Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (57)

Визитации

Септември, 1902 година

Силия Боуен седи на бюро, заобиколена от купища книжа. Мястото в библиотеката й се е изчерпало преди известно време, но вместо да разшири помещението, тя е предпочела да остави на книгите да го завладеят. Купища от тях служат за маси, други висят, закрепени за тавана наред с огромни златни кафези с бели гълъби.

Един кръгъл кафез, сложен върху маса, съдържа сложно изработен часовник. Той отбелязва не само времето, но и движението на небесните тела, докато равномерно тиктака в следобеда.

Пуснатият на свобода голям черен гарван спи до пълните съчинения на Шекспир.

Различни по форма и големина свещи в сребърни свещници горят по тройки около бюрото в центъра на стаята. Върху самото бюро стои чаша бавно изстиващ чай, шал, който е наполовина разплетен в топка от яркочервена прежда, рамка със снимката на починал майстор на часовници, една-единствена карта за игра и отворена книга, изпълнена със знаци, символи и подписи.

Силия седи с бележник и писалка в ръка, опитва се да разшифрова системата, по която е съставена книгата.

Старае се да мисли по начина, по който си представя, че е мислил Марко, докато я е писал. Вижда го как изпълва всяка страница, как удължава деликатните мастилени клони на дървото, извиващи се през цялата книга.

Отново и отново разчита всеки един от подписите, проверява колко здраво е закрепен всеки кичур коса, внимателно оглежда всеки символ.

Прекарала е толкова много време в повтарянето на този процес, че може да пресъздаде цялата книга по памет, но въпреки това все още не разбира напълно как действа системата.

Гарванът се размърдва и надава грак към сенките.

— Притесняваш, Хугин — казва Силия, без да вдига поглед.

Светлината от свещите улавя само очертанията на баща й, който се носи наоколо. Подчертава гънките на сакото му, яката на ризата му. Проблясва в кухините на тъмните му очи.

— Наистина трябва да си вземеш още един — отвръща той, втренчил поглед в разтревожения гарван. — Един Мунин, който да запълни двойката.

— Предпочитам мисълта пред спомена, папа — отвръща Силия^[1].

— Хм — е единственият отговор.

Силия не му обръща внимание, когато баща й се навежда над рамото й и я наблюдава как прелиства изписаните страници.

— Невероятна бъркотия — отбелязва той.

— Език, който ти самият не владееш, не е непременно невероятна бъркотия — отвръща му Силия, докато преписва един ред символи в бележника си.

— Объркана работа са всичките тези обвързвания и заклинания — казва Хектор и прелита към другата страна на бюрото, за да вижда по-добре. — Много наподобява на стила на Александър, прекалено сложен и тайнствен.

— И въпреки това с достатъчно труд всеки би могъл да го разчете. В пълно противоречие с всичките ти лекции относно това — колко специална съм аз.

— Наистина си специална. Ти си над тази… — Хектор махва с прозрачната си ръка над купчината с книги — … тази употреба на помощни средства и сложни теории. Можеш да постигнеш много повече с твоя талант. Да изследваш много повече.

— „Има по небето и земята неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е и сънувала“ — цитира Силия.

— Моля те, само не Шекспир.

— Преследвана съм от духа на баща си, мисля, че това би трябвало да ми позволи да цитирам „Хамлет“ толкова често, колкото си поискам. Навремето ти самият много харесваше Шекспир, Просперо.

— Прекалено си интелигентна, за да се държиш така. Очаквах повече от теб.

— Извинявам се, че не съм оправдала абсурдните ти очаквания, папа. Няма ли друг, с когото да се занимаваш?

— Много малко са хората, с които мога да разговарям в това си състояние. Александър, както винаги, е отчайващо досаден. Чандреш беше доста интересен, но онова момче се е намесвало в паметта му толкова много пъти, че разговорите с него вече не са по-добри от това да си говоря сам със себе си. Макар че може да е хубаво да сменя обстановката.

— Говориш с Чандреш? — изненадва се Силия.

— Понякога — признава Хектор, загледан в часовника, който се върти в клетката.

— Ти си казал на Чандреш, че Александър ще бъде в цирка онази нощ. Ти си го изпратил там.

— Просто подхвърлих предложение на един пиян. Пияните са много податливи на външни внушения. И с удоволствие приемат да разговарят с мъртъвци.

— Трябва да си знаел, че не е в състояние да стори нищо на Александър — казва Силия. Настоящите обяснения на Хектор нямат смисъл; не че по принцип имат.

— Мислех, че на стареца ще му дойде добре един нож в гърба. Онзи негов студент направо копнееше да го стори сам — до такава степен, че идеята вече беше набита в главата на Чандреш; целият този гняв се бе пропил в подсъзнанието му, след като е бил изложен на него от известно време. Единственото, което трябваше да направя, бе да го побутна в правилната посока.

— Каза, че има правило за ненамеса — Силия оставя писалката си.

— Ненамеса в твоята работа или в работата на противника ти — уточнява баща й. — Мога да се намесвам в съдбата на всеки друг толкова често, колкото си поискам.

— Твоята намеса доведе до убийството на Фридрих!

— В света има още много часовникари — отвръща Хектор. — Можеш да си намериш друг, ако имаш нужда от допълнителни часовници.

Ръцете на Силия треперят, докато вдигат един том от събраните съчинения на Шекспир и го запращат към Хектор. „Както ви харесва“ преминава през гърдите на баща й без никаква съпротива, удря се в стената на палатката отзад и пада на пода. Гарванът изграчва, размърдва неспокойно перата си.

Клетките около гълъбите и часовника започват да вибрират. Стъклото на поставената в рамка снимка се напуква.

— Махай се, папа — процежда Силия през стиснатите си зъби, като се опитва да се овладее.

— Не можеш да ме отблъскваш непрекъснато — казва той.

Силия насочва вниманието си към свещите на бюрото, концентрира се върху един от танцуващите пламъци.

— Мислиш си, че осъществяваш лична връзка с тези хора? — продължава Хектор. — Мислиш, че означаваш нещо за тях? Всички те ще умрат в един момент. Позволяваш на емоциите ти да надделеят над силата ти.

— Ти си страхливец — казва дъщеря му. — И двамата сте страхливци. Борите се посредством подставени лица, защото прекалено ви е страх да се предизвикате директно един друг. Страх ви е, че ще се провалите и няма кого другиго да обвините за провала си, освен самите себе си.

— Това не е вярно — протестира Хектор.

— Мразя те — отвръща Силия, като продължава да гледа втренчено в пламъка на свещта.

Сянката на баща й потрепва и изчезва.

* * *

По прозорците на апартамента на Марко няма скреж, затова той изписва символите с формата на буквата „А“ с мастило, като натиска изцапаните си пръсти към стъклата. Мастилото се сипе на капки от стъклото, подобно на дъжд.

Той сяда и забива поглед във вратата, не спира да върти нервно сребърния пръстен около пръста си чак до следващата сутрин, когато чува почукването.

Мъжът в сивия костюм не го скастря, че го е повикал. Стои на прага в коридора, облегнал ръце на бастуна си, и чака Марко да заговори.

— Тя мисли, че за да приключи играта, един от двама ни трябва да умре — казва Марко.

— Права е.

Получаването на потвърждение е по-лошо, отколкото Марко е очаквал. Миниатюрната искрица надежда, че Силия може да е сгрешила, се разбива при звука на тези две прости думи.

— Но да спечелиш, ще е по-лошо, отколкото да загубиш — казва той.

— Предупредих те, че чувствата ти към госпожица Боуен ще направят предизвикателството още по-трудно за теб — отвръща учителят му.

— Защо ми го причиняваш? — пита Марко. — Защо си прекарал всичкото това време да ме подготвяш за подобно нещо?

Паузата преди отговора е тежка.

— Мислех, че е за предпочитане пред живота, който в противен случай щеше да имаш, независимо от последствията.

Марко затваря вратата и я заключва.

Мъжът в сивия костюм вдига ръка да почука отново, но после я отпуска надолу и се отдалечава.

Очарователно, но смъртоносно

Следвате звука на флейта в някакъв скрит ъгъл, хипнотичната мелодия ви примамва да приближите още повече.

В един алков, върху раирани копринени възглавници на земята, седят две жени. Едната свири на флейтата, която сте чули. Между двете са разположени горяща ароматна пръчица и голяма кошница с черен капак.

Наоколо се събира малко публика. Другата жена внимателно отмества капака от кошницата, преди да извади своята флейта и да добави контрамелодия към мелодията на първата.

От кошницата изпълзяват две бели кобри, вплитат се една в друга в перфектен синхрон с музиката. В един момент изглеждат като едно цяло, после отново се разделят, плъзват надолу по стените на кошницата, стигат до земята и приближават към стъпалата ви.

Змиите се движат заедно напред-назад, движенията им напомнят на танц от бална зала. Елегантен и грациозен.

Музиката усилва темпото си и сега се забелязва нещо по-остро в движението на змиите. Валсът преминава в битка. Змиите се увиват една в друга и вие виждате как нападат.

Едната тихо изсъсква, другата й отвръща по същия начин. Продължават да се вият, докато музиката и ароматът се издигат нагоре към звездното небе.

Не разбирате коя от змиите е нападнала първа. В края на краищата, те са еднакви. Докато отстъпват, съскат и скачат една към друга, вниманието ви е привлечено от факта, че двете вече не са снежнобели, а черни като абанос.