Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (34)

Временни места

Лондон, април, 1895 година

Едва когато се прибира в Лондон, Тара Бърджис разбира, че адресът върху визитката, която й е дал господин Барис, съвсем не е на частен дом, а на грандхотел „Мидланд“.

Тя я оставя за известно време върху една масичка в салона си и винаги когато е в стаята, поглежда към нея. За известно време я забравя, после пак си я спомня.

Лейни се опитва да убеди сестра си да я придружи за продължителна почивка в Италия, но Тара отказва. Разказва й съвсем малко за визитата си във Виена, споменава само, че Итън е питал за нея.

Лейни подхвърля, че може да се замислят за преместване и че щом се върне, навярно трябва да обсъдят по-подробно подобна възможност.

Тара само кимва и топло прегръща сестра си, когато Лейни потегля.

Останала сама в градската им къща, Тара разсеяно обикаля из стаите. Изоставя наполовина прочетените романи върху столове и маси.

Поканите от мадам Падва за чай или балет любезно са отклонявани.

Обръща всички огледала в къщата с лице към стените. Онези, които не успява да обърне, покрива с платна и те стоят в празните стаи, подобни на призраци.

Има проблеми със съня.

Един следобед, месеци след като визитката търпеливо е събирала прах върху масичката, Тара я взема и я пъха в джоба си, после излиза и поема към влака, преди да е размислила.

Никога не е посещавала хотела с часовник на покрива към гарата „Свети Панкрас“, но той веднага й прави впечатление на временно място. Въпреки размера и солидността на сградата, тя внушава усещане за непостоянство, населена е с несекващ поток от гости и пътешественици, поели към някои дестинации, връщащи се от други. Спират само за кратко, преди да продължат към следващата си спирка.

Тара се отправя към рецепцията, но от там й отвръщат, че в книгата за гости няма такъв човек. Повтаря името няколко пъти, тъй като рецепционистът все я разбира погрешно. Опитва различни варианти, понеже думите върху визитката са размазани, а тя не може да си спомни правилното произношение. Колкото по-дълго стои там, толкова по-несигурна се усеща и накрая започва да се съмнява, че изобщо някога е чувала как звучи размазаното име върху визитната картичка.

Мъжът любезно я пита дали не би искала да остави съобщение, в случай че въпросният джентълмен пристигне по-късно през деня, но Тара се отказва, благодари му за отделеното време и пъха визитката в джоба си.

Върти се известно време из фоайето, чудейки се дали адресът не е сгрешен, макар че информацията, която господин Барис дава, е винаги точна.

— Добър ден, госпожице Бърджис — казва един глас наблизо.

Не е забелязала кога е приближил, но човекът, произношението на чието име тя продължава да не си спомня, стои до рамото й, облечен в обичайния си сив костюм.

— Добър ден — повтаря като ехо Тара.

— Мен ли търсехте?

— Всъщност, да. — Тя започва да обяснява, че я изпраща господин Барис. Бръква в джоба си, но визитката не е там и Тара замръзва объркана.

— Нещо не е наред ли? — пита я мъжът в сивия костюм.

— Не. — Вече не е сигурна дали е взела визитката със себе си, или картончето продължава да си стои върху масичката в салона. — Исках да говоря с вас за цирка.

— Много добре. — Той я чака да продължи, изражението върху лицето му може да бъде изтълкувано като проява на умерен интерес.

Тара прави всичко възможно, за да обясни тревогите си. Казва, че в цирка се случва много повече, отколкото предполагат хората. Съществуват елементи, за които тя не може да намери разумно обяснение. Повтаря някои от нещата, споменала и пред господин Барис. Тревогата от факта, че повече не е сигурна дали изобщо нещо е реално. Колко притеснително е да се погледнеш в огледалото и да видиш все същото лице, непроменено с годините.

Често гласът й замира, трудно й е да изкаже онова, което я вълнува.

Изражението на умерен интерес не се променя.

— Какво точно искате от мен, госпожице Бърджис? — пита я мъжът в сивия костюм, когато Тара приключва.

— Обяснение.

Известно време той я гледа с непроменено изражение.

— Циркът е просто цирк — казва накрая. — Впечатляваща изложба, но нищо повече. Не сте ли съгласна?

Тара кимва, преди да е осмислила отговора си както трябва.

— Бързате ли за някой влак, госпожице Бърджис?

— Да — отвръща тя. Забравила е за влака. Чуди се колко ли е часът, но не може да открие часовник, за да провери.

— Аз самият съм тръгнал към гарата, ще ви придружа, ако не възразявате.

Двамата извървяват заедно краткото разстояние от хотела до перона.

Мъжът в сивия костюм отваря вратата пред дамата. Подхвърля празни забележки за времето.

— Мисля, че ще е във ваш интерес да намерите нещо друго, с което да си запълвате времето — казва той, когато стигат до пероните. — Нещо, което да отвлича мислите ви от цирка. Не сте ли съгласна?

Тара кимва отново.

— Приятен ден, госпожице Бърджис — казва той и докосва периферията на шапката си.

— Приятен ден — повтаря машинално тя.

Мъжът в сивия костюм я оставя на перона и когато тя се обръща след него, за да види в коя посока е поел, сивият костюм не се вижда никъде сред тълпата.

Тара стои до ръба на платформата, чака влака си. Не си спомня да е казвала на господин А. Х. кой влак ще хваща, но независимо от това той я е изпратил до правилното място.

Не може да се отърси от чувството, че е имала да го пита още нещо, но сега не се сеща какво. Всъщност не си спомня много от разговора им, освен впечатлението, че би трябвало да си прекарва времето, заета с нещо друго, че трябва да е някъде другаде, че има други неща, които много повече заслужават вниманието й.

Чуди се какво ли е то, когато погледът й е привлечен от едно сиво петно на отсрещния перон.

Господин А. Х. стои в един тъмен ъгъл и дори от това разстояние и въпреки сянката, Тара е сигурна, че той спори с някого, когото тя не може да види.

Другите хора ги подминават, без дори да погледнат към тях.

Светлината от високите извити прозорци се отмества и Тара вижда с кого спори господин А. Х.

Мъжът не е особено висок, върхът на шапката му сякаш е на едно стъпало под тази на човека със сивия костюм — в началото Тара дори го взема за отражение и си мисли колко е странно, че господин А. Х. спори със собственото си отражение насред някаква гара.

Но другият костюм определено е по-тъмен. Косата на отражението е по-дълга, макар да е в подобен нюанс на сивото.

През парата и тълпата Тара успява да различи ярките петна на дантелените маншети на ризата, тъмните очи, улавящи светлината повече от всяка друга част на лицето на непознатия. Аспектите временно се задържат, после отново изчезват в разкривени сенки, без да остават непроменени за по-дълго от един миг.

Светлината, процеждаща се отгоре, отново се премества и фигурата потрепва — сякаш я вижда през пелена от горещ въздух, докато господин А. Х. се различава сравнително ясно.

Тара пристъпва напред, очите й са заковани върху привидението на отсрещната платформа.

Не вижда влака.