Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (62)

Запалимо

Ню Йорк, 31 октомври, 1902 година

Марко пада, сякаш някой го е блъснал силно, и гърбът му се удря в земята. Той започва да кашля както от удара, така и от облака черна пепел, който се вие наоколо му.

Надига се сред ръсещия се лек дъждец и докато въздухът се прочиства, младият мъж вижда редица от дребни дръвчета и звезди, заобиколени от сребърни зъбчати колела и черно-бели шахматни фигури.

Отнема му няколко секунди, за да разбере, че стои до часовника Wunschtraum.

Стрелките му напредват към полунощ, жонглиращият арлекин на върха балансира единайсет топки на фона на мигащите звезди и цъкащия часовников механизъм.

Табелата, обявяваща, че циркът е затворен поради лоши метеорологични условия, потраква на вятъра. Макар и само за момент, дъждът преминава в гъста мъгла.

Марко избърсва блестящата пудра от лицето си, което си е възвърнало истинския вид. Чувства се твърде дезориентиран, за да го променя. Опитва се да види по-добре тъмния прах по костюма си, но той вече е започнал да изчезва.

Раираната завеса зад будката за билети се отваря и Марко вижда като през мъгла как една фигура застава в сенките, осветена единствено от острата искра на запалка.

— Bon soir — поздравява ведро Цукико, когато Марко приближава, и пъха запалката обратно в джоба си, докато закрепя цигарата си на дългото сребърно цигаре. Из пространството профучава силен вихър, раздрънква портите на цирка.

— Как… как го е направила? — пита Марко.

— Изобел ли имаш предвид? Аз я научих на този трик. Не мисля, че е разбрала нюансите му, но независимо от това, изглежда, го е изпълнила както трябва. Чувстваш ли се поне малко нестабилен?

— Добре съм — уверява я Марко, въпреки че гърбът го боли от падането и очите му все още парят. Той наблюдава любопитно Цукико. Никога по-рано не е разговарял надълго и нашироко с жената каучук и сега присъствието й е почти толкова объркващо, колкото фактът, че само допреди няколко мига е бил на съвсем друго място.

— Ела, скрий се поне от вятъра. — Цукико махва със свободната си ръка към тунела зад завесата. — Това твое лице е по-хубаво от другото — добавя тя, като го оглежда критично през мъглата и дима. — Отива ти. — Жената каучук пуска завесата, когато Марко влиза, и двамата остават обгърнати от тъмнина, осеяна с мъждиви блещукащи лампички. Светещият връх на цигарата е единственото цветно петно сред белите точици.

— Къде са всички останали? — пита я Марко, докато изтръсква дъждовните капки от цилиндъра си.

— На парти по случай лошото време — обяснява Цукико. — По традиция се провежда в палатката на акробатите, защото е най-голяма. Но ти няма откъде да го знаеш, тъй като не си истински член на цирка, нали така?

Той не вижда изражението на лицето й достатъчно добре, за да го разчете, но е готов да се закълне, че Цукико се усмихва лъчезарно.

— Не, предполагам, че не съм. — Марко тръгва след нея през подобния на лабиринт тунел, отвеждащ навътре в цирка. — Защо съм тук?

— Ще стигнем и до това, когато му дойде времето — обещава Цукико. — Какво ти е казала Изобел?

Разговорът с Изобел пред стълбите на неговата къща е почти изтрит от паметта му, независимо че се е случил само преди няколко минути. Спомня си само отделни части от него. Нищо достатъчно свързано, за да го изрази на глас.

— Няма значение — казва Цукико, когато той се забавя с отговора. — Понякога е трудно да си възвърнеш кондицията след подобно пътуване. Тя каза ли ти, че двамата с теб имаме нещо общо?

Марко си спомня, че Изобел е споменала Силия и някого другиго, но не и кого точно.

— Не.

— И двамата сме бивши ученици на един и същи учител — осведомява го Цукико. Върхът на цигарата й проблясва по-ярко, когато дръпва от цигарето си в близката тъмнина. — Страхувам се, че е само временно прикритие — добавя, когато стигат до втора завеса. Тя я дръпва настрани и пространството пред тях се изпълва със сияещата светлина откъм централния двор. Цукико прави знак на Марко да излезе навън, на дъжда, и отново дръпва от цигарето си, докато той минава покорно през завесата, опитвайки се да разбере последната й забележка.

Светлините, опасващи палатките, са угаснали, но големият огън в центъра на двора гори с пълна сила, бял и искрящ. Лекият дъждец блести.

— Прелестен е — отбелязва Цукико и излиза на двора заедно с него. — Признавам ти го.

— Била си ученичка на Александър? — пита я Марко, без да е сигурен, че я е разбрал правилно.

Цукико кимва.

— Уморих се да пиша разни неща в книгите и вместо това започнах да ги запечатвам върху тялото си — признава тя, като му показва изцапаните си с мастило пръсти. — Изненадана съм, че се е съгласил това предизвикателство да се разиграва на такава огромна отворена сцена. Винаги е предпочитал уединението. Подозирам, че не е доволен от развитието на нещата.

Докато я слуша, Марко забелязва, че жената каучук е напълно суха. Всяка капка дъжд, която пада върху нея, се изпарява незабавно.

— Ти си спечелила последната игра — отбелязва той.

— Оцелях след последната игра — поправя го Цукико.

— Кога? — пита Марко, докато двамата вървят към големия огън.

— Краят й настъпи преди осемдесет и три години, шест месеца и двайсет и един дни. Беше ден, в който черешовите дръвчета цъфтяха.

Цукико дръпва жадно от цигарата си, преди да продължи.

— Нашите учители не разбират какво е усещането. Да си обвързан с някого по такъв начин. Те са твърде стари, загубили са изцяло връзка с емоциите си. Вече не си спомнят какво е да живееш и да дишаш на този свят. Смятат, че е проста работа да изправят, които и да е двама души един срещу друг. Но това никога не е просто. Другият човек започва да влияе на начина, по който дефинираш живота си и самия себе си. Става ти необходим като въздуха. После очакват победителят да продължи без този важен фактор. Все едно да разделиш близнаците Мъри и да очакваш да си останат същите. Наистина, ще бъдат цялостни личности, но в същото време — незавършени. Обичаш я, нали?

— Повече от всичко на света — признава Марко.

Цукико кима замислено.

— Името на моята противничка беше Хината. Кожата й ухаеше на сметана и джинджифил. Аз също я обичах повече от всичко на света. В онзи ден с разцъфнали черешови дръвчета тя се самозапали. Стъкна една клада и прекрачи в огъня така, сякаш влиза във вода.

— Съжалявам — тихо казва Марко.

— Благодаря — отвръща Цукико, а лъчезарната й усмивка леко помръква. — Именно това се кани да направи госпожица Боуен за теб. Ще те остави да победиш.

— Знам.

— Не пожелавам никому подобна болка. Да бъде победител. На Хината това тук много щеше да й хареса. — Цукико махва към огъня, а очите й наблюдават танца на пламъците сред усилващия се дъжд. — Обичаше огъня. Моят елемент винаги е бил водата. Преди.

Тя протяга ръка напред и гледа как дъждовните капки отказват да достигнат до кожата й.

— Знаеш ли историята за магьосника в дървото? — пита Цукико.

— Историята за Мерлин ли? Знам няколко версии.

— Има много — кимва Цукико. — Старите истории се разказват и преразказват, и се променят. Всеки следващ разказвач оставя своя отпечатък върху тях. Каквато и истина да е имало първоначално в историята, тя се размива сред предразсъдъци и преувеличения. Причините отстъпват по значение на формата.

Дъждът продължава да се усилва, пада тежко, докато Цукико говори.

— Понякога е пещера, но аз обичам версията с дървото. Може би дървото е по-романтично.

Тя изважда тлеещата цигара от цигарето си, стисва я между грациозните си пръсти.

— Докато има дървета, които биха могли да бъдат използвани за тази цел — добавя тя, — смятам, че този вариант ще е по-добрият.

Марко насочва вниманието си към огъня. Той така озарява падащия върху него дъжд, че капчиците блещукат като снежинки.

Всички версии на историята за Мерлин, които са му известни, включват момента със затварянето на магьосника. В дърво, в пещера, в скала.

Винаги като наказание, последствие от глупава любов.

Марко поглежда обратно към Цукико.

— Разбираш какво искам да ти кажа — изпреварва го тя.

Марко кимва.

— Знаех, че ще разбереш. — Светлината от белите пламъци прави усмивката й в дъжда още по-лъчезарна.

— Какво правиш, Цукико? — чува се глас зад гърба й.

Когато жената каучук се обръща, Марко вижда Силия, застанала в края на двора. Роклята й с цвят на луна е прогизнала от дъжда и сега изглежда скучно сива. Вятърът духа нагоре кръстосаните черни, бели и графитни панделки, оплита ги в косата й.

— Връщай се на партито, скъпа — отвръща Цукико и бута сребърното цигаре в джоба си. — Няма да искаш да присъстваш на това.

— На кое? — пита Силия, без да откъсва поглед от Марко.

Когато заговаря, Цукико се обръща и към двамата:

— Години наред бях заобиколена от любовните писма, които вие двамата си разменяхте под формата на палатки. Това ми напомни какво беше да съм заедно с нея. Едновременно прекрасно и ужасяващо. Още не съм готова да се откажа от това чувство, но вие двамата го оставяте да избледнее.

— Ти ми каза, че любовта е нетрайна и нестабилна — объркано я поглежда Силия.

— Излъгах те — признава Цукико и завърта цигарата между пръстите си. — Мислех, че ще ти е по-лесно, ако започнеш да се съмняваш в него. И ти дадох година, за да откриеш начин, по който циркът да продължи да функционира и без теб. Но ти не успя. Затова ще се намеся.

— Аз се опит… — започва Силия, но Цукико я прекъсва.

— Продължаваш да пренебрегваш един простичък факт. Ти носиш този цирк в себе си. Той използва огъня като средство. Ти си тази, която губи повече, но си прекалено голяма егоистка, за да го признаеш. Вярваш, че не можеш да живееш с болката. Подобна болка не може да се преживее. Тя само продължава във времето. Съжалявам.

— Кико, моля те — казва Силия. — Трябва ми още време.

Цукико поклаща глава.

— Казах ти го и преди — времето не е нещо, което мога да контролирам.

От мига, в който Силия се е появила в двора, Марко не е снемал очи от нея, но сега се обръща към жената каучук:

— Давай — извиква й той сред усилващото се тропане на дъжда. — Направи го! Предпочитам да изгоря заедно с нея, отколкото да живея без нея.

Простичкият вик „Не!“, изтръгнал се от гърдите на Силия, се размива в нещо по-силно от вятъра. Агонията в гласа й се забива в Марко като всички остриета от колекцията на Чандреш накуп, но той не спира да гледа към Цукико.

— Това ще сложи край на играта, нали? — пита я той. — Ще я прекрати, дори ако съм само затворен в огъня като Мерлин, без да съм мъртъв.

— Няма да можеш да продължиш — обяснява Цукико. — Това е всичко, което има значение.

— Тогава го направи — настоява Марко.

Цукико му се усмихва. Тя приближава длани една до друга, кълбетата дим от цигарата й се вият над пръстите й.

Покланя се ниско, с уважение.

Никой от двамата не забелязва как Силия се втурва към тях през дъжда.

Цукико хвърля светещия фас в огъня. Той все още се носи във въздуха, когато Марко извиква на Силия да спре.

Цигарата едва е докоснала трептящите бели пламъци, когато девойката скача в обятията му.

Марко няма време да я отблъсне, затова я придърпва по-плътно към себе си, заравя лице в косата й. Вятърът откъсва цилиндъра от главата му.

И тогава болката започва. Остра, разкъсваща — сякаш тялото му се разпада.

— Имай ми доверие — прошепва му Силия и той престава да се съпротивлява, забравя за всичко друго, освен за нея.

В момента преди експлозията, преди бялата светлина да е станала толкова ослепителна, че да скрие случващото се, двамата се изпаряват във въздуха. В един момент са там, роклята на Силия се развява от вятъра сред дъжда, ръцете на Марко притискат гърба й. В следващия двамата са само неясна форма от светлина и сенки.

После изчезват и циркът пламва. Огнените езици ближат палатките, извиват се нагоре в дъжда.

Останала сама сред двора, Цукико въздъхва. Пламъците я подминават, без да я докосват, вият се вихрено около нея. Осветяват я с невъзможна яркост.

После огнените езици умират, превръщат се в нищо така бързо, както са започнали.

Котелът от ковано желязо е празен, в него не е останало дори едно-единствено изпускащо дим въгленче. Дъждът трополи с кухо ехо по метала, капките се превръщат в пара там, където желязото е все още горещо.

Цукико изважда нова цигара от палтото си, отваря запалката си с лениво отработено движение.

Пламъкът запалва лесно края на цигарата, независимо от дъжда.

Докато чака, жената каучук наблюдава как казанът се пълни с вода.