Тенсинг
Човекът от Еверест (18) (Автобиография на Тенсинг)

18
Мечтата става действителност

28 май… На същия ден с Ламбер направихме последния си опит, изкачвайки се от нашия лагер на хребета толкова високо, колкото ни позволяваха силите. Днес ние се намирахме на един ден път по-ниско, закъснели с един ден — една година след това.

Когато се зазори, вятърът все още духаше, но към осем часа утихна. Спогледахме се и кимнахме с глава. Трябва да опитаме.

Но през нощта се случи неприятно нещо: Пемба заболя. Ясно беше, че той не може да продължи нагоре. Предния ден загубихме Анг Темпа, един от тримата, определени да се изкачат до лагер IX, а с излизането от строя на Пемба от първоначално набелязаната група оставаше само Анг Нуима. Това означаваше, че останалите трябваше да носим по-тежки товари, което щеше да забави и затрудни движението ни. Но нямаше какво да се прави. Малко преди девет часа Лоу, Грегори и Анг Нуима тръгнаха, като всеки от тях носеше близо двадесет килограма и кислороден апарат. След около час Хилари и аз ги последвахме, като носехме приблизително по двадесет и три килограма. Планът беше помощната група да извърши бавната, трудна работа по копаенето на стъпки в леда, а след тях да вървим ние, спазвайки нормална скорост, без да се изморяваме… Или по-точно, да не се изморяваме твърде много.

Прекосихме замръзналите скали на седлото. След това се изкачихме на снежния склон, после нагоре по дълъг кулоар (урва), извеждащ встрани на югоизточния хребет. Както се предвиждаше, удобните стъпала, изсечени от другите, улесниха изкачването ни и към пладне, когато те наближиха подножието на хребета, ние ги настигнахме. Малко над нас и встрани се виждаха няколко голи пръта и парчета от брезент, останки от нашия лагер с Ламбер. Те пробудиха много спомени у мене. Бавно отминахме и стъпихме на хребета. Той беше доста стръмен, но не много тесен. Скалата бе издадена нагоре и представляваше здрава опора, стига да не се забравя рохкавият сняг, който я покриваше. На около 50 метра над старата швейцарска палатка стигнахме до най-високата точка, до която полковник Хънт и Да Намгиал се бяха изкачили два дни преди това, и там, в снега, лежаха палатката, храната и кислородните бутилки, оставени за нас. Прибавихме ги към нашите товари и продължихме, като носехме вече по около двадесет и седем килограма.

Мечтата става действителност

От върха на света. Чувствувах се като квачка със своите пиленца

Хребетът стана по-стръмен и ние се движехме извънредно бавно. След това започваше дълбок сняг и се наложи отново да копаем стъпки. Това вършеше предимно Лоу, който водеше, размахвайки равномерно ледокопа си, а ние го следвахме. Обременени от големите товари, към два часа след пладне всички почувствувахме умора и решихме да намерим място за лагер. Спомних си едно място, което предната година забелязахме с Ламбер и където смятахме да устроим най-високия си лагер, ако още един път ни се удадеше случай да атакуваме върха, но то оставаше все още скрито някъде над нас, а по пътя до него нямаше подходящо място, където би могло да се закрепи палатка, и ние продължихме нагоре. Сега водех аз — отначало все още по хребета, след това наляво през стръмен снежен скат към набелязаната от мене точка.

— Хей, къде ни водиш? — извикаха Лоу и Грегори. — Ние трябва да слизаме.

— Малко остана — отвърнах аз. — Още пет минути.

И ние продължихме да се изкачваме и все не стигахме определеното място, а аз само повтарях:

— Още пет минути… Още пет минути.

— Колко пъти по пет минути има? — попита сърдито Анг Нуима.

Най-сетне стигнахме. Малко по-ниско от оголения хребет в снега под прикритието на голяма скала се намираше сравнително равна площадка, където свалихме товара си. „Довиждане — успех“, казаха набързо Лоу, Грегори и Анг Нуима и тръгнаха обратно за седлото, а ние с Хилари останахме сами. Отдавна бе превалило пладне. Намирахме се на около 8 500 метра височина. Връх Лотсе, четвъртият по височина в света, към който дотогава ежедневно отправяхме поглед, бе сега под нас. На югоизток Макалу също бе изправил чело под нас. Всичко, което виждахме на стотици километри наоколо, беше под нас, освен Кангченджунга, далече на изток… и белия хребет, устремил се към небето над нашите глави.

Започнахме устройването на най-високия лагер, който някога е съществувал. Работихме почти до тъмно. Най-напред издълбахме леда, за да подравним площадката. След това започна борбата със замръзналите въжета и платнища. Въжетата завързахме около кислородните бутилки. За всяка работа беше необходимо пет пъти повече време, отколкото ако се намирахме на място, където има достатъчно въздух за дишане. Най-после опънахме палатката и когато се промъкнахме вътре, установихме, че не беше много лошо. Духаше слаб вятър, а вътре не беше така студено и ние дори си свалихме ръкавиците. Хилари се залови да проверява кислородните апарати, а аз запалих примуса и направих топло кафе и лимонов сок. Изпитвахме страшна жажда и изпихме всичко на един дъх като камили. По-късно се подкрепихме с малко супа, сардини, бисквити и консервирани плодове, но плодовете бяха така сковани, че трябваше да ги размразим на примуса.

Макар и да се стараехме да изравним скалата и леда, това не ни се удаде напълно. Половината от пода бе с около тридесет сантиметра по-висок от другата половина. Хилари разстла спалния си чувал на горната половина, а аз на долната. Като се вмъкнахме в чувалите, ние се претърколихме до платнищата на палатката, за да я държим здраво с тежината на телата си. Вятърът не беше много силен, но от време на време мощни пориви застрашаваха да отнесат палатката. Като лежахме в тъмнината, поведохме разговор за плановете ни през следващия ден. След това, дишайки „нощния кислород“, се опитахме да заспим. Дори в пухените чували легнахме с всичките си дрехи, а аз не свалих и швейцарските си обуща от еленова кожа. Повечето от алпинистите нощем си събуват обущата, защото смятат, че това улеснява кръвообращението в краката, обаче на големи височини аз предпочитам да остана обут. Хилари се събу и постави обущата си до чувала за спане.

Часовете отминаваха. Аз задрямвах и се събуждах, задрямвах и се събуждах. И всеки път, когато се събуждах, се вслушвах. Към полунощ вятърът съвсем утихна. „Бог е милостив към нас — помислих си. — Чомолунгма е милостива към нас.“ Единственият шум, който нарушаваше тишината, бе нашето дишане, когато всмуквахме кислорода.

29 май… На този ден Ламбер и аз отстъпвахме победени от седлото към циркуса. Надолу — надолу — надолу…

Към три и половина часа сутринта се размърдахме. Запалих примуса и стопих сняг за лимоновия сок и кафето, а след това хапнахме малко от храната, останала от предната вечер. Все още нямаше никакъв вятър. Малко по-късно, когато отметнахме платнището на палатката, обля ни светлината на ясната и тиха утрин. Тогава показах на Хилари малката точица на 4 800 метра под нас — манастира Тиянгбоче. „Господи на моя баща и майка — молех се аз с цялото си сърце, — бъди милостив към мене днес.“

Но първото нещо, което се случи, беше неприятно. Обущата на Хилари бяха замръзнали и приличаха на две парчета черно желязо. Цял час трябваше да ги държим над примуса, да ги мачкаме и разтягаме, докато палатката се изпълни с миризма на изгоряла кожа, а ние двамата се задъхвахме, сякаш вече изкачвахме върха. Хилари бе доста разтревожен както от забавянето, така и за краката си.

— Страхувам се, че мога да измръзна като Ламбер — каза той.

Най-после обущата омекнаха и той ги обу, а след това се заехме да подготвим останалата екипировка. През този последен ден от изкачването аз бях облечен с дрехи, които имаха най-различен произход. Обущата ми, както споменах, бяха швейцарски, якето и някои други вещи ми бяха дадени от англичаните. Но чорапите, които носех, бяха изплетени от Анг Ламу. Пуловерът ми подари мисис Хендерсън от Хималайския клуб, а вълнената шапка ми бе оставена от Ърл Денман. И най-после — червеното шалче около врата ми бе от Раймон Ламбер. В края на есенната експедиция той ми го подари и каза с усмивка:

— Вземи, може би някой път ще ти послужи.

И оттогава знаех кога именно то щеше да ми послужи.

В 6,30 часа, когато изпълзяхме от палатката, времето беше все още ясно и тихо. На ръцете си носехме три чифта ръкавици — копринени, вълнени и ветроустойчиви. Затегнахме котките на обущата си и преметнахме на гръб 18-килограмовите кислородни апарати — целия товар за останалата част от изкачването. Около моя ледокоп все още стояха здраво обвити четирите знаменца, а в джоба на якето ми имаше малко червено-синьо моливче.

— Готови?

— А ча. Готов.

И ние тръгнахме.

Обущата на Хилари бяха все още корави, а краката му студени и той ме помоли да вървя напред. Така се движехме известно време, осигурени с въже — от лагера нагоре към югоизточния хребет, а след това по хребета към Южния връх. На места попадахме на следите на Бурдилон и Еванс и вървяхме по тях, но повечето бяха заличени от вятъра през последните два дни и аз трябваше да утъпквам или копая нови стъпки. След известно време стигнахме до мястото, което познах — тук се спряхме с Ламбер и се върнахме обратно. Посочих мястото на Хилари и се опитах да му обясня през кислородната маска, а като продължихме нагоре, замислих се колко се различаваха двата щурма: тогава вятър и студ, сега ярко слънце и колко щастливи бяхме ние през този ден — деня на нашето велико изпитание. Хилари почувствува по-добре краката си и ние си сменихме местата в свръзката. По-нататък постоянно сменяхме водачеството, за да делим тежестта на работата — утъпкването и копаенето на стъпки. Като наближихме Южния връх, открихме двете кислородни бутилки, оставени за нас от Бурдилон и Еванс. Изстъргахме снега от манометрите и за наша радост бутилките се оказаха пълни. Това означаваше, че можем да си послужим с тях по-късно при спускането към седлото, а в същото време можехме да си позволим да изразходваме по-голямо количество кислород от този, който носехме.

Оставихме двете бутилки, където си бяха, и продължихме. Дотук всичко, с изключение на времето вървеше почти така, както през предната година: стръмния назъбен хребет, отляво на който зееше скалиста пропаст, а отдясно — снежни козирки, прикриващи друга пропаст. Но по-нататък, точно под Южния връх, хребетът се разширяваше и образуваше нещо като снежна стена, така че стръмнината не беше вече встрани, а пред нас и ние се катерехме нагоре по почти отвесна бяла преграда. Най-лошото бе, че снегът не беше устойчив и непрекъснато се свличаше, а и ние с него. Веднъж даже си помислих: „Следващия път няма да се спре и ние ще полетим с него до подножието на планината“. За мене това бе единственото наистина трудно място през цялото изкачване, защото тук нещата не зависеха само от собствените ни действия, но и от поведението на снега под нас, което не можеше да се отгатне — едно от най-опасните места, на които съм попадал в планината. Дори сега, когато си помисля за него, обзема ме същото чувство, както и тогава, и косите ми настръхват.

Най-после преодоляхме стената и в девет часа стъпихме на Южния връх — най-високата точка, достигната от Бурдилон и Еванс. Тук починахме десетина минути, отправили поглед нагоре към това, което ни предстоеше. Не ни оставаше много — само около 100 метра, но тази част на хребета беше по-тясна и по-стръмна и макар че не изглеждаше непреодолима, ясно бе, че нямаше да ни бъде лесно. Отляво, както и преди зееше огромната пропаст, спускаща се до Западния циркус на 2 500 метра под нас, където сега можехме да забележим малки точици — палатките на лагер IV. Отдясно все още стърчаха снежните козирки, надвиснали над 3000-метрова бездна към ледника Кангшунг. Пътят към върха минаваше по тясна, криволичеща ивица между пропастта и козирките — отклониш ли се малко вляво или малко вдясно — край.

На Южния връх се случи нещо, което очаквахме с нетърпение. Почти едновременно ние свършихме кислорода в първата от двете бутилки, които всеки от нас носеше, и като ги захвърлихме, намалихме товара си на девет килограма. По-нататък ни очакваше друга приятна изненада — снегът се оказа твърд и устойчив. Това имаше решаващо значение за успешното преодоляване на последния етап.

— Всичко в ред ли е?

— А ча. В ред.

От Южния връх първо се спуснахме малко надолу. След това нагоре, нагоре, нагоре. През цялото време се опасявахме да не се свлече снегът или да се отклоним малко повече встрани и козирката да поддаде, затова се движехме поред, докато единият вървеше напред, другият набираше въжето около ледокопа си и го забиваше в снега като котва. Времето все още бе хубаво и ние не чувствувахме особена умора. Но от време на време, както и по целия път, дишането ни се затрудняваше и трябваше да спираме, за да очистим леда, който се образуваше в тръбите на кислородните апарати. Във връзка с това трябва честно да кажа, че в историята си, която по-късно разказа, Хилари не е напълно справедлив, като твърди, че аз съм имал повече затруднения с дишането от него и че без негова помощ съм можел да се задуша. Според мене нашите затруднения бяха почти еднакви — и за щастие немного големи. Подпомагахме се взаимно и по равно.

След всяка кратка почивка ние продължавахме, криволичейки, все нагоре по ръба между пропастите и козирките. И най-сетне пред нас се изпречи може би последното сериозно препятствие под върха — отвесна скала, която се издигаше точно на хребета и преграждаше пътя ни. Вече знаехме за тази скала от самолетни снимки и от наблюдения с бинокъл от Тиянгбоче. Сега изникваше въпросът, как да я преминем или да я заобиколим. Оказа се, че има само един възможен път — стръмна, тясна цепнатина между скалата и граничещата с нея козирка. Хилари, който сега водеше, бавно и внимателно си проби път нагоре към едно място като площадка. Той трябваше да се изкачва с гръб напред, опрял крака на козирката, а аз го осигурявах с всички сили, защото съществуваше голяма опасност ледената козирка да поддаде. За щастие това не стана. Хилари благополучно се покатери отгоре на скалата и като държеше въжето, последвах го и аз.

Тук отново трябва да заявя, че не смятам неговото описание, както е предадено в книгата „Изкачването на Еверест“, за напълно точно. Първо, той пише, че цепнатината покрай скалистата стена се простирала на около дванадесет метра нагоре, а според мене тя не надминаваше пет метра. По-нататък Хилари разказва, че фактически само той се бил покатерил нагоре, а след това просто ме издърпал на скалата и на края аз съм паднал, „задъхвайки се изтощен, подобно на огромна риба, току-що изтеглена от морето след ожесточена борба“. Оттогава съм слушал много за тази „риба“ и признавам, че това не ми харесва. Истината е, че никой не ме е дърпал или теглил нагоре по цепнатината. Покатерих се сам също като Хилари и ако в това време той ме осигуряваше, това не представляваше повече, отколкото аз бях направил за него. Като говоря за всичко това, трябва добре да изясня едно нещо. Хилари е мой приятел, той е отличен алпинист и прекрасен човек и аз се гордея, че заедно с него се изкачих на Еверест, но струва ми се, че в своя разказ за последната част на нашето изкачване той не е съвсем справедлив към мене. Навсякъде той изтъква, че когато работата вървяла добре, това се дължало на него, а когато имало затруднения, аз съм бил причината. Това просто не е истина. Никога не ще твърдя, че бих могъл да изкача Еверест сам. Мисля, че и Хилари не би трябвало да намеква, че той е можел сам да извърши това и че аз не бих стигнал върха без негова помощ. По целия път нагоре и обратно ние взаимно си помагахме един на друг — така и трябваше да бъде. Но ние не бяхме ръководещ и воден. Ние бяхме партньори.

На скалата почиваме отново. Естествено, след преодоляването на цепнатината и двамата се задъхваме по малко, но след като всмуквам бавно няколко пъти кислород, аз се чувствувам отлично. Поглеждам нагоре — върхът е съвсем близо, сърцето ми тупти в радостно вълнение. Отново тръгваме. Отново се изкачваме. Все същите козирки отдясно и пропастта отляво, но сега хребетът не е така стръмен. Той представлява верига от снежни гърбици, една след друга, една над друга. Ала ние все пак се страхуваме от козирките и вместо да вървим все по хребета, отклоняваме се вляво, където сега има дълъг снежен скат над пропастта. На около тридесет метра под върха стигаме до последните голи скали. Тук има почти равно място, достатъчно за разполагане на две палатки, и аз се питам дали някога хората ще устроят тук лагер толкова близко до най-високата точка на земята. Избирам два малки камъка и ги поставям в джоба си, за да ги отнеса на хората долу. Скалите остават под нас и ние отново сме всред белите гърбици. Те извиват надясно и като отминаваме всяка една от тях, аз се питам: „Следващата ли е последната? Тази ли е последната?“ Най-сетне стигаме до място, откъдето се вижда това, което се намира зад гърбиците — необятното небе и кафяви равнини. Поглеждаме надолу от другата страна на планината към Тибет. Пред нас остава само една гърбица — последната. Тя не е островърха. От нея ни отделя лесен за изкачване снежен скат, достатъчно широк, за да вървят двама души един до друг. На около десетина метра спираме и поглеждаме нагоре. След това продължаваме нататък…

Много съм мислил за това, което ще разкажа сега — как Хилари и аз достигнахме Еверест. По-късно, когато слязохме от планината, имаше много глупави приказки за това, кой е стигнал пръв. Едни говореха, че съм бил аз, други — Хилари. Някои пък казваха, че е стигнал само един от нас или нито един. Говореше се също, че единият от нас трябвало да влачи другия до върха. Всичко това беше безсмислица. За да поставим край на подобни приказки, Хилари и аз подписахме в Катманду декларация, в която заявихме, че „ние стигнахме върха почти заедно“. Надявахме се, че с това ще се свършат всички приказки. Но не, те не свършиха. Хората продължаваха да питат и да съчиняват истории. Те повтаряха думата „почти“ и казваха: „Какво значи това?“ Планинарите разбират, че няма никакъв смисъл в такъв въпрос. Когато двама души са в една свръзка, те са заедно. Това е всичко и няма нужда от други пояснения. Но други хора не го разбираха. Трябва с огорчение да кажа, че в Индия и Непал упражниха значителен натиск върху мене, за да заявя, че съм достигнал върха преди Хилари. А и в целия свят ме питат: „Кой стигна пръв? Кой стигна пръв?“

Отново казвам: „Това е глупав въпрос. Отговорът няма никакво значение.“ И все пак това е въпрос, задаван толкова често и причинил толкова много приказки, съмнения и недоразумения, че след като дълго размислих, смятам, че отговор трябва да се даде. Както ще стане ясно, отговарям не заради себе си, нито заради Хилари, а заради Еверест — за доброто име на Еверест — и за бъдещите поколения. „Защо — ще запитат те — трябва да има тайна около този въпрос? Има ли нещо, от което да се срамувате? Нещо да криете? Защо да не знаем истината?…“ Е добре, сега те ще узнаят истината. Еверест е много велик, много скъп, за да заслужава друго, освен истината.

Малко под върха Хилари и аз спряхме. Погледнахме нагоре. След това продължихме. Въжето, което ни съединяваше, беше около девет метра дълго, обаче по-голямата част от него аз държах намотано в ръката си, така че разстоянието между нас бе по-малко от два метра. Съвсем не мислех за „първи“ и „втори“. Не си казвах: „Там горе има златна ябълка. Ще блъсна Хилари встрани и ще изтичам да я грабна.“ Ние се движехме бавно, равномерно. И така стигнахме. Хилари стъпи пръв на върха. Аз стъпих след него.

И тъй това е отговорът на „голямата загадка“. И ако след всичките приказки и спорове отговорът изглежда безшумен и прост, мога само да кажа, че иначе не може и да бъде. Зная, че много от моите сънародници ще бъдат разочаровани. Те придаваха голямо и погрешно значение на това, че именно аз трябваше да съм „пръв“. Те се отнасяха към мене изключително добре и аз съм им много задължен. Но повече съм задължен на Еверест и на истината. Ако е позорно за мене, че съм бил на една крачка зад Хилари, то трябва да живея с тоя позор. Но аз не смятам това за позор. Нито мисля, че в последна сметка ще ме опетни това обстоятелство, че разказвам всичко, както е било. Много пъти съм се питал: „Какво ще помислят за нас бъдещите поколения, ако оставим фактите за нашия подвиг забулени в тайна? Няма ли те да се срамуват за нас — двама другари на живот и смърт, — които скриват нещо от света?“ И всеки път отговорът бе един и същ: „Бъдещето иска само истината. Еверест иска само истината.“

Сега истината е казана. Готов съм да ме съдите според нея.

Изкачихме се. Стъпихме на върха. Мечтата стана действителност…

Първото нещо, което направихме, бе това, което правят всички алпинисти, когато стигнат върха на планината. Стиснахме си ръцете. Но това не бе достатъчно за Еверест. Аз размахах ръце, след това прегърнах Хилари и ние се тупахме по гърбовете, докато почти загубихме дъх, въпреки че дишахме кислород. След това огледахме наоколо. Часът беше 11,30 преди обед, слънцето сияеше, а небето — никога не бях виждал по-синьо небе. Откъм Тибет полъхваше лек ветрец, а снежното облаче, което винаги се вие около върха, беше съвсем малко. Отправил поглед надолу, от другата страна на планината, виждах всички познати места от по-раншните експедиции — манастира Ронгбук, градчето Шекар Дзонг, долината Кхарта, Ронгбукския и Източния Ронгбукски ледник, Северното седло, площадката близо до североизточния хребет, където през 1938 година устроихме лагер VI. След това се обърнах и погледът ми обгърна дългия път, изминат от нас — Южния връх, дългия хребет, Южното седло, Западния циркус, ледопада, ледника Кумбу, надолу до Тиянгбоче и по-нататък долините и хълмовете на моето родно място.

А още по-далече и навсякъде около нас се извисяваха величествените Хималаи, прострели своите дипли в Непал и Тибет. За да се видят върховете на близките гиганти, като Лотсе, Нуптсе и Макалу, сега бе необходимо да се погледне право надолу. А далеч нататък върховете на най-голямата планинска верига на земята дори самият Кангченджунга изглеждаха като малки хълмове под небесния простор. Никога не бях виждал такава гледка и никога няма да видя отново — дива, прекрасна и всяваща ужас. Но ужас не изпитвах. Много силно обичах планините, за да се породят такива чувства у мене. Обичах Еверест. В този велик миг, който очаквах през целия си живот, моята планина не ми изглеждаше безжизнена маса от скала и лед, а топла, приветлива и жива. Тя бе като квачка, а другите върхове — пиленца, приютили се под нейните криле. Струваше ми се, че и аз също можех да разперя криле и да подслоня под тях любимите си планини.

Изключихме кислородните апарати. Дори там на върха на света бе възможно да се живее без тях, стига да не се напрягат сили. Очистихме напластения по маските лед и аз пъхнах в устата си бонбонче. След това отново поставихме маските, но не включихме кислорода, докато не се приготвихме за връщане. Хилари извади фотоапарата, който носеше под дрехите си, за да го предпази от студа, а аз разгънах четирите знаменца, които бяха надянати на шнур, завързан за клюна на ледокопа. Вдигнах ледокопа нагоре и Хилари ме фотографира. В същност той направи три снимки и смятам за голям успех, че една излезе толкова хубава при такива неблагоприятни условия. Знаменцата бяха подредени от горе на долу така: на Организацията на обединените нации, на Великобритания, на Непал и на Индия. Същите хора, които изопачиха много неща във връзка с нашата експедиция, се опитаха да открият и в това някакъв политически смисъл. На това мога да отговоря само, че на Еверест съвсем не мислех за политика. В противен случай навярно бих поставил най-отгоре индийското или непалското знаме, макар че и този избор щеше да представлява труден проблем за мене. А така аз се радвам, че най-отгоре бе знамето на обединените нации, защото мисля, че победата не бе само наша, не само на нашите народи, а победа на всички хора.

Предложих на Хилари да го фотографирам, но кой знае защо, той поклати глава. Не искаше. Вместо това продължи да фотографира всичко наоколо и под върха, а в това време аз бях зает с нещо, което трябваше да се направи на върха на нашата планина. Извадих от джоба си пакетчето с бонбони и малкото червено-синьо моливче, дадено ми от Нима, и като издълбах дупка в снега, поставих ги там. Като видя какво правя, Хилари ми подаде малко платнено котенце, черно с бели очички, дадено му от Хънт като талисман. Поставих и него в дупката. В своя разказ Хилари казва, че получил от Хънт и оставил на върха разпятие. Ако това е било така, аз не съм го забелязал. Той ми подаде само платненото котенце и аз го положих в снега заедно с моливчето и бонбоните. „У дома — мислех си — поднасяме бонбони на онези, които са ни близки и скъпи. Еверест винаги ми е бил скъп, а сега той е и близко до мене.“ Като заривах подаръците, произнесох на ума си молитва и отправих благодарност. Седем пъти идвах на планината на моята мечта и сега, на седмия път, с божия помощ мечтата ми стана действителност.

„Туджи чей, Чомолунгма. Признателен съм…“

Бяхме стояли на върха почти петнадесет минути. Време бе да тръгваме. Ледокопът ми бе нужен при спускането и не можех да го оставя със знаменцата, затова отвързах шнура, разстлах знаменцата на върха, а краищата на шнура зарових колкото можех по-дълбоко в снега. Няколко дни по-късно самолети от индийските въздушни сили летяха над върха, правейки снимки, обаче летците съобщиха, че не са могли да открият нищо, оставено там. Може би са летели много високо или вятърът е отнесъл знаменцата. Не зная.

Преди да тръгнем, още един път огледахме всичко наоколо. Успели ли са Малори и Ирвин да стигнат върха, преди да загинат? Няма ли някаква следа от тях? Взирахме се, но нищо не можахме да открием. И все пак те бяха тук — в моите мисли — и, уверен съм, в мислите на Хилари също. И не само те, а всички онези, които са били на Еверест преди нас — сахиби и шерпи, англичани и швейцарци, прославени алпинисти, смели хора, които в продължение на тридесет и три години мечтаеха и щурмуваха, бореха се и търпяха поражения на тази планина и чийто усилия, познания и опит направиха възможна нашата победа. Мислех и за другарите ни долу — без тях, без тяхната помощ и саможертва никога нямаше да бъдем там, където бяхме през този ден. Но най-близо от всички бе един образ, един другар — Ламбер. Той бе така ясен, така близко, че сякаш бе не в моите мисли, а действително стоеше до мене. Всеки миг можех да се обърна и да видя косматото му, усмихнато лице и да чуя гласа му: „Ça va bien, Тенсинг! Ça va bien!“

Но червеното шалче на Ламбер бе с мене. Притегнах го по-здраво около врата си и си казах: „Когато се върна у дома, ще му го изпратя.“ Така и направих.

След изкачването на Еверест ми бяха задавани най-различни въпроси и не всички бяха политически. Въпросите на хората от Изтока често бяха свързани с религията или свръхестественото. Питаха ме: „Видя ли бог Буда на върха?“ или „Видя ли бог Сива?“ Много вярващи оказваха силно давление върху мене да кажа, че на върха съм имал някакво видение или откровение. Но и тук, въпреки че това може да разочарова много, мога да кажа само истината, а тя е, че на Еверест не видях нищо свръхестествено и не изпитах нищо свръхчовешко. Почувствувах само голяма близост до бога и това бе достатъчно за мене. С цялото си сърце благодарих на бога, а преди да се простим с върха, се обърнах към него с твърде земна и делова молба — след като ни дари с победа, да ни помогне да слезем живи от планината.

Включихме кислородните апарати и тръгнахме. Въпреки че горяхме от желание да се спуснем колкото е възможно по-бързо, ние се движехме бавно и внимателно, защото знаехме, че сме по-уморени от преди и нашите реакции не бяха така сигурни, а повечето от нещастията в планините стават, когато хората са уморени и невнимателни при спускането. Крачка по крачка вървяхме надолу по стръмния хребет, ползувайки се предимно от стъпките, които изкопахме при изкачването. Скалата и цепнатината до нея преодоляхме без особени затруднения. В действителност аз просто се спуснах и прескочих част от нея. След това отново стъпихме на хребета и продължихме, като забивахме обуща в снега и се хлъзгахме надолу. След един час стигнахме Южния връх. През тази част на спускането Хилари вървеше напред, а аз отзад, като държах здраво въжето на опасните места. Въпреки че бяхме уморени, имахме още сили. Най-много ни измъчваше жажда. Водата в манерките ни бе замръзнала, а да се яде сняг, означаваше да изложим устата и гърлото си на по-голяма опасност.

С Хилари в лагера след изкачването

Пътят към победата

Победна обиколка. Из улиците на Багдогра в Бенгал

На Южния връх отдъхнахме малко. Точно под него следваше стръмната снежна стена и сега тя бе по-опасна и по-страшна, отколкото при изкачването. Пред мене Хилари полагаше големи усилия да се придвижи надолу и същевременно да се задържи, а коленете му бяха толкова подгънати, че той често сядаше в снега. А аз непрекъснато държах въжето и го обтягах здраво, в случай че той се подхлъзне, защото надолу нямаше нищо, освен ледника Кангшунг — на 3000 метра под нас. Най-сетне и по стената се спуснахме благополучно. Сега най-лошото беше зад нас. Малко по-надолу взехме двете кислородни бутилки, оставени от Бурдилон и Еванс, и това стана тъкмо на време, тъй като нашите собствени запаси се привършваха. Към 2 часа стигнахме палатката, където спряхме и се отморихме. Стоплих на примуса малко сладък лимонов сок. Пиехме за първи път след много часове и като че ли нов живот се вливаше в телата ни.

И лагер IX остана зад нас. Вървяхме по хребета покрай старата швейцарска палатка, надолу по големия кулоар, който извежда на Южното седло. На места използувахме нашите стари стъпки, но някъде те бяха заличени от вятъра, а беше толкова стръмно, че дори котките не можеха да ни предпазят от подхлъзване, и трябваше да копаем нови стъпки. Сменихме се и аз сега тръгнах пръв, като забивах токове или си помагах с ледокопа и сякаш това продължи не часове, а дни. Но вече се виждаха палатките на седлото и малки движещи се точки около тях. Постепенно палатките и движещите се точки ставаха по-големи. Най-сетне стъпихме на по-удобен сняг, непосредствено над седлото. Насреща ни идваше Джордж Лоу заедно с хората от лагера. Той ни прегърна, даде ни да пием горещо кафе, а след това с помощта на останалите ни отведе до лагера.

Същия ден Грегори бе слязъл долу. Но Нойс се бе изкачил заедно с шерпа Пасанг Пхутар^[1] и сега те и Лоу правеха всичко възможно, за да ни стоплят и настанят по-удобно. Лоу ни беше дал кафе. Сега Нойс ни донесе чай. Той трябва да е бил много развълнуван, когато го е правил, и е катурнал примуса, защото чаят беше пълен с газ, но това нямаше значение, това нямаше никакво значение. Като го пиех, си мислех, че той е сладък като мляко, защото е приготвен с любов. Разбира се, нас ни обсипваха с въпроси, но в този момент не бяхме в състояние да отговаряме на всички. Нуждаехме се от почивка. Стана тъмно и студено и ние се вмъкнахме в спалните чували — Хилари в една палатка с Лоу и Нойс, а аз с Пасанг в друга. Лежах безмълвен, дишах „нощния кислород“ и се мъчех да заспя. Чувствувах се а ча — окей, но уморен. Трудно беше да се мисли и чувствува.

„Истинското щастие — мислех — ще дойде по-късно.“