Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Night Circus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ерин Моргънстърн

Заглавие: Нощният цирк

Преводач: Мария Чайлд

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-2958-53-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3466

История

  1. — Добавяне

Желания и копнежи

Париж, май 1891 година

Завесата от мъниста се разделя на две със звук, подобен на падащ дъжд, и в стаята на гледачката влиза Марко. Изобел веднага отметва воала от лицето си, прозрачната черна коприна се разстила над главата й като мъгла.

— Какво правиш тук? — пита тя.

— Защо не ми каза? — Марко игнорира въпроса й, протяга към нея една отворена тетрадка и на трепкащата светлина Изобел успява да различи черно дърво с голи клони. То няма нищо общо с дърветата, изрисувани в повечето му книжа, това тук е покрито с разтапящи се бели свещи. Около основната рисунка са нахвърляни подробни скици на извити клони, улавящи няколко различни ъгъла.

— Това е Дървото на желанията — обяснява Изобел. — Ново е.

— Знам, че е ново — прекъсва я Марко. — Защо не ми каза за него?

— Нямах време да ти пиша — отвръща Изобел. — А и дори не бях сигурна дали си го направил ти, или не. Приличаше на твое творение. Красиво е с добавените желания под формата на свещи, запалени от предишните и прикрепени към клоните. Нови желания, запалени от стари.

— Нейно е — отвръща Марко простичко и дръпва тетрадката обратно.

— Откъде си сигурен?

Той замълчава, поглежда към рисунката, раздразнен, че не може да възприеме подобаващо красотата й заради набързо нахвърляните скици.

— Усещам го. Сякаш знам, че приближава буря, въздухът около нея се движи. Още щом влязох в палатката го усетих, а покрай самото дърво чувството се засилва. Не съм сигурен, че човек, който не е запознат с подобни възприятия, може да го долови.

— Мислиш ли, че тя чувства по същия начин нещата, които правиш ти? — пита Изобел.

Марко не се е замислял върху тази възможност, но му се струва, че в думите на приятелката му има доза истина. Идеята му изглежда странно приятна.

— Не знам — отвръща кратко.

Изобел отново избутва назад воала, който се смъква пред лицето й.

— Ами — казва тя, — сега поне знаеш за това и можеш да направиш с него каквото си пожелаеш.

— Не става така — обяснява Марко. — Не мога да използвам нищо направено от нея за своя собствена цел. Страните трябва да останат разделени. Да приемем, че играем партия шах — не мога просто така да махна фигурите й от дъската. Единствената ми възможност е да й отвърна с моите фигури, след като тя премести своите.

— Но в такъв случай играта няма край — подхвърля Изобел. — Как е възможно да поставиш един цирк в положение на шах и мат? Няма никаква логика.

— Не е точно като шах — Марко се мъчи да обясни нещо, което най-накрая е започнал сам да разбира, макар да му е трудно да го изрази на глас. Поглежда към масата, където лежат няколко карти с лицето нагоре. Едната привлича вниманието му. — Става дума за следното — казва той и посочва към жената с везните, под чиито крака е изписано La Justice, Справедливост. — То е като везни: едната страна е моята, а другата — нейната.

Между картите на масата се появяват сребърни везни, балансиращи с мъка. Двете им страни са пълни с диаманти, които проблясват на светлината на свещите.

— Значи целта е да наклониш везните в своя полза? — пита Изобел.

Марко кима, без да спира да прелиства тетрадката. Непрекъснато се връща към страницата с дървото.

— Но ако и двамата продължавате да добавяте към своята страна, като всеки път увеличавате тежестта — продължава Изобел, впила поглед в леко поклащащите се везни, — няма ли накрая везните да се счупят?

— Не мисля, че сравнението е много точно — отвръща Марко и везните изчезват.

Изобел гледа намръщено към празното място.

— Колко дълго ще продължи? — пита тя.

— Нямам представа. Искаш ли да си тръгнеш? — добавя Марко и поглежда към приятелката си. Не е сигурен какъв отговор желае да чуе.

— Не. Аз… Аз не искам да си тръгна. Тук ми харесва, наистина. Но също така бих искала да разбера. Може би, ако разбирах по-добре, щях да съм ти от по-голяма полза.

— Достатъчно ми помагаш — отвръща Марко. — Навярно единственото ми предимство пред нея е, че тя не знае кой съм. Може да реагира само на цирка, а аз имам теб на разположение, за да я наблюдаваш.

— Но аз не съм видяла никаква нейна реакция — протестира Изобел. — Тя не споделя с никого. Чете повече от всеки друг, когото съм виждала. Близнаците Мъри я обожават. С мен винаги се е отнасяла много мило. Не съм я улавяла да направи нищо необикновено, освен по време на представление. Ти казваш, че предприема всички тези ходове, а аз никога не съм я виждала да прави каквото и да било. Откъде знаеш, че дървото не е дело на Итън Барис?

— Господин Барис създава впечатляващи чудеса на механиката, но това не е негово творение. Тя обаче е в дъното на създадената от него Въртележка, сигурен съм. Съмнявам се, че дори инженер от ранга на господин Барис е в състояние да накара нарисуван грифон да диша. Това дърво е пуснало корени в земята, живо е, макар да няма листа.

Марко отново насочва вниманието си върху скицата, върховете на пръстите му следват линиите на дървото.

— Пожела ли си нещо? — пита тихо Изобел.

Марко затваря тетрадката, без да отвърне на въпроса й.

— Тя все още ли изнася представленията си на всеки четвърт час? — Той изважда часовник от джоба си.

— Да, но… каниш се да седнеш в палатката и да я гледаш ли? Там едва има място за двайсет души, ще те забележи. Няма ли да сметне присъствието ти тук за странно?

— Дори няма да ме познае — отвръща Марко. Часовникът изчезва от ръката му. — Ще съм ти много благодарен, ако ме уведомиш, когато се появи някоя нова палатка.

Той се обръща да си ходи. Прави го толкова бързо, че пламъците на свещите трепват от движението във въздуха.

— Липсваш ми — казва Изобел, докато той излиза, но признанието й е заглушено от потракването на мънистената завеса, затваряща се зад гърба му.

Момичето дръпва черната мъгла на воала пред лицето си.

* * *

В ранните часове на утрото си тръгват и последните й посетители и Изобел изважда тестето с марсилски карти от джоба си. Винаги го носи със себе си, макар че за предсказанията в цирка използва друго, направено специално за случая — в черно и бяло, с оттенъци на сивото.

Измъква една-единствена карта от тестето с марсилските карти. Знае коя е още преди да я е обърнала. Ангелът отпред е само потвърждение на онова, което вече подозира.

Не го връща обратно в купчината.