Предварително запознаване с фактите
По пътя от Бостън към Ню Йорк, 31 октомври, 1902 година
Повечето пътници във влака са се настанили във вагоните и купетата си, за да четат, спят или изберат друг начин за прекарване на остатъка от пътуването. Коридорите, които при потеглянето са пълни с хора, сега са почти празни. Попет и Уиджит минават от вагон във вагон, тихи като котки.
До вратата на всяко купе виси табелка с написано на ръка име. Спират пред онази, на която се чете „С. Боуен“ и Уиджит вдига ръка, за да почука тихичко по матираното стъкло.
— Влез — извиква глас отвътре и Попет плъзва вратата настрани.
— Прекъсваме ли нещо? — пита тя.
— Не — отвръща Силия. — Влизайте. — Тя затваря изпълнената със символи книга, която чете, и я поставя на масата. Цялото купе има вид на библиотека, в която е станала експлозия — купища книги и хартии се виждат навсякъде сред покритите с кадифе пейки и масите от полирано дърво. Светлината танцува из стаята в такт с поклащането на влака, отскача от кристалните полилеи.
Уиджит затваря вратата зад гърба си и пуска резето.
— Искате ли чай? — пита ги Силия.
— Не, благодарим — отвръща Попет. Тя нервно поглежда към Уиджит, който само кима.
Силия не сваля очи от двамата — Попет хапе устни и отказва да срещне погледа й, Уиджит се обляга на вратата.
— Изплюйте камъчето.
— Ние… — започва Попет. — Имаме проблем.
— Какъв проблем? — пита Силия и премества един куп книги, за да им освободи място на виолетовите пейки, но близнаците остават там, където са.
— Мисля, че нещо, което трябваше да се случи, не се случи — въздъхва момичето.
— И какво може да е то?
— Приятелят ни Бейли трябваше да дойде с нас.
— А, да, Уиджит спомена нещо по въпроса. Да приема ли, че не го е направил?
— Да — отвръща Попет. — Чакахме го, но той не дойде. Само че не знам дали защото не е искал, или защото потеглихме рано.
— Разбирам — казва Силия. — На мен ми се струва, че подобно решение е много важно — дали да избягаш, или не, за да се присъединиш към цирка. Може би не е разполагал с достатъчно време, за да го обмисли както трябва?
— Но той трябваше да дойде — настоява Попет. — Знам, че трябваше.
— Да не би да си имала някакво видение? — пита я Силия.
— Нещо такова.
— Как така „нещо такова“?
— Не беше толкова ясно както друг път. Вече не виждам нещата така добре, както по-рано. Виждам само отделни елементи, които нямат смисъл. Тук нищо няма смисъл от година насам и ти добре го знаеш.
— Мисля, че преувеличаваш, но разбирам защо ти изглежда по този начин.
— Не преувеличавам — повишава глас Попет.
Полилеите започват да трептят и Силия затваря очи, поема дълбоко въздух и ги изчаква да се върнат към лекото си клатушкане, преди да заговори:
— Попет, тук няма друг човек, който да е по-разстроен от мен от случващото се през последната година. И преди съм ви казвала, че вината не е у вас и че не беше възможно да се направи каквото и да било, за да се предотврати това. Нито от вас, нито от мен, от никого. Разбираш ли?
— Да — отвръща Попет. — Но каква полза от способността ми да виждам в бъдещето, когато не мога да направя нищо, за да го спра?
— Не можеш да спираш събитията — обяснява й Силия. — Можеш само да си подготвена за тях, когато се случат.
— Ти можеш да ги спреш. — Попет оглежда множеството книги.
Силия подпира брадичката й с пръст и извръща главата й така, че да я погледне в очите.
— Само шепа хора в този цирк знаят ключовата ми роля за съществуването му — казва тя. — И въпреки че вие двамата сте сред тях и сте изключително умни, пак не разбирате целия спектър на случващото се тук, а ако разбирахте, нямаше да ви хареса особено. Сега ми кажи какво си видяла.
Попет затваря очи, опитва се да се концентрира.
— Не знам. Беше много светло, всичко гореше и Бейли беше там.
— Ще трябва да ми кажеш повече — подтиква я Силия.
— Не мога. Не съм виждала ясно от…
— И това най-вероятно се дължи на факта, че след въпросната случка ти самата не искаш да виждаш. Не мога да кажа, че те обвинявам. Но ако очакваш да направя нещо, за да предотвратя каквото и да било, ще ми е нужна повече информация.
Силия откача дългата сребърна верижка, която виси около шията й, и поглежда висящото на нея часовниче, преди да го задържи пред очите на момичето.
— Моля те, Попет. Не са ти нужни звезди, за да го направиш. Просто се фокусирай. Дори да не искаш.
Момичето смръщва чело, после насочва вниманието си към люлеещото се на топлата светлина сребърно часовниче.
Очите й се присвиват, фокусират се върху отражението по извивката му, после омекват, насочват се към нещо отвъд часовника, отвъд влака.
Тя се залюлява и пада назад, клепачите й се затварят с потрепване. Уиджит скача, за да хване сестра си, преди да се е ударила в пода.
Силия му помага да я пренесе на една от тапицираните с кадифе пейки до масата. Изрисуваната с цветя порцеланова чаша на близката полица сама се пълни с чай.
Попет примигва, поглежда нагоре към полилеите, сякаш ги вижда за първи път, после извръща очи към Силия, за да поеме чая.
— Заболя ме — казва тя.
— Съжалявам, скъпа — извинява се Силия. — Мисля, че способностите ти да виждаш в бъдещето стават по-силни, което означава, че ще ти е все по-трудно с опитите да ги потискаш.
Попет кимва, потърква слепоочията си.
— Разкажи ми всичко, което видя — подканя я Силия. — Всичко. Не ме е грижа дали в него има смисъл, или не. Опитай се да го опишеш.
Попет се заглежда в чая си, преди да започне:
— Има огън. Започва с големия огън, но е… по-голям и нищо не го ограничава. Сякаш целият вътрешен двор е в пламъци, ужасно шумно и горещо е и… — Попет млъква, затваря очи, опитва се да се концентрира върху образите в главата си. Отново отваря очи и поглежда към Силия. — Ти си там. С друг. И мисля, че вали. И тогава ти вече не си там, но в същото време си — не мога да го обясня. И Бейли е там, не по време на пожара, а след това, струва ми се.
— Как изглежда този някой друг? — пита Силия.
— Мъж. Висок. В костюм. Мисля, че има цилиндър на главата. Трудно ми е да кажа.
Силия покрива лице с длани, преди да заговори:
— Ако това е същият човек, за когото си мисля, със сигурност знам, че в момента се намира в Лондон, затова може би онова, което предстои да се случи, не е толкова непосредствено близко, колкото ти се струва.
— Но то е, сигурна съм! — възразява Попет.
— Точността никога не ти е била силна страна. Самата ти каза, че този твой приятел присъства на инцидента, а първото нещо, от което се оплака, бе, че той не е тук. Това може да не се случи още седмици, месеци, че дори и години, Пет.
— Но ние трябва да направим нещо — настоява Попет и шумно оставя чашата на масата. Чаят замръзва във въздуха, преди да се е разлял върху една отворена книга, сякаш заобиколен от невидима стена. — Да сме подготвени, както самата ти каза.
— Ще направя всичко по силите си, за да предотвратя изчезването на цирка като кълбо дим. Ще го защитя от пожар възможно най-добре. Това достатъчно ли ти е?
След момент Попет кимва.
— Добре — казва Силия. — След няколко часа ще слезем от влака, по-късно можем да обсъдим въпроса по-подробно.
— Чакай — намесва се Уиджит. Досега е седял в дъното на една от кадифените седалки, без да взема участие в разговора. Сега се обръща към Силия: — Имам един въпрос, преди да ни отпратиш.
— Какъв е той?
— Каза, че не схващаме цялата сложност на случващото се тук.
— Вероятно не съм се изразила по най-подходящия начин.
— Става дума за игра, нали? — пита момчето.
Силия го поглежда, устните й се разтеглят в бавна тъжна усмивка.
— Отне ти шестнайсет години, за да се сетиш — казва тя. — Очаквах повече от теб, Уидж.
— Предполагах от известно време. Не е лесно да разбера нещата, които ти не искаш да ми позволиш да узная, но напоследък събирах доказателствата парче по парче. Не беше толкова предпазлива, както обикновено.
— Игра ли? — Попет поглежда от брат си към Силия и обратно.
— Като шах — обяснява Уиджит. — Циркът е дъската.
— Не точно — прекъсва го Силия. — Не е с такива ясни правила като при шаха.
— Всички ние играем някаква игра? — пита Попет.
— Не ние — поправя я Уиджит. — Тя и някой друг. Останалите сме само — какво? — допълнителни фигури?
— Не е така.
— Тогава как е?
В отговор Силия само го поглежда право в очите, без да трепва.
Уиджит мълчаливо отвръща на погледа й, докато сестра му ги наблюдава любопитно. Най-после той примигва, по лицето му е изписана изненада. Свежда очи към върховете на обувките си.
Силия въздъхва и се обръща към двамата.
— Ако не съм била напълно откровена с вас, то е само защото знам много неща, които вие не искате да узнаете. Ще ви помоля да ми повярвате, когато ви казвам, че се опитвам да оправя нещата. Балансът е изключително деликатен, а замесените фактори са много. Най-доброто, което можем да сторим в момента, е да приемаме нещата такива, каквито са, и да не се притесняваме за онова, което се е случило или предстои да се случи. Съгласни ли сте?
Уиджит кимва и Попет следва неохотно примера му.
— Благодаря ви — казва Силия. — А сега си вървете, моля ви, и се опитайте да си починете.
Попет я прегръща, преди да се плъзне през вратата и да се озове в коридора. Уиджит се бави.
— Извинявай — казва той.
— Няма за какво — успокоява го Силия.
— Въпреки това се извинявам.
Целува я по бузата, преди да си тръгне, и не дочаква отговора й.
— За какво беше всичко това? — пита го Попет, когато брат й се озовава до нея в коридора.
— Тя ми позволи да проникна в съзнанието й — казва Уиджит. — Да я разчета. Цялата. Никога по-рано не го е правила. — Отказва да сподели повече, докато двамата тихо вървят по дължината на влака.
— Какво мислиш, че трябва да предприемем? — пита го Попет, когато вече са стигнали до своя вагон и едно котенце с цвят на мармалад е заело мястото си в скута й.
— Мисля, че трябва да чакаме — отвръща Уиджит. — Според мен това е единственото, което можем да направим засега.
* * *
Останала сама в пълната с книги стая, Силия започва да разкъсва кърпичката си. Пуска парчетата коприна и дантела едно по едно в празна чаена чаша и после ги запалва. Повтаря действието отново и отново, а платът гори, без да се превръща на въглен, остава яркобял сред огнения пламък.
