Тенсинг
Човекът от Еверест (2) (Автобиография на Тенсинг)

2
Птица не може да го прехвръкне

Има нещо странно около името шерпа. Светът го чува само във връзка с планини и експедиции и много хора мислят, че това е дума, означаваща „носач“ или „водач“. Но това съвсем не е така. Шерпите са народ, племе и според сведущите хора около сто хиляди мои сънародници населяват планинските области на Източните Хималаи.

Шерпа значи „човек от изтока“. Всичко, което се знае днес за нашето минало, е, че сме от монголски произход и че много отдавна прадедите ни са се преселили от Тибет. В много отношения ние и до днес приличаме повече на тибетците, отколкото на която и да било друга народност. Езикът ни е сходен (макар че ние нямаме писменост), а също така облеклото, храната и много обичаи. И това особено проличава всред тези шерпи, които са имали малко допир с външния свят. Твърде тясно ни свързва религията, тъй като подобно на тибетците ние сме будисти. Въпреки че в Тибет няма вече села, населени с шерпи, много от нашите сънародници посещават прочутия манастир Ронгбук, разположен от другата страна на Еверест, и между него и нашия манастир Тиянгбоче има постоянно движение.

Между нас сноват и много търговски кервани. А това, мисля, е забележително за днешно време, тъй като Тибет сега е комунистически, докато Непал не е, и тук е едно от малкото места в света, където се търгува свободно и се пътува без паспорти. Докато всичко друго се променя, животът във високите хималайски проходи тече тъй, както е текъл хиляди години.

Преди много години през тези проходи нашите прадеди са дошли на юг и са се заселили там, където днес е нашата родина — Соло Кумбу, в Североизточен Непал. Обикновено казваме Соло Кумбу, като че ли това е една дума и едно място, а в действителност има област Соло и друга Кумбу. Първата е по на юг и по-ниско и там обработването на земята и начинът на живот са сходни с тези на непалците. Втората е твърде високо, близо до големите планини, и много напомня на Тибет. Както аз, така и повечето планинари шерпи произхождаме от северната област — Кумбу.

Събирайки много притоци от високите снегове около Еверест през Соло Кумбу тече Дуд Кози, което значи „Млечна река“. Дълбоките долини и дефилетата на тази река са главният път към юг и дори и днес са единственият начин да се стигне до останалата част на Непал по стръмните пътеки и по нейните тесни, висящи мостчета. През студените зими и големите дъждове на летните мусони пътуването е страшно трудно. Дори и през добрите сезони — пролетта и есента, за да отидете до Катманду, в центъра на Непал, или да се върнете обратно, са необходими около две седмици. Тъй като самият Катманду е почти откъснат от останалия свят, може да се разбере колко отдалечен и примитивен е Соло Кумбу.

През последните няколко години Непал започна да става достъпен за външния свят и големи усилия се правят, за да се модернизира. Днес има само два начина да стигнете от Индия до Катманду — пешком или по въздух. Сега през планинските възвишения, които ги разделят, се строи шосе и скоро ще бъде възможно за първи път да се пътува с автомобил. Съществуват и планове за построяване на огромен язовир по южното протежение на река Кози, който макар и на територията на Индия ще има голямо значение за непалското земеделие. Подобно на останалия свят най-после Непал започна да се променя. Но Соло Кумбу е далече и мисля, че са нужни много години, преди да се промени или хората да пътуват до него на гумени колела.

Моята родина е сурова и камениста. Суров е и климатът и все пак ние имаме както земеделие, така и скотовъдство. Пшеница вирее между 2500 и 3000 метра височина (главно в Соло), а ечемик и картофи до 4300 метра. Картофите заемат първо място в нашето земеделие и са основната ни храна също както оризът за индийците и китайците. Част от земята е обща, но има и частна собственост. Много семейства притежават земя в различни райони и според сезоните се придвижват от високите към ниските участъци за сеитба и жътва. Придвижват се също и стадата, които се състоят от овце, кози и якове. Най-голямо значение имат яковете. От тях получаваме вълна за облекло, кожи за обуща, тор за гориво, мляко, масло и сирене за храна, а понякога и месо, макар че може би не трябваше да споменавам това, защото по-строгите будисти ще се разсърдят. За шерпите, както и за всички жители на високите Хималаи, якът е мощният крепител на живота. От него човек може да получи почти всичко, от което се нуждае, за да се нахрани и да се запази от студа.

Соло Кумбу произвежда достатъчно, за да се изхрани, така че не се нуждае от много неща отвън, но все пак съществува търговия по горските пътеки на юг и по високите планински проходи на север. Най-големият от тези проходи е Нангпа Ла, който пресича билото на Хималаите на 5800 метра височина — няколко километра западно от Еверест, и е един от най-известните търговски пътища в историята. Дори и днес, както споменах, керваните непрекъснато се движат нагоре и надолу. За Тибет отиват платове, подправки и дребни индустриални стоки от Индия и Непал, а оттам идва сол, вълна и от време на време стада якове. От преминаващите търговци жителите на Соло Кумбу купуват дребни неща, от които се нуждаят. Но там няма постоянни магазини или пазари.

В Соло Кумбу няма и градове, нито дори големи села. Най-голямото село в Кумбу е Намче Базар, което се прослави с последните експедиции за Еверест, а в долините около него се намират други села, като Кумджунг, Пангбоче, Дамданг, Шаксум, Шимбунг и Тами. Къщите в селата са от камък, обикновено с покрив от греди, дървени врати и рамки на прозорците и, разбира се, без стъкла. Повечето са на два етажа. Долният е за животните и за склад, а горният, до който се стига по вътрешна стълба, е за семейството. Той е с дневни и спални помещения, кухня и отходно място. Така е и сега. Така беше, когато бях момче и когато всички мои прадеди са били момчета.

Често казват, че съм роден в село Тами, но това не е вярно. Семейството ми живееше в Тами и аз израснах там, но съм роден в едно селище, наречено Тца-чу, близо до голямата планина Макалу, само на един ден път от Еверест. Тца-чу значи „горещи извори“ и е свято място, за което се разказва в много приказки и легенди. Майка ми е била там на поклонение в манастира Ганг Ла (нашето родово или фамилно име е също Ганг Ла). Близо до него има голяма скала, наподобяваща главата на бога Буда. От нея според преданията избликва вода, ако праведен човек я докосне и се помоли. Но ако лош и безбожен човек направи това, тя остава суха. В този край растат много билки, за които се смята, че имат голяма целебна сила. Наоколо има много езера. Най-голямото от тях се нарича Тсония или „рибно езеро“, а има друго — по-малко, водата на което напомня цвета на чая. Разказват, че Буда обичал да се разхожда, потънал в съзерцание, покрай бреговете му и когато искал да се освежи, спирал се и пиел вода от езерото — и за него това било действително чай.

Има още много други легенди за Тца-чу и Ганг Ла. В едно предание се казва, че някога тук е станало голямо сражение между две армии — на гиалбо (цар) Ванг и гиалбо Кунг. Според традицията прадедите ми са се сражавали на страната на гиалбо Кунг, който е победил, и са му служили така предано, че той им подарил земя в тази местност. Тъй като тя се наричала Ганг Ла, те възприели името като свое собствено и оттогава то се предава на техните потомци. Така или иначе аз съм роден там и родителите ми, а също и ламите смятали това за щастлив случай. Според думите на родителите ми светите хора им казали, че най-малко три години трябва да ме пазят особено много, тъй като ако остана жив след тази възраст, щял съм да стана велик човек.

Но кога съм роден, съвсем не е така лесно да се установи. В Соло Кумбу времето се измерва по тибетския календар, който няма числа за годините, а само имена, като годината на коня, тигъра, вола, птицата, змията. Има дванадесет такива години — всички с имена на животни, от които шест мъжки и шест женски. Когато те отминат, цикълът започва отново. През по-голямата част от живота си не знаех собствената си възраст, а само че съм роден в годината на Йоа (заека), но неотдавна, когато се запознах както с тибетския, така и със западния календар, можах да пресметна и да открия, че годината на раждането ми трябва да е била 1914. Разбира се, според дванадесетгодишните цикли и простата аритметика това събитие може да е станало през 1902 или 1926 година. Но мисля, че не съм толкова стар както в първия случай, а и страхувам се, че не съм толкова млад както във втория. Тридесет и девет години ми звучат подходящо за възрастта, на която бях, когато изкачих Еверест. И аз съм сигурен, че това е така.

Годишното време, през което съм роден, не бе трудно да се установи. Съдейки от времето и посевите, то е било към края на май. Това винаги ми се е струвало добър признак, тъй като към края на май са се случвали най-важните събития през живота ми — преди всичко — моето раждане. Тогава ставаха големите експедиции и е най-хубавото време в планината. На 28 май почти изкачих Еверест с Ламбер, а една година и един ден по-късно — на 29 май, достигнахме върха заедно с Хилари. Тъй като нямаме точни записвания, шерпите не празнуват рождени дни. Но годишнината от изкачването на Еверест ще празнувам до края на живота си.

Името на майка ми е Кинзом. Баща ми се казваше Ганг Ла Мингма. (Както казах вече, децата на шерпите обикновено не носят фамилното име на родителите си). Бяхме тринадесет деца — седем момчета и шест момичета — аз бях единадесетото дете. Но тъй като животът в Соло Кумбу е бил винаги тежък, а смъртта близка, от всички останахме живи само аз и три сестри. Две от тях заедно с мъжете и децата си живеят в Дарджилинг, а третата, най-младата — в Соло Кумбу. Нито баща ми, нито майка ми са видели някога външния свят. Най-далечните места, които те въобще са посетили, са Катманду и Ронгбук в Тибет, където някога братът на майка ми е бил главен лама. Баща ми почина в 1949 година. Майка ми, която сега е доста стара, бе до 1955 година все още в Тами и по време на експедициите до Еверест през 1952 и 1953 година бях щастлив да я видя отново в Тами след дълга раздяла.

Шерпско жилище

Моето семейство. В средата Анг Ламу с Гангар, вдясно Пем Пем, вляво Нима

Майка ми с един от своите внуци. Снимката е направена близо до нейния дом в Тами през 1952 г.

Сега трябва отново да говоря за своето име. Когато съм се родил, родителите ми не са ме нарекли Тенсинг, а Намгиал Вангди. Но един ден ме отнесли при виден лама в Ронгбук. Той разгърнал свещените книги и казал, че съм бил превъплъщение на много богат човек, починал неотдавна в Соло Кумбу, и затова името ми трябвало да се промени. Той предложил да ме назоват Тенсинг Норгей или Норкей, или Норкий, както често се пише това име. Той изтъкнал като причина за това, подобно на ламите от Тца-чу, че ми предстоят велики дела. Норгей, както казах, значи „богат“ или „щастлив“. Тенсинг означава „привърженик на религията“ и много лами са носели същото име, в това число и този лама, който ми бе дал името. Във всеки случай „богат — щастлив — привърженик на религията“ се сторило на родителите ми напълно подходящо име, с което да премина живота си, и те ме преименували, надявайки се, че то ще ми донесе щастие.

По-късно, когато поотраснах, бе решено, че трябва да стана лама. Изпратиха ме в манастир, обръснаха ми главата и ми облякоха дрехи на послушник. Наскоро след това един от ламите (които невинаги са святи) се ядоса от мене и ме удари с дъска по голата глава. Аз избягах у дома и казах, че не желая да се върна. Родителите ми, които винаги се отнасяха с любов към мене, не ме изпратиха обратно в манастира и понякога се замислям какво щеше да стане, ако бях се върнал. Може би днес щях да бъда лама. Кой знае? Когато разказвам тази история, приятелите ми казват:

— А, значи ударили те по главата и затова си се побъркал по планините!

Единствените хора в Соло Кумбу, които можеха да четат и пишат, бяха няколко лами — не на шерпски, разбира се, защото той няма писменост, а на класически тибетски — езикът на северния будизъм. Когато избягах от манастира, аз загубих единствената възможност да получа образование. Днес в Намче Базар има малко светско училище — немного добро, но все пак училище, а когато бях млад, въобще нямаше, така че аз играех и работех като другите момчета на моята възраст. Има, разбира се, много неща от това време, които съм забравил, но някои си спомням добре. Едно от тях е язденето върху гърба на един от по-старите ми братя, който отдавна почина. Друго — натъпканите в долния етаж на къщата добичета през зимата, и как те изпущаха пара и душеха, прибирайки се вътре от студа. Но и ние самите също така се притеснявахме на горния етаж — врява, миризма и пушек от готвенето, но бяхме щастливи и доволни, защото не знаехме, че има и друг начин на живот.

Някои бащи шерпи бяха строги и груби към своите деца. Но такъв не беше моят баща. Аз бях много привързан към него и обичах да му нося каквото и да било и изпълнявах неговите поръчки дори тогава, когато не ме молеше за това. Също така имах привичката често да сядам до любимата си по-голяма сестра, докато тя доеше яковете. Тя ми даваше да пия от топлото, прясно мляко.

Нейното име е Ламу Кипа и тя ми беше като втора майка. По-късно тя стана ане ла (монахиня) в манастира Тиянгбоче, където остана седем години. Като не забравях колко добра бе тя към мене, когато бях съвсем малък, аз често й носех храна. В манастира тя срещна един монах — лама Нуанг Ла — и в края на краищата те напуснаха заедно манастира и се ожениха. Според нашата религия не е позорно, ако монах и монахиня встъпят в брак, но те не могат да останат след това в манастира. И оттогава зет ми стана нещо като „семеен лама“. Той и Ламу Кипа живяха дълги години в Соло Кумбу. По-късно, след експедицията на Еверест през 1953 година, те дойдоха с мене в Дарджилинг, където живеят и сега с децата си. В същата година техният син Гомбу беше с мене на Еверест и се изкачи два пъти до Южното седло и макар че сега е само на двадесет години, той вече е един от най-добрите от младите шерпи планинари.

Но аз разказвам сега за време отдавна, преди да се бе родил Гомбу и когато още не бях чул името Еверест. Разбира се, като дете много пъти съм го виждал на север, извисен високо в небесата над върховете на съседните планини. Ала тогава той не бе Еверест, а Чомолунгма. Казват, че Чомолунгма значи „богиня — майка на света“, а понякога „богиня — майка на вятъра“. Но когато бях момче в Соло Кумбу, това име не означаваше нито едното, нито другото, а само „високата планина, над която птица не може да прехвръкне“. Така разказваха всичките шерпски майки на децата си, така ми разказваше и моята майка — и това е името, което и досега ми харесва най-много за тази планина, която обичам.

За мене както за всяко дете светът беше твърде малък. Съществуваха баща ми и майка ми, моите братя и сестри, нашата къща, селото ни, нивите, пасищата и яковете. На север се извисяваха големите планини, на изток и запад други планини, на юг в горите се губеше Дуд Кози. Какво имаше зад тях, аз не знаех. Като станах по-голям, разбира се, започнах да чувам все повече за външния свят. Първото нещо, което научих, бе за Тибет и неговия свещен град Лхаса, за който както родителите ми, така и ламите говореха много често. Като добри будисти баща ми и майка ми имаха много силно желание да отидат на поклонение в Лхаса, но това бе твърде дълго и скъпо пътешествие и те никога не отидоха там.

Като възрастен човек разбрах, че в някои отношения се различавам от повечето от моите сънародници. И мисля, че още по това време различието бе започнало вече да се проявява. Спомням си, че бях много свенлив и обичах да оставам сам, а когато другите момчета се гонеха и играеха разни игри с кал и камъни, аз седях сам и мечтаех за далечни места и дълги пътешествия. Представях си, че пиша писмо до важен човек в Лхаса, който ще дойде и ще ме вземе, или пък че предвождам войска натам. Понякога разсмивах баща си, като го молех за кон, за да замина. Винаги — като дете, като момче, като мъж — исках да пътешествувам, да се движа, да отида и видя, да отида и намеря. И мисля, че до голяма степен този стремеж е причина за това, което се случи в живота ми.

Когато бях много млад, мечтаех за Лхаса. По-късно започнах да слушам и мисля за други неща. В продължение на много години шерпите от Соло Кумбу са ходели през планини и гори в Дарджилинг да работят на чайните плантации като носачи или кули, а понякога се връщаха и разказваха за видяното. След това започнали да стават още по-интересни неща. Един англичанин на име д-р Келас, известен изследовател и алпинист, наел шерпи от Дарджилинг, за да отидат с него в планините. Малко по-късно генерал Брюс от индийската армия също наел няколко души за своите експедиции и скоро повечето от шерпите в Дарджилинг започнали да работят постоянно като носачи и помощници в експедициите за високите Хималаи. Макар по това време да не го знаех, тогава именно нашите хора спечелили славата на най-добрите планинари, която успяхме да запазим с гордост и досега.

През 1921, 1922 и 1924 година първите три прочути експедиции се отправиха към Еверест и много шерпи от Дарджилинг и Соло Кумбу тръгнаха с тях. Те се върнаха и разказваха най-различни истории за чилина-нга (така наричахме хората от далечни места) и за изкачване едва ли не до небесата. Много от тях носеха големи обуща и странни дрехи, каквито не бяхме виждали преди това. Аз бях така очарован, че веднъж платих само за да обуя такива обуща, но те бяха толкова големи и тежки за мене, че въобще не можах да пристъпя. „Еверест, Еверест“ — всички говореха за Еверест. Тогава за пръв път чух тази дума. „Какво е Еверест?“ — питах аз. „Това е Чомолунгма“ — отговаряха ми те — „само че ние бяхме от другата му страна, в Тибет. И чилина-нга казват, че той е най-високият връх в света.“

По време на експедицията през 1922 година загинаха от огромна лавина седем шерпи и нашият народ тежко понесе това нещастие. Но през 1924 година в планината отидоха повече шерпи от когато и да било. Това бе годината, през която алпинистите Малори и Ирвин загинаха близо до върха. Когато след това шерпите от Соло Кумбу се върнаха, аз чух техните имена и никога не ги забравих. Двадесет и девет години по-късно, когато Хилари и аз стояхме на върха, огледахме всичко наоколо, за да видим дали няма някаква следа, че те също са стигнали върха преди своята гибел. Не можахме да открием нищо.

Никой от моето семейство не е участвувал в тези първи експедиции. Аз бях готов да дам всичко, за да отида, но бях твърде млад. За известно време след това нямаше никакви експедиции и животът в Соло Кумбу си вървеше постарому. Аз бях вече достатъчно голям, за да работя заедно с баща си и по-старите си братя, а работа винаги имаше много. Отглеждахме картофи, също ечемик и малко тцампа (вид царевица), грижехме се за овцете и яковете, от които добивахме мляко, масло и вълна за облекло. Единствените неща, които купувахме, бяха сол и от време на време сушено месо от Тибет. Клането на животни не е позволено в Непал, където по-голямата част от населението са индуисти, а и повечето от будистите имат същата забрана, така че ние не колехме яковете. Все пак често пускахме кръв от врата на яка, без да го убиваме, след това я съсирвахме и примесвахме с другата храна. Чувствувахме, че ни укрепва, както преливането на кръв, което се извършва в болниците. Спомням си, че правехме това най-вече през есента и не само за наше добро, а също и за яковете. След като се бяха хранили добре през цялото лято, те често ставаха прекалено буйни и започваха да се бият или бягат, а пускането на кръв ги успокояваше.

В началото семейството ми е било твърде бедно. Но казват, че съм бил щастливо дете, защото след моето раждане нещата се подобрили. През същата година стадото ни се увеличило с още сто млади якове и след това имахме по 300–400 якове. Както вече казах, къщата ни беше малка и претъпкана. Ядяхме най-обикновена храна, но от нея винаги имаше в достатъчно количество — не помня някога да сме гладували. От вълната и кожите на яковете — кожите използувахме, когато яковете умираха от естествена смърт — правехме дрехи, за да ни топлят през дългите студени зими. За разлика от другите народи от Изтока, които живеят в по-топъл климат, в Соло Кумбу носят обуща — най-вече плъстени и кожени ботуши от този вид, който носят в Тибет. Не помня някога през целия си живот да съм ходил бос. И макар че непалците и индийците спокойно ходят боси, днес бих изпитал толкова трудност, колкото човек от Запада, ако тръгнех без обуща през неравна местност.

Като момче най-много обичах да излизам с яковете и да се скитам свободен и сам по планинските склонове. През зимата не можеше да се отиде много високо, защото беше страшно студено и снегът дълбок, но през другите сезони имаше прекрасна трева — съща такава, каквато видях години след това в Швейцария — и ние я косяхме за фураж през зимата. Намче Базар е на 3000 метра височина, Тами — на около 3600 метра, а аз извеждах яковете на паша до 5500 метра. Това бе височината, до която растеше трева, близо до ледниците в подножието на големите планини.

Тези местности са родината на йети, известен в целия свят като „страшния снежен човек“. Аз съм слушал за йети още като дете, тъй като в Соло Кумбу разказваха много легенди за него, а преди да се родя, баща ми се е срещал лице с лице с него. Аз самият никога, не съм виждал снежен човек и едва когато прехвърлих тридесетте години, видях неговите следи. Като момче горе на скалистите склонове и ледници понякога откривах остатъците от странно животно, в които имаше следи от плъхове и червеи, и бях уверен, че това може да бъде само тора на йети.

Разбира се, аз се страхувах малко от йети, но любопитството ми беше по-силно от страха. Същото чувство изпитвах и по отношение на големите мълчаливи планини, които се извисяваха около мене. Ламите разказваха много истории за ужаса на снеговете — за богове и демони и за същества, много по-зли от йети, които пазят върховете и обричат на гибел всеки човек, който би дръзнал да отиде там. Но аз знаех, че хора, и между тях мои сънародници, са се изкачвали високо от другата страна на Чомолунгма и макар че някои от тях са загинали, повечето се бяха върнали живи. Ала аз исках да видя сам, да се убедя. Това бе мечтата, която лелеех, откакто се помня. Ето там, над мене, се извисяват те, величествените върхове Макалу, Лотсе, Нуптсе, Ама Даблам, Гауризанкар, Чо Оиу и стотици други. А над всички тях Чомолунгма — Еверест. „Над него птица не може да прехвръкне“, казва легендата. Но какво може да направи човек — човек окрилен от мечта?…

Светът бе толкова голям, а Соло Кумбу толкова малък. Когато пораснах, разбрах, че трябва да се простя с родното място. Но когато за пръв път се разделих с него, не се отправих към планините, нито дори към Дарджилинг, а за Катманду — столицата на Непал. Тогава бях едва на тринадесет години и не можех да тръгна открито, затова избягах и се почувствувах много виновен. Знаех от сестра си Ламу Кипа, че винаги съм бил любимото дете на родителите ни, а и аз ги обичах много и не исках да ги огорча. Но желанието ми бе много голямо, много силно. До Катманду отидох по околен път, покрай Макалу, отначало сам, а след това с други пътници, които срещнах по пътя; необходими бяха малко повече от две седмици, докато стигна. Това бе първият град, който виждах, и той бе твърде странен и неразбираем, особено защото изхождах от будистко племе, а хората в Катманду бяха в по-голямата си част индуисти. Все пак скоро намерих един будистки манастир, който приемаше странници. Там останах.

В продължение на две седмици обходих целия град и гледах тълпите от хора, пазарищата, големите сгради, храмовете и всевъзможни неща, които не бях виждал преди това. Непалците имат добра войска, съставена предимно от прочутите гурки, които произхождат от Централен и Западен Непал. Особено много обичах да гледам как те маршируват и да слушам тяхната музика. С голям интерес наблюдавах хората не от монголски, а от индуски произход, чиито лица, облекло и нрави се отличаваха от всичко, което бях виждал дотогава. Но заедно с любопитството изпитвах и тъга по дома и като срещнах някои познати от Соло Кумбу, които се готвеха да се връщат, реших да тръгна с тях. Сега минахме по по-пряк път, по същия път, по който години след това щях да мина с швейцарците и англичаните за Еверест. След шестседмично отсъствие се завърнах в Тами и родителите ми толкова много се зарадваха, че ме прегърнаха.

След като свършиха с прегръдките, ме набиха.

През следващите пет години останах у дома. По това време нямаше експедиции за Еверест, в противен случай изкушението да отида и аз вероятно щеше да бъде твърде силно. И все пак знаех, че не мога вечно да остана в Соло Кумбу, че не съм създаден за земеделец или за говедар. Към края на 1932 година, когато бях на осемнадесет години, тръгнах отново, но този път не за Катманду, а за Дарджилинг. И макар още веднъж да изглеждаше, че обръщам гръб на Чомолунгма, чувствувах, че в същност се отправям към него, защото по това време се пръсна слух за нова експедиция през 1933 година. Аз реших да отида с нея, ако това е възможно.

И този път тръгнах, без да се обадя на родителите си. Тежко ми бе, тъй като те бяха добри с мене и аз ги обичах. Те бяха прости и набожни хора, особено майка ми, която през целия си живот не бе носила хубави дрехи или яла добра храна, защото когато ги имаше, ги раздаваше на ламите и монахините в манастирите. Винаги тя е била истинска майка, моята ама ла. И аз зная, че нейната преданост, нейната вяра, нейните благословии и молитви са допринесли много за успеха, който постигнах.