Тенсинг
Човекът от Еверест (11) (Автобиография на Тенсинг)

11
По планини и по долини

Странно нещо са писмата. Въпреки че не мога нито да чета, нито да пиша, аз съм получил и изпратил толкова много писма, че едва ли мога да ги преброя. От Индия или Европа ми пишат и ме канят да участвувам в тази или онази експедиция, а след експедицията споделят впечатленията си или говорят за бъдещите си планове, или просто изразяват приятелските си чувства. Помолвам да ми прочетат писмата и винаги отговарям, диктувайки на някой, който знае съответния език, или ако няма такъв, служа си с английски, от който обикновено получателят може да преведе. Наистина през по-голямата част от живота си съм имал малко работа с писалки и пишещи машини и все пак те са поставяли началото на много от моите приключения.

През зимата на 1948 година моят стар приятел от Дун Скул и Бандар Пунч мистър Гибсън ми съобщи, че ме е препоръчал за някаква работа в Отдела за експериментални изследвания при индийската армия. Наскоро след това ми се обадиха и от отдела. Резултатът бе, че през тази и през следващата година заминах като специален инструктор в Северозападна Индия, където обучавах войскови части по алпийска техника. В преподаването се включваше не само придвижване, но и устройване на лагери, приготовляване храна на открито, използуване на съоръженията и грижите за тях и почти всичко, свързано с начина на живеене в дива местност. Работата беше много интересна и аз бях доволен. Първата година работех в провинцията Кулу, а втората — в Кашмир. Базата ни се намираше в курорта Гулмарг. Тъй като и в двата случая обучението ставаше през зимата и във висока местност, имах възможност за пръв път след Читрал през време на войната да ходя често на ски. За работата си като инструктор получих свидетелства от войската. А пързалянето със ски бе за мое лично удоволствие и единствените официални документи, които останаха от него, бяха доста дупки в снега.

През пролетта на 1949 година в Дарджилинг се случи нещо тъжно. Франк Смайт, с когото бях ходил на Еверест и който бе може би най-известният от всички алпинисти, посещавали Хималаите, пристигна отново в града и бе сърдечно посрещнат. Този път той не идваше с експедиция, а сам, за да фотографира планини и планински цветя (в което беше голям специалист), и аз му помагах в подготовката.

Обаче почти изведнъж стана ясно, че той не бе същият, какъвто го знаехме отпреди, и това не бе само въпрос на възраст. Един път той посетил ателието на известния в Дарджилинг художник мистър Сейн, стар негов приятел. Преди да си отиде, Сейн го помолил, както е прието, да се разпише в книгата за посетителите. Смайт се приближил до масата, но вместо да се подпише веднага, застанал неподвижно с писалка в ръка, гледайки страницата. После се усмихнал леко и казал: „Странно. В момента не можах да си спомня собственото си име.“ След това се навел над книгата и се подписал бавно и внимателно. Но когато стигнал до датата, отново се затруднил. Написал октомври, замислил се за малко и го зачеркнал. След това отново се замислил, написал декември и го оставил… В действителност месецът бил май.

Един-два дни по-късно, движейки се с него по Човраста, аз самият бях поразен. Говорехме за разни работи, не помня точно какво, когато внезапно той се обърна към мене с променен глас: „Тенсинг, дайте ми моя ледокоп.“ Аз, разбира се, помислих, че се шегува и отвърнах също с шега. Но той продължаваше съвсем сериозно да иска ледокопа си. Мислеше, че се намираме някъде в планината и аз разбрах, че нещо с него не е в ред. Наскоро след това го взеха в болница и когато го посетих, той не ме позна — лежеше в леглото си с вторачени очи и говореше за изкачвания на големи планини. Лекарите установиха, че Смайт страда от рядка болест, засягаща гръбначния стълб и мозъка, и с възможната най-голяма бързина го изпратиха със самолет в Англия. Но очевидно и там не са могли да му помогнат, защото наскоро след това той почина. Така печално и преждевременно завърши животът на един от най-забележителните алпинисти.

На връщане от източния връх на Нанда Деви

Нанга Парбат, гледан от запад

Последиците от войната и от политическите безредици в Индия постепенно се заличаваха. Започнаха да се организират повече експедиции. Наскоро след заминаването на Смайт в Дарджилинг пристигна швейцарска група, водена от друг стар приятел — Рене Дитерт. Този път те се готвеха да изследват подстъпите към Кангченджунга в Непал. Предложиха ми да отида с тях и аз с удоволствие щях да се съглася, ако по същото време не бях се вече уговорил чрез писма с Х. У. Тилман да го придружа в Непал. Единственото, което можех да направя за швейцарците, бе да им намеря други шерпи и да им пожелая успех.

Тилман, разбира се, беше също стар приятел, един от най-добрите, които шерпите са имали. Аз се възхищавах от него на Еверест през 1938 година и се радвах, че ще бъдем отново заедно, макар че и двамата бяхме под впечатление на случилото се със Смайт. Заедно с други четирима шерпи заминах от Дарджилинг за Калкута, където се срещнахме с него и с двама негови сънародници, които го придружаваха, и оттам се отправихме на северозапад към южната граница на Непал. Всеки етап от пътуването се различаваше от предишния и ни предлагаше все по-примитивни средства на придвижване. Прекосихме Индия с влак до пограничното градче Раксаул. След това преминахме с камион покритата с джунгли предпланинска местност, наречена тераи и стигнахме в непалския град Бимпеди. По-нататък нямаше нито железопътна линия, нито шосета и тръгнахме пешком през ниските планински хребети към Долината на Непал, а багажът пътуваше бавно над главите ни по въжена линия. Аз изпитвах особено вълнение, защото колкото и странно да изглежда и въпреки близостта на Дарджилинг до границата, не бях ходил в Непал, откакто избягах за втори път от Соло Кумбу през 1934 година. Мисля, че сахибите също се вълнуваха, тъй като навлизаха в страна, почти изцяло непозната на хората от Запада. През цялата си история Непал е бил здраво затворен за тях, дори повече от Тибет, който поне е допускал отделни посетители и експедиции. Но сега Непал постепенно отваряше врати и Тилман и неговите другари бяха между първите, които влизаха.

Националността понякога е странно нещо. Макар че сега съм индийски гражданин, аз съм също и непалски както по рождение, така и според непалските закони. Но малко хора биха ме нарекли непалец или индиец, тъй като съм от друга раса и религия. В Соло Кумбу бяхме съвсем изолирани от останалата част на страната. Всичко, което ставаше там, почти не ни засягаше. Имахме свои обичаи и начин на живот и почти нищо не знаехме за страната, от която в политическо отношение бяхме част. По-късно, разбира се, научих твърде много и сега зная причините за неща, които в миналото просто приемах за дадени. Така например главната причина за продължителната изолация на Непал се крие в това, че той повече от едно столетие е бил управляван от голяма група съюзили се заедно семейства, наречени Рана, които отнели властта от кралете. Те притежавали почти всичко в страната и се страхували да поемат риска на каквато и да било промяна чрез допускане на чужденци или чужди влияния. Но през двадесетия век такова положение не може да се задържи дълго. Хиляди гурки, прочутите непалски воини, излезли от страната, за да участвуват в двете световни войни, се върнали с нови идеи и обичаи. Натискът на народните маси започнал да нараства, а също така давление оказвало и индийското правителство. В края на краищата след Втората световна война бил извършен преврат. Властта била отнета от семействата Рана и либерално настроеният и със съвременни схващания крал възвърнал правата си върху трона. Оттогава под управлението на ново демократично правителство Непал започна да става достъпен за външния свят.

И така неравната пътека от Бимпеди ни изведе на хребетите и пред погледа ни се откри обширната зелена Долина на Непал с Катманду в центъра. Слязохме в града. Най-после го виждах отново — за първи път, откакто избягах като тринадесетгодишно момче. Имаше много неща, които не съществуваха преди — нови сгради, електрическо осветление, телефони и дори няколко автомобила (пренесени на гръб през проходите от Индия). Но в основата си градът беше същият, както го помнех. Старите криви улички, гъмжащите от народ пазари, индуистките и будистките храмове, удивителните барелефи и статуи, а отвъд града яркозелените оризови поля и далечните снегове на Хималаите. Тъй като предната година бях в Лхаса, интересно беше да сравня двата града. Мислех, че те си приличат, защото едва ли има в света столици по-малко засегнати от западната цивилизация. Но между тях има и голяма разлика. Лхаса с нейната горда самотност е еднородна — изцяло тибетска, изцяло будистка, а Катманду от столетия представлява смесица от почти всичко, което се среща на Изток.

Както експедицията на професор Тучи, така и тази на Тилман нямаше за цел да изкачва планини. Обаче той не се интересуваше от ръкописи или произведения на изкуството, а от изследване на страната и двамата сахиби с него бяха учени. Питах се дали от Катманду няма да се отправим към Соло Кумбу и Еверест, но това не стана. Тръгнахме в обратна посока — на запад към една област, наречена Ланг Данг Хималая, където никога не бях ходил. Няколко дни се движехме през обработена земя с обширни оризови ниви и терасирани склонове на хълмовете. Минахме покрай села, стари крепости и пагоди, които според думите на непалците били създадени първоначално тук, а не в Китай, както мислят много хора. След това навлязохме в пустинни местности и макар че, както казах, нямахме намерение да изкачваме планини, все пак доста се изкачвахме. На север от нас се извисяваха величествените върхове на западно-централен Непал — Анапурна, Даулагири, Манаслу и стотици други. Това бе първият и единственият път, когато погледът ми се спираше върху тях.

Тилман изучаваше географията на страната, неговите другари — цветята и минералите. Техните изследвания ни караха да се движим нагоре и надолу, напред и назад цели три месеца. Понякога попадахме в гъсти джунгли, понякога се изкачвахме високо в планините, проправяйки си път през Огромни ледници и заснежени проходи, където никога не бе стъпвал човешки крак. По време на един от тези преходи през ледниците получих снежна слепота — за първи и единствен път в живота си. Със себе си носех черни очила, каквито трябва да има всеки в снежни местности, но по пътя ги загубих и един ден, като се движехме по огромна ледена покривка, почувствувах болки в очите си. Разтрих ги, изплакнах ги, дори се опитах да вървя със затворени очи. Другарите ми направиха всичко възможно, за да ми помогнат, но — безполезно. Болката се усилваше, докато стана почти непоносима. Като че ли някой забиваше пики в очите ми — дълги, лъскави пики с ослепителен блясък, които се впиваха, извиваха и късаха, и ми се струваше, че очите ми ще изхвръкнат от главата ми. Така продължи, докато не отминахме ледника и известно време след това. За щастие снежната слепота е само временна, без трайни и лоши последици, но оттогава станах много внимателен и на всички експедиции нося запасни очила.

В джунглите също не мина без приключения. Често се загубвахме, но не за дълго и затова тревогата ни не бе голяма, но няколко пъти така се заблудихме, че започнах да се страхувам дали някога въобще ще се измъкнем. Особено добре си спомням един случай, когато Тилман, шерпът Дава Намгиа и аз се отделихме от другите и почти целия ден скитахме с надежда да ги намерим. Късно следобед обаче се залутахме още повече. Не можахме да намерим нито нашите другари, нито село, нито пътека и по всичко изглеждаше, че трябва да прекараме нощта без храна или подслон. Точно тогава чухме някакъв шум пред нас и се натъкнахме на представител от местното племе, което в Непал наричат лимбу. С Дава Намгиа му заговорихме и му дадохме пет рупии, за да ни заведе до селото си, и когато се готвехме да тръгнем, из невиделица се появи Тилман. Както споменах, по време на експедиции Тилман обикновено си пускаше брада и изглеждаше така космат, че го наричахме Балу — мечката. Той имаше толкова големи и изпъкнали вежди, че в планината по тях се събираше сняг и те изглеждаха като стреха на покрив или козирка на някой хребет. Естествено, в джунглите нямаше сняг, но и без него той изглеждаше достатъчно страшен с дългата си коса и брада, а от ризата му стърчеше още по-гъста гора от косми. Подобно на много азиатци лимбусите почти нямат косми на лицето и тялото си. Нашият дългоочакван избавител несъмнено не бе виждал подобно същество и един поглед бе достатъчен. Преди да разберем какво става, той издаде някакъв крясък и изчезна, отнасяйки петте рупии и всичките ни надежди да намерим пътя.

Когато се стъмни, седнахме под едно дърво, за да пренощуваме. Някъде наблизо се носеше ромоленето на поток и аз се отправих, за да се напия, но Тилман ме спря, опасявайки се, че може би това е водопой на диви животни. Непалските гори са пълни със зверове, особено с опасни тигри и мечки, а потокът е най-вероятното място да ги срещнете нощем. Така си останах под дървото — мокър отвън и сух отвътре, а на утринта, като отидохме до потока, се убедихме, че Тилман бе прав — тинята край бреговете бе осеяна със следи от животни.

Най-после намерихме другарите си и продължихме пътя. Отново се заблудихме и отново успяхме да се оправим. Пробивахме си път през тропическите лиани с нашите кукри, копаехме стъпки по заледените склонове с ледокопите, а Тилман поставяше нови знаци върху картите и раниците ни ставаха все по-тежки от събраните минерали. Всеки път, когато стигахме до някое село на племето лимбу, Тилман всяваше тревога сред жителите. Понякога те побягваха както нашият познат в гората, а в други случаи, вместо да се уплашат, проявяваха любопитство, наобикаляха го, като го сочеха с пръст и се смееха. Често, когато искахме да се снабдим с нещо от селото като храна или вода, ние, шерпите, отивахме напред, а сахибите и специално Тилман се укриваха, докато свършим работа.

Но ние нямахме сериозни неприятности с местното население, а за щастие и с диви животни. Единствените ни истински врагове бяха пиявиците, които тук, в Западен Непал, се оказаха в такова голямо количество и така кръвожадни, каквито не познавах дотогава. В топлите ниски местности те бяха навсякъде — в калта под краката, в тревата до нас, когато сядахме, на листата, откъдето падаха върху главите ни. Пиявиците не са отровни и ухапването им не причинява болка. И именно защото не боли, а в същност въобще не се чувствува нищо, не подозирате тяхното присъствие, докато не се прегледате или съблечете — и ето ги, залепили се за тялото ви — големи и отвратителни, надули се като балони с вашата кръв. Те особено обичат да нападат стъпалата и глезените и преди да се издуят, са толкова малки, че могат да се промъкнат през вълнени чорапи или през дупчиците за връзките на обувките. Най-добрият начин да се предпазите, е да натриете тялото си със сол, която те не обичат. Наквасването на дрехите с газ също помага, макар че тогава не може да се каже кое е по-лошо, миризмата на газта или пиявиците. Веднъж впили се, те се държат така здраво, че не можете да ги отскубнете с ръце, а трябва да ги обгорите или изстържете с кукри.

За щастие в Непал имаше в изобилие кукри и когато свършихме пътешествието, толкова много бях стъргал кожата си с тях, че лесно можех да си намеря работа като бръснар. Научих също много за живота в джунглите и за страната, в която съм роден… Тибет — Кулу — Кашмир — Непал, изброявах ги аз, връщайки се обратно в Дарджилинг. „Доста странствувах през това време“ — си мислех и се чудех къде ли ще ме отведе следващият маршрут.

Той ме отведе в Гархвал, отново на Бандар Пунч, планината Дун Скул заедно с моя стар приятел мистър Гибсън.

Ние се уговорихме с писма през зимата, а през пролетта на 1950 година отново потеглих, но сега по вече познат маршрут. Този път към групата се присъединиха трима други алпинисти, които не бяха ходили дотогава на Бандар Пунч: началникът на инженерния корпус на индийската армия генерал-майор Уилямс, сержантът инструктор в армията Рой Гринууд и младият индиец, преподавател в Дун Скул Гурдиал Сингх. За изкачването на Бандар Пунч бяха правени няколко нови опита след нашата експедиция с мистър Гибсън през 1946 година, но никой не бе успял да достигне върха. „Може би тази година ще успеем“ — ми каза Гибсън с усмивка. И аз се надявах не по-малко от него. След Еверест най-добре познавах тази планина и смятах, че е крайно време да хванем Маймунската опашка.

Последните ми две експедиции в Тибет и Непал не бяха свързани с истинско изкачване и сега се чувствувах щастлив, че отново ще върша работата, която обичах повече от всичко. Поехме нагоре по хълмовете и долините на Гархвал, покрай буйни реки и през високите проходи, докато на края се озовахме в подножието на върха, на същото място, където бях преди четири и преди тринадесет години. Устроихме базовия лагер, а след това по-високите лагери, движейки се по същия път както през 1946 година. Но както често се случва на снежните планини, местността бе претърпяла доста изменения и хребетът между лагерите I и II се оказа сега много по-труден за изкачване — тесен, с многобройни надвиснали козирки, изискващи бавно и внимателно катерене. Времето обаче беше по-хубаво, отколкото при предишните ни опити, и тъй като това е най-важното нещо в Хималаите, можахме да направим значителен напредък и да устроим лагер III на около 5500 метра височина — на щурмово разстояние от върха.

Генерал Уилямс беше надхвърлил петдесетте, но се справяше удивително добре и стигна до високия лагер без усилия. Прекрасен другар, добросърдечен и внимателен, той често ми казваше да не се безпокоя за него.

— Аз съм стар чудак, Тенсинг — заявяваше той, — и не е от значение дали ще стигна до върха. Грижи се за по-младите.

Надявахме се всички заедно да щурмуваме върха от лагер III, но за съжаление Гурдиал Сингх започна да страда от планинска болест. Очевидно бе, че той трябваше да слезе по-ниско и мистър Гибсън с готовност предложи услугите си да го отведе. Обаче ние решихме, че времето бе твърде хубаво, за да чакаме, и докато генерал Уилямс и няколко шерпи останаха в лагер III като спомагателна команда, сержант Гринууд, шерпът Кин Чок Тшеринг и аз се отправихме на следващото утро към върха. Щастието продължаваше да ни следва. Времето се задържа хубаво и изкачването не бе особено трудно. Изведнъж след няколкочасов поход стигнахме до издатина на хребета, спряхме се и се усмихнахме един на друг — по-високо не можеше да се отиде. Бяхме стъпили на връх Бандар Пунч на височина 6315 метра и най-после след толкова години хванах Маймунската опашка.

Когато слязохме в лагера, намерихме там мистър Гибсън, върнал се, след като благополучно бе отвел Гурдиал Сингх в базата. Същата вечер се състоя голямо тържество, доколкото позволяваха малките ни палатки. Гибсън все още се надяваше да осъществи лично многолетната си мечта и на следващия ден заедно с генерал Уилямс и двама шерпи се опита да изкачи върха. Но сега времето, задържало се в продължение на много дни хубаво, внезапно се влоши. Задуха вятър, заваля гъст сняг и скоро те трябваше да се върнат. На следващото утро отново се проясни, но за нещастие продоволствието ни се свършваше и всички трябваше да слезем, в базата. Това бе голямо разочарование за мистър Гибсън, който се бе опитвал толкова много пъти и толкова упорито да изкачи този връх. И все пак той не се оплакваше. Другар алпинист изпадна в беда и той сметна, че именно негов дълг е да му помогне и с това пропусна възможността да постигне своята цел. Така е в планината, така постъпват планинарите. Мистър Гибсън бе истински джентълмен и аз се гордея, че заедно с него съм се изкачвал из планините.

На връщане от Бандар Пунч изживях нещо, което скоро няма да забравя. Един ден спряхме да починем на брега на езерото Дути Тал и тъй като се чувствувах изморен, изтегнах се на топлото слънце и задрямах, като прикрих лицето си с шапка. След известно време в полусън ме обзе странното чувство, че шапката е станала някак си по-тежка. Протегнах ръка и опипах, за да проверя какво става. Но не напипах шапката, а нещо хладно и хлъзгаво. Докато съм спал, около шапката се била увила змия и също бе задрямала, припичайки се на слънце. Съвсем се събудих и като извиках, хвърлих и шапката, и змията колкото можах по-далече. Другите шерпи, които също бяха заспали, скочиха веднага и като видяха какво става, хванаха змията и я убиха. Обаче местните носачи от Гархвал поклатиха глава и казаха, че сме направили голяма грешка, защото когато змия сама се приближи до човек, тя му носи щастие. В същност те бяха убедени, че човек със змия на главата може да бъде уверен, че ще стане крал.

Възможно е… Но аз предпочитам да бъда обикновен човек с проста лента на шапката.