Тенсинг
Човекът от Еверест (19) (Автобиография на Тенсинг)

19
„Тенсинг Зиндабад!“

И щастието дойде. А по-късно и други неща. Но да започнем с щастието.

На следващия ден времето бе също хубаво. Сияеше слънце. И въпреки че бяхме още изморени и поотслабнали след тридневното пребиваване на такава голяма височина, ние извършихме продължителния преход от Южното седло надолу в повишено настроение. Сахибите оставиха повечето от вещите си в лагер VIII, но аз носех три-четири торби със съоръжения, манерка и един от двата фотоапарата на Лоу, който той бе забравил от вълнение. По пътя срещахме нашите приятели, които ни очакваха с нетърпение. В лагер VII бяха майор Уайли и няколко шерпи. В лагер VI ни пресрещна Том Стобарт със своята кинокамера. А в лагер V имаше още няколко шерпи, между които Дава Тондуп и младият ми племенник Гомбу. При всяка среща имаше много вълнуващи разговори, а в лагер V шерпите ни поднесоха чай и настояваха да носят моя товар през останалата част от пътя.

След това в лагер IV — предната база, ни очакваше основната група. Когато се спускахме по дългия снежен склон на циркуса, те излязоха да ни посрещнат и отначало ние не давахме вид, че се връщаме с победа. Но когато наближихме на около петдесет метра, Лоу не можа вече да се въздържи, вдигна едната си ръка и показа с палеца нагоре, а с другата размаха ледокопа към върха и в този миг настъпи такова ликуване, каквото, струва ми се, Хималаите не познават в своята история. Въпреки че бяха само по обуща и затъваха в дълбокия сняг, другарите дойдоха едва ли не тичешком до нас. Хънт прегърна Хилари и мене. Аз прегърнах Еванс. Всички се прегръщаха.

— Истина ли е? Истина ли е? — повтаряше непрекъснато Хънт. И отново ме притисна възторжено в обятията си. Ако някой бе ни видял в този момент, никога не би помислил за различия между сахиби и шерпи. Всички бяхме планинари, покорили върха.

В продължение на часове пихме, ядохме, почивахме и разговаряхме, разговаряхме. Това бе чудна вечер, струва ми се, най-щастливата в живота ми. Аз не знаех, че още тогава бяха започнали да стават събития, които по-късно предизвикаха много усложнения и недоразумения. Малко преди това индийското радио бе предало невярното съобщение, че сме претърпели неуспех. Сега радостната вест бе отнесена от пратеник до Намче Базар и оттам предадена по радиото в Катманду. Но тя бе изпратена шифровано и лично до британския посланик мистър Съмърхейс, който я препратил до Лондон, и едва на следващия ден съобщил на другите. Предполагам, че англичаните са искали да осведомят най-напред кралица Елизабета, а прогласяването на новината на следващия ден да засили блясъка на нейната коронация. За англичаните всичко бе добре подредено и те тържествуваха. Но за хората от Изтока стана почти обратното, защото те научиха новината с един ден закъснение, и то от другата страна на света. Това се отнасяше дори за краля на Непал Трибхувана, в чиято страна се намира Еверест.

В този момент, както казах, не знаех нищо за всичко това. Аз можех сам веднага да изпратя някой шерпа до Намче Базар и вероятно събитията щяха да се развият съвсем другояче. Но се питах: „Защо пък аз?“ Аз работех за англичаните и както ние, шерпите, казваме, „ядях тяхната сол“. Те организираха експедицията и защо да не постъпят, както намерят за добре? И така не изпратих никакво известие и казах на другите шерпи да не съобщават новината, докато това не стане официално. По-късно се разпространиха празни приказки, че съм бил подкупен от англичаните за това и дори, че са ме подкупили да кажа, че Еверест бил изкачен, макар че в действителност това не било станало. На първото обвинение мога да отговоря, че то е изцяло неистина, а второто е толкова нелепо, че не заслужава и отговор.

Когато говоря, че не съм изпратил известие, имам предвид официално съобщение, предназначено за публикуване. От седмици и месеци насам за пръв път бях в състояние да мисля и за нещо друго, освен за изкачване, освен за покоряване на върха. Мислите ми се отправиха към моите любими, които ме очакваха у дома, и тази нощ в лагер IV един от приятелите ми написа бележка с моите думи до Анг Ламу. „Това писмо е от Тенсинг — се казваше в него. — Заедно с един сахиб аз достигнах връх Еверест на 29 май. Надявам се, че ще се зарадвате. Не мога да пиша повече. Моля да ми простите.“ След тези думи сам подписах името си.

В лагер IV прекарах само една нощ. Половината нощ празнувахме, половината — почивахме. На следващото утро мислех само за слизането от планината и за един ден се спуснах по циркуса и ледопада, а след това и до базовия лагер заедно с шерпа Анг Тшеринг и племенника ми Гомбу. „Сега съм свободен — мислех през цялото време. — Еверест ме освободи.“ И за щастие още не знаех колко грешах. В базата също прекарах само една нощ, а след това, пак за един ден, извървях повече от петдесет километра надолу по ледника и долините до Тами, за да видя майка си. Съобщих й за нашия успех и тя се зарадва много. Гледайки ме в очите, тя каза:

— Много пъти съм ти казвала да не ходиш на тази планина. Сега няма да е нужно да ходиш пак.

През целия си живот тя бе вярвала, че на Еверест има златна птичка и тюркоазен лъв със златна грива. Тъжно ми беше да я разочаровам, когато ме попита за тях. Затова пък на въпроса, видял ли съм Ронгбукския манастир от върха, отговорих утвърдително и това я зарадва.

Отидох в Тами сам и прекарах два дни с майка си и по-малката си сестра, която живееше с нея. За пръв път от детинството си прекарвах толкова дълго в родното си село. Всички дойдоха да ни видят, чангът се лееше и аз съм готов да призная, че „загубих спортната си форма“, както казват англичаните. След това, не забравяйки задълженията си към експедицията, събрах стотина мъже за пренасяне товарите обратно до Катманду и заедно с тях се отправих за Тиянгбоче. Преди да тръгнем, запитах майка си дали би желала да дойде с мене и да живее в Дарджилинг, а тя отвърна: „Това би било хубаво, но аз съм твърде стара и ще имаш много главоболия с мене.“ Колкото и да се стараех да я склоня, тя не пожела да дойде и аз още един път се простих с моята ама ла. Но по пътя от Тами за Тиянгбоче срещнах по-старата си сестра Ламу Кипа с мъжа си и двете се дъщери и като по-млади те се съгласиха да дойдат в Дарджилинг.

В Тиянгбоче експедицията се връщаше на групи от планината и тук цареше възбуждение и бъркотия. Един от най-трудните проблеми бе да се намерят достатъчно носачи, тъй като наближаваше периодът на мусона и дъждовете и малко се съгласяваха да тръгнат с нас. Освен това изкачването на Еверест бе предизвикало колкото радост, толкова и недоволство, защото сега шерпите се опасяваха, че няма да има повече експедиции, няма да има повече работа. А ламите (които никога не са одобрявали опитите да се изкачи върха) се страхуваха, че нашият успех ще предизвика гнева на боговете. Все пак на края успяхме някак си да се организираме и се приготвихме за път. Полковник Хънт заяви, че ще тръгне преди основната група, защото имал да урежда много работи, в това число и моето пътуване до Англия. Това никога не бе ми минавало през ума. Ако въобще съм мислил за бъдещето, то бе само това, че ще се върна в Дарджилинг и ще си почина, а по-късно, ако имам достатъчно пари, ще си построя малка къща. Все още нямах никаква представа за това, което ме очакваше.

Обаче твърде скоро ми стана ясно, че занапред всичко щеше да бъде съвсем различно от преди. Още в Тиянгбоче ми връчиха телеграма от Уинстън Чърчил, а след това писмата и телеграмите прииждаха като поток. И аз самият исках да изпратя едно писмо — на Анг Ламу, за да ме посрещне заедно с момичетата в Катманду. Казах за това на майор Уайли, като добавих, че ще заплатя за специален пратеник. Както винаги той бе любезен и отзивчив. Писмото бе изпратено за сметка на експедицията. И в последващите дни на нашето дълго пътешествие до Катманду той ми услужваше в много отношения — даваше ми разумни съвети, подпомагаше ме в разговорите с чужденци и дори изпълняваше ролята на мой секретар във връзка с писмата, които пристигаха.

— Сега разбирате какъв живот ви предстои — казваше ми той.

Но това бе само началото и едва отсега нататък ме чакаха много трудни уроци.

Нагоре и надолу вървяхме по хълмовете и долините на Непал. И с всеки изминат ден тълпите посрещачи и възторгът нарастваха. След около десет дни, когато се намирахме приблизително на осемдесет километра от Катманду, получих радостната вест, че Анг Ламу и момичетата бяха пристигнали там. Обаче повечето от хората, които ни пресрещаха, не носеха, а търсеха новини и скоро вървях обкръжен от цяла процесия журналисти. Имаше непалци, индийци, англичани, американци и освен историята на изкачването много от тях настояваха да направя най-различни изявления по национални и политически въпроси. Майор Уайли ме предупреди за това и ме посъветва да бъда внимателен и аз се стараех да следвам неговите съвети.

Не беше леко. Множество хора се струпваха наоколо и всички едновременно ме засипваха с въпроси. Струваше ми се, че те не само задаваха въпроси, но и в същото време отговаряха на тях. В Хуксе имах дълго интервю с Джеймс Бърк, кореспондент на американското списание „Лайф“, което бе откупило правата на информация за експедицията от „Таймс“. Малко по-нататък срещнах Джон Хлавачек от „Юнайтед прес Асошиейшън“, с когото по-късно сключих договор за серия статии. Англичаните не можеха да си позволят това. Преди да тръгнат за Еверест, те бяха подписали споразумение, че всички сведения и снимки ще се считат собственост на експедицията, която на свой ред имаше договор с вестник „Таймс“. Обаче аз, въпреки че участвувах в експедицията, не бях обвързан с подобни задължения и сега бях свободен да договарям с когото си искам. Когато стигнахме Катманду, а по-късно и в Ню Делхи, по този въпрос имаше доста спорове и разисквания. „Таймс“ имаше правата върху всички информации, изпращани от членовете на експедицията, и полковник Хънт ме убеждаваше да подпиша и аз договора. Но аз отказах. За първи път в моя живот ми се удаваше възможност да спечеля значителна сума пари и не разбирах защо да не се възползувам от тази възможност.

Но това беше малка неприятност. Сериозните усложнения започнаха в Дхаулагат, недалеч от Катманду, когато тълпа непалци излезе да ме посрещне и едва ли не ме отвлече от експедицията. По-късно често ме питаха дали това не бяха комунисти, но откровено казано, не зная това. Затова пък зная, че те бяха националисти, при това твърде крайни, и че съвсем не се интересуваха от Еверест, нито как бе изкачен, а само от политика. Те настояваха да заявя, че съм непалец, а не индиец, и още, че съм достигнал върха преди Хилари. Отговорих им, че не се интересувам от политика и от спорове с англичаните и ги помолих да ме оставят на мира. „Досега — им казах — никой не се интересуваше от моята националност. Защо е този интерес сега? Индиец — непалец, какво значение има това?“ Постарах се да ги убедя в това, което казах в интервюто с Джеймс Бърк: „Ние всички би трябвало да бъдем едно — Хилари, аз, непалци, индийци, всички хора по света.“

Но те не се примиряваха. Те едва ли не ме подлудиха. Отговаряха вместо мене и ме заставяха да подписвам разни документи, които не можех да прочета. А през цялото време тълпата непрекъснато нарастваше. Отделиха ме от моите другари и ме блъскаха и дърпаха като детска играчка. „Какво ще правят с мене — чудех се. — Ако знаех, че така ще се развият нещата, щях да остана в Соло Кумбу.“ На 20 юни, когато се спуснахме по последните хълмове и навлязохме в Долината на Непал, те все още ме дърпаха и блъскаха на всички страни. В Бонепа, където започва шосето, ме поставиха в един джип и ме заставиха да се преоблека в непалски дрехи. Бях вече толкова изтощен и объркан, че ги оставих да правят с мене каквото искат. Във всеки град и село, през които минавахме, имаше големи тържества. Хората се трупаха наоколо, размахвайки знамена и плакати. „Тенсинг зиндабад — викаха те — Да живее Тенсинг!“ Естествено аз изпитвах известна радост от такова топло посрещане, ала признавам, че предпочитах да се върна мирно и тихо както след всяка експедиция дотогава.

На пет километра от Катманду ме чакаше жена ми и дъщерите ми — прегърнахме се сърдечно, щастливи от победата. Анг Ламу постави около врата ми кхада — свещена кърпа, Пем Пем и Нима покриха раменете ми с гирлянди и аз казах усмихнат на Нима, че бях поставил нейното моливче там, където ме бе помолила. По-късно научих, че през последните няколко седмици техният живот се бил почти толкова объркал, колкото и моя. Сутринта на 2 юни, дъждовен, мрачен ден в Дарджилинг, те узнали голямата новина от приятели, които я чули по радиото. От този момент техният живот коренно се променил. Важни чиновници дошли да ги посетят, получавали се много писма, кроели се планове. Из целия град разпространили мои портрети, а приятелят ми Митра се уговорил с един поет и той написал песен за мене, която скоро започнали да пеят из улиците на града. Всичко това ги радвало и вълнувало, но преди всичко те очаквали известие от мене, а писмото, с което ги молех да дойдат в Катманду, въобще не пристигнало. Анг Ламу сама искала да дойде, но се страхувала да не се разсърдя, ако направи това така неочаквано.

— Защо няма телеграма от мъжа ми? — питала непрекъснато тя. — Ще дам десет рупии на момчето, което я донесе от пощата.

Ала телеграмата все не идвала (какво се бе случило с нея, никога не можах да разбера) и след като чакала единадесет дни, Анг Ламу решила да тръгне, пък каквото ще да става. Тя нямала нито пари, нито подходящо облекло, но Митра й дал сто рупии, получени от продажбата на моите фотографии, а след това с помощта на мисис Хендерсън от Хималайския клуб и други приятели се сдобила с още четиристотин рупии. Заедно с момичетата тя тръгнала от Дарджилинг със самолет за Катманду през Патна и пристигнала четири дни преди мене. С тях дошли Пасанг Пхутар (трети), ветеран-планинар, наш близък приятел и родственик и Лакпа Тшеринг, образован шерпа, представител на Съюза на шерпите.

Обаче в хаоса на този ден, когато пристигнах в Катманду, имахме малко време да разговаряме за всичко това. Само след няколко минути мене ме отвлякоха от семейството ми, взеха ме от джипа и ме поставиха в кола, теглена от коне, която наподобяваше голяма каляска. Тук също седяха много от другите алпинисти, които не бях виждал известно време. Между тях бяха Хънт и Хилари. След това навлязохме в града, посрещнати от невиждани тълпи. Обсипаха ни с ориз, цветен прах и монети, при това монетите така чукаха по главата ми, че започнах да се страхувам от главоболие. Невъзможно бе да предотвратя това, защото не можех да гледам във всички посоки едновременно. През по-голямата част от времето стоях в каляската и се усмихвах, доближил длани с пръстите нагоре, според древния индуски поздрав намасте.

Толкова много неща ставаха, че е трудно да си спомня кое ставаше по-рано и кое по-късно. Още не сменили замърсените експедиционни дрехи, нас ни отведоха в двореца на краля. Крал Трибхувана ни приветствува и ме награди с „Непал Тара“ (Звездата на Непал), най-високия орден в страната. Хънт и Хилари получиха други ордени. Както много неща по това време, така и въпросът за почестите и кой каква награда получава причини доста неприятности и недоразумения. Почти по същото време, когато бях награден с един непалски орден, а Хънт и Хилари с други — не така високи, от Англия се получи съобщение, че кралицата е удостоила тях с благородни титли, а на мене се даваше ордена „Кинг Джордж“. Шумът, който това причини, бе не само неуместен, но и безсмислен. След извоюването на независимостта на Индия правителството подобно на правителството на Съединените щати забрани на своите граждани да приемат чужди титли, така че, ако кралицата бе удостоила и мене с тази чест, това щеше да постави както мене, така и моята страна в неудобно положение. За мене това бе кай чай на — без значение. Нима титлата може да ми даде криле? След като разбрах причините, аз съвсем не се почувствувах пренебрегнат или обиден.

Политика, политика… Съвсем неочаквано тя създаваше навсякъде неприятности. Непалците се отнесоха прекрасно към мене. Те ми устроиха посрещане, което няма да забравя, дори и да живея сто живота. Но в своите усилия да ме направят герой те отидоха твърде далече. Те почти напълно пренебрегнаха англичаните, вместо да се отнесат към тях като към почетни гости. Твърде много от тях говореха глупости и се опитваха да извратят фактите, изхождайки от политически съображения. Разправяха се необмислени истории: че аз съм влачил Хилари до върха, че той въобще не стигнал до върха, че аз едва ли не съм изкачил цялата планина сам. А за нещастие към всичко това се прибавиха и нелепите изявления, които ме заставиха да подпиша, без да зная какво върша, когато извън Катманду ме грабна обезумялата тълпа. На края всичко дотегна на полковник Хънт, той загуби самообладание и заяви, че аз не само не съм герой, но що се отнася до алпийската техника, не съм дори и добър алпинист. Това, разбира се, само наля масло в огъня.

Непалски и индийски журналисти вървяха по петите ми през цялото време. Ръководени от политически мотиви, някои се опитваха да ме накарат да се изкажа против англичаните и тъй като се чувствувах засегнат от думите на полковник Хънт, направих някои изявления, за които по-късно съжалявах. За щастие в сърцата ни имаше повече добра воля, отколкото лоши помисли. Нито англичаните, нито аз желаехме да видим нашия велик подвиг, превърнат в нещо малко и жалко. И така на 22 юни ние се събрахме в кабинета на министър-председателя на Непал и изготвихме изявление, което се надявахме, че ще сложи край на всички неприятности. Единият екземпляр, предназначен за Хилари, подписах аз, а другия — за мене, подписа Хилари, и втория екземпляр, който все още пазя, гласи:

На 29 май Тенсинг Шерпа и аз напуснахме нашия висок лагер на Еверест и се отправихме на щурм към върха.

Като се катерехме нагоре към Южния връх, ту единият, ту другият от нас вървеше начело.

Преминахме Южния връх и продължихме да се движим нагоре по предвърховия хребет. Ние стигнахме върха почти заедно.

Прегърнахме се щастливи от нашия успех. След това аз фотографирах Тенсинг, който държеше високо знамената на Великобритания, Непал, Обединените нации и Индия.

Е. П. ХИЛАРИ

Всичко в изявлението е истина. Без съмнение нищо не може да бъде по-вярно от това, че ние стигнахме върха почти заедно. И така остана този въпрос досега, когато по причини, които вече изложих, ми се струва правилно да разкажа всички подробности.

Освен въпроса, кой стигна пръв върха, имаше много приказки и спорове за моята националност. „Какво значение има това? — питах. — Какво общо имат националността и политиката с изкачването на планина?“ Но приказките не преставаха и аз реших да се обърна към министър-председателя мистър Коирала.

— Обичам Непал, — му казах. — Роден съм тук и това е моя страна. Но от дълго време живея в Индия. Децата ми са израснали там и трябва да мисля за тяхното образование и бъдеще.

Мистър Коирала и другите министри се отнесоха към мене любезно и с разбиране. Те не се опитаха подобно на други да окажат давление върху мене, а само заявиха, че ако реша да остана в Непал, ще ми дадат жилище, както и други облаги, и ми пожелаха успех и щастие, независимо от моето решение. И до днес съм им дълбоко признателен за тяхната отзивчивост, когато бях в трудно положение. Както казах тогава на журналистите: „Роден съм в утробата на Непал, а отгледан в скута на Индия.“ Обичам и двете. Чувствувам се син и на двете.

В Катманду останахме около седмица и всеки ден имаше нови събития, нови тържества, но изникваха също и нови проблеми. Този път ние, шерпите, спяхме не в гараж, а в непалския правителствен хотел, така че в това отношение нямаше усложнения или ако имаше, те се състояха единствено в усилията ни да задържим тълпите, които връхлитаха върху нас. Една вечер имаше прием в английското посолство. Получих покана, но отказах да отида и тъй като тази моя постъпка подобно на много неща от това време предизвика много одумки, ще обясня причината за моя отказ. Предната година, когато бях с швейцарците в Катманду, имах там неприятна преживелица. Веднъж поради някаква неуредица в организацията на експедицията аз се оказах без място за нощуване и тъй като през 1949 година бях нощувал заедно с Тилман в посолството, отидох там и помолих за подслон. Обаче направих грешка. Полковник Прауд, първият секретар на посолството, ме изгони. Почувствувах се дълбоко обиден. Полковник Прауд и сега работеше в посолството и не виждах основание да приема неговото гостоприемство. Това беше единствената причина, за да отклоня поканата, и съвсем нямах намерение да проявя недружелюбен жест спрямо моите другари от Еверест.

Напуснах Катманду, като отлетях с личния самолет на крал Трибхувана за Калкута. Заедно с мене пътуваха само моето семейство и Лакпа Тшеринг, който сега ме придружаваше като съветник. Останалите се отправиха за Индия по други пътища. В Калкута ни настаниха в правителствения дом и отново настъпиха дни на тържества, приеми, зиндабад. Между посрещаните беше и моят добър приятел Митра, на когото бях телеграфирал да дойде от Дарджилинг. Едно от първите неща, които направих, бе да му дам червеното шалче на Раймон Ламбер и да го помоля да го изпрати в Швейцария. Също така, докато бях в Калкута, разказах за изкачването на представителя на агенция „Юнайтед прес“, с която бях сключил вече договор. Няколко дни изглеждаше, че няма да отида в Англия, защото бях решил, че не ще бъде правилно да отпътувам без Анг Ламу и момичетата, а експедицията не разполагаше с достатъчно средства за всички. Междувременно вестник „Дейли Експрес“ ми предложи голямо турне с поемането на всички разноски, но след като размислих, отказах, защото се опасявах да не се придаде политически оттенък на турнето, а след моите преживелици в Непал се стремях да избягвам това повече от всичко друго. Вместо това заминах от Калкута за Ню Делхи, където се бяха събрали останалите участници в експедицията, като все още се надявах, че някакво разрешение ще се намери.

В Делхи ни очакваше същото, както в Катманду и Калкута, само че в много по-голям размер. Когато пристигнахме, на летището ни бе устроено грандиозно посрещане — такова множество от хора не бях виждал никога през живота си. След това ни отведоха в непалското посолство, където бе определено да отседнем, а същата вечер Пандит Неру даваше прием. За мене настана велик момент, за който отдавна бе говорил професор Тучи в Тибет и за който мислех през онази нощ в палатката, високо на Еверест. Всичко премина, тъй както се надявах и както го виждах в мечтите си. Още от първия миг Пандитджи^[1] се отнесе към мене като баща. Той бе сърдечен и любезен и за разлика от много други не мислеше каква облага може да извлече от мене, а само как да ми помогне и да ме направи щастлив. На другия ден той ме покани в кабинета си и настойчиво ме посъветва да замина за Лондон. Той смяташе, че вече бяха станали твърде много неприятности и спорове във връзка с изкачването и че по-добре е да не се намесва Еверест в политиката и се надяваше, че ще бъде направено всичко възможно, за да се излекуват причинените рани. От цялото си сърце се съгласих с неговите думи и на края, за да направи щастието пълно, той заяви, че пътуването на семейството ми заедно с мене до Лондон ще бъде уредено.

Победни усмивки. С Хилари няколко дни след изкачването

Хънт, Хилари и аз с ордените, връчени ни в Делхи

Двама, на които дължа много — Анг Ламу и Митра

"Щастието идва винаги по-късно"

Но това не бе всичко, което направи Пандитджи. По-късно той ме покани в своя дом и тъй като почти нямах собствени дрехи, отвори гардеробите си и започна да ми раздава от своите. Даде ми сака, панталони, ризи, всичко — и понеже сме на един ръст с него, всичко ми прилегна отлично. Той също ми подари някои вещи, които са принадлежали на неговия баща и които ценеше много. На Анг Ламу подари красиво портмоне и мушама, като каза с усмивка, че в Лондон вали много. На края получих още един подарък — ръчна чанта — и си помислих: „Сега вече не съм беден шерпа, а бизнесмен или дипломат.“ Може би единственото нещо, което той не ми подари, бе едно от неговите бели конгресистки кепета, защото това би имало политически смисъл, а Неру напълно се съгласи с мене, че аз трябва да стоя настрана от политиката.

Докато бях в Делхи, изникна също въпросът за паспорт, който, въпреки всички мои пътешествия, щеше да бъде първият в живота ми. Стана така, че получих не един, а два паспорта — индийски и непалски — и това тъкмо отговаряше на моите желания. Няколко дни по-късно отлетяхме за Запада. Други шерпи нямаше с нас, с изключение на Лакпа Тшеринг, който все още ме съпровождаше като секретар и съветник. Останалите шерпи, които участвуваха в експедицията, не дойдоха нито в Калкута, нито в Делхи, а се върнаха от Катманду направо в Дарджилинг. Повечето от англичаните, членове на експедицията, пътуваха с нас, а освен Анг Ламу и моите дъщери имаше още една жена — мисис… сега лейди Хънт. Тя бе пристигнала да приветствува мъжа си, когато бяхме още в Непал. Нашият самолет, принадлежащ на Британската въздухоплавателна корпорация, спря първо в Карачи, където престояхме около час, приветствувани от огромно множество хора. След това продължихме за Багдад, Кайро и Рим. Най-после виждах света отвъд Индия и Пакистан, за който така често мечтаех в миналото.

В Рим ни посрещнаха посланиците на Индия и Великобритания и поради нередовност в мотора пренощувахме там. На следващото утро, когато се качвахме на самолета, полковник Хънт изглеждаше загрижен за нещо и скоро открих какво бе. Вестниците току-що бяха публикували първата част на моя разказ, предаден на „Юнайтед прес“, в която говорех за известни недоразумения по време на експедицията между англичаните и шерпите. Докато летяхме към север, той дойде при мене и ние разговаряхме откровено за всичко, което се бе случило. Казах му колко засегнат се почувствувах от неговото изявление пред журналистите, че не съм бил опитен алпинист, а той на свой ред ми разказа за своите затруднения. Още преди това майор Уайли ми бе говорил по тези въпроси. Той бе изтъкнал колко важно е да не се породи озлобление в резултат на тези недоразумения и аз се съгласихме него. И сега казах това на полковник Хънт. Имаше известни недоразумения по време на експедицията и след това. Нямаше никакъв смисъл да се отрича това и бях разказал всичко така, както го виждах, стараейки се да бъда напълно почтен. Но това не значеше, че хранех някаква неприязън или че се опитвах да направя предмет на спор тези затруднения, както някои други бяха направили с политически цели. Нашият разговор бе прям и приятелски и мисля, че и двамата се почувствувахме по-добре след него.

След Рим самолетът кацна в Цюрих. Въпреки че престоят ни там бе съвсем кратък, аз изживях незабравими минути, защото на летището ме посрещнаха много от моите стари швейцарски приятели. И най-важното Ламбер беше всред тях. Той силно ме притисна в обятията си и аз отново чух: „Ça va bien“. Разказах му за последния етап на щурма ни с Хилари и как си спомних за него, когато стоях на върха. След това отлетяхме за Лондон. Малко преди да се приземим, полковник Хънт ме попита дали бих възразил, ако той слезе пръв от самолета, носейки ледокоп с английско знаме. Отговорих му: „Разбира се, че съм съгласен“. Така и стана и скоро бяхме на летището — отново всред множество посрещачи.

В Лондон семейството ми и аз отседнахме в Индийския клуб. Индийският посланик, мистър Б. Г. Кер, проявяваше изключителни грижи за нас. Веднага след пристигането ни другите членове на експедицията се пръснаха из цяла Англия, за да видят семействата си, и аз останах почти единствен в града. Разбира се, не стана нужда да се чудя какво да правя. През по-голямата част от времето се ръкувах и запознавах с разни хора, а между другото давах интервюта на вестници, позирах за снимки, обикалях Лондон и присъствувах на всякакъв род публични събрания. Англичаните бяха изключително любезни и внимателни. Те посрещнаха мене, чужденеца от далечна страна, не по-малко сърдечно от своите сънародници алпинисти и аз не можех да не сравня това посрещане с доста равнодушното приемане на англичаните от непалците. Посетих толкова много места, че трудно можех да ги запомня. Говорих по радиото, явих се на телевизията, преди още да бях видял телевизионен приемник, а интервютата следваха едно след друго. Най-сетне започна да ми се вие свят от непрекъснатите въпроси, как съм се чувствувал на върха на Еверест.

— Слушайте, имам едно предложение — на края казах на журналистите. — Следващия път вие се изкачете на Еверест, а аз ще бъда репортер. Когато слезете, ще ви запитам хиляда и един път, как сте се чувствували на върха и тогава ще узнаете как съм се чувствувал аз на Еверест и… как се чувствувам сега.

В Лондон прекарахме шестнадесет дни и те се изнизаха като на сън. Единствената неприятност, която се случи, бе, че Пем Пем заболя наскоро след пристигането ни и трябваше да прекара повечето време в болница. Но Анг Ламу, Нима и аз ходихме навсякъде — по театри, магазини, забележителни места. Веднъж отидохме в увеселителен парк и се возихме на железницата. Аз прекарах чудесно, носейки се нагоре и надолу, което ми напомняше каране на ски. Но Анг Ламу толкова се изплаши, че непрекъснато ме удряше с юмруци по ръката и когато возенето свърши, тя се обърна към мен:

— Какво се опитваш да правиш, да ме убиеш ли?

Като всички жени тя най-добре се чувствуваше в магазините и скоро събрахме голяма колекция от вещи, които трябваше да отнесем в Индия. Освен това хората постоянно ни правеха подаръци, но въпреки че ценях тяхната любезност, смятах, че не бива да приемаме твърде много.

— Защо не? — чудеха се Анг Ламу и Нима.

— Защото не е прилично — отвръщах аз.

И след това започваше семеен спор. Особено добре си спомням, когато веднъж посетихме един магазин за фотоапарати и търговецът ни предложи като подарък апарати по избор. Нима веднага избра скъп „Ролейфлекс“, но аз й казах:

— Не, не, това не е красиво. Вземи някой по-обикновен.

По-късно, когато се върнахме в Дарджилинг, тя се оплака на моя приятел Митра:

— Татко се поскъпи. Той не ми позволи да имам хубав апарат.

На това възразих:

— Аз не се поскъпих, а ти се полакоми. Там е бедата с вас жените — вие винаги сте лакоми.

Полковник Хънт ни покани в своята къща на село. Въпреки че желаехме да отидем, не смятахме за уместно да напуснем Лондон, докато Пем Пем боледува. Но ние на два пъти посетихме майор Уайли и неговата съпруга, които живееха наблизо. Аз също навестих много стари приятели като Ерик Шиптън и Хю Рътледж, с които си поговорихме задушевно за миналите дни. Много се трогнах, когато разбрах, че д-р Н. Д. Джейкъб, който се отнесе така мило към мене в Читрал през военните години, бе пропътувал осемстотин километра само за да се види с мене. И така времето минаваше твърде бързо. Понякога, когато не беше необходимо да се срещам с хора или да посещавам разни места, излизах сам да погледам из улиците на Лондон и тези разходки ми доставяха голямо удоволствие. Тогава носех европейски дрехи с надеждата, че няма да ме познаят и понякога това ставаше. Обаче при официални случаи носех предимно индийските костюми, които Пандит Неру ми даде в Ню Делхи.

След няколко дни другите членове на експедицията започнаха да се връщат от своите домове и тогава настъпи най-голямото събитие от пребиваването ни в Лондон — представянето ни на кралицата. Улиците по пътя за Бъкингамския дворец бяха препълнени с хора и особено силно впечатление ми направиха гвардейците със своите червени мундири и високи кожени калпаци. Преди да се срещнем с кралицата, поднесоха ни чай в дворцовата градина и тук се бяха събрали много хора, толкова много, че просто се притискахме един до друг и на мене ми се струваше, че ще ме смачкат. Но след това си казах: „Не, не би трябвало да се оплаквам. Аз поне съм слаб, а какво става сега с бедната Анг Ламу?“ След чая ни въведоха в голяма приемна зала в двореца, където ни представиха на кралицата и на Единбургския херцог. Всички членове на експедицията и техните семейства бяха там. Кралицата и херцогът ни връчиха ордени и награди. След това ни поднесоха освежителни напитки и за момент почти си представих, че съм отново на Еверест, защото това, което пиех, бе… лимонов сок! Кралицата беше твърде любезна и внимателна, тя ме запита за изкачването на върха, а така също за други експедиции, в които съм участвувал. Полковник Хънт, който знае хиндустани, пожела да ми превежда, но аз установих, че добре разбирам и отговарям на английски и това много ме зарадва.

След приема се състоя „ергенски“ обед, даден ни от херцога, и всички носехме ордените си. По-късно имаше друг прием. И на следващия ден и на другия ден приемите продължиха, повечето от тях бяха давани от различни посланици. Известно време животът ми се струваше един голям прием и аз си мислех: „Какво би се случило с мене, ако през цялото време пиех чанг, а не чай и лимонов сок?“

Най-сетне настана време да се простим с Лондон. Хънт, Уайли със своите семейства и много други дойдоха да ни изпратят и на всеки, който видя нашето прощаване, не е нужно да се обяснява, че между нас няма лоши чувства. Англичаните ме приеха изключително сърдечно. Английските алпинисти бяха прекрасни хора и мои приятели. Въпреки малките недоразумения и усилията на някои да ги направят големи ние проведохме голяма и успешна експедиция. И ако някога полковник Хънт поведе нова експедиция в Хималаите, той ще ме намери готов да му помогна във всяко отношение дори и аз самият да не мога да го придружа.

— Довиждане! Всичко хубаво! Добър път!

И ето ние летим със самолета към Швейцария. Най-сетне експедицията приключи и аз съм само със семейството си и моя помощник Лакпа Тшеринг. Бяхме поканени да прекараме на връщане две седмици в Швейцария като гости на Швейцарската фондация за алпийски изследвания, която бе организирала двете експедиции през 1952 година. Отново ни очакваше тържествен прием и срещи с приятели. Но този път нямаше да има само приеми, срещи с хора и интервюта. Само след една нощ в Цюрих аз се отправих към планините с някои от моите стари приятели и имах възможност не само да видя, но и да се катеря из прочутите Алпи. Мистър Ернст Фойц, от Швейцарската фондация, и неговата съпруга се грижеха за всичко, придружаваха ни и се постараха да прекараме чудесно.

Най-напред се отправихме към малкия планински курорт Розенлауи, където се намира алпийската школа, ръководена от известния водач Арнолд Глатхард, и там изкачихме красивия скалист връх Семилисток. След това заминахме за Юнгфрау. Планинската железница ни отведе до хотела на Юнгфрауйох, а на следващото утро изкачихме върха. Един от моите спътници бе Раймон Ламбер. Ние стояхме на върха, гледайки земята под нас, и си мислехме вероятно едно и също нещо — че при малко по-хубаво време и малко повече щастие можехме преди една година да стоим така двамата на върха на света. Това бяха единствените истински изкачвания, за които имахме време, но аз изпитах голямо удоволствие и харесах здравата, твърда скала на алпийските върхове. Особено силно впечатление ми направи сходството на високите швейцарски долини с тези на моето родно място в Соло Кумбу, макар, разбира се, височините и разстоянията в Алпите да са много по-малки, отколкото в Хималаите. Също интересно бе да видя колко много хора в Швейцария ходят в планината — мъже и жени, стари и млади и дори съвсем малки деца.

Прекарахме един ден в Шамони на френска територия. Тук се срещнах с някои членове на лионската експедиция на Нанда Деви, с които се бях изкачвал през 1951 година, а също с Морис Херцог, който ръководеше великия щурм на Анапурна през 1950 година. Той бе прекрасен човек, преминал благополучно през много трудни изпитания, и аз се възхищавах как той караше своята кола, въпреки че беше загубил всичките си пръсти на ръцете и краката. За съжаление имаше време само да погледаме Монблан, а не да го изкачим. Но аз се съмнявам дали щяхме да намерим място на него, дори и да бяхме опитали. Същия ден по него се изкачваха толкова много алпинисти, че приличаше не на планина, а на железопътна гара.

И така двете седмици отлетяха, като че ли преди още да започнат. Сбогувахме се с приятелите и отново бяхме в самолета, летейки за дома… „Как ли ще изглежда след толкова време?…“ мислех си. Оставих Дарджилинг на 1 март, сега беше началото на август и през тези пет месеца не престанах да се движа дори за минута. Изкачих се на Еверест. Слязох от Еверест в съвсем различен свят. Пропътувах половината свят, приветствуван от хиляди хора, срещнах се с министър-председатели и монарси. „Всичко се промени за мене — мислех си. — И все пак нищо в действителност не се е променило, защото дълбоко в себе си аз си оставам все същият, старият Тенсинг…“ Е добре, сега отивам у дома. Но какво ме очаква у дома? Какво ще правя? Какво ще се случи с мене?… Отначало ще има още приеми, интервюта, множество хора, зиндабад. А после?

Аз изкачих своята планина, ала трябва да живея своя живот.