Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (54)

Йероглифи

По пътя от Лондон към Мюнхен, 1 ноември, 1901 година

Влакът пухти сред полята и изпуска облаци сив пушек през комина си. Не се отличава по нищо от всеки друг влак. Локомотивът е почти изцяло черен. Вагоните, които тегли, са също толкова монохромни. Онези, които са с прозорци, имат затъмнени стъкла; онези без прозорци са черни като въглен.

Докато пътува, влакът е тих, не се чува звук от сирена. Колелетата му не скрибуцат върху релсите, а се плъзгат плавно и безшумно. Той напредва почти незабелязано по маршрута си, не спира никъде.

Отвън прилича на товарен влак. Напълно безличен. Интериорът му е съвсем друго нещо.

Отвътре е луксозно, позлатено и топло. Повечето вагони за пътници са застлани с плътни пъстри килими, тапицирани са в бургундско червено, виолетово и бежово кадифе, което създава впечатление за залез, макар да се колебае около цветовете на изгрева преди избледняването му в среднощно небе, поръсено със звезди.

Коридорите са обточени със свещници, чиито кристални висулки се спускат надолу и се поклащат в такт с движението на влака. Успокояващо и приспивно.

Скоро след потеглянето му Силия прибира подвързаната с кожа книга на сигурно място сред своите собствени книги.

Сменя кървавочервената си рокля с друга — сребристосива, завързана с черни, бели и графитеносиви панделки, някога любимите цветове на Фридрих.

Докато върви по коридора на влака, панделките се развяват зад гърба й.

Тя се спира пред единствената врата, върху която има два йероглифа. Отстрани виси табелка с изписано на ръка име.

На почукването й отговарят веднага, канят я да влезе.

Докато по-голямата част от останалите купета са наситени с цвят, това на Цукико е почти неутрално. Голо пространство, заобиколено от хартиени паравани и завеси от сурова коприна, излъчващи аромат на джинджифил и сметана.

Цукико седи на пода в средата на купето, облечена в червено кимоно. Пулсиращо алено сърце в бледа камера.

И не е сама. Изобел лежи на пода, скрила глава в скута на приятелката си, и тихо ридае.

— Нямах намерение да се натрапвам — казва Силия. Поколебава се на прага, готова да плъзне обратно вратата.

— Не се натрапваш — успокоява я Цукико и я кани да влезе. — Може би ще успееш да ми помогнеш да убедя Изобел, че се нуждае от почивка.

Силия не казва нищо, но гледачката избърсва очи и докато се изправя, кима.

— Благодаря ти, Кико — казва тя, като приглажда гънките на роклята си. Цукико продължава да седи, вниманието й е насочено към Силия.

На излизане Изобел спира до Силия.

— Съжалявам за хер Тийсен — казва тя.

— Аз също.

За момент Силия остава с впечатлението, че Изобел се кани да я прегърне, но вместо това девойката само кимва, после излиза и плъзва вратата зад себе си.

— Последните часове бяха дълги за всички нас — казва Цукико, когато Изобел вече я няма. — Имаш нужда от чай — добавя, преди Силия да е успяла да обясни защо е дошла.

Цукико я настанява на една възглавница и мълчаливо отива до дъното на купето, за да вземе провизиите си иззад един от високите паравани.

Жената каучук не изпълнява пълната чаена церемония, както Силия я е виждала да го прави на няколко пъти през годините, но докато бавно приготвя двете чаши зелена смес, гледката е красива и успокояваща.

— Защо никога не си ми казвала? — пита Силия, когато Цукико се настанява срещу нея.

— Какво? — усмихва се Цукико над чая си.

Силия въздъхва. Чуди се дали Лейни Бърджис е изпитала същото раздразнение, докато е пиела двете различни чаши чай в Константинопол. Почти е готова да счупи чашата на Цукико — само за да види как ще реагира другата жена.

— Ударила ли си се? — Цукико кимва към белега на пръста на Силия.

— Преди по-малко от трийсет години бях обвързана с едно предизвикателство — отвръща Силия. Бавно отпива от чая си и добавя: — Ще ми покажеш ли своя белег сега, след като видя моя?

Жената каучук се усмихва и оставя чашата си на пода. После се обръща и дръпва надолу деколтето на кимоното си.

На врата й, на мястото между дъжда от татуирани символи, в извивката на един полумесец, личи избледнял белег с размера и формата на пръстен.

— Белегът остава по-дълго, отколкото е продължителността на играта — обяснява Цукико и оправя кимоното около раменете си.

— Белегът ти е от един от пръстените на баща ми — казва Силия, но Цукико нито потвърждава, нито отрича твърдението.

— Как е чаят ти? — пита я тя.

— Защо си тук? — контрира я Силия.

— Наеха ме за жена каучук.

Силия оставя чашата си.

— Не съм в настроение за това, Цукико.

— Ако подбираш въпросите си по-внимателно, може да получиш и по-задоволителни отговори.

— Защо никога не ми каза, че знаеш за предизвикателството? — пита я Силия. — Че ти самата си играла по-рано?

— Споразумях се да не разкривам самоличността си, освен ако не ме попитат директно — отвръща Цукико. — Държа на думата си.

— Защо изобщо дойде тук?

— Бях любопитна. Не е имало предизвикателство от времето, когато аз взех участие в моето. Нямах намерение да оставам.

— А защо го направи?

— Хареса ми мосю Лефевр. Сцената на моето предизвикателство беше по-интимна, а тази тук ми се стори уникална. Рядко се случва да откриеш наистина уникални места. Останах, за да наблюдавам.

— Наблюдавала си нас — казва Силия.

Жената каучук кима.

— Разкажи ми за играта — моли я Силия с надеждата да получи отговор при такова директно запитване сега, когато Цукико изглежда по-благосклонна към въпросите й.

— Тя е повече, отколкото предполагаш — отвръща жената каучук. — Навремето аз самата не разбирах правилата. Не става дума само за онова, което наричаме магия. Вярваш, че добавянето на нова палатка към цирка е ход? Много повече е. Всичко, което правиш, всяко твое движение — ден и нощ — е ход. Носиш шахматната си дъска със себе си, тя не се ограничава само в рамките на брезент и райета. Въпреки че ти и твоят противник не разполагате с лукса да стоите върху любезни квадрати.

Докато отпива от чая си, Силия размишлява върху думите й. Опитва се да приеме факта, че всичко случило се с цирка, с Марко, е част от играта.

— Обичаш ли го? — пита я Цукико, докато я наблюдава замислено и сякаш й се усмихва съчувствено. Но пък на Силия винаги й е било трудно да разгадава изражението на жената каучук.

Тя въздъхва. Няма причина да отрича.

— Да.

— Вярваш ли, че и той те обича?

Силия не отговаря. Формулировката на въпроса я притеснява. Само допреди няколко часа е била сигурна. Сега, докато седи в тази пещера от леко напарфюмирана коприна, онова, което й се беше струвало постоянно и неподлежащо на съмнение, започва да й изглежда деликатно като парата, носеща се над чая й. Крехко като илюзия.

— Любовта е променлива и нетрайна — продължава Цукико. — Рядко е стабилна основа, върху която да се вземат решения, в която и да е игра.

Силия затваря очи, за да овладее треперенето на ръцете си.

Отнема й по-дълго време да възвърне самоконтрола си, отколкото би й се искало.

— Изобел си мислеше, че той я обича. Беше сигурна. Именно заради това пристигна тук — да му помага.

— Той ме обича — казва Силия, въпреки че изречени на глас, думите й не звучат така силно, както когато кънтят в главата й.

— Може би — отвръща Цукико. — Той е доста изкусен в манипулациите. Никога ли не си лъгала хората, никога ли не си им казвала онова, което са искали да чуят?

Силия не е сигурна кое е по-лошо. Дали осъзнаването на факта, че за да приключи играта, един от двамата трябва да умре, или възможността тя да не означава нищо за него. Че е само фигура, движеща се по дъската. Чакаща да бъде приклещена и матирана.

— Разликата между опонент и партньор е въпрос на гледна точка — обяснява Цукико. — Правиш стъпка встрани и същият човек може да бъде или едното, или другото, или и двете заедно, или пък нещо съвсем различно. Трудно е да се разбере кое лице е истинското. Освен това имаш да се справяш с твърде много фактори извън твоя противник.

— Не беше ли същото и при теб? — пита я Силия.

— Моята сцена не беше толкова голяма. В нея се включваха по-малко хора, имаше по-малко движение. Без предизвикателството, в нея нямаше какво да се спасява. Мисля, че по-голямата част от сцената в момента е чаена градина. Не съм се връщала на онова място от мига, в който предизвикателството свърши.

— Циркът може да продължи да съществува, когато нашето предизвикателство… приключи — казва Силия.

— Би било хубаво — кимва Цукико. — Достоен паметник за твоя хер Тийсен. Макар че ще е много сложно да стане напълно независим от теб и твоя противник. Ти си поела огромна част от отговорностите за него. Жизненоважна си за неговото функциониране. Ако ей сега забия нож в гърдите ти, този влак ще катастрофира.

Силия оставя чая си, наблюдава как плавното движение на влака изпраща леки вълнички по повърхността на течността. Наум изчислява колко време ще й отнеме да го спре, колко дълго ще успее да поддържа тупкането на сърцето си. Решава, че всичко ще зависи от острието на ножа.

— Вероятно — казва тя.

— Ако трябва да премахна големия огън или неговия пазач, това също ще е проблем, нали?

Силия кимва.

— Имаш много работа, ако очакваш този цирк да оцелее — казва Цукико.

— Да не би да ми предлагаш да ми помогнеш? — пита Силия с надеждата, че жената каучук може да се окаже полезна в разшифроването на Марковата система, тъй като е имала същия учител.

— Не — любезно поклаща глава Цукико. Усмивката й смекчава остротата на думата. — Ако не си способна да се справиш както трябва сама, ще се намеся. Това продължава вече доста дълго, но все пак ще ти отпусна още време.

— Колко? — пита Силия.

Цукико сръбва от чая си.

— Времето е нещо, което не мога да контролирам — отбелязва тя. — Ще видим.

Двете седят, обгърнати в спокойно мълчание, през част от това неподлежащо на контрол време. Копринените завеси се издуват леко от движението на влака, миризмата на джинджифил и сметана обгръща фигурите им.

— Какво се случи с твоя противник? — пита Силия накрая.

Цукико поглежда към чая си и отвръща:

— Противничката ми се превърна в колона от пепел, забита сред едно поле край Киото. Освен ако вятърът и времето не са я разрушили.