Мая Вуковска
Гърлото на зимата (9)

Не знам какво ми стана, че в рамките на 24 часа си тръгнах и от Лина, и от Маеве. Със сигурност не е било, защото съм се уплашил. Предполагам, че по-скоро съм се подразнил от факта, че Маеве беше взела такова решение на своя глава, без да го обсъди с мен предварително. То се знае, че в една драма трябва да има голяма доза спонтанност и лудост, за да бъде като на филм, но в реалния живот човек понякога трябва да брои до десет, преди да направи някои неща.

А и да си призная, бях се уморил.

Разбрах, че след като не съм се върнал в хотела, Маеве избесняла, събрала останалия си багаж и се е преместила при родителите си. Сина си обаче не беше взела със себе си, понеже мъжът й я заплашил, че ако само приближи на по-малко от 100 метра до къщата им, ще я застреля.

А на мен ми беше спокойно в гнусната таванска стая. В единия контакт бях включил лаптопа си, а в другия — кафеварката. Идеално! От време на време хазяйката ми готвеше, но се престрашавах да ям само от ония манджи, съдържанието на които можех да разпозная. За известно време бях оставил целия бизнес в ръцете на Бо с условието, че ще ми докладва поне веднъж дневно какво се случва. През цялото лято все още имахме много поръчки, но Маеве вече не работеше за нас (много ясно!), така че се наложи да наемем други консултанти по вътрешен дизайн, които обаче не бяха и наполовина толкова добри като нея. С Лина се чувах само в сряда и събота.

И после, ненадейно, тя ми звънна в четвъртък.

— Майка ти идва сутринта, — гласът й трепереше от яд.

— Направи ли й кафе? — попитах иронично.

— Старата кучка иска да се изнеса от къщата до седмица, иначе щяла да викне съдия-изпълнител и полиция, които насила да ме изведат. ЗАЕДНО С ДЕЦАТА!

Преместих телефона от лявото на дясното си ухо. Лежах по корем на леглото с продънена пружина, а пред мен беше разпечатката на месечния счетоводен баланс на фирмата.

— Спокойно, няма да го направи.

— Не ми казвай да съм спокойна, понеже знам, че ще го направи. Заяви ми, че не притежавам и квадратен сантиметър от дома ни и затова нямам право повече да живея в него. Още повече, защото съм КУРВА!

— Съжалявам, — счетох за учтиво поне да се направя, че се извинявам за поведението на майка си.

— Не че тя не знае, че ТИ се ебеш с дизайнерката и то не от вчера, а от година и половина! Но не! Аз съм курвата, а ти просто си наранен!

— Лина, престани да викаш и се успокой. Ще й се обадя и ще се разберем. Сигурно просто е била афектирана.

— Не ми разправяй глупости, Мике! Тя ще го направи. Ще ни изгони. Аз го знам, ти го знаеш…

Така и стана. Както казах, майка ми е от тези майки, които наказват другите заради грешките на децата си. Не че нямаше известна доза правота в думите и действията й, но все пак ставаше въпрос за децата ми и не ми беше все едно къде ще живеят. Но, честно казано, когато в началото на август, аз и Лина си сменихме местата — аз се върнах в къщата, а тя се нанесе с децата при Свинарката, не почувствах нещо да ми трепва.

След два месеца изгнание къщата ми се стори направо огромна. И много тиха. Разходих се из стаите, отворих гардероба в спалнята — Лина не беше взела и една трета от дрехите си. То и нямаше да има къде да закачи и пет рокли в оная подобна на заешка дупка квартира.

Взех чаша за вода и си сипах коняк до ръба. Пуснах Where Dead Angels Lie и след секунди от тавана заваляха пера от ангели, а светът се преобърна. Легнах на пода с разперени ръце и се оставих лудостта да ме обземе.

A spell was cast and the sky turned red

The angel’s heart froze to ice

Защо не можех да се запозная с някой ангел? Ама истински, не от тези, които носят изрязани бели бикини в каталозите за бельо. Но поради липса на такъв, се обадих на Маеве. Мислех, че няма да вдигне и затова не смятах да звъня настоятелно, но изненадващо чух гласа й само след второто позвъняване.

— Добре, — казах аз.

— Какво добре?

Брррррр, определено се долавяше ледена нотка в гласа й. Която определено знаех как да стопя.

— Да си наемем апартамент заедно.

Нашият Orange County се намира близо до един от най-хубавите градски паркове, но съвсем не е оранжев, нито е чак толкова елитен. Просто хубав квартал със спретнати бели постройки. В посредническата агенция ми казаха, че към момента имам избор между 4 апартамента for rent. Само в един обаче никога не беше живяно. Взех него. Все още миришеше на прясна боя, на местата, където трябваше да има контакти, стърчаха жици, а освен вградения гардероб в спалнята и един забравен стол, на който вероятно майсторите са си слагали инструментите или храната през обедните почивки, нямаше други мебели.

Същата вечер се обадих на Лина, за да й кажа, че до края на месеца ще може да се върне в къщата с децата. Лина каза да го духам, но добави, че е много мило от моя страна. Докато поръчвах мебели и спални гарнитури по каталози, кой знае защо, Philo не ми излизаше от ума. Намерих връзки, разбрах къде живее и една вечер се заредих на пост пред дома му; чаках го да се прибере, наблюдавах входната врата на кооперацията през страничното стъкло на колата си и бях нащрек. Въпреки че между коленете си стисках бутилка коняк — долнопробен, но само такъв продаваха в денонощния магазин, през който се отбих по пътя. Отпивах от бутилката и тръсках глава на Ramstein. Беше ми нервно в началото, но алкохолът ме отпусна и към 1 след полунощ дори вече се чувствах като Дисниленд. Усилих уредбата, но после се сетих, че така лесно ще привлека вниманието върху колата и отново пак я намалих.

Предполагам, че съм очаквал Philo да е мъжът мечта — образован, спретнат, винаги избръснат, мъж, който редовно си депилира гърдите, подмишниците и някои други по-обрасли части от тялото, без това да изглежда педерастко, а просто по дейвидбекъмовско небрежно — секси. Ще се изправя срещу него очи в очи, той ще ме изгледа пренебрежително отгоре до долу и ще направи опит да ме отмести от пътя си, докосвайки ме почти с отвращение с опакото на дланта си. Докато седях в колата си, не на себе си от нервна превъзбуда и от изпития коняк, вече го виждах как се подсмихва в лицето ми и многозначително повдига вежди, сякаш по този начин си спестява коментар от рода на „Хм, даааа, сега разбирам защо Лина се хвърля в прегръдките на първия мъж, който й казва, че има хубава усмивка. И че се чука добре също!“

Към един и двайсет мъжки силует се приближава до вратата, тършува из джобовете си за ключове; аз изпускам бутилката, отварям почти с крак вратата и изскачам на улицата, първите ми няколко крачки са несигурни, понеже от дългото седене в колата краката ми са се схванали, после обаче набирам скорост и само след секунди съм при пича.

Той стреснато се обръща, поглежда ме в очите, но вместо да се ухили надменно, вдига ръка пред очите си, сякаш инстинктивно иска да се предпази от удар по главата.

— Спокойно, приятел! — аз се дръпвам назад, за да му покажа, че нямам намерение да го бия.

— Какво искате? Търсите ли някой?

Леле, как само му трепери гласчето.

Навеждам се напред, за да зърна по-добре лицето му на мижавата светлина от уличната лампа. Не мога да повярвам — все едно съм попаднал в клип на Take That. Онзи е още младеж, сигурно е на повече от 25, лицето му е издължено, луничаво и много слабо — от глад ли, от някаква нелечима болест ли, от уплаха ли, не знам.

— Ти ли си Филип?

— Какво искате? — ръцете му още по-трескаво търсят връзката ключове, а ако имах рентгенов поглед, сигурно щях да видя през ризата, и кожата и ребрата му как сърцето му бие учестено като на подгонен заек.

— Нищо конкретно, — разпервам ръце великодушно, за да покажа, че не съм въоръжен и идвам с мир. — Само да поговорим за Лина, ЖЕНА МИ!

— Л-л-л-л-ина ви е жжжжжжена?

— Д-д-д-д-а, — не се стърпявам да го изимитирам.

Philo престава да търси ключовете, застава съвсем неподвижно, прилича на човек, който вече се е примирил и покорно чака съдбата си.

— Ще ме биете ли?

— Какво?! Ооо, глупости, аз не съм такъв човек. Споко! — потупвам го леко по рамото, а той целият подскача. Изведнъж ми става много, ама наистина много симпатичен, или не, по-скоро ми дожалява за него.

— Искаш ли да идем някъде да изпием по едно? — предлагам аз.

— Не… аз… вижте, късно е, аз трябва да…

И тогава пичът се разревава. И не става въпрос само за една-две случайно изпуснати сълзи, а за истински рев — като на малко дете, което току-що се е пребило от велосипеда си, седи на пътя, разтърква олющените си колена и чака някой възрастен да се притече и да го вдигне на ръце. Тая реакция е повече от неочаквана и съвсем обърква плановете ми.

— Добре, човече, виждам, че си разстроен. Само искам да ми кажеш какво очакваш да се случи оттук нататък между теб и Лина и те оставям на мира. Само това искам и се махам. Честно!

— Аз… аз… — той продължава да хълца и да се тресе целият. — Аз я обичам.

— Искаш ли да имате деца? А? Искаш ли?

Той клати глава, но явно, не защото не иска да има деца, а защото не иска да бъде в тази ситуация.

— Казвай де, да ти еба майката! Искаш ли Лина да ти роди деца? Понеже ако това си си наумил, нека да те светна, че тя МРАЗИ да е бременна! Второто дете стана не по нейно желание — един ден нарочно се изпразних в нея, без предупреждение, беше си направо наказателна акция. Само че тогава тя още ме обичаше и не посмя да направи аборт. Всъщност… — чувствам, че ставам луд, но нищо не мога да направя. Притискам го с тялото си до стената, лицето ми е на милиметри от неговото, даже ми се струва, че усещам парфюма на Лина, пропит в розовата кожа на бузите му, по шията му, яката на ризата му, косата му…

— Всъщност тя още ме обича. Лудо влюбена е в мен.

Истината е, че ми дожалява за мен самия.

Казвам „Лека нощ“ и си тръгвам.