Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (53)

Технически подробности

Лондон, 1 ноември, 1901 година

На Силия й се ще да може да замрази времето, докато се вслушва в равномерните удари на Марковото сърце на фона на тиктакането на часовника. Да остане завинаги в настоящия момент, сгушена в ръцете му, които нежно галят гърба й. Да не трябва да си тръгва.

Успява да забави пулса на Марко достатъчно, за да го приспи дълбоко.

Би могла да го събуди, но небето навън вече изсветлява и тя се ужасява от мисълта, че трябва да се сбогува.

Вместо това лекичко го целува по устните и тихо се облича. Сваля пръстена от пръста си и го оставя върху полицата на камината, между двете кървавочервени сърца върху картата.

Спира да си облече мантото, поглежда към пръснатите върху бюрото книги.

Може би, ако разбираше по-добре системата му, би могла да я използва, за да направи цирка по-независим. Да свали част от тежестта, стоварена върху плещите й. Да направи възможно тя и Марко да прекарват повече от няколко откраднати мига заедно, без да е в противоречие с правилата на играта.

Това е най-добрият подарък, който може да му поднесе, ако не успеят да накарат някой от двамата им учители да се произнесе кой е победителят.

Вдига пълната с имена книга. Подходящото нещо, от което да се започне.

Взема книгата със себе си.

Промъква се през тъмния коридор със затъкната под мишницата книга и затваря вратата на апартамента възможно най-тихо. Ключалките се връщат обратно по местата си с няколко тихи приглушени щраквания.

Забелязва скритата в тъмните сенки фигура чак когато я заговаря.

— Ти, продажна малка уличнице — казва баща й.

Силия затваря очи в опит да се концентрира, но винаги й е трудно да го отблъсне веднъж щом я е сграбчил в лапите си. Не успява и сега.

— Изненадана съм, че си чакал в коридора само за да ме наречеш така, папа — отбелязва тя.

— Това място е толкова добре защитено, че е направо абсурдно — махва по посока на вратата Хектор. — Нищо не може да припари вътре, освен ако онова момче само не го пусне.

— Добре — казва Силия. — Можеш да стоиш настрана от него, а също и от мен.

— Какво ще правиш с това? — пита я баща й и посочва към дебелата книга.

— Нищо, което да те засяга.

— Не можеш да се бъркаш в работите му — настоява Хектор.

— Знам. Намесата в чуждите работи е едно от малкото неща, които очевидно са против правилата. Нямам намерение да се бъркам, смятам да изуча системата му, за да престана да управлявам ден и нощ толкова много неща в цирка.

— Неговата система! Системата на Александър не е нещо, което да си заслужава труда. Нямаш представа какво правиш. Надцених способностите ти да се справиш с предизвикателството.

— Това е играта, нали така? — пита го Силия. — Всичко се свежда до това как се справяме с индиректните ефекти на магията, когато я представяме на публично място в свят, който не вярва в подобни неща. Тест за контрол и издръжливост, а не за талант.

— Тест за сила — поправя я баща й. — А ти си слаба. По-слаба, отколкото предполагах.

— Тогава ме остави да загубя. Изтощена съм, папа. Не мога да продължавам да го правя. Не е като да погълнеш бутилка уиски веднъж щом бъде обявен победителят.

— Победителят не се обявява — отвръща баща й. — Играта се играе, не се прекъсва. Досега трябваше да си разбрала поне това. Навремето беше умна.

Силия го гледа втренчено, но в същото време започва да преобръща думите в главата си, да събира неясните половинчати отговори за правилата на играта, които й е давал в течение на годините. Изведнъж формата на елементите, които винаги е избягвал, става по-ясна, ключовият неизвестен фактор — по-очевиден.

— Победител е онзи, който остава, когато другият повече не може да издържи — казва Силия, най-сетне схванала съкрушителния смисъл на идеята.

— Това е най-обща генерализация, но предполагам, че ще свърши работа.

Силия се обръща към Марковия апартамент, притиска длан към вратата.

— Престани да се държиш така, сякаш обичаш това момче — предупреждава я Хектор. — Ти си над подобни прозаични неща.

— Нямаш нищо против да ме пожертваш заради тази игра — тихо отвръща Силия. — Да ме оставиш да се саморазруша, само за да докажеш някаква гледна точка. Обвърза ме с нея, въпреки че си знаел какъв е залогът, и ме остави да си мисля, че не става дума за нищо повече от просто премерване на умения.

— Не ме гледай така, сякаш не съм човек — казва баща й.

— Мога да виждам през теб — троснато му отговаря Силия. — Това не е особено голямо предизвикателство за въображението ми.

— Нямаше да е по-различно, ако все още бях такъв, какъвто бях в началото на цялата история.

— А какво ще стане с цирка след края на играта?

— Циркът е просто сцена — отвръща той. — Стадион. Празничен колизеум. Можеш да продължиш с него, след като спечелиш, въпреки че без играта той няма да служи на никаква цел.

— Предполагам, че всички, които са свързани с него, също нямат цел, така ли? Съдбите им са просто резултат?

— Всички действия водят до резултат. Това е част от предизвикателството.

— Защо ми казваш всичко това сега, а по-рано не си споменавал и дума по въпроса?

— По-рано не съм мислел, че си в позицията на играча, който ще загуби.

— Искаш да кажеш — на онзи, който ще умре?

— Това е просто техническа подробност. Играта завършва едва когато остане един-единствен играч. Няма друг начин да се стигне до края й. Можеш да зарежеш всичките си заблудени мечти след края на състезанието да продължиш да изпълняваш ролята на уличницата на онзи никой, когото Александър измъкна от лондонската клоака.

— Кой ще остане тогава? — игнорира коментара му Силия. — Ти каза, че предишното предизвикателство е спечелено от ученика на Александър. Какво е станало с него?

Сянката се разтриса от подигравателен смях, преди да отговори на въпроса й:

— Тя се връзва на възли в твоя скъпоценен цирк.

Игра с огъня

Единствената светлина в тази палатка идва откъм огъня. Пламъците са в искрящо премигващо бяло, също като при големия огън в двора.

Подминавате един гълтач на огън върху издигната раирана платформа. Малки пламъчета танцуват на върха на дълги пръчки, докато той се приготвя да ги погълне нацяло.

На друга платформа стои жена, която държи в ръцете си две дълги вериги. В краищата на всяка от тях пламтят огнени топки. Тя ги върти в кръг, оставяйки блестящи следи по пътя им, движи ги толкова бързо, че те изглеждат като безкрайни огнени нишки, вместо единични пламъци на края на вериги.

Жонгльори подхвърлят с високо завъртане запалени факли във въздуха. От време на време си прехвърлят тези факли един на друг сред дъжд от искри.

На различни нива светят запалени обръчи, през които с лекота се промъкват акробати, сякаш обръчите са от студен метал, а не са обхванати от трепкащи пламъци.

Изпълнителката на следващата платформа държи пламъци в голите си ръце и ги превръща в змии, цветя и всякакви други форми. От падащите в дланите й звезди се ронят искри, птици припламват и изчезват като миниатюрни феникси.

Тя ви се усмихва, докато гледате как белите пламъци в ръката й се превръщат в лодка с едно едва забележимо движение на пръстите й. После в книга. В огнено сърце.