Тенсинг
Човекът от Еверест (10) (Автобиография на Тенсинг)

10
Моята родина и моят народ

„Моята родина“ казвам аз. Но какво разбирам под тези думи? В известен смисъл Тибет е моята духовна родина и все пак за тибетците аз съм чужденец. Планините са моя родина, но там човек не строи своя дом и не живее със семейството си. Някога Соло Кумбу беше моя родина, но сега съм само случаен гост там. Днес моят дом е Дарджилинг, който е новата и истинска родина на много от моите сънародници.

Но, разбира се, не на всички. Повечето от тях са все още в Соло Кумбу. Някои живеят в Ронгбук, други в Калимпонг и немного са се пръснали из Непал и Индия. Но Дарджилинг е център на тези, които могат да бъдат наречени „нови“ шерпи, които са се простили със старата родина, със стария начин на живот, които участвуват в големите експедиции и са станали част от съвременния свят. От Лхаса, от Еверест, от Гархвал или Читрал, от Делхи или Лондон аз винаги се връщам в „родината“ — Дарджилинг.

Преселването от Соло Кумбу е започнало преди много години. Първите преселници са дошли по най-различни причини и са вършили всякаква работа. Но преди около петдесет години някои от английските изследователи на Хималаите, като д-р Келас и генерал Брюс, започнали да наемат шерпите за работа в планините и почти веднага станало очевидно, че именно тук те били на мястото си. По време на големите експедиции на Еверест през двадесетте и тридесетте години все повече и повече от моите сънародници изминавали пътя от Непал до Индия и не след дълго шерпите носачи станали такава необходима част от експедицията, както палатките, храната, въжетата или самите алпинисти. Разбира се, не всички се заели с тази работа, но доста се заловили, и то с такъв успех, че днес в съзнанието на много хора името шерпа е равнозначно на планинар.

Керван от якове прекосява Нангпа Ла между Непал и Тибет

Ние дойдохме от планините. Сега се връщаме към тях. Но това става по съвсем различен начин, а и нашият живот между експедициите също се отличава от преди. В Соло Кумбу всички бяхме селяни, а в Дарджилинг сме граждани и малко от нас се занимават с обработване на земя и отглеждане на добитък. Наистина аз споменах чайните плантации и понякога в напрегнатите сезони на тях работят нашите мъже и жени. Веднъж преди войната и аз самият работих няколко месеца. Но обикновено трудоспособните мъже прекарват почти половината от годината в експедициите, а през другата половина са работници, каруцари или водачи на туристи. Що се отнася до мене, след изкачването на Еверест, естествено, настъпиха големи промени, но за това ще разкажа по-нататък. В продължение на много години животът ми в Дарджилинг не се отличаваше от живота на повечето шерпи и за него именно става дума сега.

Нашият народ се намира в процес на изменение и какво ще стане в бъдеще, трудно е да се каже. Но досега, въпреки че напуснахме родината си, ние се държим заедно и всред нас не е имало много бракове с чужденци. Повечето от шерпите живеят в Тоонг Соонг Бусти, разположен на стръмен склон в покрайнините на града, а останалите — в съседния квартал Бутиа Бусти, където живеят също сиккимци и тибетци. Ние живеем като в комуна и много неща използуваме общо, в това число и жилищата, които обикновено представляват дълги дървени постройки с по няколко стаи — по една или две за семейство, — а сервизните помещения, като кухни и клозети, са общи. През последните години в Тоонг Соонг бе прокаран електропровод и в някои семейства има по някоя и друга електрическа лампа. Все пак в повечето случаи условията за живеене са примитивни.

Подобно на повечето от хората ние сме бедни и се нуждаем от пари. Но ние сме обикновени хора, непривикнали на много и досега не сме се притеснявали особено. В Соло Кумбу малкото пари, с които си служехме, бяха непалски, но в Дарджилинг, естествено, вървят индийските рупии и с рупии ни плащаха на всички експедиции. Те са по-скъпи от непалските рупии и когато поспестим малко, се стараем да изпратим по нещо на близките си в родното място. Но обикновено имаме повече дългове, отколкото спестявания. Щастливи сме, че живеем като голямо семейство. Постоянно си помагаме един на друг, даваме си пари назаем без лихва и се разплащаме, когато получим възнаграждението си при свършване на експедицията. Повече от всякога аз бях потънал в дългове тъкмо преди експедицията за Еверест през 1953 година, когато дължах на приятели хиляда рупии. И ако не беше се случило това, което стана, и наградите, които последваха, вероятно щях да ги изплащам с години.

Шерпанка сплита косите на своя приятелка

Някои от нашите стари обичаи вече изчезнаха, а други се променят бързо. Ние не се придържаме към отживели традиции, както народите с по-стара култура, а лесно се приспособяваме към нови идеи и обичаи. В известни отношения обаче все още следваме обичаите на нашите прадеди и един от тях, свързан с имуществото, е, че по-младият син наследява повече от по-стария (същото се отнася и за дъщерите), а също и родовото име както в моя случай Ганг Ла. Новороденото дете получава името си на третия ден, но по-късно, ако има сериозно основание, то може да бъде променено, както стана и с мене.

Чужденците винаги са бъркали имената на шерпите. Някои обясняват това с честото повтаряне на имената, но аз не съм съвсем съгласен с това, тъй като безспорно между нас няма толкова популярни имена, като например Смит у англичаните или Сингх у сикхите. Мисля, че затрудненията се дължат на други две причини: първо, ние нямаме фамилни имена, които да са общи за всички членове на семейството, и второ, тъй като нашият език няма писменост, те се записват по най-различен начин от хората. Това, което не знаете, не се нуждаете от него. В Соло Кумбу името бе съчетание на звукове и нищо друго. Обаче в съвременния свят нещата са по-сложни и понякога се налага да си служите с различни имена за различни случаи. Може да звучи странно, но най-малко усложнения срещам в банката в Дарджилинг, където сега имам сметка. Когато попълвам чек на моята жена (което става твърде често), аз просто пиша Анг Ламу и се подписвам Тенсинг. Но на чужденците, които се запознават с нея, Анг Ламу им се струва доста интимно и те обикновено я наричат мисис Тенсинг, а у нас това не е прието. С моите дъщери, които ходят на училище, ръководено от европейци, положението е съвсем друго. Когато ги записвали там, оказало се, че Пем Пем и Нима, единствените им имена на шерпски език, не са били достатъчни за документите. Така се появи второто ми име, което няма нищо общо с презимето, и сега за тяхно недоумение те са известни като мис Норгей.

Както в повечето езици шерпските имена имат също свое значение. За моето име — богатият, щастливият привърженик на религията, аз вече казах. Твърде популярното име Анг, което се употребява както за мъже, така и за жени, означава мила или любима. Ламу значи богиня и ако с моето собствено име не бе така лесно да се правят шеги, вероятно щях да си позволя някои съпружески коментарии. От другите по-разпространени имена Пху (по-правилно Бху) означава син, Нуима — слънце, Норбу — скъпоценен камък, Намгиал — покорител. Има и няколко по-известни имена, които съответствуват на дните в седмицата, като Дава — понеделник, Пасанг — петък и Пемба — събота. Повечето от фамилните или родови имена като моето Ганг Ла произхождат от наименованията на местности или събития в историята на семейството. Най-известните от тях са Мурми, Шерей, Рукпа, Мендава и Тактукпа. Ако ме попитат защо те не се употребяват, отговорът ми е, че на шерпите това би звучало така странно, както на англичанина, ако някой се наричаше Уилям Пикадили или Трафалгар Джонс.

Предполагам, че във всяка страна съществуват шеги за хората от друга страна, че си приличат един на друг. По време на експедициите хората от Запада понякога са казвали, че не могат да различат шерпите, но и ние също изпадаме в подобни затруднения, особено когато лицата им са полускрити от големи бради, както те обикновено ходят в планините. Подобно на повечето народи от монголски произход ние имаме твърде редки бради и възрастният мъж се бръсне не повече от веднъж в месеца. Все пак при малко повече усилия можем да отгледаме мустаци, за което аз лично дадох доказателство през последните няколко години. В Соло Кумбу мъжете, както и жените сплитат косите си в дълги плитки по тибетски обичай и окачват по ушите си обеци и украшения. Обаче почти всички, които дойдоха в Дарджилинг, отдавна се отказаха от тези обичаи. Както споменах, още със самото си пристигане отрязах косите си къси и оттогава никога не съм носил дълги коси, а обеци не съм носил, откакто бях момче, макар че дупчиците на ушите ми още стоят.

Черна коса, тъмни очи и гладка жълто-кафява кожа са типични за моя народ. Чертите на лицата ни, разбира се, са монголски, но не така подчертано, както у китайците или дори у тибетците, а носовете и очите ни се срещат в най-различни форми и размери. На ръст не сме високи, а по телосложение обикновено сме набити и здрави, макар и не така, както може да се очаква, имайки предвид работата, която вършим, и големите товари, които носим. Моят ръст е 1,72 метра и в най-добър случай тежа около 72 килограма, така че съм малко по-висок и по-слаб от средния тип.

Повечето от нашите жени в Дарджилинг носят традиционното шерпско облекло, което се състои главно от тъмна, обгръщаща цялото тяло рокля и тъкана вълнена престилка с ярки хоризонтални ивици. Мъжете обаче до голяма степен са възприели европейското облекло, особено спортни ризи, алпийски клинове, пуловери и други, получени от експедициите. За разлика от индусите и непалците почти всички носим обувки, европейски тип, ако можем да си доставим, в противен случай носим тибетски плъстени ботуши. При официалните случаи след изкачването на Еверест често носех индийски дрехи — тесни бели панталони и дълго до коленете черно сако с висока яка. Обикновено нося английски или швейцарски спортни дрехи и с тях съм привикнал толкова много, че се чувствувам едва ли не маскиран, когато облека традиционните дрехи на моите прадеди.

Причината за успеха на шерпите в експедициите се крие не само в нашите здрави гърбове и крака или в любовта ни към планините, но и в навиците ни на хранене. Повечето от източните народи — индийци, мюсюлмани, ортодоксални будисти и почти всички по-малки народности — спазват при хранене строги религиозни правила и затова е твърде трудно да се осигури изхранването им в дивите местности. А шерпите ядат всичко — както пресни, така и сушени продукти или консерви — и като делят същите провизии със своите сахиби, спестяват грижата за доставяне на специална храна. У дома в Дарджилинг, както и в Соло Комбу основната ни храна са задушени картофи, смесени с месо или зарзават. След идването ни в Индия започнахме да ядем твърде много ориз, често подправен със сос от къри^[1]. Любимо ястие е традиционното шерпско мо-мо — супа с топчета от тесто и месо, което според професор Тучи много напомняло италианското равиоли.

Най-много у нас се пие чай, чай и пак чай — толкова чаши на ден, колкото сме в състояние да погълнем, също както англичаните. В миналото го пиехме по тибетски с яково масло, но в Дарджилинг няма якове и сега пием чай по европейски — със захар и мляко. Когато почувствуваме нужда от нещо по-силно, поднасяме чанг — нашето шерпско пиво. Обикновено производството му е домашно. Всяко семейство си вари чанг от ориз, ечемик или от други зърнени храни в зависимост от вкуса и възможностите. Единственото нещо, което е невъзможно за добрия чанг, е да бъде слаб. Ние не го пием по обикновения начин като чисто питие от чаши или бутилки, а когато ферментиралата каша е готова, поставяме я в паница, наливаме топла вода и след това смучем получената течност с бамбукови сламки. Често паницата е голяма и от нея може да пият не само един човек, а всички присъствуващи и когато чангът намалее, домакинът долива топла вода, докато смята, че е време гостите да си отиват.

Ние сме общителни. Обичаме да си поприказваме, да се смеем, да пеем, а също обичаме и нашия чанг и обикновено често го доливаме, защото искаме гостите ни да останат по-дълго. В същност, ако те не изпият поне три паници чанг или толкова чаши чай, смятаме ги неучтиви и се обиждаме. Може би на индусите и мюсюлманите, които съвсем не пият, нашите нрави им се струват твърде свободни и разпуснати, но изобщо бих казал, че ние пием нито повече, нито по-малко от повечето народи, които нямат такива забрани. Що се отнася до мене, аз обичам чанг а така също много европейски напитки, които в последно време имах възможност да опитам. А и цигарите ми харесват. Но за щастие мога да ги откажа, без да чувствувам липсата им, и това правя винаги преди и по време на експедиция. Също така не пуша и не пия, когато се намирам всред хора, които мога да оскърбя по религиозни причини.

Повечето шерпи обичат да пътешествуват. С голямо желание навестяваме нашите приятели и приемаме техните посещения и макар че може би се показваме свенливи, обичаме да се запознаваме с нови и интересни хора. Играем помежду си хазартни игри със зарове или карти. Страхувам се, че често прекаляваме с шегите.^[2] Физкултурата и спортните игри играят незначителна роля в живота ни, вероятно защото досега не сме имали възможност да ги научим, но най-вече поради естеството на работата ни. След нея ние рядко имаме охота за допълнителни упражнения. Обаче много шерпи, в това число и аз, обичаме конете и язденето. На някого може да му се струва, че поставянето на краката в стремената изисква много усилия, но в Дарджилинг постоянно стават конни състезания, където може да се залага. Неотдавна аз си купих кон и участвувам с него в надбягванията, но, признавам си, не като жокей. Приятелите ми казват, че съм на път да стана шерпския Ага Хан.

В много от нашите прояви участвуват наравно и жените, които имат по-добро положение и повече свобода, отколкото мнозинството от жените в Азия. Вкъщи, както много пъти съм имал случай да се убедя, те са пълни господари, обаче животът им не се заключава само в това и често те вършат работа, която обикновено се смята за мъжка. Както вече споменах, като девойка Анг Ламу е носила товари из улиците на Дарджилинг, а много жени не само правят това, но работят като редовни носачи в експедициите и изминават целия път до базовия лагер. Повечето шерпанки са ниски на ръст, а някои от тях дори дребни. По сила и издръжливост са равни почти на мъжете и има жени, които носят товари, достигащи две трети от собствената им тежест.

Разводът у нас се допуска. В такива случаи този, който иска да се разведе, независимо дали е мъж или жена, трябва да заплати известна сума на другия и след това е свободен. В Тибет, откъдето са дошли нашите прадеди, е разпространена както полигамията, така и полиандрията, като последната обикновено се изразява в това, че двама или повече братя имат една жена, с което целят да запазят имуществото си в семейството. Но всред шерпите в Соло Кумбу това вече рядко се случва, а в Дарджилинг никак. При свободата и равноправието между половете, които съществуват у нас, една съпруга или съпруг е почти всичко, с което един мъж или една жена могат да се справят.

В последно време стана голяма промяна в живота на нашите деца. Най-сетне те получават образование. В миналото единственият начин шерпа да научи нещо бе да постъпи в манастир. В Дарджилинг за съжаление положението бе по-лошо, отколкото в Соло Кумбу, тъй като тук няма наши манастири (само сиккимски и тибетски) и има много малко лами. Напоследък обаче нещата се подобриха. След войната много от нашите деца започнаха да посещават непалските училища, каквито в Дарджилинг има няколко, а през 1951 година бе открито неголямо шерпско училище. В началото на моя разказ споменах, че липсата на образование бе голяма беда в живота ми и според мене е от голямо значение, че подрастващото поколение ще получи това, което аз пропуснах. Моите дъщери Пем Пем и Нима учеха няколко години в едно от непалските училища, но сега, след като възможностите ми позволяват, те посещават училището при католическия манастир „Лорето“, което съществува от много години в Дарджилинг под ръководството на ирландски монахини. Това не значи, че те ще станат католички. Но те ще научат да говорят свободно английски, ще се срещат с различни хора и ще получат добро съвременно образование.

Но покрай хубавите неща мисля, че има и нещо лошо. Забелязал съм, че много млади шерпи не знаят почти нищо за нашите стари нрави и обичаи. Те едва говорят и шерпски език. Страхувам се, че много от новите им представи и схващания не са родени от учебниците, а от филмите.^[3] Но може би това е цената, която винаги трябва да се заплати от народа, преминаващ от стария прост живот към съвършено нов, и все пак по-добре е да се учиш и растеш, макар и да правиш грешки, отколкото да тъпчеш на място.

В предшествуващата глава говорих за моята будистка вяра. Подобно на мене по-голямата част от „новите“ шерпи са религиозни, но не фанатици. В сърцата си те хранят любов към бога, обаче имат отрицателно отношение към суеверията и ритуала. Тъй като нямаме наш манастир в Дарджилинг, нямаме и истински религиозен център за богослужение, затова пък почти всички имаме в домовете си кът за молитви, където се съхраняват свещите и тамянът, молитвените колела и изображенията на Буда — най-важните символи на нашата вяра. Щастието ми се усмихна повече, отколкото на другите, и сега в новия си дом имам цяла стая, отредена за молитви. В нея пазя скъпите и свещени предмети, донесени от Тибет, и там моят зет — ламата Нуанг Ла, прекарва по много часове през деня, като пали свещи и кади с тамян, върти молитвените колела и се моли за всички нас. Навън на стръмния хълмист двор поставих няколко високи бамбукови пръта, на които се развяват молитвени знамена на фона на далечните снегове на Кангченджунга.

Както у повечето народи нашите най-важни обреди са свързани с раждането, женитбата и смъртта. Ние изгаряме покойниците, освен малките деца, които погребваме. Изключение се прави за починалите високо в планината. Тях също погребват — хората или самата природа.

За важни случаи, както и за всеки, който пожелае, имаме малък храм в Тоонг Соонг Бусти. Вътре в него се намира един-единствен предмет — голямо молитвено колело, почти два човешки боя, изпълващо едва ли не цялото помещение. То се поставя в движение чрез въже и когато се върти, звънти като гонг. Често, когато минавате покрай храма, можете да го чуете, прогласяващо раждане или смърт или просто, че някой се моли вътре. Ом мане падме ом, нахлува в мислите ви. Ом мане падме ом… Защото знаете, че гонгът бие не само за новородените или за умрелите, а и за всички нас, които се въртим бавно на колелото на живота.

Аз казах, че съм живял три живота. И макар по различен начин шерпите като народ също имат три живота — в своята религия, в своите домове и в своята работа. В миналото всички бяхме земеделци и пастири, а в Соло Кумбу и сега мнозинството от населението се занимава с това. Сега някои от нас са търговци и занаятчии, а за в бъдеще мисля, че из нашите среди ще излязат лекари и правници, учители и учени и хора с най-различни професии. Но в света ние сме известни като планинари и надявам се, че повечето от нас ще си останат планинари. В това вярвам с цялото си сърце, защото това, което получихме от планините и което им дадохме, е твърде скъпо, за да се загуби.

Момчето шерпа поглежда нагоре и вижда планина. Поглежда надолу и какво вижда? Товар. То повдига товара и се отправя към планината или ако не право към нея, поне нагоре и надолу. Това е неговият живот — да носи товар нагоре и надолу. И в него не вижда нищо необикновено или неприятно. Товарът не е нещо, което му създава мъка, с което се бори или проклина, а почти част от тялото му. Главната тежест пада на широк ремък, който се поставя не на раменете, а през челото — продължителният опит ни е научил, че това е най-добрият начин за носене. Така възрастен шерпа може да носи около петдесет килограма в обикновена местност и от тридесет до тридесет и пет по стръмните склонове. По този начин и аз самият през целия си живот съм носил товари до неотдавна. При последните експедиции като сердар или член на експедицията имах други задължения и затова носех по-малко, а на големи височини предпочитах да преметна раница през рамо по западен маниер.

Много хора, изглежда, не разбират какво точно шерпата върши по време на експедиция. Първо трябва да разясня, че той няма нищо общо с водача в Алпите, който води хора по планините, където се е изкачвал често преди. В Хималаите никой не познава така добре планините или въобще не ги е изкачвал по-рано. Освен това ние не сме подготвени да учим хората как да се изкачват, а дори и да бяхме, това не би имало никакво значение в експедициите, тъй като с нас са най-добрите майстори в света. В началото ние малко се различавахме от носачите, които на Изток наричат кули. „Кули“ е дума, станала вече твърде неприятна в Азия. По навик или може би поради превратна представа ние все още понякога си служим с нея (никога за себе си, разбира се, винаги за някой друг), но „кули“ има толкова унизителен и робски смисъл, че ние чувствуваме непоносима обида, когато хората от Запада си служат с нея. За шерпите обаче това не представлява вече проблем, тъй като за нас отдавна не само не се говори, но и не се мисли като за кули. „Местните кули бяха освободени — можете да прочетете в някоя книга, — но шерпите продължиха нататък“. Или: „Кулите се върнаха от базовия лагер, а шерпите се изкачиха по-високо“. В течение на много години ние извоювахме нашата слава и се гордеем с това.

Това не значи, че сега не носим товари. В действителност ние се гордеем отчасти с това, че пренасяме повече, по-далече и по-високо товари от които и да било други хора в света. За разлика от повечето обикновени хора ние не се страхуваме от планините и носим товарите по ледници и ледопади, по хребети и урви, през виелици и лавини до крайния предел на човешката издръжливост. Като се изключат няколко експедиции в Пакистан през последно време, в които не ни позволиха да участвуваме по политически причини, шерпите са устройвали най-високите лагери на всички по-големи експедиции в Хималаите през двадесетия век, а след това в много случаи заедно със сахибите сме щурмували върхове.

Но това не е всичко, което правим. С годините научихме много от алпийската техника и сега можем да окажем помощ и в други отношения: избор на маршрут, копаене на стъпки, употреба на въжета и избор на места за лагери. Освен това считаме за свой дълг да се грижим за сахибите. Приготвяме им храната, носим чай, проверяваме съоръженията и се стараем да се чувствуват удобно в палатките си. И не правим това, защото сме задължени, а защото така искаме — не като слуги, а като добри другари.

За работата сме възнаградени. Заплатата ни постепенно растеше. Към нас се отнасяха любезно и с уважение. Званието тигър бе създадено за удостояване на тези, които се изкачват най-високо, а някои от нас бяха назначени за сердари с права и задължения, отговарящи на старши сержант във войската. Всичко това е хубаво и радващо. Като всички хора ние искаме работата ни да се оценява по достойнство. Но истинската награда и истинската причина за нашите усилия е по-проста и по-дълбока. Ние вършим работа, към която се стремим с желание, за която сме родени и която обичаме.

Хималайският клуб, за който загатнах по-рано, играеше значителна роля в живота на шерпите. Съставен предимно от англичани, няколко индийци и хора от други националности, които се интересуват от високите планини, той самият не изпраща експедиции, но участвува в тяхното организиране и служи като особен род ликвидационна къща за почти всички експедиции. Един от секретарите на клуба живее постоянно в Дарджилинг, за да опознае шерпите, и когато някоя експедиция потърси помощта ни, той ни свиква и подбира от желаещите да отидат.^[4] Той определя възнаграждението и другите условия на работа, организира пътуването ни, ако е необходимо, и изобщо действува като посредник и на двете страни. Когато дойдох в Дарджилинг от Соло Кумбу и се опитвах за първи път да се включа в експедиция за Еверест, секретар беше някой си мистър Кид. По-късно, в продължение на много години, секретар бе мистър Лудвиг Кранек, който въведе системата да се записват сведения за работата на шерпите. А напоследък този пост заемаше мисис Джил Хендерсън, съпруга на англичанин, собственик на чайни плантации, която извърши много от подготовката за големите следвоенни експедиции.

Клубът и неговите секретари извършиха добра работа, но шерпите недоволствуваха от заплащането и сега ние се стремим да уреждаме тези въпроси със своя собствена организация. Създадена през двадесетте години, тя се наричала Съюз на шерпите будисти и се е занимавала главно с религиозни проблеми. През тридесетте години и през време на войната тя не разви почти никаква дейност, но неотдавна бе възстановена, думата „будисти“ изхвърлена от наименованието и сега организацията решава не религиозни, а всякакъв род практически въпроси, които засягат нашата общност. Различни комисии се занимават с отделни проблеми и нужди, много от които се отнасят до материалното ни благополучие. Така например, ако работещ член на семейството боледува повече от две седмици, Съюзът му плаща определена сума, докато оздравее. А в случай на смърт отпуска двадесет рупии за разноски по кремацията. Сега тя започна да действува като посредник и професионален съюз на работещите в експедициите шерпи, стараейки се да постигне по-високо заплащане на труда, отколкото размера, определен от Хималайския клуб, а така също по-добро обезщетение за пострадалите и за семействата на загиналите. Сега Съюзът има осемдесет и двама членове и аз имам честта да му бъда председател. Мисля, че той може да свърши полезна работа за подобряване положението не само на своите членове, но и на нашия народ.

Както всички хора, така и ние имаме немалко грижи. Ние също трябва да храним семейства, да отглеждаме деца, да плащаме дългове и да отделяме нещо настрана за старини. Но, както отбелязах вече, за по-голямата част от нас работата ни не е само източник на съществуване. Може би не е необходимо да споменавам въобще това, а само да изтъкна най-важното. Нима не е ясно, че подвизите на шерпите в планините не са дела, които хората биха извършили само за пари?

Мислите ми се връщат към отминалите години и големите изкачвания. В началото на столетието нашите хора участвуваха в първите изследвания на много от големите върхове. През двадесетте години на Еверест те изнесоха своите товари на височина повече от 7900 метра, с шестстотин метра по-високо от дотогавашния рекорд. Никой никога не е твърдял, че на шерпите плащат да се изкачат до върха на някоя планина и все пак през тридесетте години те на два пъти се изкачиха заедно със своите сахиби на най-високите от покорените дотогава върхове. Първо, на Джонсонг пик, изкачен от тигъра Лева и Тцинабо, а след това на Камет, достигнат също от Лева, който участвувал в последния щурм с измръзнали крака и по-късно загубил почти всичките си пръсти. Оттогава нашите хора са били на всички големи планини, където са ходели експедиции — K2, Кангченджунга, Нанга Парбат, Нанда Деви, Анапурна и много други — и навсякъде са помагали при устройването на най-високите лагери. На K2 през 1939 година Пасанг Дава Лама се изкачи заедно с американеца Фриц Виснер на 230 метра от върха на втория по височина връх в света, а петнадесет години по-късно, през 1954 година, участвувайки в една австрийска експедиция, той достигна седмия по височина връх — Чо Оиу. През 1953 година на Еверест седемнадесет шерпи стигнаха Южното седло на почти 8000 метра височина, а други двама, освен мене, се изкачиха по-високо.

Спомням си за шерпите, които отидоха в планината и не се върнаха. Много, твърде много от нас загубиха живота си в Хималаите, повече отколкото всички алпинисти от всички други народи, взети заедно. През 1922 година на Еверест загинаха седем; през 1934 и 1937 година на Нанга Парбат — петнадесет; на десетки други върхове, по един, по двама или трима — в бури и лавини, от падания, измръзване или изтощение. Обикновено причините за смъртта бяха нещастни случаи. Но понякога нещастията се дължаха на смелост и самопожертвуване. Нито един шерпа няма да забрави Гейлей, който остана с Вили Меркл на Нанга Парбат. И всички ще помнят Пасанг Кикули на K2. Кикули бе един от най-добрите ни планинари през тридесетте години и е участвувал в повечето големи експедиции от това време, а през 1939 година беше сердар на американската експедиция на K2. При този опит Виснер и Пасанг Дава Лама стигнаха почти до върха, но при слизането възникнали редица затруднения и един от алпинистите Дъдли Уулф — заболял и трябвало да го оставят сам високо в планината, докато всички останали се намирали в базовия лагер. Другите сахиби били твърде изтощени, за да се изкачат отново, а времето се влошавало. Но Кикули заедно с шерпа Тшеринг изкачил за един ден 2100 метра — разстоянието от базовия лагер до лагер VI — вероятно най-дългото непрекъснато изкачване, извършено когато и да било на планина. На следващия ден Кикули и още двама шерпи, които били в лагер VI, стигнали до лагер VII, където намерили Уулф. Той бил още жив, но твърде слаб, за да се движи, и тъй като там не е имало място за тях, шерпите се върнали в лагер VI, за да пренощуват. На сутринта обаче Кикули повел отново двама от шерпите нагоре, твърдо решен да пренесе Уулф долу — повече не ги видели. Развихрила се буря. Всичко, което четвъртият шерпа можел да направи, било да се спусне от лагер VI към базата. Великият Кикули и другарите му дадоха живота си, за да спасят живота на друг.

Мисля за всичко това и се гордея, че съм шерпа. Убеден съм, че всеки, който знае нашите дела, не може да повярва, че ние ходим в планините само за няколко рупии.

Манастирът Тиянгбоче