Тенсинг
Човекът от Еверест (12) (Автобиография на Тенсинг)

12
Голата планина

Далеко в Западните Хималаи на повече от хиляда и шестстотин километра от Еверест и Дарджилинг се извисява планина, навяваща страх и смърт. Името й е Нанга Парбат и на нея са загинали повече хора, отколкото на всички други върхове, взети заедно.

Сега Нанга Парбат е вече покорена. През 1953 година една германо-австрийска експедиция предприе последния от множеството опити и в началото на юли — пет седмици след изкачването на Еверест, австриецът Херман Бул извърши сам невъобразимо трудното изкачване от най-високия лагер до върха. Но когато аз потеглих за Нанга Парбат през 1950 година, той още не бе изкачен и изглеждаше, че никога няма да бъде покорен. Дотогава шест експедиции бяха правили опити и единственият летопис, оставен от тях, рисува перипетиите на една страшна трагедия.

Първата експедиция е била организирана още през 1895 година, когато знаменитият английски алпинист А. Ф. Мъмери извършил своето първо и единствено пътешествие до Хималаите. Заедно с двама приятели англичани, двама гурки и няколко местни носачи той се добрал до подножието на върха и започнал да търси път за изкачването му. В началото всичко вървяло добре и те стигнали височина около 6700 метра, но след това Мъмери и двамата гурки се отправили да прекосят висок снежен превал и не се върнали. Макар че никой не знае с положителност, предполага се, че са били застигнати от лавина. Тридесет и седем години изминали до следващия опит, извършен през 1932 година от смесена германо-американска експедиция. Отправяйки се към върха от друга страна, те успели да стигнат почти 7000 метра височина и разработили маршрута, използуван след това от всички експедиции. Бурите и дълбокият сняг ги принудили да се върнат, но поне се спуснали без премеждия.

През 1934 и 1937 година германците предприеха два опита за изкачването на Нанга Парбат, при които се случиха най-големите нещастия в историята на Хималаите. Те бяха нещастия и за нашия народ, тъй като и в двете експедиции участвуваха шерпи (за първи път на Нанга Парбат) и петнадесет от тях загубиха живота си. Трагедията от 1934 година бе причинена от буря. Високо на върха първата група алпинисти и носачи била застигната от силна виелица, която вилняла цяла седмица, и макар че някои успели да си пробият път надолу, много загинали. Вече споменах за шерпа Гиали или Гейлей, който е имал възможност да се спаси, но предпочел да остане и да загине заедно с ръководителя на експедицията Вили Меркл. Четири години по-късно труповете им били намерени съвършено запазени. Те лежали заедно на снежния хребет и всички признаци говорили, че Гейлей преживял по-дълго, но не изоставил своя водач. Трима други германци и още петима шерпи намерили смъртта си в борба с вихъра, докато се опитвали да слязат надолу. Трупът на един от шерпите — Пинджу Норбу, също бил намерен през 1938 година, увиснал надолу с глава на овехтяло въже, с помощта на което се е опитвал да се спусне по ледената стена.

През 1937 година загинаха още повече — седем германци и девет шерпи, но този път поне смъртта била мигновена и милостива. Експедицията устроила лагер IV в снежна падина под източния гребен на планината и една нощ, когато всички спели, се свлякла огромна лавина и ги погребала. Никой в лагера не успял да се спаси. В действителност никой не се помръднал дори. Когато по-късно през лятото дошла спасителна команда, намерила всички да лежат в палатките си така спокойно, сякаш продължавали да спят. С изключение на двама всички германци били намерени и свалени долу, за да бъдат погребани. По молба на шерпа Нурсанг, сердар на спасителната команда, нашите хора били оставени, където ги намерили. Там те лежат и сега, погребани на ледените склонове на Нанга Парбат.^[1]

Германците се върнаха в планината през 1938 година (когато откриха труповете на загиналите през 1934 година) и отново през следващата година. Обаче след трагичния завършък на двете предишни експедиции нито един от опитните шерпи не искаше да отиде с тях, а без подходящи носачи те имаха малък или никакъв шанс да покорят върха. И двете групи завършиха походите си без нещастни случаи. Такива нямаше и през следващите десет години по простата причина че не бяха организирани експедиции.

Но Нанга Парбат се беше вече увековечил със своите двадесет и девет жертви. И сега, в 1950 година, техният брой щеше да нарасне на тридесет и една.

Никога не бях ходил на тази планина по съвсем ясни причини — нямах желание. И ако все пак отидох, това стана съвсем случайно. Известно време си кореспондирах с капитан Дж. У. Торнли, офицера от Седмия полк на гурките, с когото през 1946 година ходих на ледника Зему и видях следите от йети. В писмата си той ми съобщаваше за намеренията си да организира голяма експедиция до най-отдалечените части на Хималаите. Най-после всичко беше подготвено. С него щяха да дойдат двама млади приятели — капитанът от Осмия полк на гурките У. Х. Крейс и лейтенант Ричард Марш от Бенгалските пионери. Замислено бе пътешествието да продължи повече от година — до планинската верига Каракорум, Западен Тибет, чак до границите на руски Туркестан. Това бе перспектива, от която се събуждаше ентусиазмът на стар скитник като мене (няма да говоря какво мислеше Анг Ламу по този повод). През август 1950 година, наскоро след моето завръщане от Бандар Пунч, отново потеглих на път. Освен мене — този път като сердар — в групата участвуваха още трима шерпи — Анг Темпа, Аджиба и Пху Таркей.

В Калкута се срещнахме с Марш и оттам продължихме, прекосявайки Индия. Но още от самото начало срещнахме затруднения, тъй като най-напред се отправихме към област, която се намира в Пакистан, и имахме доста неприятности с паспортите и визите. Все пак на края се добрахме до Равалпинди, в Северозападните провинции, където ни очакваха Торнли и Крейс, пристигнали преди нас, за да извършат нужната подготовка. От Равалпинди продължихме за Пешавар, близо до прохода Кхибер, и оттам със самолет до Гилгит — изходния пункт на експедицията. Въпреки че съм скитал доста, както аз, така и останалите шерпи пътувахме за първи път със самолет и това ни вълнуваше. Спомням си, че в началото проявихме известна нервност, когато ни превързаха с ремъците за седлата, и щом се освободихме от тях, започнахме да шарим из самолета и да надзъртаме през всички прозорци.

Пътуването обаче бе твърде кратко и скоро пристигнахме в Гилгит. Тук се разделихме на две групи, за да продължим пешком на север. Първата група, която трябваше да предшествува втората с десет дни, се състоеше от Марш, мене и двадесет местни носачи и тъй като можех да говоря с тях на читралски език, съставянето на групата се оказа сполучливо. Но това бе единственото нещо, в което ни вървеше, във всичко останало неприятностите продължиха. Следващата цел бе град Шимшал, разположен близо до границата на Русия и Афганистан. Ние следвахме стар кервански път през пустинна местност, по-безлюдна, отколкото платото на Тибет, без дървета, без потоци, без живот, просто огромна камениста пустиня, която ми действуваше твърде угнетяващо. Добрахме се благополучно до Шимшал, но едва стигнахме и двамата с Марш заболяхме от диария и бяхме принудени да се грижим един за друг. След като най-лошото отмина, дълго време се чувствувахме слаби и апатични.

През тази част на пътешествието трябваше да изследваме слабо проучената област, където се срещат границите на Пакистан, Афганистан, Тибет и СССР. Но оказа се, че не само стомасите ни създаваха неприятности. Няколко дни след като напуснахме Шимшал, получихме съобщение от пакистанските власти, с което ни нареждаха да се върнем, тъй като се опасявали да не би да се натъкнем на руски погранични патрули и да предизвикаме международен инцидент. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним. Казаха ни, че пограничната област, а така също и Каракорум са забранени за нас. Още преди експедицията да бе започнала и ентусиазмът ни се понижи.

Двата върха на Нанда Деви

Бях много разочарован от забраната на похода в Каракорум. Това е един от малкото сектори на Хималаите, където никога не бях ходил. Там се намираше вторият по височина връх в света — Годуин Остин или K2 — и десетки други известни върхове и аз с голямо желание очаквах да отида там, ако не да ги изкача (ние бяхме твърде малка група), то поне да ги видя и опозная. Обаче нищо не можехме да направим. Марш и аз се върнахме в Гилгит и там тримата сахиби решиха да тръгнем за Нанга Парбат. Планината се издига на границата между Пакистан и Кашмир и както тогава, така и сега е предмет на спорове между Пакистан и Индия. Най-удобна за изкачване е северната страна, която се намира в Пакистан, и тъй като вече бяхме в тази държава, нямаше никакви политически спънки да се отправим към подножието й. Съвсем друг бе въпросът за изкачването. За щурмуването на големи върхове винаги се изисква специално разрешение. Това не ни засягаше, защото с нашите съоръжения не можехме и да мечтаем за изкачването на такъв връх. Така поне мислех, когато отново напуснахме Гилгит.

Сахибите говореха за случилото се, за предстоящите задачи и постепенно започнаха да се чуват изказвания, особено от Торнли, че може би съществуват възможности за изкачването на върха. Разбира се, всичко говореше против това — липсата на разрешение, малобройността на групата ни, трагичната история на върха и най-главното, че вече бе ноември и скоро зимата щеше да настъпи с пълна сила. Но веднъж тази мисъл нахлула в главите на сахибите, трудно можеше да излезе оттам. „Може би съществува някаква възможност“ — казваше Торнли. Или: „Във всеки случай ще отидем. Ще видим и ще разберем.“

И така ние отидохме. Когато стигнахме така наречената „Приказна поляна“, северно от планината, откъдето всички германски експедиции се отправяха към върха, пред погледа ни изникна Нанга Парбат — Голата планина. Въпреки че това име е добило широка известност, не смятам, че е подходящо, тъй като върхът е всичко друго, но не гол — съвсем не гола скала, а обратно, целият е покрит със сняг и лед, козирки и ледници, че почти е невъзможно да се отгатнат истинските очертания на скалите под тях. С по-голямо основание може да се нарече Великан планина, защото дори и на мене, който познавам Еверест, тя изглежда огромна. Нанга Парбат е висок 8125 метра и се нарежда едва на девето място в света, обаче откъм равнините, където тече река Инд, той, както се твърди, е най-високият връх от подножието до връхната точка. Дори от страната, където се намирахме, на височина повече от 3600 метра, той изглеждаше по-голям и по-страшен от всички планини, които съм виждал.

Но не размерите правят Нанга Парбат страшен, а случилите се на него нещастия. Близо до базовия лагер имаше висок каменен стълб, на който бяха издълбани имената на германците и шерпите, загинали през 1934 и 1937 година. Когато погледнах нагоре, като че ли не виждах само сняг и лед, но и духовете на всички тези смели хора. Дори при най-ясно време, когато слънцето блести на синьото небе, сякаш облак се спуска, понесъл студа на височините и ни пронизва до костите. Той не се вижда с очи, не се усеща. Той е рожба на въображението ни — облак на страха, облак на смъртта.

Беше краят на ноември — зима. Бяхме всичко седмина — трима сахиби и четирима шерпи. Местните носачи отдавна ни оставиха. Знаех, че да се отиде по-нататък, е безумие и все пак продължихме нагоре по склоновете на планината. При това носехме огромни товари — по тридесет и пет до четиридесет килограма на човек, като англичаните носеха колкото нас, служейки си по шерпски маниер с ремъци на челото. Нито един от тях нямаше опит в изкачването на високи планини, но те бяха млади, силни и с удивително бодър дух. Въпреки всички трудности и трагичния край имаше нещо забележително в експедицията — между алпинистите и носачите нямаше никаква разлика. Вършехме една и съща работа, деляхме едни и същи тежести и когато нуждата налагаше, помагахме си един на друг. Чувствувахме се не като работодатели и наемници, а като братя.

Все още сахибите не казваха направо, че имат намерение да щурмуват върха. Те се занимаваха с научна работа, измерваха температурата, изучаваха състоянието на снега и леда, но винаги искаха да се придвижат малко по-високо, малко по-високо, докато на края, след много дни на тежка работа в дълбоките снежни преспи, се изкачихме достатъчно високо над базата, за да устроим лагер I. Стана по-студено. Извиха се бури. Вятърът свистеше. Бях уверен, че те няма да посмеят да отидат по-нататък, но не — веднъж стигнали дотук те искаха да се изкачат по-нагоре. Особена упоритост проявяваше Торнли, човек с изключителна решителност, който сякаш черпеше сили от трудностите. Обръщайки поглед към моя живот в планините, мога да кажа, че той беше може би най-силният алпинист, който въобще съм срещал, и убеден съм, че при подходящи условия той можеше да изкачи Нанга Парбат и дори Еверест.

Обаче думата „подходящи“ съвсем не съответствуваше за условията, в които се намирахме тогава. А за да се победи голяма планина, се изисква не само сила. „Можем да продължим“ — каза Торнли — и Марш и Крейс се съгласиха с него. Но ние, шерпите, не бяхме така уверени. Мене можеха да ме убедят. В същност за известно време бях склонен да опитам, тъй като въобще не обичам да отстъпвам, а при това като сердар смятах за свой дълг да остана със сахибите. Но Анг Темпа, Аджиба и Пху Таркей заявиха, че няма да направят нито крачка по-нататък. Те говореха за студа, за бурите, за всички, които бяха загинали в планината, за възможните нещастия с нас и какво ще стане с нашите жени и деца, ако не се върнем. „Добре — отвърнах им аз, — вие тримата се спуснете надолу, а аз ще продължа“. Ала това не ги задоволи. Те ме умоляваха, плакаха. Тежко, ужасно тежко е, когато човек трябва да вземе такова решение, тъй като не става въпрос само за собствените му чувства, но и за неговите задължения и преданост. Все пак дълбоко в себе си бях убеден, че останалите шерпи бяха прави и накрая се обърнах към англичаните. „Не, и аз не мога да ви придружа — казах аз. — Сега е зима. Твърде е опасно“. Но те бяха така решени да продължат, както другите да слязат долу, и ние се разделихме в лагер I. Сахибите ни дадоха бележка, в която заявяваха, че от нас не трябва да се търси отговорност, ако с тях се случи нещо, и нареждаха да ни се заплати пълното възнаграждение от средствата, които бяха отделили за тази цел. Ние от своя страна се съгласихме да ги чакаме в продължение на две седмици в базовия лагер.

Слязохме и чакахме. След шест дни забелязахме за наша радост, че някой слиза от планината. Обаче връщаше се само един от тях — Марш. Той ни каза, че краката му измръзнали и не можел да върви по-нататък. Продължихме да чакаме. Всеки час се редувахме да разтриваме краката на Марш, опитвайки се да възстановим кръвообращението. Ден след ден наблюдавахме белите склонове над нас с надежда да видим Торнли и Крейс. И на няколко пъти ги забелязахме през бинокъла — движеха се по маршрута на германците нагоре по големия ледник и снежните скатове към източния хребет на Нанга Парбат. Те установиха един лагер, след това друг на височина около 5500 метра. Една вечер ги наблюдавахме да разпъват палатката и да си приготвят храна, докато падна мрак и нищо не можеше да се види. Спомням си същата нощ сънувах сън, че Торнли и Крейс се приближаваха към мене в нови дрехи и около тях имаше много хора без лица. Както вече казах, обикновено не съм суеверен, но всред нашия народ такъв сън се смята за твърде лошо предзнаменование, при това на Нанга Парбат не е нужно човек да бъде суеверен, за да вярва, че може да се случи и най-лошото. През останалата част на нощта се въртях неспокойно, обзет от тревога. На сутринта, когато излязох и погледнах нагоре през бинокъла, палатката бе изчезнала.

Разбира се, възможно бе да са се преместили. Но малко вероятно беше това да е станало през нощта. Наблюдавахме и чакахме, но не открихме нито палатка, нито хора. През целия ден се взирахме в планинските склонове, ала нищо не спираше погледа ни, и вечерта вече не се съмнявахме, че нещо лошо се бе случило. Късно през нощта обсъдихме положението. Знаехме, че едва ли можем да помогнем, но да седим и да не предприемем нищо бе невъзможно. В края на краищата Марш реши той, Аджиба и аз да направим опит да се изкачим нагоре, а Анг Темпа и Пху Таркей да чакат в базовия лагер. Както със сахибите преди това, сега ние се уговорихме с останалите, че ако не се върнем в продължение на две седмици, те да съберат багажа и да си вървят.

Щом се сипна зората, потеглихме. Измръзналите крака на Марш бяха все още в лошо състояние, но той бе смел човек и настояваше да тръгнем, а също така да участвува във всичко наравно с нас. През целия ден се катерихме нагоре. Това бяха страшни усилия, тъй като от последното ни слизане бе навалял нов сняг. Предишните следи бяха заличени и трябваше да си пробиваме път през дълбоки до гърдите преспи. А и товарите ни бяха огромни и често трябваше да ги сваляме, за да приседнем в снега и отдъхнем. „Невъзможно е — мислех си аз. — Не можем да продължим.“ И все пак се придвижвахме по-нататък. Най-сетне към края на деня стигнахме близо до стария лагер I и устроихме нов.

Никога преди това не бях се опитвал да опъна палатка върху ледник през зимата и не бих желал да върша това отново. Въпреки че едва ли се изкачихме по-високо от подножието на Нанга Парбат, дотогава не бях изпитвал такъв студ в планина. По-късно Марш каза, че температурата спаднала до четиридесет градуса под нулата. Брезентът и въжетата станаха твърди като желязо, а ръкавиците ни бяха толкова корави, че едва можехме да работим. Ако ги свалехме само за няколко секунди, ръцете ни щяха да се превърнат на камък. Най-после успяхме да опънем палатката и да се вмъкнем вътре. Извадих чайник и примус и започнах да топя сняг за чая, но веднага, щом се разтопи, той отново се превърна в лед и счупи чайника. Поставих друг чайник, но този път разбърквах непрекъснато снежната вода и в края на краищата пихме чай. След това се вмъкнахме в спалните чували и легнахме почти един върху друг, за да се стоплим. С настъпването на нощта се изви вятър, който страшно свистеше. Палатката се тресеше, а през пролуките проникваше сняг и ни засипваше. Но най-лошото бе пукането и тътнежът на ледника под нас. През зимата огромните маси от лед се сковават още повече и от свиването и изменянето на тежестта им по повърхността на ледника внезапно се появяват широки пукнатини. Страхувахме се, че всеки момент някоя бездна ще се отвори под палатката и тогава — край.

Положението ни бе лошо. Но мисълта за това, какво изпитват горе над нас Торнли и Крейс, бе почти непоносима… Ако те бяха живи, разбира се… Марш лежеше в чувала си, закрил лицето си с ръце и изпънал нагоре крака, опитвайки се да ги постопли.

— Знаете ли какъв ден е днес, Тенсинг? — попита внезапно и тихо той.

— Не, какъв? — отвърнах аз.

— Коледа — каза Марш.

На сутринта беше още по-студено, ако това бе възможно. За да си направим чай, да отворим няколко консерви и да завържем връзките на обувките си, бяха необходими часове. Дъхът ни замръзваше, щом излизаше от устата, и оставяше висящи ледунки по брадите и носовете ни. Най-сетне се измъкнахме от палатката и поехме отново. По-нагоре преспите бяха още по-дълбоки. Ние не се изкачвахме, а по-скоро плувахме в тях и трудно бе да си представя как другите преди нас са преминали, докато си спомних, че след тяхното минаване бе навалял много сняг. Като се катерехме с усилия в продължение на цял час, успяхме да се придвижим само на около петдесет метра. През следващия час — още по-малко. Краката на Марш бяха в ужасно състояние и макар че той не искаше да признае това, аз виждах, че е към края на силите си. Аджиба и аз също отпадахме и след третия час се убедихме, че всичко е безсмислено. Спряхме се. Погледнахме Нанга Парбат, извисил се бял и леден на хиляди метра над главите ни. За момент в главата ми нахлу безумната мисъл да извикам, ала гласът ми не би изминал и петдесет метра, през тези снежни маси, а освен това нямах и сили. Бавно се обърнахме и потеглихме обратно.

Успяхме да достигнем базовия лагер същата вечер. Анг Темпа и Пху Таркей ни посрещнаха и се погрижиха за нас. Като се постоплих и нахраних, почувствувах се отново добре. В четири часа на следващата утрин Анг Темпа и аз се отправихме, за да съобщим за случилото се на властите. През по-голямата част от пътя почти тичахме и стигнахме в Гилгит същия ден към полунощ. Разузнавачите от войската любезно се съгласиха да ни помогнат в търсенето и отряд, състоящ се от един лейтенант и единадесет войници, се отправи към планината с възможната най-голяма бързина, като на места дори се движеха с джипове. Но усилията бяха напразни. За кратко време беше навалял още повече сняг и въпреки че този път помагаха много, не успяхме да стигнем дори до лагер I. След няколко дни окончателно се разделихме с Нанга Парбат, оставяйки нашите двама другари заедно с всички други в ледения им гроб.

В Гилгит ни предоставиха военен самолет и ние кръжахме над планината, търсейки някаква следа. Но нищо не открихме. Общото убеждение бе, че те подобно на германците през 1937 година са били грабнати от лавина, и това е напълно възможно. Аз обаче предполагам, че с тях се е случило това, от което ние се опасявахме през ужасната коледна нощ в лагер I — ледникът внезапно се е пропукал, разкривайки огромна пропаст под палатката им, и ги е погълнал.

Марш продължаваше да страда от краката си. Известно време той едва можеше да ходи. Но това не беше нищо в сравнение с чувствата, които бушуваха у него. Толкова много се очакваше от експедицията. Имахме намерение да посетим интересни места, да се занимаваме с увлекателна работа, ала всичко се обърка, в нищо не ни провървя и на края смъртта отне най-добрите му приятели. С натегнали от скръб сърца отлетяхме от Гилгит и в Амритсар, в Пунджаб се сбогувахме.

— Какво ще правите сега, Тенсинг? — попита Марш.

Помъчих се да се усмихна — да го ободря малко — и погледнах Анг Темпа. Темпа е твърде нисък, но набит, със смешна люлееща се походка и в началото на експедицията понякога се шегувахме с него, че прилича на хималайска мечка.

— Хм, може да поставя халка в носа на Анг Темпа — казах аз — и да припечеля някоя и друга рупия, като го показвам по пазарите.

В отговор Марш се усмихна. Все пак раздялата беше тъжна.