Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (48)

Най-тъмно е, преди да се зазори

Конкорд, Масачузетс, 31 октомври, 1902 година

Попет и Уиджит стоят до портите на цирка, малко встрани от будката за билети, въпреки че опашката пред нея се е разредила през последния час. Изпълненият със звезди тунел вече е махнат и на мястото му е опъната раирана завеса. Зад тях часовникът мечта отброява три удара. Уиджит дъвче пуканки с шоколадова глазура.

— Ще продължим ли да го чакаме? — пита той с пълна уста.

— Опитах се да му обясня възможно най-ясно — отвръща Попет. — Мисля, че направих сравнение с торта.

— Е, това трябва да е свършило работа — отбелязва брат й. — Кой няма да хареса една добра аналогия с торта?

— Не съм сигурна, че думите ми имаха някакъв смисъл. Мисля, че много се разстрои, когато му поръчах да не идва тази вечер, освен ако няма да потегли с нас. Не знаех какво друго да кажа, просто се постарах да разбере колко е важно. — Попет въздъхва, обляга се на металната ограда. — И го целунах — добавя.

— Знам — казва Уиджит.

Сестра му му хвърля подозрителен поглед, лицето й става червено почти колкото косата й.

— Нямах намерение да се ровя — свива рамене той. — Но ти съвсем не го прикриваш добре. Трябва да се упражняваш повече, ако не искаш да виждам разни неща. Силия не те ли е научила как се прави?

— Защо ти започваш да виждаш по-ясно, а аз — по-зле? — пита Попет.

— Може би е въпрос на късмет?

Тя върти очи.

— Говори ли със Силия?

— Да. Предадох й думите ти, че Бейли трябва да дойде с нас. Единственото, което тя каза, е, че не би сторила нищо, за да го предотврати.

— Е, и това е нещо.

— Разсеяна е — продължава Уиджит и разклаща торбичката с пуканки. — Не иска да ми сподели нищо и почти не ме слушаше, когато се опитах да й обясня за какво я молим. Можех да й кажа, че искаме да си вземем летящ хипопотам за домашен любимец, и пак щеше да ми отвърне, че няма проблем. Но Бейли няма да дойде само заради забавленията, нали?

— Не знам.

— А какво знаеш?

Попет вдига поглед към нощното небе. Тъмни облаци скриват по-голямата част от звездите, но малки групички от тях все пак излизат наяве и нежно примигват.

— Спомняш ли си, че когато бяхме в „Звездоброеца“, аз видях нещо ярко, но не разбрах какво е?

Уиджит кимва.

— Беше вътрешният двор. Целият двор, не само огънят. Ярък, пламтящ и горещ. После… Не знам какво стана, но Бейли се оказа там. В това поне съм сигурна.

— И това ще се случи скоро?

— Мисля, че много скоро.

— Дали да не го отвлечем?

— Стига, Уидж.

— Не, наистина. Можем да го направим. Ще се промъкнем в къщата му, ще го ударим с тежък предмет по главата и ще го довлечем тук, като внимаваме да не будим подозрение. Ще е на влака, преди да се е свестил, а тогава вече няма да има избор. Бързо и безболезнено. Да, безболезнено за нас. Като изключим мъкненето на тежко тяло, де.

— Не смятам, че това наистина е най-добрата идея, Уидж — казва Попет.

— О, я стига — ще бъде забавно.

— Не мисля. Вече направихме каквото трябваше и сега ни остава само да чакаме.

— Сигурна ли си?

— Не — тихо отвръща Попет.

След малко Уиджит тръгва да търси нещо друго за ядене, а сестра му остава да чака сама покрай портите, като от време на време хвърля поглед през рамо, за да види колко часа показва часовникът зад нея.