Тенсинг
Човекът от Еверест (15) (Автобиография на Тенсинг)

15
На Еверест с швейцарците (есента)

— Но сега е есен — каза Анг Ламу.

— Да, есен е.

— Ти никога не си ходил по това време на годината.

— Не, никога.

— Тогава защо отиваш сега?

— Защото трябва да опитаме пак — отговорих аз. — Трябва да опитаме всичко.

В продължение на много години се говореше за отиване на Еверест през есента. За изкачване през зимата, разбира се, не можеше и да се мечтае. През лятото настъпваше периодът на мусоните с бури и лавини. Но есента предлагаше поне възможност, а някои смятаха, че времето може да бъде дори по-добро, отколкото през пролетта. Обаче тези предположения никой не бе проверил на дело до 1952 година, когато швейцарците предприеха своя опит. Те не можеха да чакат до следващата пролет, защото за тях нямаше да има следваща пролет. За 1953 година непалското правителство бе обещало Еверест на англичаните. И ако швейцарците искаха да си опитат отново щастието, това трябваше да стане сега — през 1952 година, докато само те имаха разрешение за отиване в планината. Като се върнали през лятото в родината си, те обсъдили въпроса и взели решение. Да, ще опитат пак…

Само двама сахиби от пролетната експедиция дойдоха — д-р Габриел Шевалие, който сега бе водач, и Раймон Ламбер, когото мисля, че не биха могли да удържат дори ако бяха го вързали и седнали отгоре му. Освен тях имаше четирима нови алпинисти — Артур Шпьохел, Густав Грос, Ернест Райс и Жан Бусио, а така също и алпинистът фотограф Норман Диренфюрт, син на известния швейцарски изследовател на Хималаите, който бе станал американски поданик. Поканиха и мене, този път не само в качеството на сердар, но и като пълноправен член на експедицията — чест, която приех с гордост. Както по-рано събрах моя отряд от шерпи в Дарджилинг — много от тях участвуваха през пролетта — и в началото на септември отново се озовахме в Катманду.

По броя на участниците експедицията бе малко по-малка от първата, но съоръженията бяха в по-голямо количество, тъй като през пролетта швейцарците почувствуваха недостиг от някои неща и този път, очаквайки дори по-студено време, искаха да бъдат напълно подготвени. И затова към планината се отправи керван от почти четиристотин души — сахиби, шерпи и непалци носачи. Ако преди ставаше дума за отряд, отиващ на война, сега можеше да се говори за цяла армия. Не си спомням някоя експедиция да е тръгвала на път без неуредици и усложнения. Този път неприятности имаше Диренфюрт. Със своя американски паспорт той срещна затруднения при снабдяването с непалска виза и бе все още в Индия, очаквайки да я получи. Шерпата Анг Дава бе определен да го чака в продължение на две седмици в Катманду и след това, ако Диренфюрт си уреди въпроса, да ни застигнат двамата.

През втората половина на септември ние крачехме нагоре и надолу, нагоре и надолу по хълмовете на Непал. Мусонът, започнал тази година със закъснение, се задържа по-дълго и през по-голямата част от пътуването ни. Времето бе ужасно. Толкова дъжд и кал не бях виждал през живота си. Много заболяха, в това число и д-р Шевалие. А когато наближихме Соло Кумбу, положението стана наистина лошо. С увеличаването на височината страдахме не само от влагата, но и от режещия студ, а непалските носачи, които нямаха специално облекло, изпитваха особени трудности. На четиринадесетия ден преминахме висок проход, почти на 4000 метра, наречен Шамунг-Намрепки-Ла, който в старо време назовавали „проходът, където шапката ви докосва небето“. Тук времето беше като във висока планина, обхваната от буря. Няколко непалци припаднаха, а двама от тях по-късно починаха — печално начало за експедицията.

Това подействува лошо на другите носачи и много от тях си отидоха. Обаче ние предизвестихме в Кумбу, че се нуждаем от шерпи носачи, и към края на месеца, когато стигнахме Намче Базар, мусонът стихна и небето стана синьо и безоблачно. Отново ние, шерпите, се видяхме с нашите семейства и приятели от родината. Аз посетих майка си и сестрите си. Танцувахме, веселихме се и пихме чанг. След това, както през пролетта, наехме много местни шерпи на мястото на непалците и с товарите се отправихме към планината. Струва ми се, че не съм виждал Еверест така ясно очертан както през тези дни — вятърът бе измел почти напълно снега от черната скала, а снежното облаче разстилаше своя пух в Синевата.

Отново установихме базовия лагер в горната част на ледника Кумбу и започнахме да си пробиваме път през ледопада. Той се беше изменил твърде много през лятото и трябваше да търсим нов път, но след набрания опит сега не бе така трудно. Бяхме се подготвили и за преодоляване на пукнатините. От Намче Базар носехме греди и дъски, които ни служеха за мостове над големите пукнатини в леда, а за огромната пропаст в горната част на ледопада, която ни причини толкова грижи през пролетта, носехме дълга дървена стълба. Нашият въжен мост беше все още на мястото си, но от летния снеговалеж се бе смъкнал няколко метра надолу в пукнатината.

В това време ни застигнаха Диренфюрт и Анг Дава и сега групата беше в пълен състав. Обаче в друго отношение фактически никога не бяхме в пълен състав, защото този път, за разлика от която и да било предишна експедиция, някой постоянно боледуваше. Особено зле по едно време беше шерпата Анг Норбу, който имаше някаква инфекция и на врата му се появи голям оток. Д-р Шевалие просто го напълни с пеницилин, но това, изглежда, не помагаше много и той реши да го оперира. Палатката-столова в лагер I бе превърната в болница и Райс, Шпьохел и аз трябваше да държим Анг Норбу, докато докторът режеше врата му. Не мога да кажа, че тази длъжност ми хареса. Трудно е да се повярва, че в един човек може да има толкова кръв и гной. Но най-важното беше, че операцията мина успешно и след няколко дни Анг Норбу оздравя.

Шерпи прекосяват пукнатина над лагер III през 1953 г.

Лагер IV, 1953 г.

Като изкачихме ледопада, навлязохме в Западния циркус или Долината на мълчанието. Само че сега там не бе така тихо, а ден и нощ свистеше вятър. Понякога той изменяше посоката си и само чувахме бучене край върховете над нас. Но след това отново се спускаше надолу, връхлиташе върху нас не като движещ се въздух, а като страшен див звяр, изпуснат от боговете, и докато не притаеше дъх, не можехме нито да се движим, нито да работим или да правим каквото и да било, освен да пазим живота си. През цялото време, разбира се, напредвахме, но и есента напредваше. Екипировката ни бе отлична. Особено обущата — високи, почти до колената, направени от еленова кожа — най-добрите, които съм виждал, и никой не пострада от измръзване. Но вече се питахме дали е възможно въобще да се живее на по-голяма височина, щом долу в циркуса имаше такъв вятър и студ.

Все пак в края на октомври устроихме лагер V близо до подножието на Лотсе и се готвехме да започнем щурма на Южното седло. Планът предвиждаше в основни линии да следваме същия маршрут както през пролетта — нагоре по ледените склонове и кулоари до Женевското ребро. Разделихме се на групи и се заловихме да копаем стъпки и да правим въжени парапети. Но едва бяхме започнали да работим, когато на 31 октомври се случи нещастие. Д-р Шевалие и Шпьохел заедно с неколцина шерпи се намираха на стръмен склон недалеч от лагер V — всичко четири групи по трима в свръзка. Изведнъж се чул грохот и над тях се изсипало голямо количество разтрошен лед. Лавината не била голяма — само няколко отломъци, откъснали се от горната част на склона. Обикновено такова срутване не е много опасно. Единадесет от дванадесетте човека се отървали благополучно. Те се долепили колкото е възможно по-плътно до склона и навели глава, така че в най-лошия случай няколко ледени парчета ги ударили по плещите. Обаче шерпата Мингма Дордже в свръзка с Аджиба и моя племенник Топгей вероятно е погледнал нагоре точно в неподходящия момент, защото бе ударен право в лицето. В следващия миг той висял неподвижно на въжето, стенещ тихо, с окървавено лице, а останалите двама го задържали.

По стръмния лед е невъзможно бързо придвижване и изминало известно време, докато другите свръзки се притекат на помощ. Най-сетне д-р Шевалие, Шпьохел и придружаващите ги шерпи се приближили до Мингма Дордже и когато го спускали бавно надолу към лагер V, станала втора злополука, този път на четвъртото въже, където били тримата шерпи Аила, Норбу и Мингма Хрита. Единият от тях, вероятно развълнуван от първото нещастие, загубил опора и се подхлъзнал. Така или иначе миг след това и тримата полетели през глава надолу по склона и се спрели едва когато стигнали равна земя на около двеста метра под мястото на злополуката.

Отново било необходимо известно време, преди да дойде помощ. Другите продължавали да се спускат бавно надолу с Мингма Дордже. Най-после всички се събрали в подножието на склона и д-р Шевалие дал на ранените първа помощ. Положили ги върху надуваеми дюшеци, донесени от лагер IV. От тримата пострадали Мингма Хрита си бе счупил ключица, а Аила и Да Норбу се отърваха само с по-сериозни драскотини и подутини. Вероятно те нямаше да бъдат от полза за експедицията по-нататък, но щяха да се поправят. Обаче положението на Мингма Дордже бе тежко. Оказа се, че не само лицето му бе засегнато от падащия лед. Остър отломък бе влязъл в тялото му между врата и ключицата и пронизал белия дроб. Няколко часа по-късно въпреки всички усилия на д-р Шевалие, той почина.

Заедно с повечето от останалите участници в експедицията аз се намирах в лагер IV, когато станаха нещастията. Но тъжните новини скоро стигнаха до нас и ние избързахме нагоре. Всички шерпи, естествено, бяха много разстроени, но швейцарците изпитваха още по-голямо безпокойство, защото се отнасяха твърде сериозно към своите задължения по отношение на носачите и се чувствуваха отговорни. Те ме помолиха да говоря с хората и ако повечето от тях, имайки предвид трагедията, не желаят да отидат по-нататък, те ще приемат това решение. До късно през нощта ние, шерпите, обсъждахме положението. Разбира се, никой не беше в добро настроение. Някои гледаха твърде песимистично на възможностите ни за успех, но на края всички решиха, че не могат да изоставят сахибите и ще продължат напред, доколкото силите им позволяват. На следващия ден изпратихме тримата ранени в базовия лагер, а Мингма Дордже погребахме в морената встрани от циркуса между лагерите IV и V. Над него издигнахме висок паметник от камъни, а в основата му поставихме дървен кръст, на който изрязахме името и датата на смъртта. След това се простихме с нашия приятел — първата жертва на Еверест след гибелта на алпиниста Морис Уилсън, тръгнал сам през 1934 година към върха.

Взе се решение да се търси нов път за Южното седло. Още през пролетта се опасявахме от ледопади в кулоара под Женевското ребро, а сега това се случи — загина другар — и ние не искахме напразно да рискуваме повече хора. Дни и седмици разработвахме нов маршрут — не направо от циркуса към седлото, а вдясно по високите снежни склонове на Лотсе, където опасността от лавини изглеждаше по-малка. Едно нещо научихме от първата експедиция — за прехода от циркуса до седлото не бе достатъчен един ден. Дори ако бяхме тръгнали по стария маршрут, трябваше да установим нов лагер приблизително по средата на пътя. На новия маршрут, значително по-дълъг, решихме да устроим два лагера. И така още веднъж се заловихме с тежката изнурителна работа, свързана с всички високопланински изкачвания — търсене на път, копаене на стъпки, поставяне на въжени парапети, пренасяне на тежки товари. В този сектор на планината поставихме всичко около седемстотин и петдесет метра въжени парапети и постепенно върху белите стени изникнаха двата малки лагера — VI и VII.

Придвижването не преставаше. Изкачвахме се все по-високо. Ламбер и аз, разбира се, бяхме отново в една свръзка и през по-голямата част от времето вървяхме напред, проправяйки път. Двамата бяхме в добра форма — „Ça va bien! Ça va bien!“ — и често използувахме кислород, но този път апаратите действуваха много по-добре, отколкото през пролетта. Обаче на такава височина човек може да работи или дори да живее само за кратко време, а още по-малко при такъв вятър и студ. С всеки изминат ден приближаваше зимата. Нямаше нито облаци, нито снежни бури, предвестници на мусона. Небето си оставаше кристалночисто, но студът бе такъв, че ни пронизваше до костите и през най-топлото облекло. А най-лошото бе, че с напредването на есента дните ставаха все по-къси и по-къси. Дори преди два часа след пладне слънцето изчезваше зад връхния гребен на Нуптсе и от този момент до следващото утро нямаше никакво спасение от хапещия мраз.

Движехме се надолу, нагоре, отново надолу. Една нощ в лагер IV на циркуса се разрази страшен ураган. С Аджиба бяхме в една палатка и едва успяхме да я задържим. След малко чухме слаб вик и като се измъкнахме с мъка навън, видяхме, че палатката на Норман Диренфюрт, която бе съседна на нашата, се бе съборила напълно. По това време Диренфюрт беше болен. Той имаше ларингит и висока температура и бе толкова отслабнал, че не можеше да се измъкне изпод падналия върху него брезент. С Аджиба се заловихме на работа и най-сетне след огромни усилия опънахме палатката отново, но вятърът без малко щеше да ни отнесе през циркуса заедно с нея.

Времето започна да оказва лошо въздействие на почти всички от нас — не само физическо, но и психическо. Някои шерпи загубиха всякакво желание за работа и не мислеха за нищо друго, освен как да се спуснат надолу и да избягат от вятъра и студа. Понякога надълго спорех с тях и дори се карах, докато ги накарам да се заловят за работа. На всичко отгоре някой постоянно боледуваше или се преструваше на болен и базовият лагер на ледника заприлича на болница. По едно време на склона на Лотсе хората толкова намаляха, че аз трябваше да слизам до самата база, за да доведа някой с мене. В базата се говореше много за йети, който бил забелязан от един от местните носачи няколко дни преди това близо до мястото, където бяхме открили следи през пролетта. Според неговите думи йети бил висок около метър и половина, покрит с гъста кафява козина и се движел изправен на задните крака. Имал заострена глава, широки скули, огромни челюсти, които отворил застрашително и впил поглед отблизо в носача сякаш се готвел да го нападне. След това йети внезапно изсъскал, обърнал се и избягал и вече не се появил. Говорих с носача, който разказваше за тази преживелица, и се убедих, че няма никакво основание да не му се вярва. В същност неговият разказ още веднъж потвърди вече изказаното от мене схващане, че йети е някакъв вид голяма планинска маймуна.

Впрочем имахме достатъчно много проблеми за разрешаване на Еверест, за да не се улисваме с йети.

— Хайде! Хайде! — подканих хората в базовия лагер. — Планина трябва да изкачваме. Тръгвайте!

Най-после успях да събера доста хора и ги поведох през ледопада и циркуса, за да продължат започнатата работа на склона на Лотсе.

След около седмица всичко беше готово — стъпките и парапетите, високите лагери и съоръженията. Но ако искахме да стигнем Южното седло и по-високо, трябваше да побързаме, защото вече бе втората половина на ноември и скоро зимата щеше да настъпи с пълна сила. За първия опит бе определена група от десет души, в която влизаха Ламбер като ръководител, Райс и аз — алпинисти, и седем шерпи, които се намираха в най-добро състояние, за да ни помагат с товарите. Те бяха Анг Темпа, Пемба Сундар, Анг Нуима, Анг Намгиал, Гундин, Пемба и Топгей. Повечето от тях бяха млади и неопитни, но те бяха устояли на вятъра и студа по-добре от много от ветераните и аз се гордея, че най-младият от всички бе моят племенник Топгей — по това време само на седемнадесет години.

От циркуса се изкачихме до лагер VI, а оттам до лагер VII. След това на 19 ноември се отправихме към Южното седло. Тук стръмнината не беше особено голяма, тъй като лагер VII бе разположен високо на склона на Лотсе и останалата част от пътя представляваше диагонален траверс до върха на Женевското ребро и лежащото зад него седло. Въпреки това напредвахме бавно, защото сега проправяхме нов път и на няколко пъти носачите трябваше да чакат, докато Ламбер, Райс и аз изкопаем стъпки и направим парапети. Тръгнахме около 9 часа сутринта. В 16,30 часа достигнахме най-високата точка на изкачването — върха на реброто, — а малко след това се спуснахме на седлото — за втори път през годината. Спущаше се мрак, а студът и вятърът бяха неописуеми. Сякаш часове изминаха в лутане и опити да устроим нашия лагер близо до все още забележимите останки на пролетния лагер. Когато най-сетне опънахме две палатки, шерпите се вмъкнаха в тях и изчезнаха. Безполезно беше да се спори с тях. Ние с Ламбер и Райс бяхме използували кислород при изкачването, а шерпите нямаха това преимущество и бяха съвършено изтощени. И така с двамата сахиби продължихме работата по устройването на другите три палатки, докато ги опънахме и укрепихме. След това дойде и нашият ред да се подслоним и да отпочинем. Студът бе превърнал почти всичката ни храна в камък, но аз успях да сваря малко шоколад, с който се подкрепихме. Започна още една нощ на най-самотното място на земята.

Над циркуса си служехме с двойни палатки — една в друга, но тук и това малко ни помагаше, а когато двете палатки се триеха една в друга на сухия, леден вятър, малкото пространство вътре се изпълваше с електрически искри, които пукаха около главите ни. Ламбер имаше малък термометър и той показваше тридесет градуса под нулата. По-късно Ламбер определи скоростта на вятъра — около деветдесет и седем километра в час, при това постоянна скорост, а не при вихрени пориви. Дори и на него му беше трудно да каже: „Ça va bien!“ Най-сетне се зазори и при все че вихърът не преставаше, ние се приготвихме да продължим нататък. Трябваше или да се движим, или да замръзнем. Успяхме да направим малко чай за закуска и това бе всичко. След това потеглихме. Другите шерпи искаха да тръгнат надолу, а не нагоре и едва ли можеше човек да ги упрекне. Само един от тях — Гундин — бе наистина болен и останалите най-после се съгласиха да продължат изкачването. След двата допълнителни лагера на Лотсе лагерът на седлото беше VIII поред. На своя гръб шерпите понесоха съоръженията за малкия лагер IX, който се надявахме да устроим на връхния хребет.

Но лагер IX си остана на техните гърбове. Беше вече 11,30 часа, когато бяхме напълно готови да тръгнем. Още почти един час ни беше необходим, за да прекосим седлото и да започнем изкачването на снежния склон, водещ към хребета. На една ледена стена видяхме останките на сплеснат в нея орел и макар че ние съвсем не хвърчахме, трябваше да напрягаме всички сили, за да не ни последва същата участ. Като използувахме кислород, Ламбер, Райс и аз се движехме малко пред другите. Шест месеца преди това с Мечката се катерехме по същия път с много по-малко усилия, въпреки лошите кислородни апарати. Ала сега и добрите апарати не ни помагаха. Вятърът и студът бяха изключително силни. Под трите чифта ръкавици пръстите ни загубиха всякаква чувствителност. Устните ни, после носовете, след това и целите ни лица започнаха да посиняват. Зад нас редицата на борещите се с природните условия шерпи едва се движеше. Имаше само едно разумно и възможно нещо, което можехме да направим. То бе да се върнем обратно и ние знаехме това. Но за Ламбер и за мене това беше ужасно решение. Това беше вторият ни опит. Мечтата на нашия живот бе да изкачим заедно Еверест и ако се върнем сега, ще ни се удаде ли това някога? Ако зависеше само от нас, може би щяхме да продължим изкачването. Не говоря с положителност, че щяхме или можехме да продължим, а само може би. Желанието ни бе толкова силно. Но зад нас едва се мъкнеха шерпите, а до нас Райс мрачно клатеше глава. Спряхме се и постояхме така известно време, превили се като животни, за да се предпазим от свирепия вятър. Ако не беше толкова студено, че сълзите замръзваха, преди още да напуснат очите, аз навярно щях да заплача. Не можех да гледам Ламбер, а и той не ме поглеждаше. Безмълвни се обърнахме и тръгнахме надолу.

По-късно швейцарците казваха за случилото се, че сме били „отблъснати“ от планината. А след това „отблъсване“, веднъж обърнали гръб, нямаше вече и най-слабата надежда да се върнем отново. Точно на мястото, където се предадохме, на около триста метра над седлото, захвърлихме по-голямата част от товарите, които носехме. В лагера на седлото се задържахме само толкова, колкото бе необходимо, за да вземем Гундин (ако бе останал още малко, той щеше да умре от студ) и изоставихме около сто и петдесет килограма съоръжения, които изнесохме с такава мъка предния ден. Нищо нямаше значение сега, освен да се измъкнем час по-скоро от този ад, който се намираше толкова близо до небето. Надпреварвахме се със студа, вятъра и смъртта.

Почти смазани от умора, прекарахме нощта в лагер VII, където ни посрещна д-р Шевалие. На следващия ден слязохме до лагер V в циркуса. Никой не говореше за нов опит. Не мисля, че между нас някой имаше сили да се изкачи дори и три метра нагоре. Ние мислехме само едно — да слезем долу, долу и далеч от студа, там, където човек може да диша, да яде и да спи, където може да сгрее ръцете и краката си, да сгрее костите си. И най-сетне слязохме — през циркуса, надолу по ледопада, към ледника, който след всичко преживяно ни се струваше като полята на Индия. Като по чудо нямаше сериозни измръзвания и никой не загуби дори пръст. Но може би това не бе чудо, а се дължеше по-скоро на забележителното качество на нашето облекло и екипировка. Така или иначе всички слязохме долу, освен бедния Мингма Дордже. Бяхме отблъснати. Бяхме разгромени. Но останахме живи.

В Намче Базар отново видях майка си и сестрите си. Когато вестта за смъртта на Мингма Дордже стигнала в селото, една от сестрите ми се разтревожила за мене и заедно с децата си се изкачила до лагер I, в подножието на ледопада, носейки кошница с разни вещи, които смятала, че може да ми потрябват. Тогава не я видях, защото бях високо в планината, но сега й благодарих от цялото си сърце.

— Догодина ще се видим отново — казах на близките си, като се стараех да изглеждам весел. Но какво щеше да ми донесе следващата година, разбира се, нямах и представа.

В началото на декември преваляхме хълмовете на Непал на път за родината. Еверест потъна зад нас, забулен от зимните бури. „Сърцето ми е изпълнено с тъга“, записа д-р Шевалие в дневника си, мислейки за втората ни несполука. И ние изпитвахме същото чувство. Но, струва ми се, че тъгата ни се смесваше с известна мълчалива гордост, защото знаехме, че при тези условия никой не можеше да направи повече от нас. Продължавахме да вървим. Дъждът се лееше като из ведро. И на всичко отгоре си навехнах глезена — първия „нещастен случай“ за всичките ми експедиции на Еверест — и през останалата част от пътя трябваше да накуцвам, подпирайки се на две скиорски щеки вместо патерици.

Дни наред вървяхме мокри до кости. Глезенът ме болеше, а започна и да ме тресе. И ако Еверест все още си оставаше моя мечта, сега той бе мечта на болен човек.