Тенсинг
Човекът от Еверест (17) (Автобиография на Тенсинг)

17
За седми път

Шерпите работят. Шерпите говорят — отчасти на родния език, отчасти на непалски, примесен с малко английски…

— Готови?

— А ча. О кей.

— Само хусиер — бъдете внимателни. Това е бара сапур — дълъг преход.

И ние потегляме. Нагоре по ледника. По морените.

— А ча?

— Не, не а ча. Той йе! По дяволите (съпроводено винаги с шумно плюване)! Товарът ми се изкриви.

— Кай чай на. Няма значение.

— Той йе (с плюване)! Има значение. Трябва да спра. Куче, куче. Моля.

— Ап ке укам. Прави каквото желаеш. Спри тук, ще ти помогна… Сега е а ча?

— Да, а ча. Туджи чей. Благодаря ти.

— Тогава да продължим. Но хусиер! Тук е стръмно.

— Доста стръмно. Той йе!

След това отново плюване. Отново катерене. Отново ледници и морени и най-сетне — следващият лагер.

— Шабаш! Добра работа! Справихме се.

— За днешната работа би трябвало да получим бакшиш.

— Или най-малко кана с чанг.

— Ако имаше малко чанг, бихме пили за наше здраве… Таши делай! Наздраве!

— Таиш делай за теб! За всички нас!

— Шерпа зиндабад! Да живеят шерпите!

 

 

От Тиянгбоче не се отправихме веднага към Еверест. Планът на полковник Хънт предвиждаше първо да се аклиматизираме и обучим със съоръженията и затова се разделихме на три групи и се изкачихме поотделно на съседните планини. Аз бях в група с Хънт, Лоу, Грегори и петима шерпи. Почти цяла седмица се занимавахме с устройване на лагер на височина 5200 метра върху ледника Нуптсе, катерехме се, копаехме стъпки, изпитвахме кислородните апарати и изобщо се подготвяхме за истинската работа, която ни предстоеше. След това се върнахме в Тиянгбоче и заедно с другите групи започнахме да си проправяме път нагоре по ледника Кумбу към мястото на постоянния базов лагер, който щеше да бъде устроен в подножието на големия ледопад.

След напускането на Пасанг Пхутар отношенията между сахиби и шерпи бяха много по-добри, но все пак имаше известни оплаквания и недоразумения. Една от причините беше храната. Друга — тежината на товарите при тренировъчните изкачвания, която англичаните установиха на тридесет килограма на човек, а шерпите твърдяха, че това е твърде много. След кратко разискване успях да намаля тежината до двадесет и пет килограма. След това и аз самият поспорих малко с англичаните във връзка с необходимостта да се пренесе дървен материал за направа на мостове над пукнатините на ледопада. Сахибите бяха донесли от Англия дълга стълба, направена от лек метал, която можеше да се разглобява на части, и смятаха това за достатъчно. Изтъкнах им, че ще срещнем много, твърде много пукнатини и ще се загуби ценно време да се пренася стълбата ту напред, ту назад, докато с гредите може да се изградят постоянни мостове. Главното възражение на англичаните бе, че трябвало да платят на местните шерпи за пренасянето на материала. Но когато настоях, те проявиха благоразумие и се съгласиха.

От този момент недоразуменията между сахиби и шерпи почти изчезнаха и се установиха прекрасни отношения. Експедицията беше доста голяма и в нея цареше едва ли не военна дисциплина. Без съмнение нашите хора предпочитаха да има повече свобода и непринуденост. Но дори и тези, които най-много се оплакваха, трябваше да признаят, че експедицията се ръководеше много добре. Хънт, когото наричахме полковник Сахиб, понякога проявяваше наклонност да командува, сякаш бяхме част от армия, но той бе винаги справедлив и внимателен. Майор Уайли, както вече споменах, се оказа отличен ръководител на транспорта. А след като се опознахме с останалите алпинисти, ние се убедихме, че те всички бяха добри, сърдечни хора. И ако разказах за нашите малки затруднения, то е само, за да осветля правдиво въпросите, по които се издумаха много празни приказки, а съвсем не да упреквам нашите добри приятели и другари в смелата борба. Никой не бе по-щастлив от мене, когато на края недоразуменията се изгладиха, защото като сердар и катерач аз винаги се намирах между два огъня и естествено, че съвсем не се чувствувах доволен в такова положение.

Базовият лагер, разбира се, кипеше от работа — пристигаха и се подреждаха товарите, навсякъде израстваха палатки. Гъмжеше от хора — не само действителните участници в експедицията, но и стотици местни шерпи и шерпанки. Той понякога напомняше не лагер, а малко селище. Почти незабавно започна работата на ледопада, като групата, водена от Хилари, проучваше пътя. В този стадий работех главно с майор Уайли — занимавахме се с тоновете съоръжения и следяхме дали всичко е на мястото си. Една от най-характерните особености на експедицията бе, че всеки имаше строго определена задача — едни определяха маршрута по ледопада, други работеха с товарите, трети бяха заети с кислородните апарати или с радиоапаратите, правеха снимки или вършеха санитарна работа. В това време лекарите проверяваха здравословното състояние на всички участници и за нещастие откриха у един от шерпите-ветерани — Гиалтсен, слаб шум в сърцето. Не му разрешиха да продължи нагоре. По този начин заедно с Жокей и Анг Дава загубихме трима души. Но тук ни застигна Дава Тондуп, а бяхме взели и няколко шерпи от Соло Кумбу. Всичко около четиридесет носачи щяха да работят над базовия лагер, а се разчиташе, че приблизително две трети от тях ще продължат и след Западния циркус.

Пощата се доставяше почти ежеседмично и аз получих писма от Анг Ламу и моя приятел Митра. Новините не бяха много приятни — на събранието, уредено, за да се наберат средства за моето семейство, се говорело много, но без всякакъв резултат и Анг Ламу се безпокоеше за бъдещето. „Пари, пари — мислех аз. — Преследват ви дори на върха на най-високата планина.“ Но какво можех да направя? Абсолютно нищо. А и не бих позволил подобни неща да ме тревожат. Може да изглежда жестоко и себично, но аз съм признателен на планината за това — когато съм там, мога да отстраня всички мисли за света, за житейските проблеми, дори за дом и семейство и да не мисля за нищо, да не се грижа за нищо, освен за това, което ми предстои. В базовия лагер и в следващите дни само едно нещо имаше значение за мене — Еверест, да изкача Еверест.

Смятам, че няма смисъл да се впущам във всички подробности на следващите няколко седмици. Това вече направи полковник Хънт в своята прекрасна книга. Прокарахме път нагоре по ледопада — различен от този на предхождащите експедиции, защото ледът не преставаше да се изменя. За маркиране на пътя поставихме високи колове с флагчета. Изкопахме стъпки, поставихме въжени парапети, над пукнатините сложихме стълбата и дървените мостове и безкрайна редица от шерпи понесе товарите нагоре към лагер II на ледопада и към лагер III в подножието на циркуса. Времето бе обичайно за средата на пролетта — сутрин ясно, следобед облачно със слаб снеговалеж. Нямаше силни бури, нито страшния вятър и студ, които изпитахме през есента. Графикът бе съставен така, че отделни бригади се редуваха на най-тежката работа и всеки от нас слизаше редовно от високите лагери долу, не само до базата, но дори още по-надолу по ледника до една местност наречена Лобудже, където течеше поток и имаше малко растителност. Тук благодарение на по-малката височина хората бързо възстановяваха силите си. Мисля, че до голяма степен успехът на експедицията се дължеше на факта, че имаше време за подобни неща, докато швейцарците бяха принудени постоянно да бързат.

Междувременно полковник Хънт разработваше плана за изкачването на горната част на планината и един ден в базовия лагер той ни го съобщи. Още преди да тръгне експедицията, ми обещаха, че ще бъда включен в щурмовата група, стига да съм в добро здравословно състояние, и сега, след като ме прегледаха лекарите, установиха, че съм по-здрав, отколкото всеки друг. И така щях да имам възможност да атакувам върха, за което толкова се молих и мечтах. Другите трима, избрани за двата опита да се стигне върха, бяха д-р Еванс и Бурдилон, които съставяха първата свръзка, и Хилари, който щеше да бъде мой партньор. Точно как щяхме да действуваме, ще обясня по-нататък. В случай че не успеем, щеше да бъде организирана трета свръзка, обаче това предполагаше доста трудности и реорганизация и всички се надявахме, че няма да се наложи.

Бях толкова щастлив, колкото може да бъде щастлив човек, но много от шерпите не споделиха радостта ми, като научиха плана. Те нямаха никакво желание да стигнат върха и не можеха да ме разберат.

— Ти си луд, ау Тенсинг — казваха те. (Ау значи вуйчо — така започнаха да ме наричат. Предполагам, че го казваха с уважение и от дружелюбност, но то ме караше да се чувствувам стар.) Така или иначе те не преставаха да говорят:

— Ти си луд, ау Тенсинг. Ще загинеш, а как след това ще погледнем в лицето ание (леля) Анг Ламу?

— Не хленчете като жени — отвърнах аз. — Нищо няма да ми се случи.

— Но дори и така да е, дори да се изкачиш на върха и да слезеш благополучно, все едно, в това няма нищо хубаво. Ще отнемеш прехраната на всички ни.

— Какво говорите?

— Ако Еверест бъде изкачен, няма да има вече експедиции. Няма да има вече работа.

— Ето кой си е загубил ума — казах аз. — Ако Еверест бъде покорен, Хималаите ще се прославят в целия свят. Ще има повече експедиции и работа, откогато и да било.

След това престанах да пилея времето си в излишни спорове.

От този момент бях свързан през цялото време с Хилари. От нас не се изискваше тежка работа, за да не се изтощаваме, а трябваше само да се поддържаме в най-добро физическо състояние. Докато другите работеха на склона на Лотсе, ние се движехме нагоре и надолу между базовия лагер и Западния циркус, като носехме леки товари, обучавахме се с кислородните апарати и помагахме на по-младите шерпи новаци да се катерят по стръмния път през ледопада. Колко пъти отивахме и се връщахме, не зная, но си спомням, че веднъж изминахме разстоянието от базата до лагер IV и обратно за един ден. Разбира се, това нямаше да ни се удаде, ако не се движехме бързо. Хилари беше отличен алпинист, притежаващ голяма сила и издръжливост. Добил голям опит в планините на Нова Зеландия, той особено добре се катереше по сняг и лед. Като повечето хора на делото и по-специално англичаните той не говореше много, ала това не му пречеше да бъде добър и весел другар. Шерпите го обичаха, защото винаги делеше храната и екипировката си. Струва ми се, че представлявахме доста комична двойка — аз бях с около двадесет сантиметра по-нисък от Хилари. Но това съвсем не ни тревожеше. Най-важното бе, че след като се опознахме и катерехме заедно, станахме силна и уверена свръзка.

Характерен пример за нашата съвместна работа е случката на ледопада. Веднъж надвечер се спускахме само двамата, осигурявайки се един друг, от лагер II до лагер I. Хилари водеше. Промъквахме се между високи ледени кули, когато внезапно снегът под краката на Хилари поддаде и той пропадна в една пукнатина. „Тенсинг! Тенсинг!“ — извика той. За щастие въжето, с което бяхме осигурени, бе набрано и аз не се смутих. Забих ледокопа в снега и като легнах, успях да спра падането на Хилари на около пет метра, а след това бавно го изтеглих. Когато той се появи на ръба на пропастта, ръкавиците ми бяха изпокъсани от тегленето, но на ръцете ми нямаше нищо, а Хилари, с изключение на няколко драскотини, също не пострада.

„Шабаш, Тенсинг! Чудесно!“ — каза той с благодарност. А когато слязохме в лагера, каза на другите: „Без Тенсинг днес щеше да бъде свършено с мене“. Това бе голяма похвала и аз се радвах, че съм изпълнил добре дълга си, макар че в действителност в това нямаше нищо необикновено. Нещастните случки са неизбежни в планината и алпинистите трябва да бъдат винаги готови да си помагат един на друг.

В циркуса устроихме лагерите III, IV и V, близо до местата, където предната година швейцарците бяха разположили своите. През есента, когато бързахме да се спуснем надолу, те оставиха в лагер IV значителни количества храна и съоръжения и след като изринах малко снега, успях да ги намеря. През цялото изкачване ние се ползувахме от най-различни неща, изоставени от швейцарците, като се започне от купчините дърва за огрев в базовия лагер и се стигне до полуизползуваните кислородни бутилки близо до върха. Освен това, което намирахме по пътя, лично аз носех доста вещи, получени от предишната експедиция. Въпреки превъзходното качество на английската екипировка бях свикнал с швейцарската и я предпочитах. Това се отнасяше особено за еленовите обуща, които поддържаха краката ми изключително топли и имаха брезентен непромокаем пласт, за разлика от английските обуща, а също и за швейцарската ми палатка, която бе станала за мене малко подвижно жилище.

Докато ние с Хилари бяхме заети на циркуса и ледопада, други групи от сахиби и шерпи проправяха път към Южното седло. Те следваха почти същия път, който използувахме през есента след гибелта на Мингма Дордже — нагоре по склона на Лотсе, след това встрани към върха на Женевското ребро — и както швейцарците англичаните устроиха два лагера в този сектор. За това бяха необходими около три седмици и, естествено, колкото по-високо се изкачваха предните групи, толкова по-бавно напредваха. Както обикновено става, височината започна да оказва вредното си въздействие и Майкъл Уестмакот и Джордж Банд бяха принудени да се спуснат надолу и да останат там. И двамата бяха отлични алпинисти, а Уестмакот по технически знания смятах за най-добрия в експедицията. Интересното е, че те бяха най-младите всред англичаните, а често съм забелязвал, че на своите първи високи походи младите хора колкото силни и сръчни да са, срещат много повече трудности, отколкото старите, придобили вече опит на големи височини.

Разбира се, не се е родил човекът, който да не срещне трудности при изкачването на връх като Еверест. Съществува опасност от изтощение, измръзване, недостиг на въздух. Редят се главоболие, възпаление на гърлото, повдигане, загуба на апетит и безсъние. На големите височини всички англичани трябваше да вземат хапчета за сън, за да си починат поне малко. Вероятно поради моя прочут „трети бял дроб“ аз бях по-щастлив от другите. Разбира се, не можех да тичам нагоре по планината, но истина е, че и този път както в миналото, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-добре се чувствувах. Да правя нещо, непрекъснато да съм зает с нещо — ето тайната, която поддържаше здравето ми и ме пазеше от студа. Грижех се за съоръженията, поддържах палатките в ред, стоплях снежна вода за горещи напитки. А когато нямаше какво друго да правя, просто удрях ръцете и краката си о леда или скалата. Правех всичко, за да бъда в движение — да поддържам кръвообращението и да се боря срещу планинската болест. Мисля, че това бе една от причините да не страдам от главоболие или повръщане. И никога не вземах хапчета за сън. А понякога, когато ми се възпаляваше гърлото, установих, че е твърде полезно да правя гаргара с топла вода и сол. На големи височини човек никога няма апетит — трябва просто да се насилва, за да яде, и поради сухостта на разредения въздух често изпитва страшна жажда. От опит зная, че в такива случаи най-лошото е да се яде сняг или да се пие студена снежна вода — от това гърлото изсъхва още повече, а често се и възпалява. Чай, кафе или супа действуват много по-добре. Но най-хубаво от всичко по време на експедицията от 1953 година бе лимоновият сок на прах, който примесвахме със захар и топла вода. В горната част на планината изпихме толкова много от него, че започнах да наричам нашата експедиция „лимонадената експедиция“.

Работата на склона на Лотсе продължаваше и по пътя за Южното седло се появиха лагерите VI и VII. От време на време се развихряха бури и всичко спираше. Понякога работата не вървеше и полковник Хънт ругаеше на хинди. Но обикновено всичко вървеше добре и на 20 май предната група бе готова да потегли за Южното седло. Тя се състоеше от Уилфрид Нойс и шестнадесет шерпи, които вече се намираха в лагер VII, обаче сутринта на 21 май, когато те трябваше да изкачат последната част, тези от нас, които се намираха в циркуса, забелязаха само две фигури да се движат нагоре. Предположението ни, че това бяха Нойс и неговият старши шерпа Анулу, се оказа правилно. Но какво се бе случило с другите, не знаехме и ни обзе тревога.

По това време Банд и Уестмакот трябваше да слязат долу. Майор Уайли заедно с неколцина шерпи се намираше в лагер VI — всички бяха готови да отнесат товарите до лагер VII. В лагер IV — предната база на циркуса, бяхме седем души — полковник Хънт, д-р Еванс, Бурдилон, Лоу, Грегори, Хилари и аз, т.е. двете щурмови свръзки заедно с групата, която щеше да ни помага, а Хънт не желаеше да изразходваме сили няколко дни преди великото изпитание. Все пак някой трябваше да отиде, за да провери какво бе станало, и се реши да отидем двамата с Хилари.

— Ако има някакви затруднения с шерпите — казах аз, — мое задължение е да отида. Ще поговоря с тях и ще ги накарам да тръгнат.

Хилари пожела да дойде и той и ние поехме нагоре. И двамата за първи път се изкачвахме по-нагоре от циркуса и въпреки че ни предстоеше тежка, извънредна работа, радвахме се, че най-сетне се намираме на истинска планина. Използувайки кислородните апарати, ние се изкачвахме равномерно и уверено и надвечер стигнахме лагер VII, високо на склона на Лотсе.

Нойс и Анулу бяха там, върнали се от седлото. Там беше и Уайли със своята група, изкачили се от лагер VI, а така също и шерпите, които трябваше да съпровождат Нойс. Някои от тях се оплакваха от главоболие и възпалено гърло и всички, разбира се, се чувствуваха изморени, но никой не беше наистина болен и най-вече поради страх от планината те не бяха тръгнали. Но сега след успешния преход на Нойс и Анулу страхът бе почти изчезнал. Като постоях при тях и след като ги окуражих, направих им масаж и им дадох горещи питиета, те се съгласиха да опитат на следващия ден. Тази нощ в няколкото палатки на лагер VII се натъпкахме деветнадесет души и едва ли може да се каже, че нощувахме удобно. Но поне никой не припадна и с настъпването на утрото всички се отправихме нагоре. Беше решено Хилари и аз да не отиваме по-нататък от лагер VII, но след като бяхме стигнали толкова далеч, ние искахме да доведем работата докрай и така, следвайки маршрута, начертан от Нойс и Анулу, поведохме колоната към седлото. Същият ден се върнахме обратно до лагер IV в циркуса, като по този начин изминахме почти хиляда и петстотин метра в двете посоки в разстояние на тридесет часа.

Бяхме уморени, естествено, но не изтощени и след кратка почивка се почувствувахме добре. Настана моментът за последния щурм на върха. Според плана Бурдилон и Еванс трябваше да отидат първи на седлото заедно с полковник Хънт и няколко шерпи, които съставляваха тяхната помощна група. След това, един ден по-късно, докато първата свръзка щурмуваше върха, Хилари и аз трябваше да се изкачим до седлото, подпомагани от Лоу, Грегори и друга група шерпи, и ако Бурдилон и Еванс не достигнат целта, ние щяхме да предприемем нашия опит. По-късно имаше много приказки и догадки във връзка с това, коя двойка е била „първа“ и коя „втора“, и аз ще се постарая, доколкото ми позволяват силите, да изясня този въпрос. По време Бурдилон и Еванс безспорно бяха първи. Те трябваше да тръгнат от лагер VIII на Южното седло и да се изкачат колкото могат по-високо и ако бе възможно — до самия връх. Но от седлото до върха имаше около хиляда метра, междинен лагер за тях нямаше да бъде устроен и ако те успееха да стигнат до върха и да се върнат обратно за един ден, това щеше да бъде удивителен подвиг. Може би те щяха да успеят, никой не знаеше това. Но специално от тях не се очакваше това. Полковник Хънт наричаше техния опит „разузнавателна атака“ и казваше, че ще бъде много доволен, ако те успеят да стигнат Южния връх и отблизо да разгледат подвръхната част.

След това, ако те не можеха да продължат, идваше редът на нас с Хилари. Но за нас щеше да бъде устроен възможно най-високо на хребета още един лагер — IX — и ние щяхме да започнем щурма оттам, което ни даваше значително преимущество. Така че ако Бурдилон и Еванс бяха първи в едно отношение, ние бяхме в друго — в това, което се очакваше от нас. В случай на неуспех след реорганизация можеше да се предприеме нов опит, но по набелязания план нашият опит щеше да бъде решаващ. След като завърши експедицията, в някои вестници писаха за моето недоволство, че не ми била дадена възможност пръв да атакувам върха. Обаче това е изцяло неистина. Моят шанс бе толкова „първи“, колкото на всеки друг. Ако изобщо може да се говори за това, Хилари и аз бяхме поставени в по-благоприятни условия. Според мене планът бе във всяко отношение правилен и разумен. Планина като Еверест не може да се изкачи, като се впуснете напред на своя глава или като се състезавате със своите другари. Това става бавно и внимателно чрез себеотрицателни съвместни усилия. Естествено аз желаех да достигна върха — за това мечтаех през целия си живот. Но ако щастието се бе паднало на някой друг, щях да приема това като мъж, а не като плачливо дете. Така се постъпва в планината.

И така на 23 май групата на Бурдилон — Еванс напусна циркуса и пое пътя нагоре. На 25 май ние ги последвахме — Хилари и аз, Лоу и Грегори и осем от най-добрите шерпи. На склона на Лотсе срещнахме шерпите, които бяха устроили лагера на Южното седло, и те ни пожелаха успех. Но никой не знаеше дали на нас въобще щеше да ни се удаде случай да атакуваме върха, тъй като на следващия ден първата двойка щеше да предприеме своя опит. Около дръжката на моя ледокоп бях обвил четири знаменца. Двете от тях — на Великобритания и на Организацията на Обединените нации — бяха донесени от експедицията. Третото — на Непал, ни бе подарено в Катманду. А четвъртото — на Индия, бе същото знаме, което Роби Митра ми даде в Дарджилинг.

— Имате ли нещо против, ако взема и него със себе си? — попитах полковник Хънт няколко дни преди това.

— Прекрасна идея — отвърна той.

И ето аз се катерех с моите четири знаменца, но никой не можеше да каже докъде ще ги отнеса. Бурдилон и Еванс също носеха знаменца и вече се намираха високо над нас.

Както при първото ни изкачване до седлото Хилари и аз използувахме кислородни апарати през по-голямата част от пътя. Експедицията разполагаше с два вида апарати: „закрит“, с който се диша чист кислород, и „открит“, в който кислородът се примесва с околния въздух. Бурдилон и Еванс си служеха със закрития тип, а ние с Хилари — с открития (тези апарати използувахме още от самото начало). Нашите апарати не облекчаваха много дишането, докато работеха, но когато ги изключвахме, не се чувствуваше резкият преход и изобщо изглеждаха по-сигурни. Освен тези съоръжения, предназначени за изкачване, във високите лагери използувахме така наречения „нощен кислород“. Като вземахме апаратите със себе си в палатките, включвахме слаба струя и дишахме от време на време през нощта, когато чувствувахме, че се задушаваме или не можехме да спим.

Отново пренощувахме в лагер VII, но този път не беше така претрупано, защото всички останали сега бяха или над, или под нас. Утрото бе ясно и наскоро след като потеглихме, забелязахме високо над нас и малко под Южния връх две точици — Бурдилон и Еванс. След това те изчезнаха и ние продължихме изкачването — встрани по горната част на снежните склонове на Лотсе, нагоре край Женевското ребро до най-високата му точка и на края надолу към Южното седло. В лагер VIII заварихме само шерпа Анг Тенсинг, когото наричахме Балу — Мечката^[1]. Той бе един от двамата шерпи, които придружаваха полковник Хънт, но същата сутрин се почувствувал зле и не тръгнал с другите, когато те се отправили нагоре. Анг Тенсинг ни съобщи, че групата тръгнала рано: Бурдилон и Еванс, за да се изкачат колкото е възможно по-високо, а полковник Хънт с шерпа Да Намгиал да отнесат припаси за най-високия лагер, предназначен за Хилари и мене. Той не бе ги виждал оттогава и фактически знаеше по-малко от нас — ние поне бяхме забелязали двете точици близо до Южния връх.

Не се наложи да чакаме дълго. Почти веднага след като стигнахме седлото, видяхме полковник Хънт и Да Намгиал да се спускат надолу по снежния склон и побързахме да ги пресрещнем. Те бяха страшно уморени. Полковник Хънт припадна за няколко минути. Дадох му лимонов сок и му помогнах да влезе в палатката. Когато отпочина малко, той ни каза, че двамата се изкачили на около 8300 метра, приблизително шестдесет метра по-високо от мястото, където бивакувахме с Ламбер предната година. Той се надявал да се изкачи още по-високо — до 8500 метра, но силите не им стигнали и те оставили на снега съоръженията за лагер IX. Оставили и кислородните бутилки, които използували при изкачването си. Една от причините за тяхното тежко състояние бе, че се бяха спускали надолу без кислород. Докато лежаха в своите палатки, аз им донесох още лимонов сок, а след това чай и те постепенно възвърнаха силите си. Един от най-щастливите ми спомени от експедицията е, когато полковник Хънт ме погледна от спалния си чувал и промълви: „Тенсинг, никога няма да забравя това.“

След това чакахме отново Бурдилон и Еванс и това очакване продължи много. Аз се грижех за полковника и за Да Намгиал, но често стоях навън, като гледах нагоре към върха и се опитвах да отгатна какво става там. Веднъж, когато бях в палатката на Хънт, той каза:

— Чудесно ще бъде, ако те направят това за коронацията на кралицата.

Аз си помислих: „Може би затова англичаните тръгнаха първи, а не ние с Хилари.“ Но веднага си казах: „Не, това са глупави мисли. Няма «първи» или «втори», а Хънт едва ли не заплати с живота си, за да изнесе припаси за Хилари и мене. Няма «първи» или «втори», има само Еверест и някой трябва да го изкачи.“ Излязох навън и отново устремих поглед нагоре в очакване и неизвестност.

Както винаги на седлото беше студено и ветровито, а лагерът стърчеше в страшна самота всред камъните и леда. Ние бяхме го разположили на същото място, където швейцарците бяха устроили своя лагер предната година, а около нас имаше колове от палатки, вързопи, кислородни бутилки, сякаш оставени от призраци. Нашият лагер се състоеше от четири палатки, от които три за спане. Дотук бяха изнесени 350 килограма товар, предимно от шерпите и аз се гордеех с тях. През време на експедицията седемнадесет шерпи достигнаха седлото, от тях шестима два пъти, носейки средно по петнадесет килограма товар, и то без кислород. „Къде бихме били без тях?“ — питах се аз. А отговорът идваше лесно: „Долу, в подножието на планината.“ Повечето от шерпите, които бяха дошли с нас, се готвеха да слязат — те свършиха своята работа, а и в лагера нямаше достатъчно място за спане. Интересен е фактът, че всред тях бяха най-старият участник в експедицията Дава Тондуп и един от двамата най-млади — племенникът ми Топгей. Другите бяха Анулу, Анг Норбу и Да Тенсинг (да, имаше няколко Тенсинга, но имената им се пишеха различно). С тях слизаха Да Намгиал и Тенсинг Балу, които се бяха изкачили с първата група.

— Довиждане. Щастие… Хусиер! Бъдете внимателни!… Всичко ще бъде а ча. О кей.

И те тръгнаха. Освен мене на седлото останаха само трима шерпи — Анг Нуима, Анг Темпа и Пемба, нарочно подбрани да помагат на Хилари и мене в изкачването до лагер IX.

Чакахме и гледахме нагоре. Чакахме и гледахме нагоре. И ето най-сетне следобед забелязахме две фигури, спускащи се по снежния склон към лагера. „Те не са успели — помислих аз. — Твърде малко време измина, за да са стигнали до върха и да се върнат.“ Излязохме да ги посрещнем. И те също бяха така уморени, че едва можеха да говорят и да се движат. Не, те не бяха покорили върха. Те бяха стигнали Южния връх само на няколкостотин метра от целта — на най-високата точка, достигната въобще от човек. И тук силите ги напуснали. Подобно на нас с Ламбер предната година те вероятно са могли да отидат до края, но сигурно нямаше да се върнат живи. Нощта щеше да настъпи. Смъртта щеше да настъпи. Те знаеха това и се върнаха обратно.

Помогнахме на Бурдилон и Еванс да се постоплят и им дадохме лимонов сок и чай. Те бяха толкова жадни, че всеки от тях изпи над два литра течност, след това ги оставихме да си отдъхнат. Но по-късно, когато силите им се възвърнаха, аз ги обсипах с въпроси: какво са правили и видели, какъв бе маршрутът, какви трудности са срещнали.

— Тенсинг, уверен съм, че вие с Хилари ще успеете — каза Еванс. — Но изкачването е тежко и ще ви отнеме четири или пет часа от високия лагер нагоре. Освен това е твърде опасно — много е стръмно, има козирки, трябва да внимавате. Но ако времето е хубаво, ще се справите. Няма да стане нужда да се връщате догодина.

Бурдилон и Еванс отговориха на всичките ни въпроси. Те бяха отмалели, болни от изтощение и, разбира се, болезнено изживяваха неуспеха си. И все пак те отговаряха на въпросите ни, правеха всичко, за да ни посъветват и помогнат. „Да, така е в планината — помислих си. — Ето как планината облагородява хората.“ Къде бихме били с Хилари без другите? Без алпинистите, очертали маршрута, и без шерпите, изнесли товарите? Без Бурдилон и Еванс, Хънт и Да Намгиал, които бяха подготвили пътя към върха? Без Лоу и Грегори, Анг Нуима, Анг Темпа и Пемба, които бяха дошли само за да ни помагат? Единствено благодарение на техния труд и саможертва имахме сега възможност да щурмуваме върха.

Десет души нощувахме на седлото, сгушени един до друг в трите палатки. Според плана трябваше да тръгнем рано на следващото утро, обаче още през нощта задуха необикновено силен вятър, а на разсъмване той ревеше като хиляда тигри. Не можеше дори да се мисли за тръгване. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме, че бурята ще утихне. За щастие имахме достатъчно храна, за да издържим един ден повече. Към пладне вятърът поотслабна. Бе твърде късно, за да започнем изкачването, но Бурдилон и Еванс се приготвиха за слизане. Полковник Хънт възнамеряваше да остане на седлото, докато Хилари и аз завършим нашия опит, обаче Бурдилон се чувствуваше толкова зле, че той реши да го придружи. С тях тръгна и Анг Темпа, който също не бе добре.

— Щастлив път! Пазете се! — каза Еванс на тръгване. — Помнете, ако стигнете върха, догодина ще ви бъде леко.

Сега в лагер VIII останахме шест души — Лоу, Грегори, Анг Нуима, Пемба, Хилари и аз. Часовете се изнизваха бавно, ние лежахме в палатките, стараейки се да се стоплим, и пиехме големи количества чай и кафе, супа и лимонов сок. По-късно извадих малко сьомга, бисквити и плодове и макар че никой не беше гладен, помъчихме се да хапнем по малко. През цялото време се вслушвах в плющенето на вятъра по брезента на палатките. Когато то се усилваше, обземаше ме безпокойство, а когато отслабваше, чувствувах се по-добре. От време на време излизах навън и заставах на вятъра и студа, отправил поглед към планинския връх над нас.

Настъпи втората нощ, а времето все още бе лошо. Лежахме в спалните чували, притиснати един до друг, и дишахме „нощния кислород“, а сахибите вземаха хапчета за сън. Лежах в тъмнината, вслушвайки се във вятъра, и си мислех: „Трябва да спре. Трябва да спре, за да можем да тръгнем утре. Седем пъти съм ходил на Еверест. Обичам Еверест. Но седем пъти е достатъчно. Оттук трябва да стигнем до върха. Това трябва да стане сега. Сега или никога…“ Измина час, след него друг. Бавно, безкрайно бавно се влачеше времето. Задремвах, събуждах се и отново задремвах. В полусън умът ми продължаваше да работи… „Колко хора са загинали на Еверест — като на бойно поле. Но някой ден човек ще победи. И когато победи…“ Мислите ми летяха далеч. Спомних си за професор Тучи и как той веднъж ми каза, че ще ме представи на Пандит Неру. Ако сега стигна върха, това наистина може да стане. След това си спомних за Соло Кумбу, за моя стар дом, за баща си и за майка си. Мислех за тяхната вяра в бога, как те се молеха за мене и сам се помолих на бога… и на Еверест. Вече не мислех, а сънувах. Присъниха ми се якове, лудуващи на пасището, после едър бял кон. Шерпите вярват, че е хубаво да видиш на сън животни. И ето те се явиха в моя сън. Някъде зад яковете и коня се мярна още едно видение. Високо, бяло, целунало небето…