Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (5)

Нюанси на сивото

Лондон, януари 1874 година

Сградата е сива като тротоара пред нея и небето отгоре, изглежда толкова нетрайна, колкото и облаците — сякаш ще изчезне във въздуха без предупреждение. Невзрачният сив камък я кара да се слива с околните сгради; изключение прави единствено мръсната табелка, закачена до вратата. Дори директорката вътре е облечена в наситено въгленово черно.

И въпреки това мъжът в сивия костюм изглежда не на място сред тази атмосфера. Кройката на костюма му е твърде перфектна. Дръжката на бастуна под блестящите му от чистота ръкавици е прекалено добре излъскана.

Той казва името си, но директорката го забравя почти веднага, а й е неудобно да го помоли да го повтори. По-късно, когато подписва необходимите документи, подписът му е напълно неразбираем, пък и формулярът е изгубен само няколко седмици след попълването му.

Мъжът изброява необичайни критерии за онова, което търси. Директорката е изненадана, но след няколко въпроса и уточнения, води три деца: две момчета и едно момиче. Мъжът изисква да разговаря с всяко от тях насаме и директорката неохотно се съгласява.

Разговорът с първото момче продължава само няколко минути, след което е пуснато да си ходи. Докато пресича коридора, другите две деца търсят с поглед някакъв знак за онова, което могат да очакват, но момчето само поклаща глава.

Момичето е задържано малко по-дълго, но накрая също е отпратено със сбърчено от объркване чело.

Накрая в стаята е въведено последното момче. Мъжът в сивия костюм му посочва един стол от другата страна на бюрото, а самият той застава наблизо.

Това момче не се върти на мястото си като първото. Седи спокойно и търпеливо, сиво-зелените му очи поглъщат всеки детайл от стаята и от мъжа — жадно, но не директно. Тъмната му коса е лошо подстригана, сякаш бръснарят е гледал другаде, но са положени усилия тя да бъде пригладена. Дрехите му са вехти, ала добре пазени, макар панталоните му да са прекалено къси и да създават впечатление, че някога може да са били сини, кафяви или зелени, но в момента са прекалено избелели, за да се определи точният им цвят.

— От колко време си в приюта? — пита мъжът, след като мълчаливо е огледал опърпаното момче.

— Винаги съм живял тук — отвръща то.

— На колко си години?

— През май ще навърша девет.

— Изглеждаш по-малък.

— Не лъжа.

— Нямах предвид това.

Известно време мъжът в сивия костюм гледа втренчено момчето, без да коментира.

То устоява на погледа му.

— Предполагам, че можеш да четеш? — пита мъжът.

Момчето кима.

— Обичам да чета — добавя. — Тук няма достатъчно книги. Вече съм изчел всичките.

— Добре.

Мъжът в сивия костюм хвърля бастуна си към момчето без предупреждение. Без да трепва, то с лекота го улавя с една ръка, макар очите му да се присвиват от объркване, докато шарят от бастуна към непознатия и обратно.

Мъжът кима на себе си и взема бастуна, после изважда светла кърпа от джоба си, за да избърше отпечатъците от пръстите на момчето от повърхността му.

— Много добре — отбелязва той. — Ще дойдеш да учиш при мен. Уверявам те, че разполагам с много книги. Ще уредя нещата и след това ще тръгнем.

— Имам ли избор?

— Нима искаш да останеш тук?

Момчето се замисля за миг.

— Не — отвръща.

— Много добре.

— Не искате ли да разберете как се казвам? — пита то.

— Имената не са от такова значение, каквото им придават хората — отвръща мъжът в сивия костюм. — Някакъв етикет за идентификация, прикачен към теб от тази институция или от покойните ти родители, нито ме интересува, нито има някаква стойност за мен. Ако по някое време решиш, че се нуждаеш от име, сам си избери какво да е то. Засега не ти е необходимо.

Момчето е изпратено да стегне малката си торбичка с дребни вещи. Мъжът в сивия костюм подписва нужните документи и отговаря неразбираемо на въпросите на директорката, но тя не възразява срещу сделката.

Когато момчето е готово, мъжът в сивия костюм го отвежда от сивата каменна сграда и то никога повече не се връща в нея.