

— Какво, мила?

Ари впери очи в чичо Денис с най-добрия си копнеещ поглед.

— Искам Кон.

Чичо Денис рязко си пое дъх.

— Ари, миличка…

— Ти ме попита.

— Мисля, че ти стига една счупена ръка. Не. Категорично не.

— Искам Кон.

— Конят принадлежи на Рисюн, Ари. Не може да е само твой.

— Въпреки това го искам.

— Не.

Тя отмести чинията си, стана и избяга в стаята си. Хвърли се на леглото и плака, после запрати Пухчо в ъгъла.

И нещо в нея сякаш се пречупи, защото Пухчо бе от маман.

Но не беше истински.

Чу, че някой отваря вратата. Помисли си, че е чичо Денис, затова се обърна и се намръщи, но бяха Катлин и Флориан.

— Сер Денис иска да отидеш при него — тихо рече Флориан.

— Кажи му да върви по дяволите.

Флориан имаше измъчен вид. Но щеше да го направи и да си навлече неприятности заради нея.

— Да, сера.

— Не — спря го тя, избърса очи и стана. — Ще отида. — Пак изтри сълзите си, мина покрай него и Катлин и отиде в трапезарията.

Беше допуснала грешка. Бе допуснала той да я Изработи и сега трябваше да се държи мило.

Глупаво, каза си Ари, потисна гнева си и с мило изражение отиде при него. Денис пиеше кафе и отначало се престори, че не я забелязва.

Пак се опитваше да я Работи.

— Извинявай, чичо Денис.

Той я погледна и бързо отпи от кафето си.

— Бях ти приготвил изненада за днес. Искаш ли още портокалов сок?

Ари седна, като придържаше гипса със здравата си ръка и каза:

— И Флориан и Катлин.

— Сийли — каза чичо Денис. И Сийли донесе още две чаши и наля портокалов сок. Флориан и Катлин тихо се настаниха от другата страна на масата.

— Нели пак е в болницата — съобщи чичо Денис. — Ари, знаеш, че я боли, когато я отпращаш и викаш някой друг.

— Ами какво да направя, като е толкова смотана.

— Нели вече не знае какво да прави с теб. Струва ми се, че е най-добре да я пратим да работи в Града, в детските ясли. Помисли за това. Зависи само от теб.

Не можеше да изгуби маман и Нели в една и съща седмица. Въпреки че Нели я вбесяваше.

— Помисли за това — повтори чичо Денис. — Нели е най-щастлива, когато трябва да се грижи за бебе. А ти не си бебе. И я правиш нещастна — особено когато й заповядваш. Помисли си. Не че няма да можеш да я виждаш. Иначе ще се наложи да я подложим на записна преориентация и да се грижи за апартамента или нещо подобно.

— Нели какво иска?

— Иска да си на три години. Но това не е възможно. Затова трябва да се премести или да се промени.

— Може ли да работи в лабораторията за бебета? И да живее тук?

— Да, може. Всъщност идеята не е лоша. — Чичо Денис даде знак Сийли да му налее още кафе. — Щом така искаш.

— Искам Кон.

Чичо Денис свъси вежди.

— Ари, не можеш да имаш нещо, което ще те нарани.

— Флориан казва, че имало бебе.

— Ари, конете са едри животни. Никой не може да ги язди, поне на Сайтин. Ние ги изследваме, не си играем с тях.

— Можеш да ми дадеш бебето.

— Господи! — възкликна чичо Денис.

— Флориан знае всичко за конете.

Чичо Денис погледна Флориан и Флориан отново стана ази, абсолютно сериозен.

— Не — безизразно отвърна чичо Денис. — Но ще поговоря със ЗМД, Ари. Става ли? Аз не знам нищо за конете. Когато пораснеш мъничко, може би. Когато ми докажеш, че си достатъчно голяма, за да не се промъкваш там и да си счупиш врата.

— Това е гадно.

— Но е вярно, нали? Можеше да си счупиш врата. Или гръбнака. Или главата. Нямам нищо против да се учиш да правиш разни неща. Някой ден ще пилотираш самолет. Ще правиш много неща. Но за Бога, Ари, да не вземеш да се промъкнеш на летището и да се опиташ да излетиш с някой самолет, нали? Трябва да се учиш. Трябва да знаеш какво може да се случи и как да се справяш с опасностите, освен това трябва да си достатъчно голяма и щом искаш да имаш кон, трябва да можеш да се задържиш на гърба му. И да ми покажеш, че си по-умна от коня.

И това беше гадно. Но май беше вярно.

— Той те е изненадал — продължи чичо Денис, — защото не си знаела какво правиш. Затова те съветвам сериозно да учиш за животните. Те не са машини. Могат да мислят. И конят си е помислил; „На гърба ми е седнала някаква глупачка“. И тъй като е бил по-голям, се е избавил от тази глупачка. Помисли за това.

Ари още повече се намръщи. Звучеше й точно така, както се бе случило. Само че чичо Денис беше отстъпил до „може би“. И това бе нещо.

— Трябваха ми седло и юзда.

— Добре. И как щеше да накараш коня да ги носи, хммм? По-добре предварително да се подготвиш. По-добре да потърсиш някои неща в библиотеката. По-добре да поговориш с хора, които знаят. Така или иначе, докажи ми, че знаеш какво правиш, докажи ми, че имаш чувство за отговорност. Тогава ще видим за кон.

Поне беше постигнала нещо. За около две секунди бе забравила колко силно я боли, ала после болката се върна и тя си спомни как се бе чувствала, когато маман беше заминала за „Крайна“, и как го бе преодоляла.

Беше ужасно да преодолее смъртта на маман. Но вече успяваше да се възстановява. Усещаше го. Нещата се опитваха да се върнат по местата си, чичо Денис не й позволяваше волности, скоро щеше пак да ходи на училище и всичко щеше да е като преди.

Стана й тъжно, че се чувства по-добре, което бе глупаво.

Искаше й се да бе могла да разкаже на маман за Коня.

И внезапно пак се зачуди дали маман изобщо е получавала писмата й, каквото и да й казваха, или пък Оли. В гърлото й заседна буца и от очите й бликнаха сълзи. Тя скочи от масата и избяга навън.

 

 

Беше провалила сутринта на чичо Денис. Но нямало нищо, каза чичо Денис, това било като да оздравяваш от някаква болест, от време на време те боляло и постепенно ставало все по-добре. Той не й се сърдеше.

— Разговарях със ЗМД — каза чичо Денис на обяд. — Ще почнат веднага щом се освободи резервоар.

— Искаш да кажеш кон?

— Недей да приказваш с пълна уста.

Тя преглътна. Бързо.

— Трябва да преглеждаш всички данни и да пишеш доклади точно като лаборантите. Трябва да го правиш на компютър и той ще сравнява работата ти с информацията на истинските лаборанти. И където допускаш грешки, ще трябва да откриваш причините и да пишеш доклади за тях. Ще го правиш от самото начало до раждането и после да следиш всичко друго. Успоредно с уроците си. Ако искаш нещо да се роди, трябва да работиш за него.

Това означаваше много работа.

— И после ще ми го дадат ли?

— Всъщност нея. И без това ни трябва още една женска. Мъжките се бият. При някои животни е така. Ще направим още едно, също като първото, а не нов тип, и така няма да рискуваме да я изгубим. Но ако не се справяш с работата, няма да я получиш, защото няма да си я заслужила. Разбираш ли?

— Да, сер — отвърна Ари. Не с пълна уста. Конете растяха бързо. Спомняше си го. Адски бързо. Като всички стадни животни. За една година, може би?

— Те са много деликатни — продължи чичо Денис. — Честно казано, са страшно трудни за дресиране, но твоята предшественичка смяташе, че е важно хората да ги имат. Човешките същества на планетата майка се развивали с други форми на живот, казваше тя, и другите форми на живот им помагали да учат за нечовеците, учели ги на търпение и на стойността на живота. Тя не искаше хората на Сайтин да са лишени от тези неща. Нейната маман Олга се интересувала от свинете и козите, защото били полезни, издръжливи и лесно се приспособявали към нови планети. Ари се интересуваше от конете, защото разполагаме с много данни за тяхното отглеждане: можем да научим нещо от тях за другите, по-екзотични животни. Но по-важната причина да имаме коне, казваше тя, е, че съжителството с тях дава нещо на хората. „Те докосват нещо в нашите психомодели. — Това са точните й думи. — Не искам хората в Отвъдното да се развиват без тях. Нашите древни партньори са част от човешката същност: коне, говеда, делфини. Кучета и котки, само че все още не можем да отглеждаме месоядни, нито да си позволим хищници на Сайтин — засега. Земната екология представлява взаимносвързана система — казваше тя — и хората може би не са хора без влиянието на древните си партньори.“ Тя не беше съвсем сигурна за това. Но опитваше много неща. Затова не се изненадвам, че искаш кон. Тя определено искаше, макар че беше прекалено стара, за да язди — слава Богу. Смущавам ли те, като говоря за нея?

— Не. — Ари сви рамене. — Просто е… странно.

— Сигурно. Но тя беше забележителна жена.

XI

Флориан полагаше всички усилия. И Катлин.

Той дори попита сер Денис дали с нещо не разочароват сера и дали по някакъв начин могат да й помогнат да се оправи, и сер Денис го потупа по рамото и му каза, че се справяли отлично. Че щяло да е най-добре, ако те двамата били достатъчно силни, за да понесат стреса от неразположението на сера, без да се нуждаят от нейната помощ, защото това щели да направят за нея гражданите.

— Но внимавайте и за себе си — каза сер Денис. — За сера ще е още по-лошо, ако с вас се случи нещо. Пазете се, както пазите и нея. Разбираш ли?

Флориан разбра. И каза на Катлин, защото се бяха договорили той да попита сер Денис — нея просто не я биваше да пита граждани.

— Справяме се добре — обясни й той. — Сера се възстановява. Ние правим всичко възможно. Сер Денис е доволен от нас.

— Аз обаче не съм — отвърна Катлин. Катлин страдаше повече от него, защото беше бясна, че сера е наранена, и не знаеше кой е виновен и дали хората правят достатъчно, за да помогнат на сера.

И двамата се зарадваха, когато сера каза, че имала работа за тях. И когато сера отново започна да ходи на училище и положението постепенно се успокои, и те също тръгнаха на училище в Града.

— Ще се срещнем след уроците — каза им сера.

И сера отиде с тях при езерцето, нахрани рибките и каза:

— Трябва да изчакаме дъждовен ден. Следващия четвъртък. Проверих.

Искаше да каже, че е прочела прогнозите, в които пишеше кога метеоролозите ще се опитат да направят дъжд. Обикновено прогнозите бяха точни, поне в рамките на няколко дни. И сера им обясни какво трябва да направят.

И Катлин се зарадва. Това беше Операция. Истинска.

Флориан се надяваше, че сера няма да загази.

Нямаше проблем да избягат от училище: сера просто прати съобщение в Зелената казарма, за да съобщи, че няма да отидат.

После измислиха начин да стигнат до тунел С, без да минават през Главното жилищно фоайе, което означаваше да използват сервизните коридори. И това бе лесно.

Сера им каза какво иска и тримата разработиха Операцията с много варианти, но онзи, който щяха да приложат, сера измисли сама, защото щял да успее, бил най-прост и ако запазела, можела да се измъкне.

Катлин трябваше да пази отзад, а Флориан щеше да върви пръв, защото сера каза, че никой нямало да заподозре ази, а Катлин прибави, че той бил по-добър в приказването.

Наистина започна буря и когато учениците започнаха да излизат от час, сера прошепна:

— Последните две вляво.

Тримата чакаха в страничния тунел, който водеше към климатичната система. Мястото бе подходящо: тъмно и шумно заради вентилаторите.

— Сера Карнат! — извика той и размаха ръка. — Изпуснахте нещо. — И точно както беше казала сера, Ейми Карнат се върна, като преглеждаше нещата, които държеше.

Той се затича към нея. Бе останало да я чака само едно момиче. Флориан бързо се озърна, за да се увери, че няма никой друг.

Нямаше. Катлин трябваше да се погрижи за това на другия завой. Беше си порязала ръката в случай, че се появи някой По-голям, а не дете.

И той даде бележката, която бе написала сера.

„Скъпа Ейми — гласеше тя. Така се пишело, беше им обяснила сера. — Не казвай на никого къде отиваш. Кажи, че си забравила нещо и че трябва да се върнеш, и не позволявай на никого да дойде с теб. Искам да си поговорим. Флориан ще те доведе. Ако не дойдеш, ще се погрижа да ти се случи нещо ужасно. Искрено твоя Ари.“

Лицето на Ейми Карнат пребледня. Тя погледна Флориан, после се обърна към приятелката си.

Флориан чакаше. Сера го бе инструктирала изобщо да не говори.

— Забравих нещо — с разтреперан глас каза Ейми Карнат. — Върви, Мади. Ще те настигна.

Мади сбърчи носле и се отдалечи след другите ученици.

— Моля, сера — каза Флориан и посочи с ръка.

— Какво иска тя? — гневно попита сера Карнат.

— Не знам, сера.

Ейми Карнат тръгна с него. Носеше чанта с учебници. Можеше да я използва, помисли си Флориан, но сера беше казала, че сера Карнат не знаела да се бие.

— Здравей, Ейми — каза сера, сграбчи Ейми за предницата на блузата и я дръпна. Флориан отвори вратата на сервизния коридор.

— Пусни ме — викна сера Карнат. — Пусни ме!

Флориан извади фенерчето от джоба си и го включи. Катлин затвори вратата. Сера блъсна Ейми Карнат до стената.

— Пусни ме! — изпищя сера Карнат. Но вратата бе затворена и вентилаторите заглушаваха всичко.

— Нищо няма да ти направя — съвсем спокойно каза сера. — Но Катлин ще ти счупи ръката, ако не кротуваш.

По лицето на сера Карнат се стичаха сълзи.

— Искам да знам — каза сера — къде е Валъри Шварц.

— Нямам представа — извика сера Карнат и прехапа устни в опит да се овладее. — На „Крайна“ е, не знам нищо повече.

— Искам да знам къде е Сам Уайтли.

— Долу в техникума! Пусни ме, пусни ме…

— Флориан има нож — каза сера. — Искаш ли да го видиш? Млъкни и отговаряй на въпросите ми. Какво знаеш за моята маман?

— Не знам нищо за твоята маман! Заклевам се!

— Стига си циврила. Кажи ми каквото те питам, иначе ще накарам Флориан да ти пререже гърлото. Чуваш ли ме?

— Не знам! Нищо не знам.

— Защо съм опасна?

— Не знам!

— Знаеш, Ейми Карнат, знаеш, и ако не ми кажеш, ще влезем в тунелите и Катлин и Флориан ще те разпитат, чуваш ли ме? И можеш да си крещиш, и никой няма да те чуе.

— Не знам, Ари, не знам! Заклевам се, че не знам.

Сера Карнат плачеше и хълцаше. Ари каза:

— Флориан…

— Не мога да ти кажа! — извика сера Карнат. — Не мога, не мога, не мога!

— Какво не можеш да ми кажеш?

Сера Карнат се задъха и сера започна да разкопчава блузата й с една ръка.

— Ще ни пратят на „Крайна“! — извика сера Карнат и се опита да се отскубне, но Катлин я хвана изотзад. — Ще ни пратят на „Крайна“!

Сера спря.

— Ще ми кажеш ли всичко?

Сера Карнат кимна и изхълца.

— Добре. Пусни я, Катлин. Ейми ще ни каже всичко.

Катлин пусна сера Карнат и сера Карнат отстъпи назад и опря гръб на тръбите. Флориан насочи лъча на фенерчето към нея.

— Е? — попита сера.

— Пращат ни на „Крайна“ — каза сера Карнат. Зъбите й тракаха. — Ако някой се скара с теб, го пращат на „Крайна“.

— Кой го праща?

— Чичовците ти.

— Джиро — каза сера.

Сера Карнат кимна. По лицето й бяха избили капки пот, въпреки че в тунелите бе студено. Плачеше.

— Всички деца ли? — попита сера.

Сера Карнат отново кимна.

Сера се приближи и хвана сера Карнат за рамото, не грубо. Сера Карнат си помисли, че сера ще я удари, но сера я потупа и й каза да седне на стъпалата. После приклекна и постави ръка върху коляното на сера Карнат.

— Няма да те бия, Ейми. Няма да им кажа, че си ми казала. Искам да знам дали знаеш нещо за заминаването на моята маман.

Сера Карнат поклати глава.

— Кой я накара да замине?

— Сер Най.

— Джиро ли?

Сера Карнат кимна и прехапа устни.

— Не съм ти ядосана, Ейми. Няма да се ядосам. Кажи ми какво говорят за мен другите деца.

— Просто казват… — Сера Карнат изхълца. — Просто казват да не ти се изпречваме на пътя, защото всички знаят какво става, ако се разсърдиш, и не искаме да заминем на „Крайна“…

— Като Валъри Шварц ли?

— Понякога просто те преместват в друго крило. Понякога те качват на самолет като Валъри и майка му. — Зъбите на сера Карнат пак затракаха. — Не искам да заминавам. Не им казвай, че съм ти казала.

— Няма. По дяволите, Ейми! Кой ти каза всичко това?

— Мама. Мама ми каза каквото и да се случи, да не те удрям, да не ти отговарям. — Сера Карнат пак се разхълца. — Не искам мама да я прехвърлят на „Крайна“…

Сера се изправи и се отдръпна от светлината. Думите „маман“ и „Крайна“ я разстройваха. Разстройваха и Флориан, но той продължи да насочва лъча на фенерчето към сера Карнат.

— Няма да те издам, Ейми — след малко каза сера. — Щом искаш, ще го запазя в тайна. Ще съм ти приятелка.

Сера Карнат избърса лицето си и я погледна.

— Също и Флориан и Катлин — каза сера. — Добре е да са ти приятели. Но трябва и ти да си ни приятелка.

Сера Карнат си избърса носа и закопча блузата си.

— Така е, нали, Катлин?

— Думите на сера са Правило — отвърна Катлин.

Сера седна на стъпалата до сера Карнат и внимателно отпусна гипсираната си ръка в скута си.

— Щом съм ти приятелка — каза сера, — ще те защитавам. Ще действаме адски хитро и няма да казваме на хората, че сме приятелки. Все едно сме си безразлични. Нито се мразим, нито се обичаме. Така ще си в безопасност. Също и другите деца. Не знаех какво правят. Не искам да правят така. Мога да моля чичо Денис за много неща, а Денис може да моли чичо Джиро. Така че е добре да си ми приятелка.

— Не искам да сме врагове — отвърна сера Карнат.

— Искаш ли да си ми приятелка?

Сера Карнат прехапа устни и кимна.

Флориан се поотпусна и ужасно се зарадва, че няма нужда да нараняват сера Карнат. Тя не приличаше на Враг.

Когато се успокои и престана да хълца, сера Карнат разговаря със сера съвсем спокойно, съвсем тихо, и изобщо не изглеждаше глупава.

— Не бива веднага да разберат, че сме приятели — каза сера Карнат. — Другите деца няма да ми вярват. Защото ги е страх.

— Ще им казваме едно по едно — рече сера.

XII

— Затвори вратата — каза Яни. Джъстин я затвори и седна пред бюрото.

Този път не беше тук заради свой проблем. А заради проблем на Яни. Заради Проекта. Всичко бе в листовете на бюрото, в докладите и тестовете, които той не беше сканирал и обработил на компютъра в офиса, а на портативен компютър със собствена памет.

Не бе подписал анализа си. Яни знаеше от кого е. Това беше достатъчно.

— Прочетох го — каза Яни. — Между другото, какво е мнението на Грант?

— Обсъдихме го. Грант заяви, че това е граждански въпрос, но смята, че човекът, изглежда, изобщо не се справял добре.

— Тези данни са отпреди половин година — рече Яни. — Няма да имаме информация от тази посока още месец и половина, а оттук заминава кораб чак на двайсет и девети. Джейн се безпокоеше за Рубин. Оли ще се опита да реши проблема, убеден съм, но той е ази и преживява истински ад. Проклета да е дъщеря ми! Тя е специалистка, трябва да разбира от гражданска психология повече от Оли, нали?

— Няма да обсъждам дъщеря ти.

— Знаеш ли какво са правили през последните няколко месеца? Дъщеря ми и Джулия Щрасен. Изобщо не исках двете да са в екипа. Та им дадоха безобидна работа… по жилищния аспект, разбира се. С Рубин. Джейн пристига на „Крайна“, преглежда данните и с дъщеря ми се сдърпват още на първото съвещание. Ако питаш мен, това е допринесло за инфаркта на Джейн.

— Бих се доверил на Щрасен — каза Джъстин.

— О, да, как ли не! Джена може да е добър ръководител, но не може да подреди собствения си живот и когато я предизвикат, е отвратителна. И Джейн умря. Това значи, че някой трябва да поеме нещата в свои ръце. Джена се вслушва в мнението на хората си, така е. Но майката на Рубин е сложен проблем. Беше на седмото небе, когато дадоха на Рубин специален статут, а сега негодува, че синът й получил лаборатория без никаква власт. Психологическите проблеми на Рубин… е, имаш списъка: депресии заради здравословното му състояние, връзката му с майка му и така нататък. Рубин се държи нормално. Майка му обаче се опитва да дава телевизионни интервюта, а Джена я спира. Това не се харесва на Стела Рубин. Ни най-малко. Тя и Бюрото на отбраната се сдърпаха още от самото начало… и положението на Рубин е типичен пример за „не мога да живея нито с нея, нито без нея“. Рубин прави психотестовете, които му даваме, Рубин е доволен, стига да е в състояние да запази мира, така смяташе Джейн — очевидно неискрена реакция, тъй като Бюрото на отбраната не позволява на майка му публични прояви. Преди шест месеца космическо време. Ето защо исках да хвърлиш един поглед на данните. И кръвните проби…

— Като се има предвид какво ще получим след още шест месеца…

— Интервютата на Ари, искаш да кажеш.

— Той е биохимик. Разбира, че провеждат с него някакъв генетичен експеримент. Ами ако някой забележи?

— Ще ти кажа какво знам. Рубин не е онзи хлапак, от който направиха специален. Рубин е пораснал. Рубин е разбрал, че извън неговата лаборатория става нещо. Рубин е осъзнал сексуалността си, здравословните му проблеми го вбесяват, в „Рисюнспейс“ започва борба за власт и майка му влиза в конфликт с Администрацията и Бюрото на отбраната и се опитва да овладее старите механизми за контрол чрез сина си. Той реагира с лъжи в психотестовете си и подправя кръвните си проби, докато Джена, проклета да е, скъсва списъка с новите назначения на Джейн и се обявява за независима на основания, които Оли Щрасен не е в състояние да прецени, защото е ази. Така че я уволнявам. Уволнявам я и я връщам тук. Казвам ти го, за да разбереш, че съм малко… лично засегнат…

„Какво иска?“

— Ти имаш някои открития — каза Яни, — които са различни. Които идват от специфичния аспект на програмите ти, колкото и да е безумен. Обсъдих предложенията ти с комисията и казах на Денис кой е източникът.

— По дяволите, Яни…

— Ти се разбираш с него, синко, а Денис има думата по отношение на програмите на Ари. Както обикновено, Джиро се опита да възрази, но аз проведох дълъг и спокоен разговор с Денис, за теб, за проектите ти, за цялото положение. Ще ти кажа какво виждаш тук в Рисюн. Виждаш система, която е напрегната до крайност и поставя второстепенен административен персонал като дъщеря ми на постове със значителна отговорност, защото нямаме по-квалифицирани хора, защото, Бог да ни е на помощ, другата възможност е още по-лоша. Ресурсите на Рисюн са прекалено ограничени, а Бюрото на отбраната вижда как проектът му се разпада на пух и прах. Ако Джейн беше жива, ако Оли можеше да прати Джена по дяволите… но той не може, защото проклетият правилник не му дава пълна власт над гражданска програма и няма начин да уволни Джена. Той е взел Последния запис, може да получи граждански статут, но Джена се е самоназначила през главата му с помощта на другия персонал и Джулия Щрасен се е обявила за изпълнител на завещанието на Джейн, така че Джена и Джулия трябва да подпишат гражданските документи на Оли — блестящо, нали? Джена ще си плати за това. Сега Оли ще получи гражданския си статут от нас. Но заповедта ще стигне там чак след няколко месеца и той не знае за това. — Яни поклати глава. — Пълна каша. И ще те помоля за нещо, синко.

— За какво?

— Искам да продължиш да проверяваш информацията за Рубин. Независимо от сроковете. За майка на клонинга на Рубин избрахме Али Морли. Но искам да екстраполираш някои от своите възнаграждаващи структури в гражданска психика.

— Искаш да кажеш, че мислиш за интервенция ли? При кого?

— Интересуват ни структурите. Обратната връзка между работа и възнаграждение. По този въпрос работи Густав Морли. Ти не познаваш толкова добре гражданската психика, това винаги е бил един от проблемите ти. Ако се наложи да внесем промени в посоката, няма да предоставим програмата на теб. Просто искаме да сравним неговите бележки с твоите. И честно казано, искаме да сравним ситуацията с тази на Ари.

— Наистина ми се ще да си мисля, че казваш истината, Яни. Това реален проблем ли е?

— Вече не. Ще ти кажа истината, Джъстин. Ще ти кажа пълната истина. След товарния кораб, който ни донесе тези данни, пристигна военен куриер. Бенджамин Рубин се е самоубил.

— О, Господи!

Яни го гледаше. Внезапно състарен и уморен.

— Ако не бяхме постигнали успех с публичното представяне, на Ари — каза той, — щяхме да изгубим Рисюн. Да го изгубим. В момента балансът ни е отрицателен. Използваме средствата на Бюрото на отбраната и изпитваме страшен недостиг на персонал. Предполагам, вече ти е ясно, че сме регистрирали признаците за стрес при Рубин още преди законопроекта за отваряне на архивите, преди приключението на Ари в Града. Тогава осъзнахме, че е застрашен самият Проект. Щяхме да пратим инструкции, но закъсняхме. Предстоеше внасянето на законопроекта — научихме преди да съобщят публично. Знаехме, че Ари ще трябва да се появи пред хората. Може и да не простиш на Джиро, но може би ще ти е от полза да разбереш какво е ставало зад кулисите. В момента Администрацията гледа на теб в съвсем друга светлина.

— Не изпитвам никаква враждебност към едно деветгодишно дете.

— Успокой се. Друго искам да кажа. На „Крайна“ имаме дете, което е психологическо копие на самоубиец. Трябва да вземем важни решения. Едната възможност е да го дадем на Стела Рубин. На теория тя е най-добрата майка за клонинга. Но Стела Рубин има проблеми, проблеми от първа величина. Да го оставим при Морли. Но къде е грешката, довела до всичко това? В Джена ли? Или по-рано, в базисния психомодел на едно потискано от майка си дете със здравословни проблеми? Трябва ни отговор. Има време. Това дори не е твой проблем. А на Густав Морли и Али. Просто… в твоята работа има нещо… което интересува Денис, а честно казано, и мен. Мисля, че вече разбираш.

— Мотивационна психология.

— Свързана с проучванията на Емъри. Има причина, поради която тя те е искала, готов съм да го повярвам. Джордан също получи данните за Рубин. Когато кажеш, че имаш някаква изкристализирала идея по въпроса, ще те пратя в Планис за около седмица.

— Грант…

— Само теб. С Грант няма да се случи нищо лошо, имаш думата ми. Просто не искаме усложнения. В Бюрото на отбраната ще са адски нервни. Трябва да маневрираме много внимателно. Казвам ти, синко, Администрацията те наблюдава. Постоянно. Досега беше безупречен. Ако с Джордан издържите следващите няколко години… има известна вероятност положението да се подобри. Но ако се стигне до срив, ако… ако с Ари нещо се обърка… просто не знам какво ще се случи. С всички нас.

— По дяволите, на някого изобщо пука ли му за детето?

— Да. Сам можеш да си отговориш на този въпрос. В момента Рисюн е в страхотна финансова криза и се държим единствено благодарение на Бюрото на отбраната. Какво ще стане с нея, ако Бюрото на отбраната се откаже и проектът премине в ръцете на Бюрото на науката? Какво ще стане с нас? Какво ще стане с посоката, в която ще продължи целият Съюз? Ще има промени, поне това е сигурно. Загуба на равновесие — в цялата ни система от приоритети. Аз не съм политик. Мразя политиката. Но по дяволите, синко, виждам бездната пред нас.

XIII

Ари слезе с чичо Денис от асансьора в големия коридор до Първо крило. Никога не беше идвала тук.

— Искам да видиш нещо — бе казал чичо Денис.

— Изненада ли е? — беше попитала тя, защото чичо Денис никога не й показваше онова, което обещаваше да й покаже, и до късно работеше в офиса си. Ари се радваше, че Нели все още е при тях.

— Нещо като изненада — бе отвърнал чичо Денис.

Ари не знаеше, че тук има апартаменти.

Тя се приближи до вратата с чичо Денис и зачака той да натисне звънеца на Монитора, но чичо Денис я попита:

— Къде е картата ти?

Ари я откачи от блузата си и я пъхна в ключалката.

Вратата се отвори, осветлението се включи и Мониторът съобщи:

— След последното използване на тази карта са регистрирани двайсет и седем влизания. Желаете ли разпечатка?

— Кажи му „запис“ — рече чичо Денис.

Намираха се в огромен красив апартамент — по-голям от апартамента на маман и апартамента на чичо Денис и внезапно Ари свърза „последното използване на тази карта“ и факта, че тази карта е нейна.

Нейна. На Ари Емъри.

Беше зловещо. Тя не се отделяше от чичо Денис, който отвори вратата на голяма стая с по-нисък от останалия под център, диван и ламперия от вълнодърво — красиво и опасно, само че вълнодървото бе покрито с дебел пласт прозрачна пластмаса, като образците в училище. По стените имаше картини. Много картини.

Продължиха нагоре по друго стълбище, минаха покрай бара, на който все още имаше чаши. И после по коридор, след това друг. Влязоха в кабинет, голям кабинет с огромно черно бюро с вградени уреди като бюрото на чичо Денис.

— Това е кабинетът на Ари. — Чичо Денис натисна един от бутоните и отвори компютърен терминал. — Винаги имаш „базов“ терминал. Така работи компютърната система на Дома. А този е с много предпазни кодове. Седни, Ари. Въведи гражданския си номер.

Тя беше нервна. Компютърът на Дома представляваше съвсем различна система от малката машина в нейната стая. Само възрастните въвеждаха номерата си, иначе можеше да си има неприятности със Службата за сигурност. Флориан казваше, че някои системи били опасни.

Тя нервно погледна чичо Денис, после седна и потърси ключа на клавиатурата.

— Откъде се включва?

— В бюрото има слот за карта. От дясната ти страна. После ще поиска да сканира дланта ти.

Тя го направи. Сензорът светна. Тя долепи дланта си към него.

— Име — каза Мониторът.

— Ариан Емъри.

Червената лампичка на терминала светна.

Екранът не се повдигна от пулта.

— Какво прави?

— Проверява датата — отвърна чичо Денис. — Проверява всички архиви на Дома. Кога си родена и на колко си години, защото е открил сходства в дланта ти и навярно в гласа ти, но знае, че те не са на първоначалния му собственик. Сега търси в архива всички отпечатъци от дланта на Ари и записи на гласа й. Ще отнеме около минута.

Не беше като обикновеното включване на компютър. Бе виждала чичо Денис просто да говори на компютъра си чрез Монитора. Тя погледна все още светещата червена лампичка, после погледна чичо Денис.

— Кой е написал тази програма?

— Ари. Защото знаеше, че някой ден ще съществуваш. Тя предвиди за теб много неща, които са адски важни. Когато се появи промптът, Ари, искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Кажи му „Копирай Д/ТР, запетая, Б1.“

— Какво е Б1?

— База едно. Ето!

Екранът се повдигна от повърхността на бюрото.

„Здравей, Ари.“

Пак зловещо. Тя написа: „Копирай Д/ТР, запетая, Б1.“ „Прието. Здравей, Ари.“

— Иска да го поздравиш — каза чичо Денис. — Можеш да му говориш. Той ще научи гласа ти.

— Здравей, База едно.

„На колко си години?“

— На девет.

„Здравей, Денис.“

Ари си пое дъх и погледна Денис.

— Здравей, Ари — отвърна той и се усмихна странно. Не говореше на нея, говореше на компютъра.

„Не се бой, Ари. Това е само машина. Аз съм мъртва вече от 11.2 години. Машината стартира програма, основана на архивите, които все още са активни в компютрите на Дома, и попълва празнотите от тази информация. Ти живееш при Денис Най, нали? Имаш ли домашна връзка там?“

— Да — каза чичо Денис и когато Ари се обърна, за да възрази, доближи показалец към устните си и кимна.

— Чичо Денис казва, че имам.

Мониторът можеше да се справи с такива неща. Просто му трябваше малко повече време.

„Изброй ми реките, континентите и всички други имена, за които се сещаш, Ари. Няма значение в какъв ред. Искам да регистрирам гласа ти. Продължавай, докато ти кажа да спреш.“

— Нова Волга и река Приятелство, Новгород и Рисюн. Планис, Антиподите, залива Суигърт, Гагаринград и Горна Бразилия, Кастилия, Дон, Светланск…

„Стига. Достатъчно. Отсега нататък можеш просто да вкараш картата си във всеки Монитор и да му кажеш името си. Тази База е активирана. Можеш да влезеш в нея, като кажеш на Монитора да я качи на екран или да я принтира. Ако Денис си върши работата както трябва, знаеш какво значи това. Знаеш ли?“

— Да.

„Добре. Влизай в Базата винаги, когато решиш. Ако искаш да излезеш от системата на Дома, просто кажи «изключи». Записването на информацията е автоматично. Системата винаги ще намира мястото ти, но няма да се активира, докато не кажеш «здравей». Денис ще ти обясни подробностите. Довиждане. Не забравяй да се изключиш.“

Ари погледна към чичо Денис и прошепна:

— Да се изключа ли? — Той кимна и Ари каза: — Изключи.

Екранът потъмня и се прибра в бюрото.