Тенсинг
Човекът от Еверест (7) (Автобиография на Тенсинг)

7
Планините са все още там

Две седмици след женитбата ми с Анг Ламу аз се отправих на ново пътешествие. Страхувах се, че тя не бе много доволна, но такава е участта на шерпските жени.

Това пътешествие не бе голямо. То дори не бе свързано с изкачване на планини. През годините на войната в Индия имаше много американци и те често идваха в Дарджилинг да прекарат отпуската си. Един от тях, подполковник Х. Тейлър, пристигна с разрешение за влизане в Тибет и ме ангажира да му помогна при организирането на пътуването и да го придружавам. Взехме два коня за себе си и няколко мулета за багажа и се отправихме към долините на Сикким, а след това през високите, ветровити проходи. Не отидохме далеч — само до Гянтце, един от най-близките до границата градове, но дотогава от Тибет познавах само Ронгбук и Еверест и затова ми беше не по-малко интересно, отколкото на Тейлър. Той се държеше приятелски и често казваше, че ако отида в Америка, ще ме научи да карам джип. Оттогава в главата ми се въртят все джипове и ако успея да спестя достатъчно пари, ще си купя един, тъй като това е най-подходящата кола за стръмните пътища около Дарджилинг.

Подполковник Тейлър бе не само любезен, но и щедър. По-късно, когато свърши войната, той ми изпрати, преди да замине за родината си, двеста рупии като подарък. Но той все още ми дължи уроците по каране на джип и някой ден, когато отида в Америка, ще трябва да си уравним сметките.

Пътешествието продължи само два месеца. Подобно на подполковник Тейлър повечето американци, които бях срещал, предпочитаха да яздят, вместо да ходят пеша и сега, след като придобих известен опит с конете, помислих за нов начин на препитание. Като се върнах в Дарджилинг, купих два коня със спестяванията си от Читрал и започнах да ги давам под наем. Известно време вървеше добре. Докато другите шерпи работеха непосилно, носейки товари нагоре-надолу по хълма, за мене бе достатъчно да дам под наем конете до обяд, а след това да си стоя у дома.

В същност рядко правех това, тъй като чувствувах сили в себе си и предпочитах да работя, отколкото да седя. И затова развеждах туристи, както правех преди войната. Спомням си, че един ден при изгрев-слънце заведох седем американки на Хълма на тигъра, за да видят Еверест. Там имаше и други водачи и туристи и водачите правеха нещо, което, срамно е да кажа, често ставаше — показваха на туристите друг връх. Причината за това е, че от Хълма на тигъра Еверест не прави особено впечатление. Той е далече и се намира зад Лотсе и Макалу, така че те изглеждат по-големи, особено Макалу. Затова туристите обикновено смятат Макалу за Еверест и много от разводачите просто потвърждават: „Да, това е Еверест“ — защото им е все едно и ги мързи да обясняват. Но на мене това не ми харесваше. Аз показах на моите седем дами къде е Еверест и им разясних защо изглежда най-малък. Те останаха толкова доволни от моята почтеност, че по-късно наемаха коне от мене и ме препоръчваха на приятелите си.

Едно от хубавите неща на Дарджилинг е, че тук постоянно прииждат много и най-различни хора. Една утрин, като се движех по Човраста, главната улица на града, неочаквано срещнах мисис Смитън, която не бях виждал от изкачването на Тирич Мир. С нея беше един господин, който изглеждаше непознат, и аз очаквах да ме представи. Когато той заговори, открих със смущение, че това бе нейният съпруг. По-късно той разказа, че през войната бил ранен с куршум в носа и от това лицето му се изменило неузнаваемо. Но други промени у двамата съпрузи нямаше. Те бяха все така дружелюбни и сърдечни и ме поканиха да ги придружа за една седмица в Калимпонг. Това бе прекрасно възобновяване на познанството ни.

Както преди, аз развеждах туристи за кратко време до близките селища Пхалут, Тонглу и Сандакпху. Понякога тези обиколки се оказваха поучителни не само за тях. Така спомням си една английска двойка, която водих на Хълма на тигъра. Те пожелаха да видят повече, наехме коне и се отправихме за Тонглу. Сахибът не помня добре, но мемсахиб бе доста красива и особено ми направи впечатление цветът на кожата й и красивите й бели зъби. Вечерта на първия ден отседнахме в една дака^[1], където прекарахме нощта и на сутринта, както е редно, им занесох вода за миене и чай. Когато влязох в стаята, мемсахиб се изправи и седна в леглото. Помислих си: „О, боже, сгрешил съм стаята!“ — защото тя не бе млада и красива, а старица с бледа кожа и без зъби. Оставих каната и чайника и се готвех да побягна, когато забелязах на масичката до нея няколко бурканчета с кремове и пудра и две красиви бели челюсти в чаша вода. „А, може би…“ — помислих си аз, но все пак избягах. Когато излезе малко по-късно, тя бе все така млада и красива като предния ден.

Най-после през пролетта на 1946 година се състоя първата истинска експедиция след дълги години. Целта бе пак Бандар Пунч — Маймунската опашка, в Гархвал, и отново със старите ми приятели мистър Гибсън и мистър Мартин от Дун Скул в Дехра Дън. Когато пристигна тяхното писмо, с което ме питаха дали мога да ги придружа, аз така се развълнувах, сякаш не бях възрастен човек, а момче. „Ти се връщаш в планините!“ — бе всичко, което можех да помисля, и то бе като мощен зов вътре в мене. „Ти се връщаш в планините, на които принадлежиш!“

И така аз отидох в Гархвал, срещнах се с моите приятели и тръгнахме. Този път с нас дойдоха мистър Р. Л. Холдсуърт, също учител в Дун Скул, участвувал в експедицията до Камет през 1932 година, майорът от британската артилерия Мънро и лейтенантът от индийската армия Н. Д. Джейал, с когото през следващите години станах твърде близък. И този път нямахме щастие на Бандар Пунч. Времето беше лошо и валеше обилен сняг. Въпреки това стигнахме до 5500 метра височина — с триста метра повече, отколкото през 1937 година. Прекрасно бе да бъда отново всред планините, където се чувствувам най-щастлив.

— Ще се върнем пак. Някой ден ще хванем тази маймуна за опашката — заяви мистър Гибсън на прощаване.

— Само че вече не трябва да се нарича Маймунска опашка — отвърнах аз, смеейки се. — Отсега нататък името й трябва да бъде планината Дун Скул.

Странно нещо е Кангченджунга. Ето го там, третият връх в света, извисил се толкова близко и високо над Дарджилинг, че през половината от моя живот запълваше погледа ми. И все пак аз не съм бил на него. Много пъти съм ходил на Еверест, в Гархвал, на далечни планини в Кашмир и Читрал, но нито веднъж на Кангченджунга. Нито един шерпа от моето поколение не е изкачвал Кангченджунга.

Първите опити за изкачването му са правени отдавна. През 1905 година малка швейцарска група се опитала да намери път към върха и изчезнала безследно. През 1929 година един млад американец на име Фармър се опитал да го изкачи сам като Уилсън на Еверест, но и той загинал. През същата година и през следващите две години към Кангченджунга се отправили три големи експедиции — две германски и една швейцарска — с участието на няколко англичани и австрийци. През 1930 година тази смесена експедиция предприела опит от непалска страна, но едва започнали катеренето, пред очите им се сгромолясала вероятно най-голямата лавина, виждана от човек. Сякаш цялата стена на планината се движела надолу към тях и макар че загинал само един шерпа, всички били толкова близко до смъртта, че решили да отидат на друга планина. Двете германски експедиции през 1929 и 1930 година минали от другата страна през Сикким и нагоре по ледника Зему. И двата пъти в продължение на седмици и месеци те се опитвали да си проправят път нагоре по огромния леден хребет, известен под названието Североизточно ребро и в края на краищата втората група успяла да достигне най-високата му точка — 7900 метра, но път към върха не бил намерен. При този опит загинали един германски алпинист и шерпа Чеден, падайки от хиляди метри височина.

Оттогава никой не е правил опити да изкачи Кангченджунга, въпреки че е близо до Дарджилинг и лесно се отива до него. Главната причина за това е, че от всички големи планински върхове той е най-близо до равнините и Индийския океан и времето на него е много непостоянно. Летният мусон духа тук най-продължително и най-силно и облаците са така плътни, че месеци наред от Дарджилинг не може да се види върхът. А дори и през другите сезони топлият въздух, издигащ се отдолу, среща студа на снеговете и ражда чести бури и огромни лавини. Около Кангченджунга има много по-малки върхове, като Кабру, Джанну, Симву, Джонсонг, Канг, Коктанг и Пандит, и на повечето от тях са се изкачвали експедиции, някои от които са завършили с успех. Но понеже са по-ниски, там условията не са така тежки. Все пак трудно или не мисля, че алпинистите няма да се откажат завинаги да покорят третия по височина връх в света. През последните години на Кангченджунга^[2] ходиха няколко разузнавателни групи, за да търсят нови и по-добри пътища, и няма да бъда изненадан, ако скоро към върха се отправи нова, голяма експедиция.

Както казах, аз никога не съм бил на върха, но много пъти бях близо до него. Първият път бе през 1935 година, когато помагах при пренасянето на товарите за базовия лагер на Кабру, а след това през 1946 година, след като се върнах от Гархвал. В продължение на няколко месеца ходих два пъти.

Първият поход предприех заедно с майор Рид от индийската армия. Нямахме за цел да изкачваме връх, а само да изследваме големите ледници Зему и Ялунг и да стигнем до високите превали в този район. Също така и това е указание за опасностите в тези места, ние търсехме следи от загиналите алпинисти, участвували в двете експедиции предната година. Ръководител на едната от тези експедиции бил капитан Лангтън Смит, който заедно с трима шерпи тръгнал да изкачи връх Захарната глава, но изчезнали в снежна буря, без да оставят следа. От другата експедиция изчезнал мистър К. Рой, директор на бенгалския завод за лампи. Преди да тръгнем от Дарджилинг, неговата съпруга, американка, ни помоли да го потърсим и да й донесем каквато и да е останка, която намерим.

Ние търсехме внимателно и наистина открихме трупа на един от шерпите, придружаващи капитан Смит. Той лежеше до голяма скала недалеч от местността Гринлейк. Наблизо имаше останки от огън, а под тялото му — съд за готвене. В същата местност всред камъните намерихме няколко пакета с фотофилми, които сигурно са принадлежали на Смит, но от него, както и от другите двама шерпи нямаше никаква следа. В тази част на планината има много езера и предполагам, че те са се опитали да прекосят едно от тях по полузамръзналата му покрита със сняг повърхност и са потънали. Малко по-късно, когато се връщахме от ледниците, попаднахме на трупа на мистър Рой, също недалеко от Гринлейк. Някой се бе опитвал да изгори трупа, но немного успешно. Ние погребахме останките. Помнейки молбата на мисис Рой, ние взехме парче овъглена кост и ръчния часовник на мъжа й и ги занесохме в Дарджилинг.

На този поход нямахме специална задача да издирваме изчезналите планинари. Това правехме между другото. Но едва се върнах и ме повика капитан Дж. У. Торнли от седмия стрелкови полк на гурките, който отиваше специално да търси капитан Смит. Скоро пак се отправих към Зему. С нас дойдоха още шестима шерпи. Когато стигнахме ледника, разделихме се на няколко групи и започнахме внимателно издирване, което продължи много дни. Но този път не открихме никаква следа от капитан Смит.

Затова пък попаднахме на следи от йети.

Сега ще разкажа всичко, което зная за йети или „страшния снежен човек“. То не е повече от това, което знаят много хора, прекарали дълго в Хималаите, а може би е по-малко. За първи път видях следи от йети на ледника Зему през 1946 година и втори път в подножието на Еверест през 1952 година, когато участвувах в швейцарската експедиция. Както вече споменах, когато бях момче в Соло Кумбу, често откривах по ледниците и високите склонове животински тор и бях сигурен, че той е от йети. Разбира се, слушал съм много разкази както от баща си, така и от други хора.

Ето какво разказваше баща ми.

За пръв път той срещнал това странно същество на ледника Барун близо до Макалу и недалеч от Тца-чу, където съм роден. Той попаднал на него неочаквано и толкова близо, че го видял съвсем ясно. Изглеждал като огромна маймуна с тази разлика, че очите му били хлътнали дълбоко, главата заострена на темето. Козината му била сивкава и особено биело на очи, че растяла в две посоки — над кръста нагоре, а под кръста надолу. Това било самка с продълговати, увиснали гърди, на ръст около метър и двадесет сантиметра. Тя тичала само на два крака, като придържала гърдите си с ръцете. Баща ми, естествено, се уплашил, но и йети също. Животното моментално се обърнало и започнало да се катери по стръмния планински склон, издавайки висок, пронизителен писък и скоро изчезнало. След това баща ми изпаднал в тревога, очаквайки някаква беда, тъй като има много, които твърдят, че ако човек види йети, сигурно ще умре. Но той има̀ щастие, не умря и казваше, че след тази случка боледувал почти цяла година.

По-късно той пак се срещнал с йети. Това бе през 1935 година, когато дойде през Нангпа Ла в Ронгбук, за да ме навести по време на първата ми експедиция до Еверест. Една нощ той останал сам в лагер I на ледника, другите били или в базовия лагер по-долу, или в по-високите лагери. На утрото, точно когато се разсъмвало, чул писък отвън. Повдигнал платнището на палатката и погледнал — недалече видял животно, което слизало по ледника от юг към север. Разбира се, баща ми пак се изплашил. Той не искал да погледне йети, но също така не искал и да се скрие в палатката, защото се опасявал да не би животното да се приближи повече или дори да влезе в палатката. Останал на място, докато йети се спуснал по ледника и изчезнал от погледа, след това бързо се отправил към лагер II, където бях аз. Като пристигна, прегърна ме и каза:

— Извървях толкова път, за да видя сина си, а вместо това видях йети.

Но този път той не бе го видял така отблизо и не се разболя след това.

Навсякъде из Хималаите всред планинските жители се разправят разни истории за йети. Трудно е да се каже кои са верни и кои са родени от фантазията и суеверието. В Соло Кумбу разказват, че някога много йети били дошли и се заселили в околностите на село Таргна. Местните шерпи строели къщи и обработвали нивите си, а нощем или когато хората отсъствували, йети идвали и правели големи пакости, така че всичко трябвало да се започва отново. Странно впечатление правело, че йети не вършели това само за да рушат. След разрушаването те се опитвали по свой собствен начин да изградят наново къщите и да обработват нивите. Но, естествено, те не могли да извършат това и жителите на селото изпаднали в отчаяние. Тъй като не могли да намерят странните същества, когато излизали да ги търсят, решили да прибегнат до хитрост. Веднъж те отишли до една местност, където знаели, че се събират йети, защото там имало много тор, оставили няколко паници с чанг, силно шерпско питие, а наоколо много кукри — криви непалски ножове. През нощта, както се надявали, йети намерили чанга и го изпили. След като се опили, те грабнали ножовете и започнали да се бият. На утрото, според разказа, почти всички йети лежали мъртви на земята и жителите на Таргна отново можели спокойно да гледат работата си.

Шерпите смятат, че съществуват два вида йети: метри — човекояден, и чутри, който се храни само с животни. Предполага се, че чутри е по-едър, подобен на голяма кафява мечка, само че у него, както при всички йети краката са извити в обратна посока. Някои учени и хора от Запада смятат, че йети не е нищо друго, освен вид мечка. Известният учен Джулиан Хъксли веднъж дойде в Дарджилинг и там чух от него това предположение. Но други смятат, че прилича повече на голяма маймуна, както го описа и баща ми.

Малко хора твърдят, че са видели в действителност йети. Местните планински жители не искат и да го видят дори, защото съществува поверието, че след това ще ги сполети нещастие. Що се отнася до мене, както казах, аз никога не съм виждал йети — нито пиян, нито трезвен или пък движещ се напред или назад. Аз не съм суеверен. Не вярвам, че йети е нещо свръхестествено, нито вярвам много в глупавите истории, които съм слушал. Но не мисля, че баща ми беше лъжец и съчиняваше истории. И наистина следите, които видях на ледника Зему през 1946 година и около Еверест през 1952 година, не приличаха на следи от което и да било познато животно. Въпреки че не мога да го докажа, убеден съм, че йети съществува. Мисля, че е животно, а не човек, че излиза предимно нощем и се храни с растения и малки животни, обитаващи високопланинските пасища. Вероятно е маймуна от неизвестен досега вид.

През 1954 година за района на Еверест замина специална експедиция, съставена от англичани и индийци, за да търси йети. Нямах възможност да отида и аз, въпреки че имах голямо желание. Подобно на много други групи те открили следи, но не йети и макар че това бе разочарование, може би, в него имаше и нещо хубаво. Днес ние се отправяме към най-отдалечени места и узнаваме много тайни. Мисля, че е добре, ако все още има някои неща, които не знаем.^[3]