Тенсинг
Човекът от Еверест (16) (Автобиография на Тенсинг)

16
Сега или никога

В Катманду ни посрещнаха сякаш бяхме победители, а не победени. Кралят лично ми връчи медала „Непал Пратап Бардхак“, което бе голяма чест. Но по това време бях толкова болен, че едва разбирах какво става. Отчасти страдах от малария и имах висока температура, но мисля, че преди всичко това се дължеше на напрежението на две големи експедиции в една година. Както винаги швейцарците се отнасяха към мене с особено внимание. Те ме изпратиха със самолет от Катманду в Патна в Северна Индия, където прекарах десет дни в болницата „Светото семейство“, основана от американски мисионери-католици.

След като ме оставиха там, швейцарците заминаха за родината си. Другите шерпи се върнаха с влак в Джарджилинг, а аз останах сам в болницата. Понякога температурата ми се покачваше толкова високо, че бълнувах, и ми се струваше, че отново съм на Еверест, борейки се с вятъра и студа. След това огънят отминаваше и с часове лежах неподвижно в леглото, без да имам сили дори да отворя очи или да вдигна ръка… „Да — мислех аз — това бе твърде много. Две експедиции — вятър, студ и две задължения едновременно — на сердар и на алпинист. Твърде много работа, твърде много отговорност…“ Лежах и чувствувах само слабост в цялото си тяло. И отново ме обземаше огън.

Като напуснах болницата, бях отслабнал със седем килограма. Когато няколко дни след това пристигнах в Дарджилинг, жена ми и близките ми се ужасиха, като ме видяха.

— Сега трябва да отпочинеш — каза Анг Ламу. — Цяла година трябва да почиваш, за да възстановиш здравето си.

Мисля, че тогава само кимнах с глава и дума не продумах, защото силите ми не стигаха.

Но настъпи 1953 година. Историята на двете швейцарски експедиции стана известна на целия свят и аз получавах писма от много страни, с които ме канеха да участвувам в изкачвания през наближаващата пролет. Още като бях в болницата в Патна, получих писмо от майор Чарлз Уайли с покана да участвувам в една английска експедиция до Еверест, на която той щял да завежда транспортната част. В Дарджилинг мисис Хендерсън от Хималайския клуб ме увещаваше да тръгна с тях:

— Вие сте ходили толкова често с англичаните — казваше тя. — Те настояват много за вас.

Обаче Анг Ламу се противопоставяше, а аз бях твърде уморен и слаб, за да взема прибързано решение. Мисис Хендерсън беше търпелива и разбираше състоянието ми и в продължение на цяла седмица ми изпращаше мляко и „овалтин“, за да възвърна силите си.

Почивах и мислех. Мислех за швейцарците и за предприетите от тях два големи опита и за това колко горд и щастлив се чувствувах да бъда с тях. От всички чилина-нга, с които съм се срещал — а до това време те не бяха малко, — най-много ми се нравеха швейцарците; убеден съм, че ако някой ден те дойдат отново в Соло Кумбу, ще видят навсякъде по пътеките шерпи, вдигнали в приветствие чаши с чанг. Най-съкровеното ми желание бе да се върна с тях на Еверест — да се изкачвам високо в небесата с моя приятел Ламбер и този път може би да стигнем нашата цел. Ала швейцарците нямаше да се върнат. Те бяха използували своята възможност и сега през 1953 година беше ред на англичаните. Ако и те не успееха, непалското правителство бе обещало да даде разрешение през 1954 година на французите. Щяха да отминат три години, преди швейцарците да предприемат нов опит, и то ако преди това някой не изкачи върха.

А несъмнено вероятността някой да покори върха бе голяма. По време на нашия опит през пролетта Ламбер и аз се приближихме твърде много. С по-добри кислородни съоръжения или при по-хубаво време щяхме да стигнем целта. А сега англичаните пристигаха, организирани във възможно най-силната експедиция. През 1952 година, докато ние бяхме на Еверест, група англичани начело с Шиптън и няколко новозеландци изкачиха съседния връх Чо Оиу — за тренировка и изпробване на новите съоръжения. Задачата им се облекчаваше и от проучването на маршрута, което швейцарците извършиха. Но най-важното от всичко — англичаните се готвеха да положат колосални усилия, защото винаги смятаха Еверест за своя планина, а сега като че ли тя се изплъзваше от ръцете им. Преди тях ходиха швейцарците. Французите очакваха реда си, а след това отново швейцарците. Късно през есента на 1952 година пътешественици, пристигнали от Тибет в Соло Кумбу през Нангпа Ла, донесоха вестта, че имало руска експедиция от Ронгбук, от северната страна, почти по същото време, когато ние се намирахме на планината. Твърде вероятно бе руснаците да предприемат скоро нов опит. Безспорно обръчът около върха на най-високата планина се стягаше и почти сигурно бе, че ако англичаните не победят сега, те губеха завинаги шансовете си.

А какво да кажа за себе си?

Не познавах никой от алпинистите, които щяха да участвуват през тази година. В началото експедицията се възглавяваше от Ерик Шиптън, но по-късно ръководител стана полковник Джон Хънт от британската армия, който бе живял дълго в Индия и изкачил много планини, ала с него никога не бях се срещал. С Хънт щяха да пристигнат най-добрите английски алпинисти и двама новозеландци (нови чилина-нга за мене). Единият от тях — Едмунд Хилари — бе участвувал в разузнавателния поход на Еверест през 1951 година и в експедицията на Чо Оиу през 1952 година. Спомних си неприятностите през 1951 година във връзка с бакшиша и заплащането на непалските носачи и загатнах за това на мисис Хендерсън.

— Но това е една от причините, която налага вашето участие — отговори тя. — Никой не може да се справи с хората като вас и ако вие сте с тях, няма да има подобни неприятности.

— Скоро ще реша — й казах.

И все пак обмислях.

Навсякъде в моя разказ бях откровен и ще продължа да бъда. И така, напълно откровено, предпочитах да отида на Еверест с швейцарците. Въпреки старанията на някои хора да изопачат нещата, това не значи, че не обичам англичаните. Изкачвал съм се с англичаните повече, отколкото с които и да било други, и съм се чувствувал добре с тях. Някои от тях, като мистър Гибсън, майор Осмастън, майор Уайт, мистър Тилман, мистър Смайт, лейтенант Марш, смятам между най-близките и най-скъпите ми приятели. И все пак е вярно, че изобщо англичаните са по-сдържани и по-високомерни, отколкото хората от другите народности, които познавам, и мисля, че това особено проличава в отношенията им с хора не от тяхната раса. Може би това е така, защото те дълго време са били владетели в Изтока или може би то е в самата им природа, но във всеки случай това е факт, който ние, шерпите, сме имали много случаи да наблюдаваме, тъй като в последните години се изкачвахме с хора от много националности. Швейцарците и французите се отнасяха към мене като към другар, към равен, нещо, което не е възможно за англичаните. Те са любезни, смели, винаги честни и справедливи, но също така винаги съществува преграда между тях и чужденеца, между сахиба и носача и за такива източни народи като шерпите, които не са опознали света с „преграда“, това може да създаде усложнения и проблеми.

„Да, всичко това е вярно — мислех — Но какво значение има то? Ти си бил щастлив с англичаните по-рано и можеш да бъдеш щастлив пак. А освен това не отиваш на прием или чай, а на Еверест… Еверест е твоят живот, твоята мечта… Какво ще стане, ако чакаш французите или швейцарците? Как ще се чувствуваш, ако англичаните покорят върха и ти не си с тях? За тебе не по-малко, отколкото за тях, се поставя въпросът — сега или никога.“

Мислите, главата ви се върти. Вземате решение, разколебавате се и отново се решавате. „Аз съм почти на тридесет и девет години — разсъждавах. — Приближавам се към края на моите «критически години»“! Колко още мога да участвувам във високи изкачвания? Или вече съм негоден след напрежението и току-що прекараната болест? Колко пъти съм ходил на Еверест? — шест, включително и похода с Денман. Това ще бъде седмият път и както у повечето народи, така и от шерпите числото седем се смята за щастливо. При нашите игри със зарове, както и у чилина-нга седем е силно число. Ако група от седем души предприеме работа, смята се за добро начало, а седем деца в семейството — най-щастливото число. Майка ми имаше седем сина. Това ще бъде седмият ми поход до Еверест…

Но аз се безпокоях за здравето си. След като прекарах известно време у дома, оздравях, обаче все още чувствувах слабост и не възстанових теглото си, а как щеше да ми се отрази още една голяма експедиция — третата в продължение на малко повече от година? Подобно на швейцарците англичаните искаха да бъда едновременно сердар и алпинист, а вече бях се убедил, че такова съчетание е прекалено много. Но как можех другояче да отида? Толкова много мислех за всичко това, че почти не можех да спя нощем. Ако продължаваше така, отново щях да заболея. И така един ден излязох от къщи, отидох при мисис Хендерсън и й казах:

— Да, ще отида.

Това, което не можах да й кажа, което и сега ми е трудно да изразя с подходящи думи, е, че реших да отида, защото трябваше да отида.

Да кажа „да“ на мисис Хендерсън е едно, а да се разбера с Анг Ламу е съвсем друго нещо.

— Ти си прекалено слаб — възрази тя. Пак ще се разболееш или ще се подхлъзнеш на леда, ще паднеш и ще се убиеш.

— Ще се пазя — отвърнах аз. — Както винаги.

— Поемаш твърде много рискове.

Мисля, че Южното седло на Еверест е най-студеното и най-самотното място на света

Предвърховият хребет

— Плащат ми за катерене, а не за развлечения. Трябва да правя това, за което ми плащат.

— Ти си луда глава — продължаваше Анг Ламу. — Не те е грижа за мене и за децата, нито се замисляш какво ще стане с нас, ако загинеш.

— Разбира се, че ме е грижа, жено. Но това е мойта работа, моят живот. Нима не разбираш това? Ти се занимаваш с домакинството тук и аз не ти се бъркам, а когато става въпрос за Еверест, никой не може да ми се меси.

— Но ти си луд. Ще се убиеш на тази планина. Ще загинеш.

— Добре, ще загина — казах вече ядосан аз. — Ако трябва да умра, то по-добре на Еверест, отколкото под един покрив с тебе!

Предполагам, че всички съпрузи и съпруги понякога си говорят в този дух, ние се карахме, помирявахме, след това пак се карахме. На края Анг Ламу разбра, че съм непоколебим в решението си и каза:

— Добре, ти печелиш.

И така тази страна бе уредена. Обаче аз не по-малко от нея се безпокоях за паричните въпроси и как семейството ми ще преживява, независимо от това, дали ще се върна или не. По старите норми възнаграждението бе твърде добро. Основната ми заплата щеше да бъде 300 рупии на месец, а на редовите шерпи от 100 до 125 рупии и ако загина, семейството ми ще получи 2000 рупии обезщетение, т.е. двойно повече, отколкото бе уговорено с швейцарците и четири пъти повече, отколкото обикновено се заплащаше преди това. Но в света бяха станали големи изменения, стойността на живота бе много по-висока и дори това заплащане не представляваше истинско осигуряване. Поговорих по тези въпроси с Рабиндранат Митра, млад, образован бенгалец, собственик на печатница в Дарджилинг, който през последните две години стана мой близък приятел и съветник. Той обеща, че ако нещо се случи с мене, ще се погрижи за събирането на средства за подпомагане на семейството ми.

В това време аз полагах много усилия, за да възвърна добрата си форма. Както бях правил в продължение на много години пред големи експедиции, ставах рано сутринта, напълвах раницата с камъни и предприемах дълги разходки нагоре и надолу по хълмовете около града. Не пушех, нито пиех и избягвах гощавките, които обикновено ми доставят голямо удоволствие. И през цялото време мислех, планирах, хранех надежди за моя седми поход до Еверест. „Този път трябва да успееш“ — казвах на себе си. — „Трябва да победиш или да загинеш…“ А след това: „Да, всичко това е много хубаво, ала ти не можеш да го извършиш сам. Някой трябва да дойде с тебе. На голяма планина не можеш да оставиш своите другари и да изкачиш сам върха. А дори и да успееш и да се върнеш жив, никой няма да ти повярва… Този път го няма Ламбер. Кой ли ще бъде? Някой ще бъде и ние ще стигнем върха заедно. Ние ще се изкачим. Трябва да се изкачим. Аз трябва да покоря върха или да загина…“

С мисис Хендерсън подбрахме група от двадесет шерпи съгласно указанията на англичаните. Това бе надеждна група — повечето от хората бяха ветерани от Еверест, участвували или в швейцарските експедиции, или в разузнавателния поход през 1951 година. Най-възрастният бе старият ми приятел Дава Тондуп. Макар че наближаваше петдесетте и не се отказваше от някоя и друга чашка, когато му се удадеше случай, той си оставаше един от най-добрите планинари.^[1] Най-млади бяха двамата ми племенници — Топгей, достигнал предната година Южното седло, и Гомбу (син на моята сестра Ламу Кипа), за който бях уверен, че ще стане добър алпинист. Като помнех неприятностите през 1951 година, а така също думите на мисис Хендерсън, предупредих хората да не създават затруднения и спорове по паричните въпроси; бакшиш не трябва да се очаква или иска и ако има някакво недоволство, да се обърнат към мене и аз ще направя всичко възможно, за да удовлетворя всички.

И ето ме пак нагърбен с всички тежести на сердаря, а скоро щях да бъда и алпинист и да върша онази двойна работа, която ме бе изтощила при швейцарците. Но нищо друго не ми оставаше. За да имам възможност да се изкача на Еверест, бях готов да върша всякаква работа — от мияч на съдове до пазач на йети.

Трябваше да тръгнем от Дарджилинг на 1 март и с приближаването на този ден приготовленията ставаха все по-трескави и все повече се вълнувахме. Много шерпанки се готвеха да дойдат с нас, да ни придружат до Намче Базар и дори до базовия лагер. Казват, че след нашето заминаване Тоонг Соонг Бусти приличал на изоставено село. Понеже швейцарците бяха стигнали толкова близо до върха, говореше се много повече от обикновено за възможността да покорим Еверест и нас ни изпратиха особено тържествено. Когато посетих домовете на моите приятели, за да се сбогувам, те поставяха върху раменете ми церемониалните шарфове, наречени кхада. Приятелят ми Митра (когото наричам Роби Бабу) ми даде малко индийско флагче и каза: „Постави го на съответното място.“ А малката ми дъщеря Нима ми даде малко червено-синьо моливче, с което пишеше в училище. Аз също й обещах да го поставя на „съответното място“, ако бог желаеше това и бе добър към мене. След това се сбогувахме. Доволен бях, че прощаването със семейството ми стана в нашия дом, а не на обществено място, защото не обичам да изявявам чувствата си при подобни случаи.

Още веднъж изминахме познатия път — отначало надолу към равнините, след това с влак на запад до Раксаул и оттам нагоре в Непал. Предполагам, че сме представлявали живописно зрелище, защото носехме дрехи и екипировка, останали от различните експедиции, в които участвувахме преди това. Когато стигнахме в Катманду, някои от англичаните бяха вече там, а други пристигнаха почти едновременно с нас. Освен полковник Хънт, майор Уайли и Хилари, които споменах по-горе, имаше още седем други алпинисти — Том Бурдилон, д-р Чарлз Еванс, Алфред Грегори, Джордж Лоу (той, както и Хилари, беше от Нова Зеландия), Уилфрид Нойс, Джордж Банд и Майкъл Уестмакот. Там бяха и лекарят на експедицията д-р Майкъл Уорд, ученият Грифит Пю, който щеше да прави най-различни наблюдения върху нас, и кинооператорът Том Стобарт. Очакваше се пристигането на Джеймс Морис, кореспондент на „Таймс“, чийто вестник участвуваше във финансирането на експедицията.

Англичаните ни посрещнаха сърдечно, но за жалост затрудненията започнаха почти веднага. Тук трябва отново да отбележа, както казах по-рано, че, като разказвам за подобни недоразумения, аз се старая да бъда почтен, да разкажа това, което наистина стана, без да правя каквито и да било оплаквания или обвинения. Една шерпска поговорка казва, че в голяма къща от време на време има недоразумения и наистина не помня голяма експедиция, където всичко да е протекло гладко от началото до края. Но експедицията от 1953 година се различаваше от другите по това, че впоследствие тя доби голяма известност. Разни хора започнаха да изопачават фактите за свои цели и понякога събитията изглеждаха съвсем различни от това, което бяха в действителност. В своята книга за експедицията полковник Хънт (сега бригаден генерал сър Джон) не споменава почти нищо за тези неприятности. И може би той е прав, защото дава официален отчет, пише като англичанин за англичани и безспорно нито едно от станалите недоразумения няма каквото и да било значение в сравнение с изкачването на Еверест. Но всеки човек разказва своята история — също както живее своя живот — от своя собствена гледна точка. А моята история не е „официална“. Аз не съм англичанин, а шерпа и се чувствувам задължен да разкажа това, което аз, а не някой друг, видях и преживях, иначе книгата ми няма да бъде искрена и няма да има стойност.

Първото затруднение възникна още първия ден, когато пристигнахме в Катманду, и бе свързано с разквартируването на шерпите за през нощта. За тази цел ни бе отреден един гараж — бивша конюшня в двора на британското посолство (алпинистите отседнаха в самото посолство) и на шерпите това съвсем не им хареса, особено за това, че там нямаше тоалетни. Трудно ми бе да ги упрекна, защото нашият народ отдавна е надраснал уровена на „кули“. Съобщих на англичаните за недоволството на шерпите и дори мислех да отида на хотел, за да изразя по този начин протеста си. Но беше твърде късно, за да се променят нещата за тази нощ. Освен това се стремях да изгладя недоразуменията, а не да ги задълбоча. И затова казах на шерпите:

— Това е само за тази нощ. Да направим всичко възможно, за да прекараме по-добре нощта.

След като помърмориха, те се помириха и отидоха да спят. С тях отидох и аз, макар че ми предложиха отделна стая. На сутринта повечето от шерпите изразиха недоволството си, като използуваха пътя пред гаража за отходно място. Това сериозно разгневи персонала от посолството и те смъмриха наставнически шерпите, но, струва ми се, че едва ли някой ги слушаше.

Във връзка с този случай за първи път се сблъсках с пресата, с която щях да имам немалко работа за в бъдеще. Както отбелязах, част от средствата за експедицията бяха отпуснати от „Таймс“ и англичаните бяха задължени да не дават информации на други вестници. Но, естествено, слухът за инцидента с гаража бързо се разпространи и тъй като не бях обвързан с никакво споразумение, веднага ме обкръжиха журналисти. Казах им, че случилото се не заслужава никакво внимание. Но това, което казвах, бе едно, а във вестника (не искам да кажа „Таймс“) се появи съвсем друго и трябва да отбележа със съжаление, че моите изявления бяха изопачени, за да изострят появилите се недоразумения. Като планина пресата може да възвеличи човек или да го сгромоли. Такава именно поука ми предстоеше да извлека с болка във връзка с изкачването на Еверест.

Така или иначе два часа по-късно и пресата, и гаражът останаха назад. Отпътувахме с камион за Бхадгаон на няколко километра източно от Катманду, където се намираха съоръженията на експедицията. След това започна обикновената работа — разпределянето на товарите, предаването им на стотиците носачи-непалци и въобще всички приготовления, необходими, за да се отправи на път голям керван. Но преди да тръгнем, отново имахме неприятности. Оказа се, че на шерпите няма да бъде раздадено експедиционното облекло и съоръжение, с изключение на спалните чували, докато не стигнем в Соло Кумбу. Това ги огорчи не по-малко от случая с гаража.

— Защо така? — питаха те. — На други експедиции ни даваха нашите вещи веднага, искаме това да стане и сега.

Обаче полковник Хънт смяташе, че ако вещите се раздадат по-късно, ще бъдат в по-добро състояние за използуване в планината. Отново се намерих между два огъня, стараейки се да успокоя духовете.

— Защо вдигате толкова врява за дребни неща? — обърнах се към шерпите. — Ако ви раздадат всичко, ще трябва да го носите сами. А сега непалските носачи ще имат грижата за това.

Най-сетне тръгнахме. Както при всички големи експедиции ние се движехме в две групи на разстояние един ден една от друга, като аз ръководех транспорта на първата колона, а майор Уайли на втората. Майор Уайли беше прекрасен човек, той говореше свободно непалски и се отнасяше много добре към местните носачи. Но и двамата имахме доста главоболия, тъй като лошото начало повлече след себе си постоянни жалби и роптаене — веднъж за едно, после за друго. Недоволствуваше се предимно от храната, защото англичаните се хранеха главно с консервирани продукти, които бяха донесли със себе си, а за шерпите купуваха храна на място. Шерпите смятаха, че трябва да получават същата храна, каквато ядяха сахибите. Считах, че за някои неща те бяха прави, а за други не, и им казах това. Най-много се разгневявах, когато те не казваха нещо определено, а просто мърмореха и роптаеха. Природата ми е такава, че говоря това, което мисля, и желая и другите да постъпват така.

— Хайде! Стига вече! Престанете да мърморите за дреболии — подканвах ги аз. — Планината ни чака.

И ние вървяхме нагоре и надолу, нагоре и надолу през хълмове, долини и реки. Въпреки неприятностите планината както обикновено оказваше своето магическо въздействие върху мене — с всеки изминат ден се чувствувах по-добре. В началото се страхувах, че съм направил грешка, като се съгласих да тръгна, защото болестта ме бе изтощила твърде много, и смятах, че няма да мога да се изкача високо, но се убедих, че всичко вървеше добре и отправях благодарности към бога. Когато мислех за Еверест и за великите дни пред нас, жалбите на моите другари ми звучаха като кудкудякането на кокошки.

Моите лични отношения с англичаните бяха напълно задоволителни. Наистина, липсваше естественото, непринуденото другарство, така характерно за отношенията ми с швейцарците. Аз не делях палатка с нито един от тях както с Ламбер, нямаше и шеги и закачки между нас. Полковник Хънт беше прекрасен човек и отличен ръководител на експедицията. Хилари, с когото вече имах възможност да общувам доста, бе тих и дружелюбен, а и всички останали бяха любезни и внимателни към мене.

— Е, добре, те не са като швейцарците — казвах на роптаещите шерпи. — И защо трябва да бъдат? Те са друг народ. Мислете повече за планината, а по-малко за дребните си недоволства и всичко ще върви добре.

Пристигнахме в Намче Базар на 25 март и отново имаше сърдечно посрещане, песни, танци, потоци от чанг. Отново майка ми и цялото семейство бяха дошли от Тами, за да ме видят, и когато майка ми се срещна с полковник Хънт, тя благослови него и експедицията. Но подобно на Анг Ламу в Дарджилинг тя се безпокоеше, че твърде често се излагам на опасности на Еверест и ме молеше да бъда внимателен.

— Не се тревожи, ама ла — успокоявах я аз. — Този път може да се изкачим на върха и след това няма да има нужда да ходя пак.

С цялото си сърце се надявах, че ще бъде така.

От Намче се отправихме към манастира Тиянгбоче, който щеше да ни служи отчасти за предварителна база. Тук се случи последната и най-голяма неприятност във връзка с организацията на експедицията. И този път причината бе облеклото и съоръженията. Като го раздадоха на шерпите, англичаните обявиха, че повечето от вещите не се дават като собственост, а само за използуване в планината, след което трябва да се върнат. Това предизвика буря от възмущение. На всички предишни експедиции, в това число и английските, вещите се раздаваха без каквито и да било условия и повечето от шерпите заявиха, че ако и сега не се постъпи така, в никакъв случай няма да продължат. Полковник Хънт разясни своите съображения. Той смяташе за добра идея да не се раздават вещите като подаръци в началото, а да се дадат по-късно като награда за добрата работа. Обаче на шерпите тази идея съвсем не им хареса. Те считаха облеклото и съоръжението като част от полагащото им се заплащане и отказваха да продължат по-нататък, ако не го получат при тези условия.

За мене това бе най-тежкият момент от цялата експедиция. Заедно с майор Уайли, който също правеше всичко възможно, за да възстанови мира, аз се чувствувах като съдържанието на сандвич, притиснато между две филии хляб. Всяка страна смяташе, че аз работя за интересите на другата, а шерпите предполагаха, че англичаните ми плащат много пари, за да държа тяхната страна. Понякога съжалявах, че не съм обикновен шерпа, за да не съм в центъра на спора. Веднъж толкова ми бе дотегнало, че казах на майор Уайли:

— Слушайте, аз взех със себе си швейцарската екипировка и ще си служа с нея. Дайте моите английски вещи на другите, може би ще се успокоят.

Но очевидно по този начин нямаше да се разреши въпросът. Споровете продължиха, докато най-сетне се стигна до компромис, на който се съгласиха всички шерпи, с изключение на двама — Пасанг Пхутар (Жокея) и Анг Дава. Те напуснаха експедицията в Тиянгбоче и поеха обратно към дома. Пасанг, който беше помощник сердар, бе способен и умен човек и съжалявах, че си отиде. Но той бе също и политик: през цялото пътуване подбуждаше шерпите и предизвикваше всички недоволства и усложнения и след като той и Анг Дава заминаха, почти веднага всичко затихна. Не мога да не призная, че облекчително въздъхнах, защото винаги съм мразел дребните пререкания и недоволства, щом човек е зает с велико дело. Когато хората отиват в планина, трябва да забравят къртичините. Когато вършат голяма работа, трябва да имат големи сърца.

Наблюдавах как Жокей и Анг Дава се спускаха надолу по пътеката към Намче и широкия свят. Обърнах се и отправих поглед към другите шерпи, които вече не стояха, изпълнени с негодувание, а се бяха заловили за своята работа с товарите. Тогава погледнах нагоре към хълмовете и долините, ледниците и огромните върхове отвъд Ама Даблам и Тавече, Нуптсе и Лотсе, извисили се като кули пред нас, а зад тях, в облаче от снежен прах — Еверест, древният Чомолунгма. Всичко останало изчезна. Неприятностите, споровете, недоволството загубиха всякакво значение. Нищо в света нямаше значение, освен Еверест, борбата и мечтата.

— Е добре, да тръгнем към него! — извиках аз.

И си помислих: „Да, към него. Нагоре по него. Нагоре, този път — седмия път — до самия връх.“

Сега или никога…