Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (50)

Сбогуване

Конкорд, Масачузетс, 30–31 октомври, 1902 година

Бейли се покатерва на дъба преди залез-слънце, за да вземе скритата си кутия, гледа надолу към цирка, който стои окъпан в наситено оранжева светлина и хвърля дълги заострени сенки през полето. Но когато отваря кутията, вътре не открива нищо, което наистина да иска да вземе със себе си.

Изважда единствено бялата ръкавица на Попет, мушва я в джоба на палтото си и връща кутията обратно в дървото.

Вкъщи преброява спестяванията си и сумата се оказва по-голяма, отколкото е предполагал. Приготвя си чифт дрехи и допълнителен пуловер. Замисля се дали да не си вземе и други обувки, но решава, че ако се наложи, ще заеме от Уиджит. Пъха всичко в една износена кожена чанта и изчаква родителите си и Каролайн да си легнат.

Докато чака, изважда вещите си от чантата и отново ги пъха вътре, преценявайки повторно избора на онова, което ще вземе, и онова, което ще остави зад гърба си.

Изчаква още час, уверява се, че всички са заспали и после още един път — за всеки случай. Въпреки че е свикнал с лягането в необичайни часове, незабелязаното измъкване от къщи е съвсем друго нещо.

Най-сетне се прокрадва по коридора и с изненада установява колко е късно. Ръката му е на бравата, готов е да си тръгне, когато се обръща назад, пуска чантата на пода и тихо започва да търси къс хартия.

Щом намира, сяда на кухненската маса и написва бележка до родителите си. По най-добрия начин обяснява причините, поради които заминава, и изразява надежда, че ще го разберат. Не споменава нито Харвард, нито бъдещето на фермата.

Спомня си, че веднъж, когато беше малък, майка му му пожела щастие и живот, изпълнен с приключения. Ако това не се смята за приключение, тогава не знае кое.

— Какво правиш? — прозвучава глас зад гърба му.

Бейли се обръща и вижда Каролайн, застанала на прага по нощница. Косата й е прибрана на главата в остра бърканица от къдрици, навити на парцалчета, около раменете си е увила плетено одеяло.

— Нищо, което да те засяга — отвръща той и се връща към писмото си. Подписва го, сгъва го и го подпира в центъра на масата до дървена купа с ябълки. — Гледай да го прочетат.

— Да не би да бягаш? — пита Каролайн, забила поглед в чантата му.

— Нещо такова.

— Не може да говориш сериозно — прозява се тя.

— Не съм сигурен кога ще се върна. Ще пиша, когато мога. Кажи им да не се притесняват за мен.

— Бейли, връщай се в леглото.

— Защо ти не се върнеш в леглото, Каролайн? Малко повече сън ще се отрази добре на красотата ти.

В отговор сестра му само сгърчва лице в смях.

— Пък и между другото — продължава Бейли, — кога ти е пукало какво правя?

— Цяла седмица се държиш като бебе — повишава глас Каролайн, но въпреки това се придържа в границите на съскащия шепот. — Играеш в онзи глупав цирк, прекарваш по цели нощи навън. Порасни, Бейли!

— Точно това правя — уверява я той. — Не ме е грижа дали го разбираш, или не. Оставането ми тук няма да ме направи щастлив. Ти си щастлива, защото си досадна и скучна, и на теб ти е напълно достатъчен скучен и досаден живот. За мен не е. И никога няма да бъде. Затова си тръгвам. Направи ми услуга и се омъжи за някого, който ще се грижи добре за овцете.

Той взема една ябълка от купата и я подхвърля във въздуха, улавя я и я пъха в чантата, преди да махне весело на сестра си за довиждане и нищо повече. Оставя я да стои до масата, като отваря и затваря уста в знак на мълчалив гняв, докато Бейли притваря тихо вратата зад гърба си.

Той се отдалечава от къщата, кипящ от енергия. Почти очаква Каролайн да го последва или веднага да събуди родителите им и да ги предупреди за заминаването му. Но с всяка стъпка, която го отвежда по-далеч от къщата, му става все по-ясно, че наистина напуска и не е останало нищо, което да го спре.

Разстоянието до цирка му изглежда по-дълго в неподвижността на нощта, натам не вървят тълпи посетители, както всяка друга вечер.

Бейли стига до дъба, а звездите все още личат по небето. Чантата е преметната през рамото му. Тръгнал е по-късно, отколкото му се е искало, макар че все още има време до зазоряване.

Но ширналото се под неговото дърво поле е пусто под звездното небе, сякаш на него никога не е имало нещо друго, освен трева, листа и мъгла.