Тенсинг
Човекът от Еверест (5) (Автобиография на Тенсинг)

5
Създаването на „Тигъра“

След експедицията до Еверест през 1936 година не останах дълго в Дарджилинг. Ерик Шиптън отиваше до Гархвал в Централните Хималаи, северно от Делхи, и ме взе със себе си. Както преди четири години, когато напуснах Соло Кумбу, и сега бе време за много „първи неща“ за мене: за първи път слизах в равнината, за първи път пътувах с железница, за първи път виждах големи градове като Калкута и Делхи, за първи път изпитвах истинска горещина.

В Раникхет в Гархвал Шиптън ме представи на майора от пионерните войски Осмастън, който бе един от ръководителите на индийската топографска служба. Той отиваше по работа в околностите на големия връх Нанда Деви и аз трябваше да го придружа. В продължение на много години майор Осмастън бе нанесъл на картата почти всички места от планините на Гархвал и аз неведнъж го придружавах.

През същата година бе покорен Нанда Деви (7816 метра), най-високият връх, изкачен дотогава, и това постижение остана до 1950 година, когато французите изкачиха Анапурна в Непал. Нанда Деви значи „Благословената богиня“. Както индуистите, така и будистите я считат свещена планина. Нейната история е особено интересна, тъй като до преди две години нито един човек не бе успял да стигне дори до подножието й и се е смятало, че това въобще е невъзможно. Но през 1934 година Шиптън и приятелят му Х. У. Тилман, също известен английски алпинист, намерили път. Като следвали реката Риши, те си пробили път нагоре покрай теснини и пропасти и на края стигнали до висок, изключително красив водоем, скрит в подножието на върха, който нарекли Санкчуъри^[1]. Те нямали достатъчно хора и припаси, за да продължат по-нататък, но за една година това не бе малко. А през 1936 година, когато Шиптън бе отново на Еверест, Тилман се отправи към Нанда Деви начело на голяма експедиция.

И сега, когато майор Осмастън и нашата група навлизаше в планината, срещнахме връщащата се експедиция и от нея научихме за успеха й. Тилман и Н. Е. Одел (през 1924 година той е бил на Еверест и стигнал сам до 8230 метра, търсейки Малори и Ирвин) изкачили заедно Нанда Деви. Третият алпинист — младият американец д-р Чарлз Хустън, почти стигнал върха, но в най-високия лагер получил отравяне от някаква храна и трябвало да се върне. По това време той бе вече добре и всички се връщаха много щастливи след забележителната си победа.

Наскоро след това дойде моят ред да се разболея. Никога не съм боледувал така тежко в планината. Възможно е това да се дължеше на горещините в равнината по пътя от Дарджилинг, а може би причината беше в непрекъснатия дъжд, или защото бях все още изморен от похода до Еверест. Във всеки случай отслабнах много. Имах толкова висока температура, че от време на време майор Осмастън и другите трябваше да ме носят на гръб. Майор Осмастън се грижеше така сърдечно за мене, както никой досега и аз си обещах, че някой ден ще бъда на услугите му, както сега той ми помагаше. Казаха ми, че имам жълтеница и местните жители ми препоръчаха да ям особен вид мъх, който растеше по камъните. Опитах. Сварих малко мъх и изпих отварата. След това повръщах много и ми се струваше, че ще изхвърля навън всичките си вътрешности. Но температурата спадна. Бях слаб, но вече здрав и можех да продължа по-нататък.

Подобно на експедицията на Тилман ние се отправихме към Нанда Деви през големия пролом на Риши, наречен Риши Ганга, и устроихме лагера си на Санкчуъри. Това бе действително красиво място с ливади от диви цветя наоколо, а над тях се извисяваше величественият снежен връх. Обаче ние не бяхме дошли да изкачваме върха, а само за топографски измервания и в продължение на няколко седмици това бе работата на майор Осмастън и другите. Аз все още нямах достатъчно сили, за да върша много, и стоях повече в базовия лагер, но от ден на ден се подобрявах. Недалеко от лагера се намираше гробът на един шерпа от експедицията на Тилман, починал от болест. Помислих си: „Във всеки случай аз съм по-щастлив от него“.

Най-после напуснахме планината и се върнахме в Раникхет, а оттам аз продължих за Дарджилинг. По това време се оправих напълно, но съвсем не бях доволен от себе си, защото от мене имаха малко полза. „Някой ден — си казах — ще се върна на Нанда Деви и ще се проявя по-добре.“ Така и направих.

Когато не е зает в експедиция, шерпа може да припечели няколко рупии, като развежда туристи до забележителни места в околностите на Дарджилинг. Това често правех и аз през следващата есен и зима. Понякога отивахме само до Хълма на тигъра над града, откъдето при изгрев-слънце можеше да се види връх Еверест на сто и шестдесет километра отвъд планинските вериги на Непал. Понякога туристите отиваха по-далече — по пътеките на север до Сандакпху и Пхалут, откъдето при ясно време Еверест се виждаше още по-добре. Някак си и това ме задоволяваше — да виждам, че той е все още там и ме очаква. Но бях също и недоволен, защото можех само да го гледам, а не да отида там. През следващата година нямаше да има експедиция и трябваше да чакам до 1938 година, за да се опитам пак.

През 1937 година се отправих отново към Гархвал, но този път, за изкачване планините заедно с мистър Дж. Т. М. Гибсън и мистър Дж. А. К. Мартин, учители от Дун Скул в Дехра Дън, най-известното английско мъжко училище в Индия. Експедицията бе малка, в нея участвуваха само двамата сахиби, аз, още един шерпа от Дарджилинг на име Ринцинг и десет носачи от Гархвал. Трябваше да изкачим върха Бандар Пунч, което значи „маймунска опашка“, и това бе първият от трите похода, които направих с тази цел заедно с мистър Гибсън. Бандар Пунч е висок 6315 метра — съвсем малък в сравнение с Еверест и дори с Нанда Деви. Дотогава никой не бе се опитвал да го изкачи, а и не беше лесно. При първия опит бяхме спрени от дълбок сняг на височина 5200 метра.

След това не правихме повече опити, а прекарахме много седмици в изследване на местността и преживяхме доста приключения. Веднъж, след като устроихме лагера си на брега на голяма река, се разделихме на две групи и отидохме на разузнаване. Мистър Гибсън и Ринцинг бяха на едната страна на реката, мистър Мартин и аз на другата и се уговорихме да се срещнем вечерта. Спусна се гъста мъгла, след това заваля дъжд и ние не можахме да се срещнем, а не намерихме дори и лагера. Мистър Мартин и аз нямахме нито палатка, нито други съоръжения, а и храната ни беше твърде малко. Скитахме се наоколо и викахме, но в мъглата не виждахме къде отиваме, а от силния дъжд не можехме да чуем собствените си гласове. Открихме голяма пещера и трябваше да прекараме два дни в нея. На края времето се проясни и намерихме пътя към лагера.

По-късно предприехме дълъг поход до едно село на границата с Тибет. На връщане от високите места попаднахме в гъста джунгла и се загубихме. След известно време храната ни се привърши, но имаше много ягоди и къпини, така че не умряхме от глад. И все пак бяхме гладни. По едно време се натъкнахме на няколко души от близко село, които се бяха спрели край пътя, за да похапнат. Забелязахме, че имат много храна и ги помолихме да ни продадат малко, но те се отнесоха недружелюбно и ни отказаха. Изведнъж ми хрумна една идея. Знаех, че всред тези хора има поверие — допре ли се чужденец до храната им, тя става нечиста. Предложих на мистър Гибсън да посочи разните неща за ядене, да ги докосне и попита: „Какво е това? Какво е онова?“ Той направи това и настана голямо вълнение. Докосна всичко толкова бързо, че селяните не успяха да го спрат, като казваше: „Какво е това? Какво е онова? А това? А онова?“. Както и предполагах, след това селяните не се допряха до храната и ни я оставиха. Все пак сахибите искаха да заплатят и им предложиха двадесет рупии, но те не ги приеха и избягаха, заявявайки, че ще доложат за всичко на селския старейшина. Ала нищо не се случи, тъй като ние продължихме пътя си и се отдалечихме от тяхното село. Затова пък се наядохме до насита.

На тази експедиция имахме постоянно затруднения с храната. Веднъж в продължение на три седмици не бяхме яли нищо прясно и когато на края стигнахме до едно село, купихме една коза и веднага я заклахме. Бяхме така изгладнели, че се натъпкахме добре, като я изядохме цялата още същата вечер. На следващата сутрин всички бяхме болни. Чувствувахме се толкова зле, че останахме три дни в селото и си купихме арак — едно доста силно питие. Може би лекар не би предписал такова лекарство, но, изглежда, че то ни помогна.

Всичко това се случи след опита ни да изкачим Бандар Пунч. Нашето пътешествие ни доведе до прочутите места за поклонение — Ганготри и Гомукхи, а след това минахме близо до големите върхове Бадринат и Камет и прекосихме превала Бирни на височина 5500 метра — по-високо, отколкото се бяхме изкачили на Бандар Пунч. Превалът носи името на капитан Е. Бирни от индийската армия, първият, който го е преминал като участник в експедицията до Камет през 1932 година. Но той се е движил от юг към север, а ние първи го прекосихме в обратна посока. По това време много малко от местните носачи останаха с нас и почти всичко трябваше да носим сами и трудностите се увеличиха толкова много, сякаш изкачвахме огромна планина.

И така за две години аз направих два похода до Гархвал и те бяха твърде интересни. Все пак Еверест беше нещо друго. Аз продължавах да мечтая за Еверест. Като се върнах в Дарджилинг, чаках там с нетърпение. През пролетта на 1938 година се организира нова експедиция и, разбира се, аз се включих в нея. Това бе седмата експедиция за върха, а за мене трета.

Този път ръководител беше Х. У. Тилман и групата бе значително по-малка в сравнение с тази през 1936 година. Освен Тилман в нея участвуваха Ерик Шиптън и Франк Смайт, с които се бях изкачвал преди, Н. Е. Одел, с който се срещнах предната година около Нанда Деви, а също Питър Лойд и капитан Оливер, които отиваха за първи път. Тилман беше много добър, спокоен човек и всички шерпи го обичаха. Космат, с големи вежди, ние го нарекохме Балу — Мечката. Именно той въведе реда, според който шерпите не носят тежки товари, докато не навлязат в самата планина и докато останалите носачи за по-ниските места не се върнат. Той също създаде официалната система за получаване званието тигър и медала „Тигър“, утвърдила се напълно в хималайските експедиции.

Пътят за Еверест бе същият и в началото на април устроихме базовия си лагер над Ронгбукския манастир. Тук за втори път срещнах баща си. Той пак бе научил за експедицията и бе дошъл през Нангпа Ла, за да ме види. Това беше последната ни среща, тъй като той почина в Соло Кумбу през 1949 година, преди аз да отида там. Той беше винаги добър баща към мене и аз благославям неговата памет.

От ледниците не тръгнахме направо за Северното седло, а както в 1935 година изследвахме наоколо, търсейки друг — по-подходящ път. Тилман, аз и двама шерпи (Анг Тшеринг и Джингмей) се изкачихме на високия превал Лхо Ла близо до мястото, където бе ходил Малори. За мене това бе величествен миг. Най-после от едната страна на Еверест виждах другата — право надолу на югозапад почти до родното ми място — Тами. Още по-надолу, на склоновете до ледника Кумбу, виждах якове, а до тях човек. Чудех се кой ли може да бъде. Тилман се надяваше, че можем да отидем през превала на другата страна и да изследваме местността, но сега разбрахме, че склонът е страшно стръмен и целият покрит с лед. Може би щяхме да успеем да се спуснем по него, но почти сигурно бе, че не ще можем да се изкачим отново. Докато бяхме на Лхо Ла, имаше много облаци и мъгла и не можахме да видим ясно огромния снежен басейн над ледника Кумбу, който Малори назова с уелското име Western Cwm (Западен циркус). Така ние не можахме да определим условията за изкачване от тази страна и аз, естествено, не подозирах тогава, че петнадесет години по-късно оттам ще мине пътят за върха.

След като се върнахме в базовия лагер, ние се отправихме за Северното седло. Този път стигнахме до него от две посоки — по стария път от Източния Ронгбукски ледник и по нов път от главния Ронгбукски ледник. Но се убедихме, че новият път е твърде стръмен и дори по-малко сигурен от стария, който и без това бе достатъчно опасен. По покритите със сняг и лед склонове под седлото, както вече споменах, се свличат често огромни лавини и сега за пръв път аз попаднах в една от тях. Изкачвахме се шестима — по трима в свръзка: капитан Оливер, аз и шерпът Вангди Норбу, а след нас Тилман и двама други шерпи. Мястото бе стръмно, а снегът дълбок до кръста и ние се придвижвахме бавно и с мъка. Изведнъж около нас се чу някакъв трясък и снегът започна да се движи. Следващият миг всички се плъзнахме надолу заедно със снега. Аз паднах и се претърколих. Главата ми бе под снега и наоколо бе тъмно. Спомних си, разбира се, какво се бе случило тук през 1922 година и си помислих: „Същото нещо. Това е краят“. В същия момент започнах да се боря. Замахнах с ледокопа нагоре през рамо и се опитах да се задържа и изровя. За щастие лавината спря и се оказа, че не съм толкова дълбоко. Ледокопът ми се закачи о твърд сняг и това ми помогна да се изправя. Огледах се наоколо в ярката светлина… бях жив.

Всички имахме късмет. Снегът прекрати своя хлъзгав ход и никой не се оказа много дълбоко. Но само на три метра под нас зееше огромна бездна и ако бяхме попаднали в нея, никой нямаше да излезе. Само едно нещо липсваше — вълнената шапка на капитан Оливер.

Устроихме лагер IV на Северното седло, където идвах за трети път. Най-после щях да се изкача по-високо. Преди да продължим нататък, ние се разделихме на две групи. Аз бях в първата, възглавявана от сахибите Смайт и Шиптън, заедно с други шестима шерпи — Ринцинг, Лобсанг, Вангди Норбу, Лакпа Тенсинг, Да Тшеринг и Олло Ботиа. Движейки се по североизточния хребет — пътя на предшествуващите експедиции, ние изнесохме товарите на височина около 7800 метра и там устроихме лагер V. Макар че за пръв път стигах такава височина, не почувствувах никакво смущение. Обаче времето не беше хубаво и дълбок сняг се разстилаше върху скалите, така че почти трябваше да си пробиваме път през него. Сахибите вече клатеха глави и казваха, че е малка надеждата да се стигне върхът.

В лагер V отпочинахме и се приготвихме да продължим по-нататък, за да устроим най-високия лагер — VI. Но двамата шерпи, които носеха палатки и гориво от седлото, не успяха да стигнат до лагер V и това внесе безпокойство, тъй като без тези неща не можехме да продължим. Обсъдихме положението. Шерпите от лагер V заявиха, че ако ги изпратят долу, ще останат там. Аз казах, че ще отида и ще донеса товара. И така отидох сам. Намерих палатките и горивото на половината път от седлото, където ги бяха оставили двамата шерпи, преди да се върнат обратно. Метнах ги на гърба и тръгнах нагоре. И тук едва не паднах — никога в планината не съм бил толкова близо до тази опасност. За разлика от днешните експедиции тогава не носехме котки по стръмните снежни и ледени склонове. Внезапно се подхлъзнах. Това бе лошо подхлъзване на опасно място и едва успях да се заловя и задържа с ледокопа си. Ако това не беше станало, щях да се озова чак на Ронгбукския ледник — на повече от хиляда и петстотин метра надолу. За щастие всичко мина благополучно. Продължих и стигнах лагер V, малко преди да се стъмни. Смайт и Шиптън ме поздравиха. По-късно, когато експедицията свърши, получих специална награда от двадесет рупии.

На следващия ден продължихме изкачването и установихме лагер VI на 8290 метра височина — най-високата точка, достигната от мене до участието ми в швейцарската експедиция от другата страна на Еверест през 1952 година. Смайт и Шиптън останаха там, а шерпите, в това число и аз, същия следобед слязохме в лагер V. Тук срещнахме втората група — Тилман, Лойд и придружаващите ги шерпи, които след това се отправиха към лагер VI, а ние се спуснахме към седлото. Тук останахме да чакаме. Но това не продължи много, тъй като скоро и другите започнаха да слизат. И двете групи сахиби се бяха опитали да атакуват върха от най-високия лагер, но както предполагаха, нямаше изгледи за успех. Не бе много студено, нито вятърът бе силен, но навсякъде, където през 1924 и 1933 година стърчаха голи скали, сега имаше дълбок сняг. Това нямаше да бъде беда, ако снегът беше твърд, а не мек и пухкав. На всяка крачка те потъвали почти до мишниците и през цялото време се сипел нов сняг. Мусонът започваше рано и погребваше всяка надежда за изкачването на върха.

На тази експедиция аз за първи път видях кислородни апарати. Тилман имаше отрицателно отношение към тях. Той смяташе, че Еверест трябва и може да бъде изкачен без кислородни апарати, а и повечето от сахибите не си служеха с тях. Но Лойд носеше кислороден апарат през цялото време над Северното седло и направи много опити с него. „Що за странна вещ?“ — чудех се аз, когато го видях за първи път, а другите шерпи се смееха и го наричаха „английски въздух“. Апаратът бе грамаден, тежък и по нищо не приличаше на тези, с които си служехме на Еверест години след това. Явно бе, че създаваше повече затруднения, отколкото полза. По-късно в Ронгбукския манастир един от големите цилиндри бе употребен за съвсем друга цел. Когато отново отидох там през 1947 година, той висеше на връв в големия двор и всяка вечер, когато настъпваше часа монасите и монахините да се приберат в килиите си, използуваха го за гонг.

Поради лошото време решихме да се връщаме, но дори и това се оказа трудно. Снеговалежът не преставаше и имаше опасност от нови лавини. Към това се прибави и неочаквана беда. Една сутрин в лагер IV на седлото, като разнасях по палатките чай за сахибите и шерпите, намерих Пасанг Ботиа в безсъзнание. Разтърсих го, но нищо не излезе, изглеждаше полупарализиран. Ерик Шиптън, който отговаряше за този лагер, прегледа Пасанг, но също нищо не можа да направи. По това време Тилман все още се намираше в един от високите лагери и когато по-късно се върна, той с голяма мъка свали Пасанг долу на ледника по стръмните заледени склонове. Никой не можа да разбере какво се бе случило с Пасанг, но той остана частично парализиран дори и след свършването на експедицията. И това бе единственото ни нещастие, като се изключи неуспеха ни да стигнем върха.

Както вече споменах, званието „Тигър“, макар и да се употребяваше по-рано, бе въведено официално от Тилман за шерпите, които се изкачваха най-високо. На тази експедиция бе поставено началото. Всички шерпи, достигнали през 1938 година лагер VI, бяхме наградени с медала „Тигър“ и званието бе вписано в атестационните ни книжки. Оттогава Хималайският клуб — главната алпийска организация в Индия, удостоява с медали всички шерпи за забележителните им постижения в експедициите. Естествено, аз бях горд и щастлив, че съм между първите „тигри“, и като се върнах в Дарджилинг, помислих си: „Този път се изкачихме високо. Може би на следващия път — през 1939 или 1940 година — ще стигнем върха.“

Аз не знаех тогава какво става по света, какво щеше да се случи скоро. Трябваше да изминат четиринадесет дълги години, преди да имам отново възможност да се отправя към Чомолунгма.