Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
incheto_1914 (2009 г.)
Разпознаване и корекция
Драгомир Керанов (2018 г.)

Издание:

Автор: Стефан Нойков

Заглавие: С името на Левски

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Печатница: Профиздат

Излязла от печат: 30 декември 1964

Редактор: Методи Петров

Художествен редактор: Стефан Пенчев

Технически редактор: Кирил Настрадинов

Художник: Антон Петков

Коректор: Мариана Бисерова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5570

История

  1. — Добавяне

Спортни сърца

Да пренебрегнеш своя личен интерес заради интереса на спортния си колектив, да превъзмогнеш личната болка и да поставиш над всичко устрема на своя отбор, като отдадеш и сили, и воля за славата на името, което защищаваш — това значи да си истински спортист, да носиш пламенно спортно сърце!

В историята на „Левски“ има много примери, зад които туптят верни спортни сърца.

Със синята фланелка Димитър Дойчинов започна да играе през 1934 година в юношеския футболен отбор, от 1936 година влезе в първия отбор и остана като титулярен състезател до 1953 година. За своето дружество той се бори дълги години като състезател и по баскетбол, ски, тенис и плуване (републикански юношески шампион по гръбно плуване за 1937 г.). През 1940 г. си счупи единия крак, а през 1950 г. — и другия. Специалистите предрекоха, че това е краят на футболната му дейност. Дойчинов обаче ги опроверга: с воля, търпение и огромна любов към спорта той се възстанови и още три години защищава самоотвержено името на „Левски“. В своя живот пред личните си интереси Дойчинов постави интересите на спортния си колектив: през 1949 г. напусна поста си като адвокат на Соф. клон на бившата БЗКБ, защото при реорганизацията на физкултурното движение трябваше да премине в бившето д-во „Червено знаме“; за да остане в „Левски“, той пожертвува личната си кариера и стана сортировач в столичната поща. Носител на наградата за „ученика спортсмен“ на дружеството още като юноша, Дойчинов остана образец на съзнателен и дисциплиниран играч, защото искаше името на „Левски“ да бъде винаги чисто.

 

 

Играеше се един решителен мач от квалификационния турнир в София през 1949 година за определяне на отборите, които ще влязат в новообразуваната „А“ републиканска футболна група. И ето че при едно сблъскване на Спас Андреев — вратаря на „Левски“, бе пукната кост на крака. Смени на играчи тогава не се позволяваха и той остана на поста си. Едва се движеше на вратата, трудно ловеше топката и я подаваше само с ръка. Другарите му от отбора се стремяха да му оставят по-малко работа и топката въобще да не достига до него. Но когато „Левски“ водеше с 1:0, срещу отбора му бе присъдена дузпа, а изравняването на резултата можеше да внесе пълен прелом… Зад топката застана Стефан Божков — известният по това време майстор на дузпите, а срещу него се намираше Андреев, който едва стоеше на краката си. Удар — топката полетя към ъгъла, но Андреев с върховно напрежение на силите плонжира и успя да я отбие! Публиката го акламира бурно, а другарите му го разцелуваха.

— Това реши мача — разказва един от тях. — Героизмът на нашия вратар ни въодушеви, вкарахме втори гол, спечелихме мача с 2:0 и станахме първенци на турнира. А след последния съдийски сигнал трябваше да подкрепяме Андреев, за да го заведем до съблекалнята.

 

 

Един от нашите най-добри футболисти преди години беше Иван Димчев — капитан и централен защитник на „Левски“, участник и в националния отбор. Смел, бърз, сигурен и самопожертвувателен, той беше стълбът в отбраната на „сините“. По това време Димчев получи настойчиви предложения да мине в друг отбор, като му се предлагаше и длъжност с много по-добра заплата. Той отказа и остана на скромната си служба като счетоводител, за да остане в „Левски“.

През март 1946 г. Димчев загуби син. Погребението беше определено за 10 март, но в тоя ден „Левски“ имаше важен мач за първенството. Димчев не се поколеба, настоя — и тъжната церемония стана на 9 март. А на другия ден, при цялата си скръб, футболният капитан на „сините“ излезе на терена начело на отбора си, бори се геройски както винаги и допринесе за победата на „Левски“.

 

 

В щафетата за мъже от лекоатлетическите състезания за първенство през 1948 г. Александър Нечев от „Левски“ стартира на четвърти пост, но още в началото разтегна мускул на крака. Той стисна зъби, преодоля болката и успя да финишира пръв — защото това беше необходимо за класирането на отбора за финала. А на финала смяна не можеше да става и Нечев отново застана на четвърти пост. Другарите му от отбора — К. Такев, Г. Нечев и Д. Бъчваров, вложиха всичко, за да предадат щафетата на четвъртия пост със значителен аванс. Ал. Нечев я пое и въпреки силните болки в крака пресече пръв финиша.

 

 

На първия финал за купата на Съветската армия през 1950 г. отборът на „Левски“ излиза за почивката след първото полувреме с понижен дух: счупен е кракът на Дойчинов, това се е отразило на играчите, а силният съперник води с 1:0. Отборът е разстроен.

— Какво се борите толкова? Защо не дадете купата? — намесва се един физкултурен ръководител от това време. В тия думи не лъха желание да се окуражи отборът. Личи обратното.

— Няма да я дадем! — скача тогава Ацето Димитров и се обръща към другарите си: — Чувате ли го какво иска?… Няма да го бъде! Ще се борим и пак ще спечелим купата!

Тази рязка и смела реакция действува като искра, която възпламенява колектива. През второто полувреме „Левски“ успява да изравни резултата, а на третия финал наистина отново печели купата.

Същият сърцат Ацко Димитров след друг тежък мач, в който даде всичко от себе си, напусна съблекалнята, без дори да се измие. Той бързаше за болницата, където в тежко състояние се намираше неговата другарка.

 

 

Мнозина от любителите на леката атлетика сигурно са запазили спомените си за Кирил Такев от „Левски“, тоя прекрасен състезател, който дълги години наред беше образец на спортно дълголетие, трудолюбие и преданост към дружеството си. Бивш републикански шампион и рекордьор, многократен участник в националния отбор по лека атлетика. Такев се явяваше на състезания за първенство по най-различни дисциплини, за да печели точки за „Левски“. Той правеше това със съзнанието, че си вреди, че такова разпиляване на силите не в интерес на личните постижения в неговите специални дисциплини. Правеше го без роптание и с готовност, защото над собствените си интереси поставяше интересите на своето дружество.

 

 

На полуфинала за републиканско футболно първенство през 1946 г. „Левски“ срещна „Спартак“ (Варна), който само една седмица преди това бе елиминирал „Славия“ на ¼ финала в София. Още в първото полувреме при резултат 0:0 Ацето Димитров, а след него и Б. Цветков напуснаха терена поради контузии. Смени не се позволяваха и „Левски“ остана с девет души срещу силен съперник. Именно сега „сините“ проявиха цялата си психическа устойчивост и воля за победа. Мачът завърши 3:0 за „Левски“.

 

 

През пролетта на 1964 г. Стефан Абаджиев замина като зрител за мача срещу пловдивския „Локомотив“. Той страдаше от силно стомашно отравяне и лекарят на отбора категорично забрани участието му в състезанието. Но през първото полувреме играта на отбора не вървеше, особено слаб бе десният фланг на нападението. Очертаваше се загуба за „Левски“ и Абаджиев не изтрая на скамейката. През почивката той сам пожела да смени другаря си с № 7, получи разрешение от треньора и излезе на терена. Даде в играта всичко каквото можеше и допринесе за победата на отбора си.

 

 

Пример на преданост към своето дружество и спортния си колектив дадоха и младите волейболисти на „Левски“ — Ил. Асенов, С. Галактионов, В. Данчев, Й. Тодоров и други. Те бяха републикански юношески първенци и завършиха заедно училището през 1954 година. Можеха да постъпят в университета, да станат лекари, инженери, архитекти и т. н. Вместо това, за да запазят своя отличен спортен колектив и да бранят рамо до рамо и по-нататък името на „Левски“, тези младежи единодушно решиха и постъпиха заедно в Тп институт. Любовта към спорта и към дружеството надделяха.

 

 

Разказахме някои случаи за спортно себеотрицание и на преданост към „Левски“. Разказахме ги, защото те говорят за несломими спортни сърца и са прекрасен пример за младите поколения от състезатели!