Тенсинг
Човекът от Еверест (6) (Автобиография на Тенсинг)

6
Военни години

Мисля, че животът на планинаря шерпа прилича до известна степен на живота на моряка. Когато работите му вървят добре, повечето време той е далеч от дома и рядко със семейството си. И все пак жената на шерпа е в по-благоприятно положение. Тя поне знае, че там, където отива нейният мъж, не трябва да се тревожи, защото няма други жени.

Към края на 1938 година аз се отправих към Гархвал, за да придружа отново майор Осмастън в неговите топографски изследвания. Този път посетихме областта Алмора, там, където северната част на Индия се допира до Тибет и Западен Непал — див край, който рядко се посещава от чужденци. На места пред погледа ни се откриваше Тибет и можехме да видим върха Кайлас. Макар и висок само около 6700 метра, както будистите, така и индуистите го смятат за най-свещен от всички хималайски върхове. Близо до него се намират големите Манасароварски езера, също свещени, и прочут манастир. През всички времена тук са прииждали поклонници от най-отдалечените краища на Азия. Аз също имах желание да посетя тези места, но по-далеч от Алмора никога не отидох.

Майор Осмастън бе добър алпинист, но той не отиваше да изкачва върхове, а само да ги измерва и нанася на картата. Затова и този път не предприехме сериозни изкачвания, а и имахме доста работа. В експедицията участвуваха четиринадесет работници от топографската служба и много носачи и прекарахме в планините повече от два месеца.

След това се върнах в Дарджилинг и прекарах зимата с Дава Пхути. През тази година се роди второто ни дете — дъщеря. Нарекохме я Пем Пем. По това време синът ни Нима Дордже беше навършил три години и както вече казах, той бе красиво дете. Понякога го гледах и си казвах: „Когато ти бъдеш твърде стар, за да се изкачваш, той ще започне и ще заеме мястото ти и ще стане най-добър от всички тигри.“

Дойде 1939 година и през пролетта както през всяка пролет аз потеглих с нова експедиция. Една дама от Канада — мисис Берил Смитън, пристигна в Дарджилинг, за да наеме шерпи чрез Хималайския клуб, но тя не ги търсеше за някоя близка планина, а за големия връх Тирич Мир на другия край на Индия. В същност той не се намира в Хималаите, а отвъд реката Инд в планинската верига Хиндукуш — на границата с Афганистан. Тогава този край ми се струваше така далечен както Европа или Америка. Все пак заедно с няколко шерпи решихме да отидем. По-късно разбрах, че ако не бях направил това, животът ми през следващите шест години щеше да бъде твърде различен.

В началото направихме дълго пътешествие до Лахор в Пунджаб, където се срещнахме със съпруга на мисис Смитън — капитан Смитън, и един техен приятел на име майор Огил^[1]. След това пропътувахме почти още толкова, докато стигнахме най-северозападната част на Индия — сега в Пакистан — наречена Читрал. В град Читрал привършихме последните приготовления и се отправихме за Тирич Мир — голяма и красива планина, висока 7700 метра. Бяхме малка експедиция й върхът се оказа не по силите ни, тъй като нямахме достатъчно хора и съоръжения, а поради вятъра и студа съществуваше опасност от измръзване. Все пак се изкачихме до 7000 метра. Мисис Смитън бе през целия път с нас — прекрасно постижение за жена.

В по-голямата си част Тирич Мир бе покрит със сняг и лед. Рядко се срещаше скала и изкачването не бе особено трудно. Ако бяхме по-добре екипирани, можехме да стигнем до върха. Но ние се изкачвахме за удоволствие, а не с определена цел и затова никой не бе много разочарован. По-късно научих с интерес, че Тирич Мир за пръв път бил изкачен през 1950 година от норвежка експедиция.

На Тирич Мир аз бях отговорник на шерпите и на местните носачи. Макар че задълженията ми бяха големи, това не беше официална длъжност. Едва през 1947 година ме признаха за сердар — началник на всички носачи в експедицията.

Изкачването стана през юни и в началото на юли, а след като приключи, другите шерпи се върнаха в Дарджилинг, а аз останах в Читрал. По пътя за Тирич Мир срещнах някой си майор Уайт, който бе помогнал на семейство Смитън да организира експедицията. Той се отнесе към мене твърде любезно и приятелски. По произход шотландец майор Уайт служеше в един от най-известните полкове на индийската армия — Читралски разузнавачи. Той ми предложи да остана и работя с него. Така и направих. Отначало не мислех да остана задълго, исках да се върна у дома при жена си и семейството си. Но работата ми хареса толкова много, че месеците отлитаха и неусетно дойде краят на годината.

По това време получих лоши новини от Дарджилинг. Синът ми Нима Дордже бе пил замърсена вода и заболял от кървава дизентерия. Той бе само на четири годинки, но вече не беше между живите. „Трябва да се прибера у дома“ — казах на майор Уайт и в началото на 1940 година се върнах. Нима Дордже го нямаше. Но семейството ни не се намали, тъй като ни се роди друго дете, втората ни дъщеря, и ние я нарекохме също Нима. В Дарджилинг не останах задълго. В Читрал се чувствувах добре, а освен това в Европа бушуваше война и ясно бе, че скоро нямаше да има големи експедиции. И така взех жена си и двете си дъщери и потеглихме за Читрал. Изминаха пет години, преди да видя отново Дарджилинг.

Майор Уайт ни посрещна много сърдечно. Няколко месеца работих като негов личен ординарец и помощник, а след това по негово предложение постъпих в офицерския стол на читралските разузнавачи. Там имах възможност да науча много нови неща за хората от Запада, за техните обичаи, храна и станах първокласен готвач. По-късно ме направиха управител на стола и след това неведнъж си мислех: „Ако някога ти се наложи да преустановиш изкачването на планини, винаги можеш да управляваш хотел.“

Ние не се застояхме през цялото време на едно място. Полкът постоянно се местеше по северозападните гранични области и аз го следвах. Майор Уайт се отнасяше към мене като към роден син, даваше ми хубави дрехи и много подаръци и най-главното често ме вземаше със себе си на екскурзии през свободното си време. Не се катерехме по планините, но затова пък ходехме през зимата в Кашмир, където се научих да карам ски. Пързалянето със ски ми хареса много и майор Уайт каза, че това ще ми бъде от полза в планините. Веднъж паднах лошо, счупих си няколко ребра и навехнах коленете си, ала това не ме спря и веднага щом се поправих, излязох на ски. Планините, където се пързаляхме, не приличаха на тези, по които се катерехме. В същност те съвсем не бяха планини, а само хълмове. Но никога през живота си не бях се движил така бързо, дори и с влак и това именно ми хареса. Катеренето бе така бавно, а пързалянето със ски ви увлича с бързината.

В Читрал нямаше други шерпи. През цялото време, докато бях там със семейството си, не срещнахме нито един шерпа или непалец. Естествено понякога това ме караше да се чувствувам самотен, но то си имаше и своите хубави страни, защото научих много нови неща за света. Срещнах англичани, индуси, турци и афганистанци, индуисти и мюсюлмани, християни и евреи. Научих се да говоря хиндустани, читралски, пасту и продължих да усъвършенствувам английски език. Привикнах на отношения с различни хора и да се справям с разнообразни проблеми. С отминаването на времето все по-рядко си спомнях за Дарджилинг. Дори не мислех често и за Чомолунгма. Той бе толкова далеч. Един път майор Уайт ми прочете писмо, в което официално се съобщаваше за удостояването ми със званието „Тигър“ за работата ми на Еверест през 1938 година. Медалът получих едва през 1945 година, когато се върнах в Дарджилинг.

През цялото това време войната бушуваше и разширяваше своя обсег. Някога мислех, че на земята има само една страна, където живеят чилина-нга — Англия, но сега узнах, че има твърде много както в Европа, така и в целия свят. Слушах за тях по радиото, мъчех се да си ги представя и се надявах, че някой ден ще мога да отида и да ги видя. Понякога, когато до мене стигаха новини от войната, си мислех, че може би най-правилно нещо ще бъде да вляза в армията. Но след това си казвах, че аз вече работя за армията, а ако наистина съм в нея, вероятно ще върша същата работа, само че ще ми плащат по-малко и дисциплината ще бъде по-строга. Освен за войната говореше се също много за борбата на Индия за независимост и за образуването на нова държава — Пакистан. По-късно Читрал стана част от Пакистан. По-голямата част от населението на Читрал са мюсюлмани и тъй като не бях индуист, не ми се случиха никакви неприятности. По това време малко разбирах от политика и подобни неща и исках само да живея мирно и да работя според способностите си.

Тогава това не бе трудно. Но аз бих желал хората да не ми пречат да живея така и след изкачването на Еверест.

По-късно разбрах, че съм можел да спечеля доста пари в Читрал. В тази част на страната имаше много скъпоценни камъни — можеха да се видят на всяка крачка. Само че аз не знаех, че са толкова скъпи, а и повечето от местните жители също не знаеха това, защото ги разменяха за няколко пакета чай или нещо друго за ядене. Когато се върнах в Дарджилинг, занесох няколко такива камъка. Като ги видяха търговците, много се развълнуваха и ми казаха, че са скъпоценни. Приятели ме увещаваха да се върна в Читрал и събера много камъни и като ги продам, да забогатея. Обаче аз не отидох. Разбира се, нямах нищо против това да спечеля пари, но бях убеден, че от мене не може да стане добър търговец.

Освен майор Уайт в Читрал имах и друг добър приятел — лекаря д-р Н. Д. Джейкъб, завеждащ гражданските медицински служби в областта. Той бе твърде зает и важен човек, но съвсем лишен от надменност, така присъща на някои англичани в Индия. Отнасяше се винаги много сърдечно към мене и семейството ми, услужваше ни и ни лекуваше, като че бях някой махараджа или генерал. Особено много се зарадвах, когато след години отново го срещнах в Лондон, и бях дълбоко трогнат, като научих, че бе пропътувал осемстотин километра само за да ме види.

Обаче приятелството ни с доктор Джейкъб беше свързано и с тъжни неща. През повечето време, докато живеехме в Читрал, моята жена Дава Пхути не се чувствуваше добре. Климатът не й понасяше и въпреки всичките усилия на доктора тя постепенно отслабваше и през 1944 година почина. Това бе страшен удар за мене, а също и за моите дъщери Пем Пем и Нима, които бяха много малки — едната на пет години, а другата на четири. Сега те оставаха без грижи и аз, обзет от тревога, не знаех какво да правя. По едно време наех айа, за да ги гледа, но някак си работата с нея не вървеше. И така в началото на 1945 година реших, че трябва да се върнем в Дарджилинг.

През тези години бях спестил около хиляда и петстотин рупии, така че от тази страна нещата стояха добре. Но войната все още продължаваше и превозът бе много труден. Първо, наех кон с дисаги и като поставих двете деца в дисагите, поведох коня през планинския проход от Читрал за град Дир. В Дир имаше железница, но тълпи от хора чакаха да пътуват и дни наред аз не можах да се кача на влака. Изпаднах в отчаяние и не знаех какво да предприема. На края ми хрумна една идея. Майор Уайт ми бе дал един от старите си мундири с пагони и като го облякох, изглеждах истински офицер. Върнах се на гарата, дочаках един военен влак и влязох направо в първокласно купе. Никой не възрази и скоро потеглихме. Така с двете момиченца пропътувах почти през цяла Индия, без да заплатя нито една анна.

В Силигури, близо до Дарджилинг, свалих униформата, тъй като скоро щях да бъда всред хора, които ме познаваха, и не исках да ме арестуват за незаконния ми маскарад. Останалата част от пътя изминахме с автобус и най-после след шестгодишно отсъствие отново се озовах у дома. Дори на старите си приятели изглеждах чужденец. Те гледаха учудени странното ми облекло и се смееха на произношението ми. Известно време ме наричаха „патан“, име, с което наричат хората от Северозападна Индия и Афганистан.

Въпреки че се чувствувах щастлив в Читрал, бях доволен, че съм пак между свои. Обаче децата се нуждаеха от грижи, а за сам мъж това бе твърде трудно. Приятелите ме съветваха: „Трябва да се ожениш за добра жена, която ще ги гледа“. „Да, хубава идея. Но коя?“ — отговарях им аз. Щастието и този път ми се усмихна. След известно време срещнах отново Анг Ламу — младата жена, която някога купуваше мляко от мене и се пазареше за цената. Оказа се, че тя бе братовчедка на Дава Пхути. Оженихме се. Тя стана втора майка на децата ми и затова в последващите години имах голямо основание да й бъда признателен.